1. 01.04, Лора Крумова, „Часът на Милен Цветков“. Ден след оповестяването на доклада на Европейската агенция по основните човешки права към Европейския Съюз (31.03.2009 г.), озаглавен „Хомофобия и дискриминация на основа на сексуалната ориентация и джендър идентичността в страните-членки на ЕС: Част II – Социалната ситуация“, предаването решава да покани експерта по неравенства Боян Расате, едва ли, за да отговори на въпроса „Има ли дискриминация срешу ЛГБТ хората в България?“. Пропускаме поредния медиен наряд, назначен на Станков: Крумова постигна невиждано ниво на надмогване на оригинала Цветков, сипейки квалификации от степен „кенефни графити“. В допълнение към което Расате и подопечения му черноризец получиха възможността да обяват скрепването на нова и „далеч по-силна“ анти-гей коалиция: в национален ефир беше обявено, че тази коалиция ще нанесе много по-големи вреди, отколкото на гей парада предната година. (Припомням: молотовки, бутилки със сяра и пирони, боксове...). В шеги и закачки Нова телевизия стана недвусмислена трибуна на директни заплахи[1].

На 02.04 в личен разговор с мен главният редактор и сценарист на предаването Иво Тодоров ми съобщава, че още не е гледал предаването и не знае какво точно се е случило... Осведомен съм, че идеята на предаването е била точно обратната на резултата: то е трябвало да бъде в „наша“ полза...

Пак на 02.04 наскоро създаденият Български Активистки Алианс изпраща писма до MTG, собственик на Нoва, шведски медии, български медии и до самата Нова телевизия, искайки официална реакция, публично извинение и разясняване на случая. (Тази реакция трябва да се разгледа и през факта, че предаването не е външна, а собствена продукция на Нова.) В деня, в който пиша тези редове, единствената полуофициална реакция е излязла на 02.04 в кратко каре в „24 часа“ с пиперковото заглавие „Гейове се сърдят на Лора“, от където научаваме, че Лора има приятели хомосексуални и не разбира с какво точно е обидила гейовете... Докато тя си общува с тях, явно всичко ще е съвсем наред... За лесбийките – не знаем. (Днес, 09.04, Лора Крумова е дала изявление пред vsekiden.com, в което няма ни най-малка следа от осъзнаване на поне 2 проблема във въпросното предаване, далеч надхвърлящи публичното унижение на ЛГБТ хората, както и на изпратените писма от БАА до Нова и MTG: http://www.vsekiden.com/?p=48914.)

2. 26.11.2008, „Здравей България“, Нова Телевизия, водещ Лора Крумова. В пряко предаване Радослав Стоянов – Сталик (гей активист) и Илия Марков (БСМ) дебатират с Огнян Герджиков и Татяна Дончева по телефона относно проекто-текста на Семейния кодекс във връзка с узаконяването на еднополовите съжителства. На тезата, че в репрезентативните демокрации гласът на мнозинствата често не съумява да защити интереса и правата на всички и обществото е склонно да подценява и отхвърля правата на малцинствата (като „специални“, а не равни такива), Татяна Дончева се противопоставя на примера на Стоянов с влаковете за евреи възмутено. Нещо повече, оригинално ни цитира „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ на Енгелс и ни го препоръчва като референция за разбирането на това защо и как не можем да променим Семейния кодекс в полза на еднополовите съжителства днес в България. Че това е най-аналитичният и ползван труд, основополагащ за първата вълна на феминизма, а не манифест на патриархалността, няма никакво значение. Татяна Дончева приорeтизира социалните неравенства и смята, че има много по-големи социални проблеми в нашето общество от регулация на еднополови съжителства. Че в момент, в който законодателят е на път да промени Закона и е нужно да изследва обществените промени, процеси, нагласи, също няма значение: икономически детерминизъм и исторически материализъм се синтезират по телефона в ефира на Нова, за да защитят интереса на Мнозинството.

3. 21.03.2009, „Темата на Нова“, Нова телевизия – еднополови съжителства. Огнян Герджиков заявява, че приемането на еднополовите съжителства ще „взриви общественото мнение“ и че „струва ми се, моят глас изразява този на мнозинството българи“. Казва го в допълнение с изказването си от октомври 2008 г., че на тези „екзотични“ връзки не може да се дава приоритет поне в близките 30 години. Че държавата се е оттеглила тотално от ангажимента си да медиира вътресоциални напрежения, да ги разтваря и регулира в политически и юридически процеси, по-отчетливо не може да бъде заявено.

4. Изправени пред неспособността си да интерпретират обществото като нещо цяло, като флуиден и разнопосочен феномен, на 11.03 в Комисията по гражданско общество и медии постъпва предложение за включване на понятието опазване на „обществен морал“ от Владимир Дончев (БНД) – приемането на Закон за лобизма се оказва и протекционистки народнически акт. Няма да говоря и да споменавам колко неуместно е това в държава, разчеквана от етнокултурната си генеалогия – най-малкото понеже това само по себе си не е нещо, от което аз самия бих се гордял. Не това е, което ме прави българин, ако въобще нещо ме прави. Част от това, което ме прави българин, е всъщност това, че никога не съм имал избор да не бъда българин, както това, което ме прави хомосексуален, също е липсата на избор да бъда това, което съм[2]. Казвам това за избора, за да подчертая факта, че хомосескуалните хора (много преди да бъдат разглеждани като юридически субекти) определят себе си по един донякъде осъзнат и донякъде ироничен за собствената си общностност начин през това, което те не са – не са хетеросексуални. Това променя гледната точка към света и хората около теб самия по много превратен и трудно споделим начин. Оттук всеки разговор за личната неприкосновеност, сексуалността и идентичността може да се превърне в атака срещу съществуването на самата идентичност, а нейната политизация прилича на слон в стъкларски магазин. Но хетеросексуалните хора също са това, което са, благодарение на онова, което не са – но ако го осъзнават, то е на по-късен етап от живота им и, ако просто не са вътрешно способни да превъзмогнат хетеросексуалната стигма, наложена (от тях) над тях самите, в зависимост от своята социална среда, са склонни на около 4 варианта на допълнителна себеидентификация: безпрекословното самодоволно и агресивно отхвърляне, лицемерното полутолериране, възрадостното самозаблудено съпреживяване на другостта, формализираната и учтива търпимост... Тук някъде се появява и неучтивата – и горда поради това – нетърпимост. Ако я наречем нетолерантност, то ще е за да я посочим политически.

А прогресивно-либералните продължават да стоят в мълчалив ступор.

Встрани от мълчаливата демократичност на това общество, медитиращо върху медийния си разум, това, което обединява тези примери е сливането на ослепителна приоритизация и детерминизъм на социални и човешки права и отказът от репрезентация: това в държава, в която презрението към политическата класа е станало дотолкова баналност, че изглежда странно лесно мнозинствата да се обединяват – и то на привидно безпартиен принцип. Защото, както каза скоро списващата блога openlyfeminist.com Петя Кирилова-Грейди, „който политик не са питали, той не се е оказал хомофоб“. Това, което ги обединява, е и една матрица от надполитическо защитаване на възпроизвеждащия се суверен-народ и един дълбоко объркан модел на свобода на словото, който отстоява, че всеки глас може да бъде пуснат в публичността (без това да я отрича). Надполитическото, суперпротекционистко хетеросексуално мнение за живота на нехетеросексуалните доби своята най-самодоволна форма именно в деня на шегата, но и понеже от Нова телевизия не се сетиха да си направят самоотвод във връзка с това, вече е незабавно необходимо да се вземе юридизма в ръцете на тихите дипломатични мнозинства. За съжаление, истинският път е да се върнем към един основополагащ юридизъм, за да си изясним смисъла на правата въобще, а после на равноправието – с целия си скепсис към либералния хуманизъм, под чиито универсални заблуди следва да се съгласяваме с равните условия на достъп до каквото и да било. Просто само така можем да държим отговорни елементи от публичността, които използват „диктатура на малцинството“ (съмнявам се в познанията им за понятието на Цедербаум) много преди малцинството да добие самосъзнанието си – да не говорим за равноправието, което вече е основата на прогонените извън политиката нетолерантности. Тези нотелерантности са горделиви именно с това, че не могат да имат нещо общо с политиката в България. Поне засега.

Стигнахме максимума на ситуацията, в която хетеросексуалната мобилизация е на път да докаже, че най-лесният начин за политизация е именно негативният път на себеопределянето – аз съм това, което не съм. Гласувай за нас или гласувай срещу себе си. Не гласувай и ще гласуваш срещу себе си. Спаси семейството. Спи ли семейството някога въобще?

Другото, което обединява примерите, е натурализираното пресичане на границата: или това, за което Нова телевизия ще трябва да понесе отговорност, е първо в това, че несъзнавано (?) и непрофесионално поема политическа отговорност за проблематика, която се преструва, че просто отразява. (Изказването, цитирано днес на 09.04 недвусмислено изразява това: нещо повече, тя дори не говори от името на телевизията, за която работи, а свежда поведението си до причинно-следствената логика на „педерастки номера“.) Тази отговорност се корени и в проблема, че, макар и не самотна в това си занимание, през последните две години Нова успя да наложи един вътрешно-достигнат „себерегулиращ се“ модел на затворено производство, капсулирано в самата телевизия през риалити-шоу формата, в който няма никаква необходимост медията да се обвързва с външни на нея репрезентатори, експерти. (Тук позоваването на „госта“ би било просто шега. Не е нужно да гледам Нова всеки ден, за да видя, че ПР-ите на точно тази телевизия просто имат мини-диаграма от контакти.) Това бе отразено и в липсата на отразяване на произволните параморалистки искания от политиката към гражданите като „обществен морал“ – не си спомням някой да се заинтересува от това предложение (освен гей активистите, предварително споменати като депримирани), което беше прието набързо от същата Комисия и което, ако бъде прието от следващия Парламент, ще ограничи много широк спектър на себеизразяване в процесите на застъпничествата оттук насетне, а делото, което ще бъде заведено срещу държавата в ЕСЧП ще се проточи и в тази времева дистанция не виждам как mainstream-медиите – освен ако в някой пристъп на разум не решат да спазват подписания от тях Етичен кодекс – няма да банализират двойно едно оскърбление към самото общество: като го посочат като патриархално и като го предупреждават по чисто конотативно-присмешлив начин да не бъде прекалено либерално.

Строго казано, този модел на производство е изместен вътре в медията „търговия“ с нейните персони-продукти или още по-точно: шев, кройка и пране на хора-стоки, чиито гласове биват рекламирани както на езика на малцинството, така и на този на априорните безвъпросни мнозинства. В случаите, в които тези говорещи (напомням в случая: по договор с Нова) хора-стоки откажат да говорят, не могат да бъдат нито компетентни експерти, нито просто риалити-екземплификации на „човешката“ телевизия, когато сериозността го изисква, ни се поднася телевизията на най-лошото: извършва се краткосрочен внос на политици. Но вносът на политически експертни гласове е наложен диапозитив върху това производство, в рамките на което всеки човек-стока-глас има своето политическо псевдо-„друго“. В деня, в който пиша това, Татяна Донева е назначена за звезден репортер на Нова за следващата седмица. Единствената граница, останала между медията и политиката, е степента на прозрачността на метаполитическия маркетинг. Тя обаче бива допълнена от един феномен във връзка с бдителния вектор на закрила на суверена: както ни напомня Бъроуз в есето си „Границите на контрола“ (1972), в стратегията си да овладява социалните недоволства и покушения срещу себе си, властта умело прибягва до „защитата от защитниците“:

„Това е още една задънена улица на контрола: защита от защитниците. Хитлер сформирал СС, за да го защити от СА. Ако беше живял достатъчно дълго, въпросът за защитата от СС е щял сам да се опостави.“[3]

Тук обаче под „властта“ разбираме онова, което днес парадоксално може да властва именно защото не може да участва във властта поради конституционните й и себезащитни механизми, а под „защитниците“ можем да разбираме активистите. Самата „защита“ започва да добива вид като примитивен, едва ли не репресиран вождистки национал-хуманизъм. През иначе параноичния поглед на Бъроуз можем да се запитаме не сме ли подчинени днес по един неудачно смешен, досадно антиинтелектуален, но всъщност достатъчно суверенен-без-да-е-суверенен начин на делегитимация на активистите и активното гражданство като създадени от външни на суверена либерализиращи сили? БХК са платени юридически тунеядци... Гей-активистите са (платени) адепти на прогниващата Запада хомсексуалност... Сякаш либерализиращите сили като активизма днес трябва да се разглеждат като граждански регрес, една преиграна прекомерност в разрез с либералната политическа стратегия?[4] Стратегия, която е просто формална псевдо-европеизация? Не е нужно да имаш въобще политическа принадлежност, за да лобираш за омаломощаването на една социална група – точно обратното. А ако я притежаваш, със заемането на празното място на нетолерантността си гарантираш нещо много луксозно – надполитическа идентичност. Даже толкова по-добре, ако нямаш такава, или пък ако успееш да мислиш надпартийно приоритизацията и мениджмънта на социалната тежест в противопоставка на „пожертвания“ не само политически, но и ценностен национален приоритет. Това, заедно със съчетанието на делегитмациите на гражданската инициатива и проституиращата рейтингова телевизия, която приближава политическото тяло все по-близо до микрофона като легитиматор на всекидневието, ето това наистина заприличва на затворен модел на производство: даже не е нужно да си политически субект, за да мобилизираш политическото. (Част от позора Расате се корени именно в това. Част от позора Расате е и в това, че вместо да диалогизираме с парламентарни комисии, се налага да водим двойна борба срещу ламята на медийния капитал, чиито ноздри вонят на пари по един количествен начин. Позорът Расате е Позорът на българските медии.). В съчетание с икономическия детерминизъм на „главните проблеми на обществото“, който занижава важността на жизнените проблеми на човека (сякаш те са изолирани от политикономията), политиката на медиите към дискурса на толерантността (обикновено представен като статистико-юридически феномен и натиск върху вече доброволно отдадени части от националния суверенитет) се превръща в двойна машина: за „видимост“ и за производство на поляризации, медийно производство, което дава директно в ръцете и умовете на политическата класа готови, прясно размразени позиции, а оттам разпределението на рейтингите е въпрос на отстояването на една горделива нетолерантност, съблазнителна именно с това, че няма място в (евро)политическия процес въобще. Тук въпросът към медиите относно самообслужващия се цикъл на произвеждане на хора-стоки и принадените им поляризации е чисто библейски – защото този цикъл благославя политическите репрезентатори с най-сигурното средство за съблазнително-харизматична политика: поставянето на самата политика под въпрос във време, в което политиката съществува чрез най-големите си грехове – аполитизацията и деполитизацията. (От ангажиране с последната самата политика отдавна се е отстранила, което прави анализа на ролята на медиите далеч по-усложнен.)

Може би трябва да съм много наивен, за да мисля за медийна политика. Ако е това, то тя е по-скоро злоумишлена пералня на обществените мнения, изпрани с омекотителя на политическия репрезентатор, за да миришат поне на някаква форма на „истината“. И нека към това да прибавим контраста, че само допреди няколко години медиите още не бяха осъзнали, че могат да изкарват пари от проблемите на ЛГБТ хората. На практика нямаше среден вариант на представяне. Днес вече няма сериозна медия, която да не акцентира на „различието“ и „многообразието“ еднакво скорострелно на времевите срокове за хармонизация на националното законодателство с „така го правят хората в Европа“. И сякаш няма нищо парадоксално в това, че на Расате (тук това е просто едно име) се позволява да премодулира дебата за равенството въобще под знака на манифестирано насилие срещу „насилието на малцинството“. Това насилие-над-насилието все по-малко изглежда като проблем на политиката точно защото не е политика на разрешаване на проблема, а се цели в унищожаване на проблема (Endlösung). По-конкретно в случая със социалните права на хомосексуалните, поради системния отказ от диалог на политическата класа с гей-лесбийското движение, медиите канят примати на антихуманизма като Расате, вместо да изберат да не покриват проблема (наистина, кое ли е по-коректно?), тъй като щом активното гражданство не може да постигне диалог, то медиите ли ще му го доставят? (Резултатите от малкото опити в тази посока са разочароващо предсказуеми.). Това е всъщност самото „покритие“. Не, че няма други, образовани, хомофоби, расисти, негационисти в тази държава, както и извън-малцинствени поддръжници, но самите експертни гласове вътре в и около активизма не са търсена стока – май отново заради възгледите на симулацията „риалити-тв“ като висша форма на народна, на практика паравоенна телевизия. А ако експертните гласове са търсени, готовността за и условията на дебата са някъде между „Гейове се сърдят на Лора“ и „в крайна сметка ‚педерастки номера‘ е залегнало в разговорния ни език като нарицателно“. Всичко това също така нямаше да е възможно без това, че анти-системното, сиреч несъгласното, говорене, гражданската гледна точка от 2005-та насам беше превзета от атакистите и превърната за масовото съзнание в нещо средно между образ на някаква вносна луксозна метаполитика (metapolicy, за да съм по-точен) и подопечна категория на европейската хармонизация на ценности и закони, свързани с равенството. Делегитимацията на равенството активно се извършва чрез политическата приоритизация на неравенствата чрез посочване на своевременността на един проблем на количествен принцип без никакво позоваване на предстоящ дебат. Тази атакистка апроприация превърна необратимо гражданското в народническо; причините за нея са още по-сложни и тук медиите наистина станаха първа власт. А самото контра-status quo, а не просто антиправителствено критично говорене се превърна в политическо ноу-хау на крайната десница, като истината е че мас-медиите им подариха тази апроприация докато правителствената власт отказваше (до изборите през 2005-та) да провиди извращаването на социалното недоволство като изместена в самото общество агресия, която доби политическо представителство като политическа ревизионистка платформа на самата демократичност на прехода: прочее, това представителство е единственият идентичен на себе си процес, който е крайно време да признаем за политически.

„Човешката“ телевизия заема безобразни антихуманни размери и вече легитимира нещо повече от наказуеми действия (като словото на омраза) – рекламата и маркетинга като телевизионно време в една апатична паражурналистическа служба: маркетингът и времето за реклама като политика на медиата, като метаполитика. Ето това е телевизията на най-лошото: всички репрезентации са верни, всички те са политически верни. Освен тази репрезентация: в моя живот и в живота на много други не/еманципирали се личности е интегрирано толкова насилие, че или може да се говори отвъд него, или се остава при него: и в двата случая, за бъде то признато и санкционирано, поне докато искаме да сме свободни и граждани едновременно. Залогът е много голям и тук няма „среден“ („защитен“) вариант като този на анти-политическата политика на горделиво нетолерантните.