Днес всички трябва да коленичим пред Недостижимия символ на нашата Държавност и неговия Подвиг пред Отечеството – Христо Ботев. Днес, 2-ри юни, е датата на неговата Гибел. Прекосил Дунава в кораба Радецки, той тръгва с четата си на своят последен поход, към своята Околчица. Днес е ден Национален. Ден Велик. Да сведем глави. Освен това той е оставил Пример, който всички родолюбци да следват!

За тези които мислят, че Ботев е загинал на връх Вола – НЕ е вярно! Последни изследвания на историци сочат , че Геният е загинал в местността Йолковица, под връх Камарата. Българино, знай своето минало! Там той е улучен в сърцето или в челото – тук версиите на учените се разминават.

Смърт на неизвестната вражеска ръка, която покосява Героя!!!

Позор за предателския куршум!!!

Людмил Писков приключи новия постинг за блога си в първите минути от тържествения ден. Пришпорван от искрен патриотизъм с турбо-елементи на носталгия, той изпращаше редовни послания в едно интернет пространство, където група негови съмишленици от различни точки на света се съревноваваха по национална преданост. Пръстите му, тренирани от онлайн игрите, галопираха с бързината на хвърковатата чета. Людмил пишеше на един от компютрите в Международния център за ядрени изследвания, издълбан в планината на една любознателна и богата държава. Този компютър редовно го забравяха без парола и тъй като беше удобно кирилизиран, най-вероятно денем принадлежеше на руснак, сърбин или българин. Надеждата на Людмил беше да е попаднал на родна следа в Центъра, но не можеше да провери това лично, защото работеше само нощна смяна, а и не смееше да оставя съобщения за връзка. През деня той гледаше един старец, който говореше с помощта на машинка и се хранеше през няколко тръби. Какво говореше старецът Людмил така и не разбра, защото неговата работа беше да го преобува, да го пренася на ръце от стая в стая и да го разхожда с инвалидна количка до езерото. Там той хвърляше плоски камъчета по посока на далечните платноходи и старецът много се радваше. Допълнителната работа в Центъра помагаше на Людмил да си представя как ще се върне един ден в родния си град на черно беемве и ще отвори фитнес-клуб. Но това беше само страничен ефект, незадължителен бонус.

Междувременно той трябваше да свърши нещо изключително важно. Бивш негов съученик, днес търсен от Интерпол, го беше снабдил със съответните електронни карти за достъп. Людмил реши да не пуска веднага призива си в мрежата. Можеше да се окаже, че не е и нужно.

По коридора отвън се чуха приглушени стъпки. Пазачът се приближи към стъклената стена на залата и фуражката му се завъртя наляво-надясно из помещението. Людмил затърка някакво много устойчиво, но невидимо петно до клавиатурата. Придърпа леко количката с препаратите между себе си и пазача, и се приведе с още по-голямо усърдие над работата си, която известно време изглеждаше, сякаш че пише нещо. Но всъщност чистеше. Опасността се отдалечи на униформените си обувки.

В дъното на коридора имаше врата, която водеше до експерименталните секции. Тази част на Центъра беше толкова експериментална, че дори още не се водеше като такава. В една от залите й се намираше микромоделът на макроускорителя на микрочастици, който чрез макродилатация на времето изкривяваше микропространството, с две думи опитите за връщане на предмети и дребни животни в миналото бяха вече факт. Сред чистачите се говореше, че завеждащият секцията проф. Вайскопф, раздиран от синовни угризения, се опитал да изпрати кокер-шпаньол за рождения ден на покойната си майка, но вместо в Инсбрук през 1973, кучето попаднало в Бангладеш по същото време и, докато успеят да го върнат, било изядено от сепаратистка фракция. Бутайки количката с препарати, Людмил се отправи с делова походка към отделението.

Пазачът вдигна поглед от вестника си, привлечен от непривичното движение. Видя новия чистач да се отдалечава по коридора и напусна бюрото си, за да се осведоми каква работа го води натам. Уж разсеяно, уж поради някакви вътрешни съображения, Людмил забърза крачка. Пазачът хукна след него. Полу на бегом, Людмил се шмугна в експерименталния сектор. Залости вратата зад гърба си и открехна люка на времевата капсула. Пазачът задумка на вратата и започна да издава предупредителни звуци на собствения си език. Людмил включи командното табло. Заедно с него зажужаха и луминесцентните лампи, които осветиха дълбоката зала до последния й ъгъл. До стената на стойки висяха четири космонавтски костюма, и дори да не бяха космонавтски, си имаха скафандри. Но Людмил нямаше време за глупости. Беше настанал моментът, в който щеше да покаже от какво тесто е направен. Да рискува живота си. Да предотврати най-подлата и неизяснена смърт в историята. Да умие срама на мълчанието. Такива половинки от заклинания му се редяха в главата, докато се мъчеше да се ориентира в апаратурата и задействаше ту един, ту друг уред наслуки. Пазачът отвън набираше телефонен номер и цифрите му бибиткаха с различни тонове. Зелената лампа над вратата в залата замига предупредително и на нейно място се включи червена. Людмил заложи координатите, доколкото му стигаха силите, и миг преди капсулата да изчезне, се шмугна в люка й.

Предметите се размиха, ръцете му изчезнаха, стените се стопиха в мазен поток от прави линии, главата му се разтвори в космоса и се смеси с междузвездния водород, зъбите му загубиха плътност, съзнанието му се пръсна на електронни облаци и се завъртя с тях.

Всичко се сглоби обратно до табелката на ревера му, на която пишеше „Lyudmil Piscov“ в цветовата гама на обслужващия персонал.

Людмил излезе от капсулата и го лъхна неестествено чист въздух. Балканът се беше ширнал пред него в цялото си величие от гънки и извивки. От дълбоката зеленина в дерето прииждаха птичи песни. Изсвистя куршум и рикошира в огледалната обвивка на капсулата. Людмил залегна. Сърцето му заби на пресекулки. Полежа известно време, но нищо повече не последва. Постепенно събра кураж и показа бръснатата си глава над тревите.

Канонада от куршуми полетя в негова посока. „Душман, душман!“ чу се на двеста метра отляво и червени фесове, някои увити в бели чалми, тръгнаха към пришълеца. Забелязали, че никой не отговаря на огъня им, турците напредваха прави. Пушките им стърчаха във въздуха. Людмил запълзя надолу по склона, преметна се по стръмнината, хвана се за някакви храсталаци, те се откъснаха и с храсталаци в ръцете падна във вира на буен поток, който също бързаше надолу, без да заобикаля всички камъни. Водата беше ледена. Людмил се изправи на крака от втория опит, залитна отново и течението отнесе един от белите му институтски чехли. Денят беше уж слънчев, но въздухът имаше студена жилка. С несигурна стъпка Людмил пое по течението, но няколко куршума отгоре го накараха да ускори ход. Той изостави коритото на реката и хукна през шубраците накъдето му видят очите. Падаше, ставаше, препъваше се в клони. Вторият му чехъл остана в една къртичина.

Стрелбите в далечината продължаваха, но Людмил вече знаеше, че не бяха по негов повод. Той просто се провираше под гъстия похлупак от брястове, лески и кленове, и се чудеше дали турците преследваха жертвите си с бойни кучета. Защото ако не ползваха кучета, той вече беше ненамираем – както пространствено, така времево. Знаеше със сигурност, че годината е 1876-та, но никой друг на света не знаеше, че той е в нея. Уплаши се, че закъснява. Че няма представа къде е и накъде да върви. За всеки случай вървеше нагоре, въпреки че внимаваше да не се озове обратно на връх Вола. Небето, което и без това трудно се виждаше между клоните, започна да потъмнява. Блед залп от гърмежи отекна между листата и почти се сля с шумоленето им. Изцвили кон. Някой изкрещя. Още два-три отделни изстрела. Прозвуча тръба, която с ориенталски извивки провъзгласи нещо, и настана затишие. Като че ли и птиците млъкнаха с изключение на две-три напористи нощни души. Людмил се отпусна на един камък и се хвана за главата. Трепереше. Десният му крачол беше в шипкови тръни, които там си седяха.

Далечна сянка от разговор привлече вниманието му. Идваше някак отстрани, от подножието на склона. Людмил се отправи нататък, този път по-предпазливо. Приглушени мъжки гласове спореха за нещо. От преплетената им реч изпъкнаха думите: „Казвах ви аз, ама вие – не, та не.“ Окуражен, Людмил затърси групата. Настъпи купчина сухи клони и те изхрущяха.

– Стой, твойта мама! Излез с вдигнати ръце!

Някой зареди пушка.

Людмил направи крачка напред с калните си чорапи и се озова на малка полянка в подножието на скала. До един голям камък, на завет, беше накладен анемичен огън, с надеждата, че няма да се види отдалече. Около него седяха трима души, чиито лица Людмил не успя да огледа, тъй като имаше по-неотложен проблем.

Насреща му се беше изправил млад мъж на неговата възраст с вълнена куртка. Ширитите изписваха красиви осморки по предницата й и се разделяха в разкопчания триъгълник. Кепето му беше килнато настрани. Лицето му – с рехавите си мустачки и втренчен поглед – видимо принадлежеше на човек, който не се доверява лесно. Пушката в ръцете му, насочена към гърдите на непредвидения посетител, потвърждаваше това усещане.

– Свой е! Свой е! – извика Людмил, както беше чувал да отговарят по филмите. Колкото и да се надяваше на срещата, той явно дълбоко в себе си не беше вярвал, че тя ще се състои, защото с огромна изненада, почти с вцепеняващ шок, разпозна срещу себе си Георги Апостолов. Все пак, беше си представял, че ще се запознаят при по-умерени обстоятелства.

– Свой си на майка си и баща си – промърмори брадатият мъж, който разтриваше босите си крака до огъня. Гласът му прогърмя неочаквано силно от тесния му гръден кош.

– Войводо! – извика Людмил и падна по лице върху земята в най-дълбокия поклон, който можа да измисли. Жестът му събуди интереса на всички от групата и те си размениха озадачени погледи. Фин младеж с брадичка по овала на лицето, позагубила форма от последните дни, се приближи да огледа пришълеца.

– Този не говореше ли на български?

– На български беше – потвърди Апостолов. – Никола, ти си стой там, че може да е опасен. Държа го на мушка.

– Я се изправи!

Людмил се изправи. Новоприсъединилият се го огледа.

– А защо е облечен като имам?

– Не, това е престилка от института! Всички имаме такива.

– Какво, какво имате? Откъде? – Никола Обретенов се обърна към Апостолов да види дали пък той не е разбрал нещо. – Въоръжен ли е?

– Абе не го ли виждате, че е целият мокър! Оставете го да дойде до огъня – намеси се отново брадатият. Той изглеждаше и най-възрастен от четиримата.

– Благодаря ти, войводо! Аз съм българин, като вас! – промълви Людмил и се присламчи до двамата седящи. Никой не му обърна кой знае какво внимание. Едва до светлината на пламъците Людмил забеляза, че мъжът до войводата нямаше никаква представа какво става наоколо. Беше подпрян върху един объл камък и тихо простенваше през зъби. Главата му се мяташе от едното рамо до другото като в пророчески унес. Върху коляното му, превързано с бяла кърпа, беше избила прясна кръв.

– Това е Перо. Удариха го на Милин Камък – посочи брадатият. – Перо, Перо, бе аркадаш, како си, добро?

– Перо Херцеговинеца – поясни Людмил, който беше добре запознат със сцената от историческите дискусии.

– Абе ти, момче, много знаеш – каза брадатият, като отново се захвана да си разтрива краката. Отблизо се виждаха спукани пришки по повечето им изпъкнали костици. – Тези нови ботуши, защо ми трябваше... Поне да си бях запазил цървулите!

Людмил се изправи, за да се приведе в тон със сериозността на съобщението си. Беше доста по-висок от всички наоколо.

– Знам, защото идвам от бъдещето. Идвам, за да помогна. За да те спася, войводо! Ще се бия заедно с вас. Ти... ти си Христо Ботев!

– Хм, че то мене всеки ме знае... Ама напоследък се прави, че не ме знае. Перо, къде ти е пушката, бре?

– Трябва да я е изтървал някъде, докато го мъкнехме надолу по склона – включи се Апостолов. Той вече беше оставил настрана своето оръжие и търсеше киселец из ливадата. В сумрака това му костваше много усилия.

– Аз ще се върна нагоре да я взема – скочи Людмил.

– Ми върни се, ако щеш – каза Обретенов и седна край огъня. – Те турците свириха отбой, до утре заран няма кой да я пипне, ама ти се върни. Пък тука ние имаме да се разправяме нещо.

Последните думи бяха натъртени по посока на Ботев. Той се направи, че не забелязва.

– Момче, ти как се казваш? От кой край си?

– Аз съм Людмил Писков...

В колкото и унило настроение да беше, компанията избухна в дружен смях.

– Отде го намерихме тоя луд бе, няма такова име! – каза Апостолов, който беше започнал да яде лист по лист от киселеца в ръката си.

– А, има такова име, ама е женско – каза Обретенов.

– Женско е, ами че как, аз в Одесата що Людмили, що Маруси... – отнесе се в спомени Ботев.

– Не е женско!

– Абе я марш да донесеш пушката! Аааа! Той ще ми обяснява мъжко ли е, женско ли е... То като че ли сега има някакво значение – приключи Ботев на съвсем различен тон. Опъна си краката до огъня и изстена. Не толкова болезнено, колкото Перо, но по-издълбоко.

Людмил тръгна нагоре по сипея. В тази тъмница нямаше никакъв шанс да открие пушката с търсене, но само след двадесетина крачки се препъна в нея. Долу всички го мислеха, че се е отдалечил, или може би не се интересуваха крайно много от присъствието му, защото разговорът им се възобнови. Людмил се спусна леко към тях, като внимаваше да не търкулне някой камък.

– Този щял да доведе чета, онзи щял да даде пари за оръжие, накрая всеки се сви по къщите... – каза Ботев. Гласът му се чуваше ясно дори шепнешком, а той беше забравил и да шепне. В тона му обаче имаше извинителност, за която Людмил не беше подготвен. – Ходиш да ги викаш, пък те се правят, че не са у дома. А като ги изкараш от мишите дупки, да видиш ти... На един кравата му се отелила, друг щял да жени сина, след жътва да съм го бил повикал! Не му било времето сега. Е, кога му е времето? Не сме народ, а мърша, прав беше бай Петко лани. Пък аз му се смея, че ги пише такива едни... демоде. Така де, не е прогресивен. И ей ни на сега тука – ще ни изколят като пилци. Който не падна вчера, ще падне утре. Въпрос на няколко дена е. Ей го и Перо сега. Перо, како си, а?

Перо изсумтя в отговор.

– Целият гори, как ще е? Ами ти като се изпокара с БРЦК! – беше ясната дикция на Никола Обретенов. Той явно умееше да казва неприятни истини, без да изглежда неучтив. – Човек да се скара с един, с двама, как да е, ама пък ти с всички наведнъж. Нали щеше и от Русия да водиш хора? Къде са сега? Не, не че те упреквам. Аз също не бих могъл да доведа. След този провал на въстанието... Нашата къща на лазарет се беше обърнала. Скрили се били хората! Ами на, крият се! Нас и собствените ни другари вече ни намразиха. А ти в „Нова България“ какво писа? „Късайте си косата, велики царе юдейски на капитала.“ Е, кой да ти даде пари, бе джанъм?

– Аз втори брой не издадох.

– То и първият стигаше.

– Че защо дойде с мене да си трошиш главата?

Последва известно мълчание. Накрая Обретенов отговори с пресъхнало гърло.

– Нали ти бях дал дума...

– Ах, Боже Господи, как можах!

Думите на Ботев излязоха с мъка, като уродливо бебе, което няма кого да зарадва, залутаха се в мрака и никой не ги подкрепи или оспори. Към огъня се приближиха стъпки. Беше Апостолов.

– Утрепах един лалугер. Ей го тоя киселец и малко хляб ми е останал в торбата.

– Колко?

– Ей това тука.

– Яжте без мене.

– Ботьов, хапни, че утре няма да имаш сили да изкачиш баира.

– Брей беля, няма що! А вие какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма.

Всеки си замълча по своему. Над гората се спусна природната тишина, която камъните наоколо познаваха отпреди човешкия глас. Ботев си продължи мисълта.

– Да продължаваме ли или да се отправим за Сърбия?

Някой от групата въздъхна. Не беше Перо, защото той охкаше през зъби. Разтревожен, Людмил изскочи от тъмнината.

– Ето я пушката! Намери се!

Ботев, унесен в мисли пред огъня, се сепна.

– А, Людмилке, ти ли си ма? Ние май съвсем те забравихме.

– Не сме го забравили – промърмори Апостолов.

Людмил заговори с тържествено изражение и все още мокри дрехи:

– Войводо! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!

Обретенов отвори тефтерче и си записа думите му.

Ботев не можа да не се усмихне. Това беше една от онези мимики, които се появяват по лицата на хората, когато нищо друго не им остава. Косата му беше разчорлена и изобщо не изглеждаше като по снимките.

– Какво обаяние бе, момче? Не виждаш ли какво става? Пречим на всички. А на тия, на които помагаме уж, ще излезе, че най-много пречим. Изведох си хората на сигурна смърт. За нищо.

– Не, не е така! Аз ви казах, че идвам от бъдещето. Делото ви накрая ще победи.

– Значи от съседните села ще излязат да ни подкрепят?

– Не... няма. Но аз съм дошъл да помогна. Тази вечер просто трябва да се скрием на сигурно място, а рано сутринта да нападнем турците и така ще обърнем историята.

– А ако не я обърнем, какво ще стане? – поинтересува се Обретенов.

Людмил се поколеба доколко трябва да навлиза в неясната тъкан на бъдещото минало.

– Освобождението идва след две години.

– И как ще издържим дотогава?

– Ами как да ви кажа... тези, дето не са излезли в Балкана, ще издържат, но от тези, дето сега са тука...

Ботев скочи на възпалените си крака.

– Ясно. Апостолов, къде отидоха Савата Пенев и Димитър Тодоров?

– Долу на извора, при останалите.

– Бързо, кажи им да се стягат за път. Останали са ни пет златни наполеона – той извади карта от мундира си и я вдигна на светлината на огъня. – Черкезите ще ни пресекат пътя към Дунава, но ако тръгнем към сръбската граница, днес е 2-ри, до към 4-ти...

– Войводо, стой, не прави това!

– Момче, махни ми се от главата. Твоите грешки в живота още са много малки. Обретенов, повикай ми...

Людмил вдигна пушката и стреля в гърдите му.

После тича нагоре по сипеите, надолу по деретата, напряко през гората, надълго по коритото на реката и по някакво чудо на отчаянието се добра обратно до капсулата. Нагласи уредите за петнадесет минути преди часа на тръгването си и предаде разнебитеното си тяло на нанотехнологиите. За един нерегистриран отрязък от време молекулите му се сляха с извънгалактичния светлинен фон, но той не се разтревожи за нито една от тях.

Людмил стоеше надвесен в снежнобялата си престилка над току-що написания текст. Екранът на неправомерно включения компютър очакваше решенията му. Времето отново беше започнало да тече нормално, което означаваше, че няма много време.

Днес всички трябва да коленичим пред Недостижимия символ на нашата Държавност и неговия Подвиг пред Отечеството – Христо Ботев. Днес, 2-ри юни, е датата на неговата Гибел. Прекосил Дунава в кораба Радецки, той тръгва с четата си на своят последен поход, към своята Околчица. Днес е ден Национален. Ден Велик. Да сведем глави. Освен това той е оставил Пример, който всички родолюбци да следват!

За тези които мислят, че Ботев е загинал на връх Вола – НЕ е вярно! Последни изследвания на историци сочат , че Геният е загинал в местността Йолковица, под връх Камарата. Българино, знай своето минало! Там той е улучен в сърцето или в челото – тук версиите на учените се разминават.

Смърт на неизвестната вражеска ръка, която покосява Героя!!!

Позор за предателския куршум!!!

Людмил се огледа. Изтри всичко до „улучен в сърцето“. Замисли се. После изтри до „Българино, знай своето минало!“ и пусна останалото в блога си.

По коридора се чуха стъпки и нощният пазач се появи зад стъклената стена. Той огледа залата, но видя само хигиенистът от Балканите да лъска едно бюро, и продължи рутинната си обиколка.