От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Тази реч е държана от Орхан Памук на 25 април 2006 като встъпителна лекция на годишния PEN Arthur Miller Freedom to Write Memorial.

През март 1985 Артър Милър и Харолд Пинтър посетиха заедно Истанбул. По онова време това бяха двете може би най-известни имена в световния театър, но за нещастие онова, което ги водеше в Истанбул беше не някаква пиеса или литературно събитие, а безскрупулните ограничения, наложени върху свободата на израза в Турция тогава, както и многото писатели, които лежаха в затвора. През 1980 в Турция имаше военен преврат и стотици хиляди хора бяха хвърлени в затвора. Както винаги, писателите бяха сред ония, които бяха преследвани най-жестоко. Всеки път когато преглеждам архивите на вестниците и алманасите от онова време, за да си припомня как изглеждаха онези дни, аз бързо намирам образа, който определяше онази ера в съзнанието на повечето от нас: мъже с остригани глави, седящи в съдебна зала, обградени от жандарми, намръщено очакващи развоя на процеса си … Сред тях се намираха множество писатели и Милър и Пинтър бяха дошли в Истанбул, за да се срещнат с тях и семействата им, да им предложат помощ и да представят положението им пред света. Пътуването им беше организирано от PEN в сътрудничество с Хелзинкския Комитет. Аз отидох на летището, за да ги посрещна, защото, заедно с един приятел, трябваше да бъда техен гид.

Бях предложен за тази работа не защото в онези дни имах нещо общо с политиката, а защото бях писател с добри познания по английски език – и бях приел с радост, не само защото това беше начин да помогна на приятелите си в беда, а и защото това означаваше да прекарам няколко дни в компанията на двама велики писатели, Ние посетихме заедно няколко малки и едва оцеляващи издателства, задръстени редакции и тъмни, прашни офиси на малки списания, които съществуваха на границата на банкрута; ходехме от къща в къща, от ресторант в ресторант, за да се срещаме с писатели и техните семейства в беда. Дотогава аз се бях държал на границата на политическия свят, без да я прекрачвам, освен ако не бях принуден, но сега, докато слушах задушаващите истории на потисничество, жестокост и открита злина, се почувствах привлечен към този свят поради чувството за вина и от солидарност – но същевременно изпитвах и едно също толкова силно и противоположно желание да се защитя от всичко това, да не върша нищо друго освен да пиша красиви романи. Докато развеждахме Милър и Пинтър с такси през истанбулския трафик, от една среща на друга, аз си спомням как разговаряхме за уличните продавачи, за конските каруци, киноафишите и жените с и без забрадки, които винаги са толкова интересни за западните наблюдатели. Но най-ясно си спомням една конкретна картина: в единия край на един много дълъг коридор в истанбулския Хилтън, аз и моят приятел шепнем възбудено, докато на другия край Милър и Пинтър шепнат в сенките със същата възбуда. Тази картина остана запечатана в обърканото ми съзнание, струва ми се, защото тя илюстрираше голямото разстояние между нашите сложни истории и техните, като същевременно говореше за това, че между писателите все пак е възможна някаква утешителна солидарност.

Изпитвах същото усещане на взаимна гордост и споделен срам при всяка друга среща, на която присъствахме – помещение след помещение, изпълнено с угрижени, непрекъснато пушещи мъже. Знаех това, защото понякога то беше изразявано открито, а друг път го чувствах сам или в жестовете и изразите на други хора. Писателите, мислителите и журналистите, с които се срещахме, определяха себе си най-вече като левичари в ония дни, така че можеше да се каже, че техните неприятности имаха много общо със свободите, поддържани от либералните западни демокрации. Двадесет години по-късно, когато виждам, че половината от тези хора – или приблизително, тъй като не разполагам с точни цифри – сега са се присъединили към един национализъм, който е против озападняването и демокрацията, аз разбира се се чувствам натъжен.

Този опит, както и други подобни преживявания през следващите години, ме научиха на нещо, което ние всички знаем, но което все пак бих искал да подчертая тук. Каквато и да е една страна, свободата на мисълта и израза са универсални човешки права. Тези свободи, за които модерните хора копнеят също толкова силно, колкото и за хляб и вода, никога не трябва да бъдат ограничавани от експлоатирането на националистически чувства, морални чувствителности или – най-лошото от всичко – военни или бизнес интереси. Ако множество нации извън Запада страдат от срамна бедност, то е не защото те притежават свобода на израза, а защото не я притежават. А що се отнася до онези, които емигрират от тези бедни страни на запад или север, за да избягат от икономическите трудности и бруталното потисничество – както всички знаем, те често се оказват жертви на едно друго потисничество и расизъм, които срещат в богатите страни. Да, ние трябва също да бъдем нащрек пред онези, които очернят имигрантите и малцинствата заради тяхната религия, етнически произход, или потисничествата, които правителствата на страните, които тези хора са оставили зад гърба си, са извършили срещу собствените си народи.


Small Ad GF 1

Но да уважаваме човечността и религиозните вярвания на малцинствата не означава да приемем, че трябва да ограничаваме свободата на мисълта в тяхна полза. Зачитането на правата на религиозните или етнически малцинства никога не трябва да бъде извинение за нарушаване на свободата на словото. Ние писателите никога не трябва да се колебаем по този въпрос, колкото и „провокативен“ да е даден претекст. Някои от нас притежават по-добри познания за запада, други изпитват по-силна привързаност към хората, които живеят на изток, а трети, като мен, се опитват да държат сърцата си отворени и за двете страни на това леко изкуствено разделение, но нашите естествени привързаности и желанието ни да разбираме ония, които се различават от нас, никога не трябва да стоят на пътя на нашето уважение към човешките права.

Винаги съм изпитвал затруднения да формулирам политическите си мнения по един ясен, категоричен и силен начин – чувствам се претенциозен, сякаш казвам неща, които не са съвсем верни. Това е защото знам, че не мога да сведа мислите си за живота до музиката на един-единствен глас и до едно-единствено гледище – в края на краищата аз съм романист, и то романист, който се опитва да се идентифицира с всички свои герои, особено със злите сред тях. Живеейки в свят, където, в течение на много кратко време някой, който е бил жертва на тирания и потисничество внезапно сам може да се превърне в един от потисниците, аз знам и това, че да се поддържат категорични мнения за естеството на нещата и хората е само по себе си едно доста трудно начинание. Освен това аз вярвам, че повечето от нас поддържат тези противоречиви мисли едновременно, в дух на добра воля и с най-добри намерения. Удоволствието от писането на романи идва от изследването на това особено модерно състояние, при което хората се намират в постоянно противоречие със собствения си разум. Именно защото нашите модерни умове са толкова хлъзгави, свободата на израза става толкова важна: ние трябва да разбираме самите себе си, нашите сенчести, противоречиви, вътрешни мисли, както и гордостта и срамът, които споменах по-рано.

Позволете ми сега да разкажа една друга история, която може да хвърли известна светлина върху срама и гордостта, които изпитвах преди двадесет години, докато развеждах Милър и Пинтър в Истанбул. През десетте години, които последваха тяхното посещение, една поредица от случайности, подхранвани от добри намерения, гняв, вина и лични вражди ме доведоха до изказването на цяла серия от публични твърдения относно свободата на израза, които нямаха отношение към романите ми – и не след дълго аз бях възприел едно политическо амплоа, което беше далеч по-силно от всичко, което някога бях възнамерявал. Някъде по това време индийският автор на един доклад на ООН по въпросите на свободата на израза в моята част от света – един възрастен господин – дойде в Истанбул и ме потърси. Случи се така, че отново се срещнахме в хотел Хилтън. Едва бяхме седнали на една от масите, когато индийският господин ми зададе въпрос, който все още странно резонира в ума ми: „Господин Памук, кое е нещото, случващо се във вашата страна, за което бихте искали да пишете в романите си, но от което се въздържате, поради законови забрани?“

Последва дълго мълчание. Подтикван от въпроса, аз мислех и мислех и мислех. Потопих се в мъчително, достоевско себе-разпитване. Беше ясно, че онова, което господинът от ООН искаше да попита беше: „Като се имат пред вид табутата, законовите забрани и потисническите политики във вашата страна, то какво остава неизказано?“ Но понеже той – може би от желание да бъде любезен – беше помолил амбициозния млад писател срещу себе си да разгледа въпроса от гледна точка на собствените си романи, то аз, в собствената си неопитност, възприех въпроса буквално. В Турция отпреди десет години имаше много повече теми, които бяха закрити от закони и потиснически държавни политики, отколкото това е днес, но докато ги прехвърлях една след друга през мисълта си, аз не успявах да открия нито една, която бих искал да изследвам „в моите романи“. Въпреки това знаех, че ако кажех „няма нищо, за което бих искал да пиша в романите си, което не съм в състояние да дискутирам“, аз бих оставил погрешно впечатление. Защото вече бях започнал да говоря открито за всички тези опасни теми извън романите си. Нещо повече – не бях ли самият аз фантазирал открито и гневно за повдигане на тези теми, точно защото те бяха забранени? И докато премислях всичко това, аз изведнъж се почувствах засрамен от мълчанието си и се убедих отново, че свободата на израза има корените си в гордостта и по същество е израз на човешкото достойнство.

Самият аз познавам писатели, които избират да повдигат забранени теми просто защото те са забранени. Аз мисля, че и сам не съм много различен. Защото когато един писател в друга къща не е свободен, то никой писател не е свободен. Всъщност това е духът, от който е пропита солидарността, подхранвана от PEN, от писателите по целия свят.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Понякога приятелите ми с право казват: „Не трябваше да го формулираш по този начин; ако само беше го формулирал другояче, по начин, който не би подразнил никого, сега нямаше да имаш толкова много неприятности.“ Но да се променят собствените думи и да се опаковат те по начин, който ще бъде приемлив за всички в една репресивна култура, и да се постига все по-голямо умение в тази област, е малко като контрабандиране на забранени стоки през митница – и като такова то е нещо срамно и деградиращо.

Темата на тазгодишния PEN-фестивал е разумът и вярата. Аз избрах всички тези истории, за да илюстрирам една-единствена истина – че радостта от свободното изразяване на всичко, което бихме пожелали да кажем, е неразривно свързана с човешкото достойнство. Така че нека се запитаме сега колко „разумно“ е да се охулват култури и религии или, казано по-точно, безпощадно да се бомбардират страни, в името на демокрацията и свободата на мисълта. Моята част от света не е по-демократична след всички тези убийства. Във войната срещу Ирак, тиранизирането и безсърдечните убийства на почти сто хиляди души не донесоха нито мир, нито демокрация. Напротив, те послужиха за разпалване на националистически, анти-западен гняв. Нещата станаха значително по-трудни за малката група хора, които се борят за демокрация и секуларизъм в Близкия Изток. Тази дивашка, жестока война е срам за Америка и Запада. А организации като PEN и писатели като Харолд Пинтър и Артър Милър са неговата гордост.

Източник
 

Орхан Памук е един от най-значителните съвременни турски автори и носител на Нобеловата награда за литература за 2006 г.

Pin It

Прочетете още...