„Милан Кундера, студент, роден на 1 април 1929 в Бърно, жител на Прага VII, студентски общежития, Крал Иржих VI, дойде днес в местното полицейско управление и направи твърдение по отношение на Ива Милитка, студентка живееща в същата сграда …“
С тези сухи и безлични редове, „случайно“ изпаднали от едно полицейско досие, започва поредната източноевропейска сага, разказваща за предателство, унижение и позор. Както всички подозираме дълбоко в себе си, няма хора, родени преди 1980 г., които да са напълно сигурни пред обвинението в сътрудничество с тайните служби. Големите имена се сриват едно след друго, а ония, които още си стоят неопетнени, сигурно треперят вътре в себе си – техният случай вероятно ще бъде следващият. По раменете на повечето видими обществени фигури лепнат невидими пагони, властовите мрежи са изтъкани от стари връзки на службите за сигурност, а моралният авторитет е фраза, лишена от съдържание в обстановката на всеобщо подозрение и неизказани обвинения на всеки срещу всеки. „Маскари, всичките са маскари“, неволно си припомня човек думите на националния герой и се пита дали и в тази част на света най-после ще дойде времето, в което те ще престанат да бъдат актуални. Или, подобно на вълка от пословицата, ние само ще сменяме кожите си – една след друга, една след друга, и така до веки веков …
Аз ще разкажа тук историята на Кундера само в най-общи линии, защото според мен нейната баналност е също толкова симптоматична за обществото, в което се е случила, както и бурните реакции, които тя предизвиква днес – за обществата, в които живеем понастоящем. Според цитирания документ, чиято автентичност засега изглежда слабо оспорима, 21-годишният Кундера е предал на властите намиращия се в нелегалност Мирослав Дворачек, деец на антикомунистическата съпротива, след като случайно е узнал, че споменатата Ива Милитка му е предложила подслон в стаята си в общежитието. В резултат на това Дворачек е арестуван и осъден на 22 години затвор, по чудо избягвайки смъртната присъда, която по онова време е била обичайното наказание при подобни случаи … Самият Кундера, както е добре известно, по-късно започва да губи „младежкия жар“, който сигурно го е мотивирал по времето, за което става дума тук, превръща се в критик на режима, а още по-късно – в емигрант и един от най-известните и значителни чешки автори на съвременността. Всекиму – своето, останалото е въпрос на историческа преценка.
Тази история пробужда множество въпроси, най-маловажните от които ми се струват ония, свързани с нейната – доказуема или оспорима – автентичност. Самият Кундера отрича да е предавал когото и да било; междувременно се е намерил и свидетел, който поддържа това му твърдение – но за мен цялата тази страна на нещата е, извинете хладността ми, доста безинтересна. Съдбите на Милан Кундера или Гюнтер Грас ме интересуват само дотолкова, доколкото те ни дават важни ключове към разбирането на обществата, чието минало осветяват – и чието настояще те правят ако не по-ясно, то поне някак по-малко лишено от надежда: защото мисълта, че нищо на този свят не остава скрито завинаги и че в него все пак е заложен някакъв вид справедливост, е едно от нещата, които ни помагат да ставаме сутрин. Не знам дали е така с всички, при мен това със сигурност е вярно.
И така, кои са всъщност истински важните въпроси, които тази история повдига? Някои от тях засягат личността на засегнатите лица, като например: „Има ли право един човек, който от години насам бива възприеман като морален съдник на бившия режим, да мълчи относно нещо толкова важно?“ Грас, макар и със закъснение, даде еднозначен отговор на този въпрос. Кундера засега отказва, с право или не, оставяйки съдбата си в ръцете на един толкова ненадежден съдник, какъвто е общественото мнение.
Не по-малко важен е и въпросът за прошката или осъждането на съответната личност. Моето собствено усещане е, че за общества като източноевропейските, толкова затлачени от омраза и нескончаеми дрязги относно това как да се отнасяме към миналото, именно катарзисът, пречистването, е нещо много по-важно от мимолетното удовлетворение по повод нечие падение (тук говоря единствено за нещата, намиращи се извън обсега на законовите процедури, разбира се – никога не бих поставил под въпрос това дали на такъв човек трябва да се забрани достъпа до обществено важни постове например). В този смисъл прошката, обществената прошка, е нещо безкрайно важно, безкрайно лекуващо – така поне се надявам. Но за да се получи такава прошка, разбира се, е необходимо нещо толкова просто като разкаянието. Доколко всички тези неща ще бъдат приложими към случая на Милан Кундера, може да покаже единствено бъдещето.
Но истински важните въпроси според мен започват едва тогава, когато се абстрахираме от който и да било конкретен случай, включително и този на Кундера – и вместо това обърнем очи към обществото, вътре в което той се случва. Тук ще напусна неясните обобщения, засягащи източна Европа като цяло и ще говоря единствено за България като страна, опитваща се да се раздели от своя вариант на същото това минало. Или, с други думи – за България, която се опитва да се пречисти.
„Светлина, повече светлина!“ – тези думи на умиращия Гьоте са се превърнали за всички нас в един вид упование, или поне надежда за намиране на някакъв вид посока сред бъркотията от дълбоко скрити, малко поприкрити и – тук-там – полуоткрити интереси, сред които е оплетено настоящето ни. Но осветяването на миналото, оказва се, е нещо далеч по-трудно от заявяването на една или друга удобна за цитиране сентенция. Светлината, казват, била форма на енергия. И ако това наистина е така, то вече става по-ясно защо тя не може да проникне навсякъде: там, където тя липсва, просто липсва съответната енергия.
Но защо? Простият отговор, за мое най-голямо съжаление, е че не знам – въпреки че бих могъл да се впусна в обичайните спекулации относно влиянието на историята върху настоящето и самосъзнанието на всички ни. Фактът си остава факт независимо от спекулациите: в момента у нас няма и следа от някаква еднозначна воля за разделяне с миналото – и резултатите от това изглеждат толкова по-еднозначни: България се оформя като опашката на Европа, в преносен и буквален смисъл.
Отговор на този въпрос аз не виждам, но пък от него следва един друг, не по-малко важен въпрос, за който съм по-склонен да говоря: а какво тогава да направим, как да променим нещата така, че по възможност да напуснем мястото на опашката? Опитвайки се да мисля практически, аз просто си казвам, че може би си струва да започнем с изучаването на чуждия опит. Ние не сме първите, които се опитват да се справят с една пост-диктаторска ситуация: Чили, Южна Африка, Южна Корея, цяла източна Европа ни предлагат множество примери за раздяла с миналото, която изглежда работи, повече или по-малко. И, ако е вярно това, че в България в момента миналото се затъмнява с всички възможни средства, то каква тогава е алтернативата? Особено като се има пред вид, че едно реално осветяване си има цена, при това не особено ниска. Опитът с лустрацията в Полша показва доста ясно, че един опит за радикално прочистване не е непременно най-добрият път: той води до рязка поляризация в обществото, до създаване на маса нови жертви в лицето на хора, чиито животи биват руинирани поради атмосферата на подозрение и преследване, до засилване на изпълнителната власт и ограничаване свободата на медиите и съдилищата …
Изредих някои подобни мисли пред един познат, питайки го за неговото мнение – и отговорът, за мое удивление, се появи с изненадваща лекота и бързина: Покрай сухото гори и суровото.
Проста работа, какво толкова има да се умува?
В първия момент бях доста изненадан, после започнах да се замислям и накрая стигнах до извода, че за да изразя защо намирам този отговор толкова стряскащ, ще трябва да разкажа една история. Лична, не измислена история.
През 1988 година, в края на аспирантурата ми, аз бях привикан от Държавна сигурност, за да обясня някои факти от поведението си, които очевидно бяха смущавали другарите от дълго време насам – поне ако може да се съди по това, че цели три години преди това в квартирата ми най-неочаквано бяха се появили няколко цивилни служители, които по онова време още не казаха нищо, наистина нищо. Аз пък бях отказал да си взема съответната поука, продължавайки посещенията до американското посолство, после по горбачово време бях започнал други, сигурно още по-неприятни за тях неща, като разни дискусионни клубове в Университета и непрекъснати срещи с моите чисто нови американски приятели, Ан и Рой Фрийд (които тринайсет години по-късно, в едно за щастие по-различно време, получиха ордени „Стара Планина“ за особени заслуги към българската култура). Но всичко това напълно самостоятелно, без следа от участие в сериозните опити за дисидентство, които доведоха до неща като „Екогласност“ и пр. С други думи – предполагам, че за тях съм бил нещо като пословичното краставо яре, което просто не си знае мястото. Нищо сериозно, но и съвсем без пръчка не може да мине.
Разговорът с цивилния служител – един от двамата, отговарящи за философския факултет в Университета, както разбрах по-късно – беше неприятен, но не и гаден в каквато и да било форма. Младият цивилен човек отначало се накрещя, после се успокои, а накрая започна дори да ми дава съвети за това кое било добре за мен и кое – не. Аз си мълчах и се съгласявах – съгласявах се не на шега, тъй като това беше нещото, което окончателно ме накара да се разделя вътрешно с България и оттам насетне да не търся нищо друго освен начин да я напусна. Но съвсем така без нищо не ми се размина: преди да си тръгна той ми каза, че на следващия ден трябвало да му донеса „доклад“ за всичко, за което съм бил приказвал с моите двама американци. „Пиши за какво си говорите“ – това беше всичко.
Сега, Ан и Рой се появяваха по веднъж в годината в България, по онова време аз просто бях се погрижил да ги свържа с хора от нашия и юридическия факултет, тъй като тези връзки им бяха необходими, за да получат Фулбрайтовите стипендии, с които започнаха серията от ежегодни преподавателски посещения в България, която завърши с ония ордени … С други думи, нещата бяха много прости, не ми се налагаше да измислям каквото и да било, тъй като цялата работа и без това беше повече от легална … Написах, че искат да преподават в България и че смятам това за нещо добро. Това поне си спомням ...
Но тук вече свършвам и задавам въпроса, който всъщност ни отвежда назад към осветяването на миналото, колаборационизма, предателството и прочие. Напълно съм сигурен, че листчето с моя „доклад“ се пази някъде из архивите на съответното управление. Или, с други думи: аз сътрудник ли съм или не? Бива ли да заемам обществено значими постове в България или, напротив, е необходимо да бъда обществено изобличен, да се разкая и да се надявам на прошка? В края на краищата някъде там се намира документ, написан от собствената ми ръка, разказващ за срещите ми с двама чужденци, и подписан пак от собствената ми ръка. Доколкото знам, има не малко хора, които никога не са писали каквото и да било, и са били водени като сътрудници без дори да знаят за това – но въпреки това никой не е склонен да им повярва или да ги разглежда по начин, по-различен от оня с истинските доносници и шпиони.
Ах, да – ченгето никога повече не се обади. Нито то, нито пък някое друго. А две години по-късно аз напуснах България. И още по-късно не успях да науча децата си да говорят български език. Защо ли, питам се?
Но: Покрай сухото гори и суровото.
Вижте, сигурно повечето от вас вече разбират, че аз се намирам в сравнително завидната ситуация да не давам пет пари относно това къде и по какъв начин ще бъде класифицирана тази част от биографията ми. Що се отнася до постовете в България – благодаря, има по-достойни, а що се отнася до нечие евентуално желание да кресне „сътрудник“, то благодаря отново, надявам се някой ден да мога да публикувам досието си в Интернет. От първата до последната страница. Ако то изобщо съществува, разбира се. Във всеки случай съм много любопитен да го прочета някога – и не само аз, по възможност.
И така, да се върнем ли отново към въпроса: Какво трябва да се прави? И ще ми повярвате ли, след всичко казано, че аз нямам никакво желание да се ровя из детайлите на случая „Кундера“ по друг начин, освен като предупреждение към всички ония, които мислят, че малко поизгоряло „сурово“ не е чак такъв голям проблем, важното е да си отиде сухото.
Аз не мисля така. Защото суровото, което трябва да изгори в случая, не е просто дърво, а месо, уважаеми. И, да не дава Господ – евентуално вашето собствено, а не нечие чуждо месо. Опърлено, цвърчащо, овъглено месо.
Виж, от „сухото“, признавам, не разбирам нищо. Може би вие сте на ред да ми кажете какво е то …
Аз съм готов да слушам.
