От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Едно балтийско-балканско сравнение

Литва и България: две нации по перифериите на централна Европа, и двете носещи видимите следи от бивши империи. Подложени на неолиберални сили на разпад, историческите идентичности се преоформят около нови линии на конфликт. Ивайло Дичев и Томас Каваляускас споделят мисли относно балтийско-балканските перспективи на настоящето.

Tomas_Kavaliauskas

Томас Каваляускас (род. 1971) е литовски политолог, есеист и романист.

Томас Каваляускас: През по-голямата част от времето от второто й освобождение насам, Литва беше посланик на демокрацията в Беларус, Украйна и Грузия. Бившият президент Валдас Адамкус поддържаше Оранжевата революция и, като приятел на Джордж У. Буш, причини на Москва множество главоболия. Новата латвийска президентка, Далия Грибаускайте, поддържа една по-различна линия: вярно, тя не посети Москва за празненствата във връзка с 65-та годишнина от победата във Втората световна война, но пък не критикува Украйна за липсата на демокрация и покани Махаил Саакашвили за участие в празненствата по случай двадесетата годишнина от независимостта на Литва. Може да се каже, че досега, макар и да не е голяма държава, Литва успешно играе геополитическите игри в противовес на стремежа на Кремъл към геополитическа доминация – на същите територии, на които през 13 век е процъфтявало Латвийското велико княжество. Но новата президентка изглежда е по-заинтересувана от неща като realpolitik[1], отколкото от ролята на посланик на демокрацията в източна Европа и Кавказ. Естонският интелектуалец Рейн Рауд твърди, че Литва, като малка страна, трябва да осъзнава собствените си ограничения. Посланието на Рауд е ясно: ако сте малки, действайте като малките.

Забелязва ли се нещо подобно в балканския регион? България има редица съседи – Сърбия, Румъния, Македония, Гърция, Турция. Една от тях изглежда като по-малък брат, и това е Македония. Действала ли е България като голяма страна в региона от 1989 насам? Възприемала ли е себе си като посланик на демокрацията, или каквото и да е друго, в собствения си регион?

Ивайло Дичев: Нека започнем с това, че ние живеем в свят, в който териториите са по-скоро бреме, отколкото предимство (с изключение на териториите, богати на полезни изкопаеми, разбира се). Ако Шанхай би могъл да се освободи от континентален Китай, или Лондон – от вътрешността на Англия, те биха били много по-добре. Би било катастрофа – както за България, така и за Румъния, ако те биха получили обратно (ако изобщо може да се каже „обратно“) съответно Македония и Молдова: биха се получили политически напрежения, може би дори бунтове, икономическата цена би била огромна, биха били нужни огромни политически усилия за интеграция и т. н.


Small Ad GF 1

Териториалните фантазии имат чисто символична стойност. Аз виждам по-скоро една тенденция към разпадане на териториалната солидарност и разпределението вътре в самите държави – една, така да се каже, феодализация. Именно богатите искаха да се отърват от бедните в Чехословакия и Югославия, сега същото нещо се случва и в Белгия. У нас, напреженията между богатата София и останалата част от страната са очевидни. Разпадането на солидарността вътре в националната територия бива прикривано чрез националистически, дори донякъде фашистки дебати: за мен това изглежда като обща тенденция в нео-либерализма (Марагарет Тачър първа накара съгражданите си да преглътнат нападението срещу социалната държава с помощта на една абсурдна, но триумфална война на Фолкландските острови).

Износът на демокрация е нещо съвсем различно. В днешно време ние (трябва да) се опитваме да се превърнем в центрове, през които могат да циркулират капитали, влияния, символи, хора и стоки. Това предполага, че трябва да се опитваме да зачитаме спецификите на чуждите суверенитети, а не да се опитваме да налагаме собствената култура или империална мощ: „другостта“ на другите е част от един такъв план. Днес пазарната демокрация се продава като лиценз: отсрещната страна получава марковото име, но поема сама всички рискове.

На Балканите, държавите и градовете по традиция се опитват да се позиционират като посредници между региона и някой друг, по-голям, геополитически спонсор: Румъния винаги е била изключителният представител на Франция, България и Сърбия – на Русия, Турция – на Великобритания, и т. н. Никоя страна досега не е успяла да се превърне в център на вътрешнобалкански обмен – и със сигурност това не е България, въпреки географското й разположение в центъра на полуострова и различните други предимства, като членството в ЕС. От друга страна, налице е и още един рефлекс, наследен от териториалната модерност: да виждаш в себе си последния бастион на някаква граница – била тя границата между християнството и исляма, между комунизма и „свободния свят“, между Рим и варварите… Между балканските страни има само много слаб обмен. Един красноречив пример е фактът, че по цялата дунавска граница между Румъния и България, по протежението на 470 километра, има един-единствен стар мост.

И така, за да се върна на въпроса ви: да се действа като голяма страна изглежда някак абсурдно, освен ако наистина сте някоя голяма военна сила, каквато ние не сме. Да бъдеш център означава да действаш като малка страна, дори като град, с висока концентрация на връзки и канали – да бъдеш Сингапур или Хонг Конг, а не Берлин или Париж.

TK: Чеслав Милош наричаше литовската държавност „филологически проект“. През деветнадесетия и ранния двадесети век, литовските интелектуалци са изчистили литовския език от славизми и са работили по създаването на една нова и модерна лексика. Този проект не е завършил: литовската национална идентичност все още се поддържа чрез езика. Въпросът за езика е още по-важен в останалите две балтийски страни, Латвия и Естония, където почти половината население е рускоезично. Поради опита на съветската окупация и налагането на руския език, днес националните езици в прибалтийските републики играят ключова роля при утвърждаването на националния суверенитет, както и при определянето на народностите.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Наследството на комунизма е неделимо от политико-лингвистичната роля на руския език. България също има това наследство, с тази разлика, че българският език има кирилска азбука и е славянски език. Означава ли за вас руският език нещо отрицателно, напомня ли ви той за Варшавския договор? През 1960-те години българският език преминава през един процес на модернизация без никаква съпротива. До каква степен българският език играе някаква политическа роля при поддържането на българската идентичност на фона на комунистическото наследство?

ИД: За разлика от ситуацията в повечето страни от Съветския блок, Русия има уникално позитивен образ в България. На първо място, страната е създадена като следствие от Руско-османската война през деветнадесети век. Освен това, комунизмът в България беше по-малко насилствен: повечето хора са малко или много носталгично настроени към времената, в които Съветският съюз наливаше помощ върху страната (например, ние купувахме евтин петрол от Москва, който след това тайно реекспортирахме). Един особен аспект от българската национална идентичност е това, че кирилската азбука, заедно с православното християнство, е била възприета първо тук, по времето на българския княз Борис, а след това предадена на север, на руснаците. Няма съпротива срещу кирилската азбука: напротив, българите се гордеят с нея като нещо, което са „дали“ на Русия, и често представят себе си по този начин пред ЕС.

Що се отнася до руското културно влияние, то изчезна от само себе си: хората престанаха да учат руски език. Днес американската култура е много по-агресивна. Русия не притежава систематична културна политика и почти не се интересува от Балканите, освен за да продава газ или да се противопоставя на американските военни бази. Така че има разлика между въображаемата Русия и реалните практики: всички казват, че харесват руската култура, но малцина четат руски книги или гледат руски филми. Не съм срещал нито един руски гост-професор в нашия факултет в продължение на двадесет години. Това ми изглежда също толкова абсурдно, колкото и пресищането от руска култура по време на комунизма: аз съм израсъл с песните на Висоцки, със съветски вицове, с Бахтин, Булгаков.

TK: Една полска колежка беше изненадана, когато аз причислих балтийските страни към централна Европа. Според нея, централна Европа се състои най-вече от вишеградските страни[2]. Отговорът ми беше следният: съществуват Балтийските страни и регионът на Балтийско море, към който принадлежи също и Исландия. През междувоенния период Финландия също беше балтийска страна. По-късно тя отпадна, защото беше „освободена“ от Съветите. Днес обаче Естония предпочита да се идентифицира по-скоро със Скандинавия, а не с Балтийските страни. И така, каква е картината, която получаваме? Регионът на Балтийско море е достатъчно голям, за да обхване дори далечна Исландия, но ако Естония е станала част от Скандинавия, то Балтийските страни днес са се свили до само две: Латвия и Литва.

Най-вероятно, ние можем да се съгласим, че Балтийските страни засега са част от по-големия регион на Балтийско море, както и – поради нашата история, култура и исторически опит – част от един пост-съветски регион, който споделя централноевропейските революции от 1989 и членството в ЕС от 2004 насам. Когато „Вилнюс 10“ – централноевропейските страни, заедно с балтийските страни, Румъния и България – поддържаха войната на Джордж Буш и Тони Блеър в Ирак през 2003, техният глас беше възприет като единен глас на централна Европа. И когато Жак Ширак разкритикува вилнюската десетка за това, че били незрели, той не правеше разлика между балтийските, вишеградските и балканските държави. Вилнюс 10 означаваше централна Европа.

Сега, къде самият вие виждате България в геополитически смисъл? Тя е балканска страна, но също като Гърция на нея се гледа като на различна от останалите балкански нации, поради особеностите на бивша Югославия. Разграничението е ясно – тук са бившите югославски страни, а тук е останалата част от Балканите. Виждате ли прилики между Литва и България в смисъла на тази двойна принадлежност? Кои са важните геополитически разлики между двойната геополитическа идентичност на балтийска Литва и балканска България? Притежава ли България изобщо някаква двойна геополитическа идентичност?

Този въпрос става още по-сложен като се вземе пред вид въпроса за бреговата ивица на Литва. Поради морето, тя принадлежи към по-големия регион на Балтийско море, заедно със скандинавските страни. Но ако Литва се изследва културно, и ако на Вилнюс се гледа като на град с множество култури, с корени в белоруската, полска и еврейска истории, то Скандинавия, да не споменаваме изобщо Исландия, остава напълно без значение. Погледната през очите на Вилнюс, латвийската идентичност е континентална. Какво да кажем за България: възприема ли тя себе си като черноморска страна или има континентална идентичност?

ИД: Регионите обикновено биват определяни от империите, които са ги заемали – на Балканите това означава Византийската империя, Османците, Съветите, а сега – „меката“ евроатлантическа глобална сила. Различните припокривания могат да ви дадат представа за идентичността на региона. Централна Европа е място, традиционно доминирано от германците: България няма много общо с това, макар че, разбира се, е имало определено влияние през 1930-те и ранните 1940 години. Що се отнася до Черно море, то никога не е било важен търговски път, при която и да е от тези империи. Гърците са го смятали за прекалено опасно (поради което са го наричали „черно“); Османците са били възпрепятствани от факта, че северните брегове на Анадола имат лош климат и са били слабо развити; що се отнася до Съветите, Босфорът блокираше тяхната морска експанзия и те предпочитаха други морски пътища. Славянските, влашки или турски населения имат слаба връзка с морето. Съществува твърдението, че черно море по-скоро разделя, отколкото обединява. Бих казал същото и за Дунав – на Балканите той сякаш разделя народите. Икономическият регион на Черно море е провал: няма капитал, който да го накара да заработи и нито Русия, нито Турция са най-добрите възможни партньори.

Разпадането на регионалната идентичност е резултат от драматичния провал на трите споменати империи. След това идват националистките чистки, предприети в началото на двадесети век, особено след Първата световна война – хората, които са насърчавали културния обмен, са били прогонени: гръцките моряци, еврейските търговци, арменските занаятчии. Подобен процес, струва ми се, се е случил и в балтийските градове (евреи, германци) – а сега продължава с миграцията на етническите руснаци. Населенията, които са имали контакти, които са били мобилни, които са търгували, са били заменени със селяни от „собствената кръв“. В резултат от това ние имаме етнически нации, изкуствено хомогенизирани, създадени по принципа на противопоставянето срещу съседите, с тясно-териториални манталитети. Изминали са десетилетия, преди етническите българи, прогонени от югославска Македония и заселили се по гръцките морски градове, да станат моряци и рибари.

Балканската идентичност функционира отдолу, чрез неща като музика, кухня, жестове, празници; вие на мига можете да разпознаете някое балканско парти в Берлин или в Лондон. Но високата култура винаги е била възприемана като граница: били са положени неимоверни усилия, за да се различаваме от другите, да изхвърлим от собствената си култура всичко, което напомня за тях.

TK: 1989 в Полша е немислима без Солидарност, която е започнала през 1980-те. Солидарност върви ръка за ръка с полската Католическа църква. В Литва ситуацията е същата: Католическата църква беше един остров на независимост. След 1989 Католическата църква изигра ключова роля при установяването на латвийската държавност. В България обаче Православната църква не играе подобна роля. Може би това дори не е било необходимо? Ако Православната църква беше встъпила в ролята на духовен водач в България, дали преходният период би бил малко по-лек?

ИД: Православната църква винаги е сътрудничела с държавата – това е теорията за „симфонията“ между духовната и светска власт. Множество свещеници са сътрудничили на Държавна сигурност; дори и сега те все още не виждат проблем в това, твърдейки, че са служили на националните интереси. Католическите и протестантски свещеници са били преследвани от режима много по-жестоко.

Православната църква днес е в много лоша форма, особено в България. Тя има просто един вид етнографска функция, да маркира „нашето“ пространство или да придаде вид на националност на някои събития или туристически центрове. Патриархът например може да се появи при откриването на нови офиси, за да гони дяволите с тамян. Общо взето, българите не са особено религиозни (за разлика от руснаците или румънците). Етнографската – ако не и езическата – роля на Православната църква изглежда задоволяваше населението и не безпокоеше особено комунистическите власти. По времето на комунизма, суеверията и езическите вярвания бяха много силно разпространени: различни предсказатели на бъдещето, особено една сляпа старица на име баба Ванга – предсказателка, до която според слуховете се е допитвал дори и Брежнев. Сега знаем, че Людмила Живкова, дъщерята на Тодор Живков и министърка на културата, е била член на духовна общност, наречена „бялото братство“, заедно с други членове на Централния комитет. Идеите им са били комбинация от теософия, индийски учения, астрология и т. н. Самият аз бих анализирал религията в този по-широк антропологически контекст.

В България не е имало масивна опозиция против режима, особено след като към края на 50-те години е била привършена колективизацията. Социализмът индустриализира и урбанизира страната, появиха се няколко поколения от граждани, които получиха образование и станаха масови потребители. В България никога не е имало нещо подобно на 1953, 1956, 1968 или 1981. Диктатурата е по-мека, сравнима по-скоро с Латинска Америка, отколкото със сталинизма. Основният пункт е, че Съветският съюз се възприема не като окупатор, а като мощен съюзник срещу традиционните врагове като турци, гърци, а по-късно и югославяни.

TK: Каква е ролята на българските интелектуалци – хора от академичните среди, писатели, артисти – при събитията от 1989? В Литва ние наричаме това Пеещата революция, докато в Румъния тя беше кървава. В България е ставало въпрос най-вече за преговори около кръглата маса. И все пак, коректно ли е да се каже, че политическият дискурс в България би бил немислим без българските интелектуалци?

ИД: Разбира се. Интелектуалците бяха абсолютно важни за промените, първото Народно събрание беше пълно с писатели, по улиците всеки ден се случваха някакви артистични събития; всичко това беше един голям карнавал. Желю Желев, водачът на антикомунистическата опозиция, нарече това „апогеят на интелигенцията“. Повечето хора бяха или комунисти, или членове на артистичните съюзи; днес вече е известно, че голяма част от тях са били сътрудници на Държавна сигурност. Основният импулс дойде от перестройката на Горбачов, която искрено се опитваше да реформира социализма. Предполагам, че някои от тях, особено ония, които са били свързани с Държавна сигурност, са били направлявани от Москва: Горбачов искаше да се освободи от Живков. По-късно, разбира се, нещата излязоха от контрол и в политическата битка навлязоха по-радикални сили.

Днес човек вече разбира, че сигурно би било по-добре, ако в събитията бяха участвали повече юристи, икономисти и политолози: хуманитарната интелигенция (или „творческа интелигенция“, какъвто беше идеологическият й етикет) беше наивна, хаотична и изключително разпокъсана. И все пак тя беше необходимият детонатор, който да раздруса по-широкото население: ако видите по телевизията някой известен поет или партиен член, който казва по телевизията, че цял живот е лъгал, това ви поставя в състояние на криза. Всъщност интелигенцията направи един жест на жертва: те сами разрушиха привилегиите, които системата им беше дала. В момента, в който революцията успя, те бяха маргинализирани, някои от тях трябваше да сменят професиите си, други заживяха в мизерия. Днес мястото им е заето от една нова класа на експерти от НПО-та, които изпълняват точно противоположната функция: не да поставят предизвикателства пред системата, а да я консолидират.

TK: България е много голяма страна (текст в оригинала – Бел. пр.) и нейните региони имат различни истории със специфични идентичности. В град Пещера има голямо ромско население, което живее мирно заедно с българското и турско население. В събота пазарът принадлежи на ромите, но мюсюлманите и православните християни идват да пазаруват. В Литва, напротив, доминацията на литовската етническа група означава, че като страна Литва не се разглежда като многоетническа, въпреки факта, че в нея има полски, руски, ромски и еврейски малцинства. В Латвия и Естония на рускоезичното население се гледа като на остатък от Съветите, исторически лош късмет, изкуствена добавка към латвийската и естонска идентичност. Ето защо Естония и Латвия са полу-хомогенни, въпреки разнообразието си. Гледа ли се на не-българските националности като на исторически „други“? Българска ли е България в същия смисъл, в който Литва е литовска? И ако да, то има ли някакво развитие в начина, по който биват третирани „другите“?

ИД: Тенденциите в България са също толкова лоши, колкото и навсякъде другаде в Европа. Налице е проблем с модела на националната държава, която на нашия континент означава хомогенизация. Интеграцията често е насилствена, за разлика от места като Малайзия или Канада, където различните общности съществуват с обща държавна рамка, но без да има геноцид или етническо прочистване. За да се разберат междуетническите отношения на Балканите, или, казано по-общо, по перифериите на провалилите се империи, ние трябва да имаме пред вид две нива на неравенство. От една страна съществуват вътрешно-общностни конфликти, корпоративни интереси, статусови различия от пред-модерните времена. От друга страна налице е насилието от страна на националната държава, която обикновено се доминира от една етническа група. Османското управление е включвало първия тип вътрешно-етнически отношения в системата на милета, при която религиозните групи притежават известна автономия, при различни задължения и привилегии. Съществува една тенденция към идеализиране на този период и игнориране на факта, че отношенията между общностите не са били лесни. Вторият тип конфликт достига връхната си точка при младотурското насилие над арменците, след това про-нацисткия период и накрая насилствената комунистическа хомогенизация.

Днес, при неолибералната криза на националната държава, тези два режима съществуват редом – етническите общности получават обратно ролята си на корпорации, с което предизвикват завистта и агресията на другите. От друга страна, националният проект очевидно си остава легитимен, с което се позволява да се случват потискания на различията. В България днес най-видима е националната омраза срещу турското малцинство – на турците се гледа като на „потенциални предатели“, както и расисткото отвращение към циганите като „изостанали“.

Онова, което искам да кажа е, че двете версии на насилието срещу „другите“ – междуетническото и националното – днес са смесени едни с други, те създават идеологическо объркване и водят до липса на ясни политически позиции. Това е проблем за Европа като цяло: фашисти ли са хомогенизаторите? Как може да се легитимира етническия и религиозен партикуларизъм? Демократични или недемократични са колективните права?

TK: България се присъедини към ЕС през 2007, три години след други посткомунистически страни. Какво беше настроението в България през 2004, когато хората гледаха как балтийските и вишеградски страни стават членки на ЕС? Имахте ли чувството, че България е била изоставена? Имаше ли драматична промяна в себевъзприятието когато България стана членка през 2007? Как възприема България себе си днес, в 2010?

ИД: Никой у нас не вярва реално, че България е в ЕС: ние все още казваме „те“, когато говорим за ЕС. Има голямо разминаване между себе-представянето и практиката: от една страна, ние сме европейци поради простия факт, че живеем на същия континент, че сме християни и белокожи (това е нивото на ежедневния расизъм). От друга страна, нищо в света, който ни заобикаля, не изглежда като Европа. Периферните идентичности често биват конструирани по този начин: това разминаване съществува още от времето на появата на модерната нация през деветнадесети век.

В най-добрия случай, на Европа се гледа като на средство, чрез което общественото мнение може да упражни някакъв натиск върху политическата класа – винаги има някаква директива, която не е била изпълнена, някакъв принцип, който не е бил спазен. В най-лошия случай, ЕС се превръща в обект на насмешка за образованите елити, които се идентифицират много повече със САЩ, където човек може да наблюдава по-ясно центъра на властта и политическата воля. Както един приятел каза веднъж, докато Европа е строяла пътища, Америка е инвестирала в хора. ЕС е едно високо регулирано пространство, докато България и източна Европа като цяло е джунгла, в която социалният и фискален дъмпинг е ежедневие. Сблъсъкът е неизбежен – и обикновено САЩ биват възприемани като по-добрия, по-либералния пример. Хората, които казват това обаче забравят, че в повечето места в САЩ човек дори не може да пие една бира на улицата, преди да я е скрил в книжна кесия.

TK: В своето есе „Пресичането на границите“ вие твърдите, че „не само контактът с другите, но и все по-честото пресичане на граници, създава ефекти на ИГР (идентичност, граница, ред). Утопията, върху която се гради европейската идея, според която по-голямата мобилност постепенно ще хомогенизира пространството на ЕС, следователно се оказва погрешна“. Но не бихте ли се съгласили, че въпреки оставащите си разделения, влизането на посткомунистическа Европа в шенгенското пространство е едно геополитическо чудо? Днес един литовец може да посещава колеги от академичните среди в София, а професорите от София могат да летят до Париж за конференции – и всичко това без визи. За новите поколения опитът на желязната завеса е невъобразим: за тях това е тоталитарен ИГР.

ИД: Свободата да се пътува е нещо фантастично. Но проблемът е, че мобилността по-скоро създава граници, вместо да ги премахва. Мобилната личност има определен интерес да отиде от едно място на друго: ако аз отида в Германия да представя лекция върху българската политическа култура, ставам интересен, защото идвам от другаде. Повечето писатели в днешна България разказват истории за емиграция (Бенямин беше писал, че разказвачът е някой, който идва отдалече). Един гост-работник отива някъде, за да подобри икономическите си изгледи, един бизнесмен – за да плаща по-ниски данъци или да печели от специфичните местни особености. Ако искате, храната, която ядем, е все повече и повече определяна от други – китайци, индийци, хора от Балканите…

Тази обобщена мобилност създава условия за по-нататъшното разграничаване на пространствата: тя умножава границите, вместо да ги премахва. Ако има търсене за моята различност, аз ще изобретя някакъв аспект от моята идентичност по такъв начин, че да бъде различен; ако в моя град има търсене на един определен вид инвестор, аз ще му предложа определени данъчни облекчения. Накратко, мобилността – и по-общо, глобализацията – прави местата и хората все по-различни. Разгледайте например класическата национална държава: тя също е била проект за мобилност, базиращ се на граждански права, железници, общ език и т. н. Но резултатът от това е, че тя създава неизброими разновидности на индивидуални съдби, културни форми, наука, индустрии. Именно пред-националните общности са по-монотонни!

Освен това, днес вече няма идея, която да е сравнима с онази за общото благо, която е толкова централна при изграждането на национални държави. Ако бихме се опитали да говорим за общото благо на глобалното общество, вие бихте ми се изсмели, нали? (С възможното изключение на екологията.) Глобализацията е една обобщена приватизация. Съчетайте това с лесна, дори моментална мобилност (помислете си за трансфера на собственост чрез мрежата, от едно място на земното кълбо до друго). Резултатът е конкуренция между отделните места, култури, гражданства. Погледнато повърхностно, всичко това изглежда еднакво, защото всички ядем Макдоналдс, но всъщност ние не го правим. Макдоналдс е просто капка в едно все по-разширяващо се море от различия. За нещастие, повече различия обикновено означава повече конфликт.

Източник


[1] Тоест, реал-политика в стил Хенри Кисинджър, да речем – политика, при която се зачитат реалностите при различните политически системи и се избягват ненужни конфронтации, като акцентът се поставя върху бавни, постепенни промени. Бел. пр.

[2] Вишеградската група, наричана още Вишеград 4, се състои от Чехия, Словакия, Унгария и Полша. Бел. пр.

Проф. Ивайло Дичев е роден на 28 март 1955 г. в София. Професор е по културна антропология в СУ „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други страни. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Пише разкази, романи, есета. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).

Pin It

Прочетете още...