Детайл от бележка за дългове, която показва най-старата известна антиеврейска карикатура от 1233 г., Национален архив, Лондон
През 2006 г. голяма част от френското общество се оказа разделено от един странен и болезнен въпрос: антисемитизъм ли е да се предположи, че някой евреин е богат? Дебатът бе провокиран от отвличането, изтезанията и убийството на един двадесет и три годишен продавач на мобилни телефони от Париж, Илан Халими, (който е от еврейски произход). Подробностите около изтезанията, продължили три седмици, докато похитителите са отправяли различни искания за откуп, бяха достатъчно ужасяващи. Но когато техният водач, който беше бързо задържан, публично заяви, че са избрали Халими – човек от скромен произход и без особени средства – просто защото евреите били „фрашкани с мангизи“, жестокото престъпление бързо се превърна в политическа криза.
Обвинителите се колебаеха дали да се позоват на френския статут за престъпления, провокирани от омраза. Адвокатите на обвиняемите пък твърдяха, че парите, а не антисемитизмът, са били основният мотив – нещо, с което полицията и голяма част от обществеността изглежда се съгласяваше. Семейството на Халими обаче настояваше, че Илан сигурно не би бил убит, ако не е бил евреин, а десетки хиляди протестиращи излязоха по улиците, за да ги подкрепят. Политиците, историците и философите предлагаха противоположни определения на антисемитизма; виден социолог заяви, че трябва да се прави разлика между вярванията за еврейските богатства, дори и ако те се основават на дискредитирани стереотипи, и „омразата срещу евреите.“[1]
Изложбата „Евреи, пари, митове“ в Еврейския музей в Лондон прави едно такова разграничение трудно за поддържане. Тук темата е представена чрез широк спектър от документи, произведения на изкуството, портрети, плакати и сувенири. Първият експонат от изложението е копие на Оксфордския речник на английския език от 1933 г., където статията за „евреин“ включва определението: „1. Евреин: (обидно). Като охулваща фраза се използва специфично за човек с изнудвачески и грабителски склонности.“ Експонат след експонат свидетелства за постоянството и токсичността на асоциацията между евреите и парите – от една анонимна гравюра от 1790 г., озаглавена „Аз имам парàта“, който oсмива претенциите, профила и акцента на един джентълмен-еврейски-банкер, та чак до видео играта Мафия II, чиито герои са тормозени от еврейски лихвар. Към края на това кратко, но унищожително проучване става болезнено ясно, че икономическите предположения са неразривно свързани с личната и обществена враждебност срещу евреите.[2]
Анонимна гравюра на еврейски бизнесмен от 1790 г., озаглавена „Аз имам парàта“
„Евреи, пари, митове“ се стреми и да документира, и да опровергае стереотипите за богатия евреин. Темата е тревожно навременна. Подхранван от нарастващия национализъм отдясно и антиглобализъм отляво, през последните две години антисемитизмът отново се върна по вестникарските заглавия. Политици и активисти от всякакви цветове имплицитно одобряват или дори повтарят обвиненията в еврейска алчност и финансова сила. Лейбъристката партия в Обединеното кралство въведе специална процедура за подаване на жалби, за да се справи с обвиненията в антисемитизъм сред собственото си ръководство и членство, което пък доведе до изключването на десетина членове. През 2017 г. престъпленията от омраза, насочени срещу евреи в САЩ, са нараснали с 37% спрямо предходната година (което представлява почти две трети от всички религиозно-мотивирани престъпления от омраза), а през 2018 из цяла Европа почти един на всеки трима евреи е бил подложен на антисемитски тормоз.
Въпреки че тези развития вероятно са били основният импулс за поставянето на тази изложба, първата съществена част от „Евреи, пари, митове“ е издържана в позитивен тон. Оксфордският речник на английския език е последван веднага от стенно изложение, в което се подчертава централното място на икономическата етика в юдаизма, както и селекция от обекти, илюстриращи задължението на евреите да подпомагат бедните (tzedakah, буквално „праведност“). В папирусово писмо, написано на иврит в Египет през единадесети век от името на беден сляп човек, той моли религиозното си паство за финансова помощ, с която да се помогне на семейството му (което се намира в Александрия), да се присъедини към него във Фустат (Кайро). Холандска картина от седемнадесети век, поръчана от богат еврейски търговец, възхвалява анонимното даряване, като изобразява безплътна ръка, която предлага монета на друга протегната ръка (виж илюстрацията долу).
Детайл от картина на Бенджамин Годинис Старши, поръчана от еврейски търговец, която изобразява акт на анонимно дарение, 1679–1681
Погрешните схващания относно еврейската грабливост вероятно са достатъчно разпространени, за да оправдаят откриването на изложбата именно с тази тема. Но уловката, свързана с това е, че тя отразява именно антисемитското предположение, че първата грижа на евреите са парите, ако и тази грижа да е управлявана от филантропия, а не от сребролюбие.
След това в изложбата се възприема втори подход към опровергаване на мита за алчния евреин: тук се изследва икономическия статус на евреите през различни исторически периоди, предимно в британската история. В един панел, представящ секция за евреите във Великобритания от седемнадесети, осемнадесети и деветнадесети век, се отбелязва, че много повече евреи са били бедни търговци и просяци, отколкото заможни, влиятелни банкери. Една черна дъска от началото на двадесети век, на която са отбелязани дажбите на безплатна супа, ярко представя неволите на бедните източноевропейски имигранти в лондонския [по онова време бедняшки квартал] Ийст енд.
Но фокусът върху евреите от Великобритания подкопава донякъде силата на този аргумент, тъй като британските еврейски общности, за разлика от онези по много други места, всъщност са били почти изцяло градски, и са били сравнително тясно заети в сферите на финансите и търговията на дребно и едро. Това се дължи на специфични исторически причини: евреите са пристигнали в Англия едва след Норманското завоевание, когато, за да насърчат търговията и да осигурят по-голяма икономическа опитност, новите владетели са поканили търговци и миньори от континента, които са се заселили в кралските градове.[3] Въпреки че тези средновековни общности са били прогонени от кралството през 1290 г., основният принцип се повтаря, след като евреите са приети отново във Великобритания през седемнадесети век. По други места в Европа и Средиземноморието, средновековните, ранните модерни и съвременни евреи са живели по-разнообразен икономически живот, занимавайки се със земеделие, ръчен труд и широк кръг от занаяти.
Но силата на изложбата се крие не в подобни добронамерени корективи, а в безмилостната документация на обхвата и вирулентността на стереотипа за алчния евреин. В отделните секции могат да се открият най-различни примери за типични образци на антиеврейска пропаганда и политическа сатира в хода на вековете, като например Юда или фигурата на еврейския лихвар. През тринадесети век християнските художници модифицират съществуващите символи на греха, за да създадат нова визуална конвенция за въплъщаване на предполагаемата животинска, дяволска алчност на евреите, които далеч надживяват първоначалните подбуди на създателите си[4]. Един и същи гърбав нос, дебели устни и навъсено изражение се появяват в скица на еврейски бизнесмен от английски съдебен документ от 1277 г., в английска гравюра от 1825 г., където се внушава, че евреите са причинили и са се възползвали от тогавашната финансова криза, на италиански плакат от 1944 г., в който вината за кръвопролитията от Втората световна война се стоварва върху еврейските банкери, както и в уличен стенопис от 2012 г. на стената на сграда в Лондон, който критикува „класата и привилегиите“. (Този стенопис, който впоследствие беше заличен, стана известен, след като се установи, че лидерът на Лейбъристката партия, Джереми Корбин, е заявил във Фейсбук симпатията си към художника – и то след протестите, настояващи за неговото отстраняване; впоследствие Корбин се извини за това, че не е забелязал антисемитския подтон на изображението).
Уличен стенопис от 2012 г. на стената на сграда в Лондон, в който се критикуват „класата и привилегиите“
Както става ясно от подбора на експонатите, месестите черти на английските карикатури от деветнадесети век и намеците за морална нечистота, които те внушават, не са запазени единствено за богатите евреи. Те са придадени и на един беден еврейски просяк в карикатура от 1824 г., в която се осмива благотворителната дейност на Нейтън Майер Ротшилд, както и na бедно облечен търговец на дрехи от втора ръка, осмиван на корицата на The London Saturday Journal от 1841 г. Стереотипните изображения съдържат очевидна противоречивост: евреите са презирани за това, че са богати или бедни, капиталисти или комунисти. Те са изобразявани като брутални и очевидно различни, но и разглеждани със силно недоверие, заради предполагаемото им умение да се асимилират и маскират.
Онова, което „Евреи, пари, митове“ вероятно не може да обясни (имайки предвид ограниченията на една малка музейна експозиция) е произхода на стереотипа за алчния евреин или интензивността на омразата, която той е внушавал. Една от изложбените секции, озаглавена „Средновековна търговия“, която включва еврейски заемни и лизингови документи, както и една друга, наречена „Фигурата на еврейския лихвар“, която изследва негативните представяния на Шейлок, внушава обяснението, че антиеврейската враждебност има корените си в еврейската финансова дейност. Тъй като „католическата църква счита лихварството за грях“, казва ни се тук, евреите са били изтласкани в професии, забранени за християни, като например лихварството, а след това са били укорявани заради него.
Вярно е, че икономическото негодувание често провокира и изостря омразата срещу евреите, но стереотипът предшества значително развитието на подобни негодувания. Евреите са били окачествявани като материалистични и корумпирани цели векове преди католическата църква да започне да се тревожи от въпроса за лихварството или дори от греха на алчността. А освен това през Средновековието с лихварство са се занимавали много повече християни, отколкото евреи – факт, който е бил добре познат и открито признат от църковните власти, които през десетилетията около 1200 г. забраняват на християните да заемат пари под лихва, а след това редовно порицават най-строго християнските опити за извършване на тези вече незаконни финансови транзакции.
Фигурата на еврейския лихвар е продуктът, а не източникът на мита за светския, алчен евреин. Семената на този мит са посеяни още в най-ранните оцелели християнски текстове, писмата на Свети Павел. Павел от Тарс е елинизиран евреин от Мала Азия, който в десетилетията след смъртта на Исус се обявява за „апостол на не-евреите“. Той вярва, че всеки, който настоява да продължава да спазва „буквата“ на юдейския закон или отказва да признае истинната, спасителна природа на Христос, е затънал в изкушенията на плътта и материалния свят. В резултат от опитите на Павел да примири древните еврейски писания с новата вяра се появяват поредица от принципни противоречия [които ще определят цялата християнска култура оттук нататък]: буквално против алегорично, материално против духовно. Евреите (което включва не само хората, родени като евреи, но и всички, включително и не-евреите, които се подчиняват на еврейския закон), се приравняват с първата част на тези противоречия, а християните с втората. Полемиката на Павел срещу „еврейския“ материализъм следователно касае преди всичко интерпретацията на Библията и религиозната практика, и няма нищо общо с еврейското богатство или икономически дейности.
Вторият източник на мита за материалистичния евреин са самите Евангелия, написани малко по-късно от писмата на Павел. Централният епизод [в тях] се случва, когато Исус, пристигнал наскоро в Ерусалим за празника на Пасхата, прогонва търговците от храма, с думите (според Евангелието на Матея): „Писано е: ‚Домът Ми ще се нарече молитвен дом‘, а вие го правите разбойнически вертеп.“
Тази сцена често се цитира като източник на антиеврейската икономическа враждебност, а средновековните и ранните модерни илюстрации на епизода често използват анти-еврейски мотиви, както в „Евреи, пари, митове“ показва един цветен германски стъклопис от шестнадесети век. На него се вижда как един справедливо ядосан Исус заплашва двама души с тояга – единият от тях търговец, който продава жертвено агне, а другият – брадат, намръщен обменител на пари, който балансира на главата си сандъчето с парите, докато бяга. Но спорът всъщност е по-скоро религиозен, отколкото икономически – Исус не възразява срещу бизнеса сам по себе си, нито пък артикулира някакъв вид търговски морал. Той е разгневен от вършенето на търговия близо до светилището. Именно по тази причина в Евангелието на Марк като главна опозиция срещу действията на Исус са представени „главните свещеници и книжниците“, пазителите на ритуала, а не финансовите власти – [в края на краищата] обменът на пари и продажбите на животни дават възможност на поклонниците да предлагат в храма жертвена лепта.
Цветен германски стъклопис от шестнадесети век, представящ прогонването на търговците от Храма
Нито писмата на Павел, нито Евангелията са умишлено антисемитски. Исус, Матей и Павел са все евреи, които се обръщат към публика, съставена или от самите евреи, или от хора, симпатизиращи на юдаизма. Но текстовете надживяват хората, които ги пишат, паметта за първоначалната им цел избледнява, а думите придобиват нов смисъл и сила. Разделението на човечеството, извършено от Павел (на „духовни“ вярващи и „плътски“ – тоест еврейски – невярващи), както и осъждането на търговията около храма от Исус се оказват изключително влиятелни. Когато свети Йероним иска да противопостави християнската вяра на еврейската погрешност, той повтаря осъждането на еврейския материализъм от Павел и настоява, че „идолите“ от Евангелието на Исая (2:8) означават именно юдейска (макар също и римска) алчност. Когато Августин [Блажени] от Хипон иска да атакува еврейското отхвърляне на Новия Завет, той пише: „Евреите не разбират значението му и в резултат на това се оказват безспорно отдадени на плътта.“
Въпреки че евреите са твърдо установени в християнската полемика като сребролюбиви и плътски невярващи, антиеврейската полемика няма какво да каже за икономическите им дейности чак докъм единадесети век. По онова време една търговска и градска революция започва да променя пейзажа на християнството, а традиционното тристранно разделение на обществото на благородници, духовници и селяни е допълнено от зараждащо се четвърто съсловие: преуспяващата градска буржоазия. Църковните власти най-накрая се виждат задължени да формулират по-ясно християнския икономически морал. И естествено за тази цел те се обръщат към Писанието. Там те откриват не само старозаветни заповеди срещу заемането на пари под лихва (макар че първоначално църковните лидери не ги възприемат дословно и предпочитат вместо това да регулират лихвените проценти) но също така и очернянето от Павел на „еврейския“ материализъм, както и (привидното) осъждане на търговията от Исус.
Сливането в едно цяло на тези различни еврейски прегрешения (прекалено буквално библейско тълкуване, недуховен ритуализъм и груб меркантилизъм) се открива в най-известното произведение на изкуството, представено в изложбата: Юда връща обратно тридесетте сребърника на Рембранд (1629 г.), която инак се показва сравнително рядко. Въпреки че кураторите с право отбелязват намека за съчувствие в изобразяването на покаялия се Юда, Рембранд не показва никакво подобно отношение към еврейските свещеници, изобразени като твърдоглави слуги на огромната книга на Закона, арогантно накичени със златен тюрбан, сребърна корона и кожено наметало.
Разкаяният Юда връща обратно тридесетте сребърника. Рембранд (1629 г.)
За да накарат както църковните хора, така и миряните, да мислят по-малко за богатство и лукс, моралистите използват всички възможни риторични оръжия. Великият цистерциански игумен Бернар от Клерво прилага старата дума „юдайзер“, използвана от Павел за онези негови последователи, които са практикували обрязване, както и от Йоан Златоуст за събратята, които празнуват шабата в събота вместо в неделя – за християни, които дават пари под лихва. Игуменът от дванайсети век от великия манастир на Клюни [Бернар от Клерво], черпейки от огненото ораторство на Златоуст, нарича заложните къщи „Синагоги на Сатаната“. Чрез такива нови приложения на идещото от античността обвързване на евреите с „мръсната печалба“ започва да се формира представата, че търговията със стоки и пари е нещо особено характерно за еврейските начинания. Това е така не защото евреите са монополизирали търговията с пари, а именно защото не са го направили. Въпреки че много евреи наистина са участвали в новата икономика, между еврейските и християнски финансови дейности няма разлика – един факт, с който християнските моралисти са били много добре запознати и твърдо решени да го променят. Именно по такъв начин стереотипът за еврейския лихвар се появява за първи път.
Проповедници започват да разказват анекдоти за измамни еврейски скъперници, които са се съюзили с дявола; художници започват да визуализират такива истории в гротескни и плашещи детайли, като придават на еврейските си злодеи характерни месести и животински черти. Целта е да се засилят негативните конотации на „евреите“ и по този начин да се създаде по-негативно отношение към лихварството, така че то да се избягва от християните, или поне да се направи така, че християните, които практикуват лихварство, да бъдат отбягвани от другите. Те не постигат нито една от целите си, но принуждават християните-лихвари да прикриват операциите си чрез различни мистификации, като по този начин укрепват стереотипа, представяйки евреите като единствените хора, които открито начисляват лихва.
Тъй като „Евреи, пари, митове“ се фокусира върху евреите, там не се обсъжда християнската библейска интерпретация или, ако щете, християнските икономически дейности. И все пак това е съществено важен фон за разбиране на образите и обектите в изложбата. Най-старата еврейска карикатура в изложението се появява на английска бележка за вземане пари под лихва, датираща от 1233 г. (виж илюстрацията най-горе). Рисунката правилно идентифицира тримата евреи, които са осмивани в някакъв вид карикатура, нарисувана с мастило, и ясно подчертава антиеврейското си послание. Но както съм писала и на други места, еврейските лихвари вероятно не са единствените или дори най-важните мишени на тази карикатура.[5] Те се явяват като заместители на главния обект на жлъчността на писаря: неговият нов шеф, един много презиран и известен с хищничеството си кралски фаворит, който използва контрола си над еврейските лихвари, за да скубе както евреите, така и техните клиенти-християни. Всъщност поведението на фаворита е породило такъв гняв, че кралят в крайна сметка се видял принуден да го махне от поста и отклонявал по-нататъшната критика, като се нахвърлил яростно върху евреите.
Разбирането на политическото послание, заложено в тази карикатура, не намалява нейния анти-юдаизъм. Тя по-скоро подчертава опасностите, свързани с антисемитското търсене на изкупителни жертви. Кралските придворни, средновековните християнски търговци и британските банкери от деветнадесети век – всички те са притежавали в еднаква степен пороците, приписвани на евреите. Да се защитават евреите от такива клевети е означавало да се рискува човек да бъде равнопоставен с тях. Далеч по-лесно е било да се обвиняват и прогонват обичайните заподозрени, като в същото време се продължава собствената лихварска дейност.
Следствията от антиеврейската реторика и образност, създадени през Средновековието, присъстват все още твърде ярко в собственото ни ежедневие. „Евреи, пари, митове“ приключва с филм на художника Джереми Делър, в който той е обединил последните карикатури, меми, речи, интервюта и реклами, които внушават омраза и открити лъжи, за които много хора са се надявали, че са дълбоко погребани, ако ли не и отдавна мъртви. Някои от тях са просто дело на помрачени привърженици на конспиративни теории, но други се появяват по успешни медии (Trinity Broadcasting Network) или представят уважавани пастори (Пат Робъртсън) и водещи политици (Доналд Тръмп, Найджъл Фарадж). Точно както яростта и безпокойството от кралската политика и икономическите промени през Средновековието са били отклонени по посока на евреите, така и днес евреите се идентифицират с лошите последици от глобализацията, неравенството и имиграцията. Само преди два месеца едно дръвче, посадено в Париж в памет на Илан Халими беше отсечено от неизвестни вандали.
[1] Виж „Френският процес срещу ‚варварите‘“, BBC News, 10 юли 2009 г.: „Но Мишел Виевиорка, автор на книга за антисемитизма във Франция, казва, че мотивът за убийството са били преди всичко парите. „Антисемитизмът е просто допълнителна черта към случилото се“, каза той пред журналисти в началото на процеса. „Първоначално не е ставало дума за изразяване на омраза срещу евреите… Жертвата е евреин, защото за евреите се смята, че би трябвало да имат пари и че се грижат за своите си, така че ще платят.“ Бел. авт.
[2] Има и съпътстващо книжно издание, Евреи, Пари, Митове, редактирано от Джоан Розентал и Марк Воловичи (Jewish Museum/Pears Institute/Birkbeck University, 2019), за които аз написах кратко есе. Бел. авт.
[3] Уилям [Завоевателят] вероятно насърчава евреите от своето херцогство Нормандия да се установят в Англия, защото евреите, които нямат отделна властова база, са по-зависими от краля или херцога за привилегии и защита, отколкото повечето християни. Ето защо той би могъл с лекота да ги облага с данъци, докато по онова време повечето царе и херцози имат трудности при облагането на християните. Бел. авт.
[4] Виж в тази връзка „Изобретяването на еврейския нос“, Либерален преглед, 15 юни 2019. Бел. пр.
[5] Виж статията ми „Първата антиеврейска карикатура?“, NYR Daily, 6 юни 2016 г. Бел. авт.
