От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Като цяло прилаганите още по-всеобхватни и твърди мерки няма да постигнат очаквания дълготраен ефект. През пролетта на 1989 г., освен продължаващото раздвижване на различните неправителствени дружества, клубове и комитети, отново ще започнат масови, този път добре организирани протести на българските турци, за да предизвикат нова брутална репресивна вълна и рязко да стихнат при появилата се възможност за изселване.

В съчетание с автоматизма и административното подсигуряване на казионните манифестации по други поводи, добилата истерични висоти масирана пропагандна кампания ще допринесе за извеждането по площадите на хиляди българи на митинги в подкрепа на БКП и режима. Ще бъдат предварително написани и издигнати лозунги срещу дестабилизацията на страната от злонамерени външни сили и срещу тръгналите по пътя на поредното масово изселване съграждани турци. На тях убедено ще говорят титуловани учени и общественици, а популярни журналисти и професионални „политически коментатори“ манипулативно ще представят по телевизията, радиото и в пресата разиграващата се вече пред очите на цялото общество драма на „голямата екскурзия“. Тя ще се случва по пътищата към българо-турската граница и обратно, на самия пропускателен пункт Капитан Андреево, в ничията зона и отвъд нея в палатковия лагер край Одрин. Впоследствие ще се появят нови симптоми на етническа мобилизация както сред малцинството, така и сред мнозинството и ще надвисне опасността от раздухване на конфликт на тази основа. Взривоопасната смес от несигурност, вина, очаквания за възмездие сред част от преките извършители и грубо манипулирания страх от неизвестното бъдеще ще доведе на протестни митинги в столицата българи християни от смесените райони срещу „връщането на имената“ на турците и мюсюлманите. Те също ще митингуват на площада пред катедралата „Св. Александър Невски“ и ще шестват по улиците на София с искания за възстановяване на потъпканите им права. Така на общия фон на радикалните политически промени след зимата на 1989-1990 г. ще започнат да се очертават новите политически баланси и противоречия в тази зона и самата възможност за постепенно изживяване на травмите от „възродителния процес“.

При целия драматизъм на тези взаимно свързани събития, налице са и други техни последствия и измерения. В годините на принудителното „възраждане“, освен разделението и ксенофобията, на локално ниво остават в действие и традиционните механизми на общуването и съжителството между двете общности – т. нар. „комшулук“. Повсеместно не само турците помежду си, но и етнически българи продължават неофициално да се обръщат към съседите си със „старите имена“. И в единия, и в другия случай, става дума за своеобразен тест за взаимно зачитане и доверие. В смесените селища той е показателен за предразсъдъчност или обратното – приемане на другия такъв, какъвто е. Това важи и за българи на временна или постоянна работа в чисто турски и помашки села. Известен нюанс е дали това е израз на уважение предимно към възрастни хора, на които дори местните власти нерядко оставят и „старите носии“ или елементи от тях, или и към по-младите, ако те изрично държат на това.

Особено показателен за взаимоотношенията в населените предимно с турци селища е един съвсем обикновен житейски разказ на българин от гоцеделчевското село Дъбница:

„…в мойта бригада има само един българин, другото сичко е турци. И сме разхвърлили една машина и аз къде на български, къде на турски, а зад мене партийния секретар. Ма яз го не виждам, ма ние си плещиме турски език и си караме така наред. И на другия ден, на другата сутрин ма викат при шефа […] А бе, казва, ние са мъчим, ние се опитваме да научиме тях български език, да забрават турския, а ти им преподаваш турски език…[…]. Ем случва се, ша гледам да не са повтаря.


Small Ad GF 1

По-нататък разказът продължава:

„Аз съм чувствал неудобство. Ами механик съм, аз секи месец трябва да ги вода на отчет [машините]. […] Ама пък и на тая машина има човек, дето я кара, и сега, кат зема да пиша, колко пъти, пиша-пиша и отстрани пак си го напиша другото име, айде скъсай листа. Много сложно. И те са сабираха момчетата и викат „ей, ни са притеснявай бе, пиши там бе. И да ни викниш на име и каквото и да направиш, ти нямаш никаква вина, вика. Няма смисъл за какво да са притесняваш.“[1]

Подобни отношения между двете общности са свързани и с календарно-празничната система – както официалната и секуларната социалистическа, така и с паралелната й традиционна. Продължават да се разменят посещения на съседи и приятели на (отново) забраняваните Байрами, а също на Великден, Гергьовден и др. празници. Това е особено доловимо в Родопския регион, където в определени случаи, особено при първоначален контакт с външни за селището или района лица, не непременно се уточнява кой с какво име е („старо“, „ново“ или и двете), етническата, религиозната принадлежност и пр. През лятото на 1988 г., а след това през есента на 1991 г. напрежението „кой кой е“, се снема с „ние, родопчаните“, свързано с очакване за припозпознаване на характерни общи положителни черти. Разбира се, паметта за отминалите травматични събития е жива и ако бъде споделена, наяве излизат различни житейски перипетии, оценки и пристрастия, включително политически и пр.[2] С всичко това нямаме намерение да идеализираме традицията, още повече че неин дълбок пласт са стереотипите и базисната опозиция „ние“ – „те“ („свое“ – „чуждо“). Освен това част от споменатите практики отпращат по-скоро към социалистическата модерност и подчертаната дихотомия между публична и частна сфера. Това са наши наблюдения, които трябва да бъдат проверени, надяваме се, от следващи изследователи и в други места и региони.[3]

Пак в Родопите, в част от споменатите от нас селища, фините и ритуализирани механизми на съжителството и общуването между немюсюлмани и мюсюлмани също са обект на интервенция отстрана властта. Местните й представители подемат различни инициативи по повод на „общия родов корен“, сред които се откроява организираното през лятото на 1987 г. тържествено побратимяване в Девинско между помашки, турски (преименувани през 70-те години) и български християнски семейства.[4] То трябва публично да демонстрира единение и се извършва по предварително разработен „социалистически“ сценарий, заимстващ от стария традиционен ритуал (и институт) на побратимството. Впоследствие някои от участниците наистина остават в много близки отношения с административно предложените им побратими. Други безразлично са приели озоваването си в центъра на организираните от властта събори-ритуали в турските села Гьоврен, Грохотно и Стоманево и на „среща на родовете“ в българо-мюсюлманското Беден. Миниатюрната реплика на „възродителния процес“ в Девинско, както добре разкрива в изследването си Елка Минчева, е показателна за цялата противоречивост и нееднозначност на събитията и техните последствия в локален план. През втората половина на 90-те години споделените с „външния човек“ оценки на участнички са различни:

„За мене е останал хубавият спомен, хубавият събор, цветята…Аз съм идеалистка такава…Но тържеството беше невероятно…Аз, честно ти казвам, бях много развълнувана! Ма потресающо ми беше на мене! И това за побратимяване – може би защото съм чела по книгите…“

„Това беше някакво разработено…Това беше точно в ония години, когато пак си течеше онзи възродителен процес – ‘87-а или ‘88-а, но в онова време не по оня път на насилие… не съм чула другаде в Смолянско това да е правено… Това си беше чисто партийна история…“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

„…искаха да им покажат българския им произход… Ти не говориш този език и нямаш това самосъзнание! Какво да те убеждавам аз и защо да го правя? Аз никога не съм искала да убеждавам един грохотниянец… и да им казвам – „Вижте какво, вие сте българи. Това е абсурд!“[5]

Тази инициатива е била подета според указанията свише, например принудителното устройване на „тържества и народни веселия по села, заводи и училища по случай връчването на новите паспорти“ непосредствено след преименуването, за които в цялата страна се разпространяват документални филми (кинопрегледи).[6] Организираното прехвърляне на някога традиционната практика от миналото в настоящето и от индивидуалното[7] в сферата на колективното и публично-показното, много добре демонстрира не само един от похватите за „приобщаване“, но и дълбоко патерналистичното разбиране за общност, принадлежност и власт. Според указанията на Политбюро след всичко, което се е случило, трябва да се пристъпи към:

„…възстановяване на българското национално съзнание на тази част от населението. От тях, от всички кадри и органи, от обикновените трудещи се,трябва да се изисква да проявяват максимално внимание, топлота и отзивчивост в работата с хората, които приеха български имена, морално да ги подкрепят, да съдействат всячески за утвърждаване и развитие на процеса на утвърждаване тяхното национално съзнание. Особено е важно в този дух да се работи в трудовите колективи. Решително трябва да се пресичат всякакви прояви на надменност, на обидно отношение към хората. Който допуска такива отчуждващи прояви, следва да се наказва партийно и служебно.“ [8]

На надлокално равнище асимилационната кампания има крайно негативно отражение върху междуетническия климат. Тя допринася за стереотипното отхвърляне на „другата“ общност като цяло, независимо от добрите съседски и приятелски отношения с нейни представители в рамките на селището (района). Това ниво на възприемане кореспондира с травматичния исторически опит (колективна памет) на предходните поколения, което наистина е от значение.[9] Не по-малко важно обаче за задълбочаването и развитието на взаимните стереотипи и нагласи е и негативното пряко или косвено портретиране на османците/турците, Османската империя/Турция и исляма десетилетия наред, например в учебниците по история.[10] То ще достигне до възможния предел по време на изключително разгърнатата пропаганда, придружаваща и легитимираща асимилационната кампания. В крайна сметка „възродителният процес“ създава предпоставките за последвалите мобилизации и от двете страни, а също поне донякъде допринася за видимото завръщане на националистичните нагласи в наши дни.

В контекста на всеобщо споделения стремеж към  „нормалност“ нейните рамки за турското население значително са стеснени и/или преформулирани от преживения шок, след което започва търсенето на modus vivendi – затваряне в общността, мимикрия спрямо властите и българското мнозинство, коментирания вече феномен на т. нар. „двойствена идентичност“. Заедно с примирението започват да се натрупват отчуждение, глухо недоволство и напрежения, които впоследствие ще доведат до поредния разрив.

През следващите пет години непрекъснато се прилагат вече известните и отработени практически мерки. Основното им съдържание, наред с осъществяването на контрол, наказания за различни прояви на непокорство, протест и пр., е пълното изличаване на етническата и религиозната идентичност. При цялата му систематичност, този опит, както и предишните, затъва в преследване на външните белези и изяви, съсредоточаване върху най-дребни детайли, административна инерция и в крайна сметка – различни форми на дискриминация, сляпо насилие и принуда. Според някои от засегнатите:

„Ние си ходим в шалвари, и леля ми и баба ми така излизат на полето да работят. Идва партийната секретарка с ножицата и тръгва да ни реже шалварите! Че то срам, че то ужас беше! На какво прилича това?“

„Отивам при майка ми – събрали се пет-шест жени. Искат да се откажат от пенсията си. Не можели да я получават на имената си, а и с новите, християнските имена, щели да ги погребват по християнски. Побъркаха се от ужас!“

„Самата партия, четем по вестниците, насилието го отрича! Пишат ми някакво име, но аз не го признавам и така – години! Паспорта не им взех – не е мой, им казах, и толкова!“[11]

Така „възродителният процес“ навлиза в ежедневието на смесените и компактните селища и райони. Именно това е зоната на дисциплина, активизъм, престараване и на колективното участие, съучастие и въвличане на все по-голяма част от мнозинството. Случващото се там остава и най-малко познато или неизвестно в останалите части на страната и обществото като цяло. Така например през 1985 г. в 11 села с мюсюлманско население в района на Павел баня действат специални групи („разрушителен отряд“), които заличават мюсюлманските имена от около 2000 паметни плочи в „турските гробища“. Конкретната вина за това престъпление е на първия секретар на БКП в общината и кмета „в съучастие с всички партийни секретари и кметове по селата“.[12] Тези акции са свързани с повсеместното налагане на секуларизацията в погребалните ритуали.

Особено показателен е случаят с гробищата в Ардино, където са заличени както старите мюсюлмански, така и християнските. Намерението на властите е на ново място да бъде създадено общо гробище с могозначителното име „Дружба“. На това обаче се съпротивляват и двете общности, които виждат в намерението опит за кощунство с паметта на предците им. Така всъщност „Дружба“ остава празно и неофициално продължават да се използват старите гробищни паркове.[13]

Не навсякъде обаче нещата протичат по този начин. Така например според един отчет на ръководството на Варненската окръжна управа за „единните гробища“ от май 1986 г. местните власти имат бърз и видим успех най-вече при заличаването на традиционните мюсюлмански и обединяването им в общи с християнските. В 98 от 110 селища, „в които живеят граждани с възстановени имена и български цигани“, механично обединените гробища вече са налице, като 147 от 151 починали са погребани по „социалистически обряд“ (в ковчег и с надгробна реч). На места дори туркините са заставяни да присъстват в разрез с предписанията на ислямската религия. По същото време обаче варненските вестници споменават и случаи на изписване на „старите“ имена върху надгробията, при това на латиница (т. е. на модерната турска азбука, а не на кораничната арабица), и все още съществуващи отделни мюсюлмански гробищни парцели.[14] Разбира се, при подобни установени „нарушения“ незнайна ръка бързо заличава надписите и съответно се донася където трябва. Всичко това става в обстановка на слухове и демонстрирано от функционери и активисти негативно и презрително отношение към местното турско и мюсюлманско население.[15]

Отново стриктно се прилагат забраните за практикуване на ритуала на обрязването, говоренето на турски език, носенето на шалвари и т. н. Представителен пример е една заповед на председателя на варненската окръжна управа от лятото на 1985 г., с която се забранява:

„…носенето на обществени места на облекло, несъответстващо на бита и вековните традиции на българския народ, както и преднамереното говорене на турски и цигански език.“[16]

В едно изказване на секретаря на същата управа от 29 август 1986 г., се дава следният отчет:

„Благодарение на взетите мерки почти навсякъде се ликвидира носенето на шалвари на обществени места. Наред с това обаче все още има селища в окръга, където това не се спазва напълно. Продължава да се правят компромиси и да не се търси наказателна отговорност от нарушителите.“

Най-много нарушения според него има в селата Лопушна, Белоградец, Славейково, Синдел и Градинарово, за разлика от спазването на забраната да се говори на турски в Стефан Караджа, Войводино и Страхил, община Вълчи дол. За „преднамерено“ говорене на турски език се налагат глоби от кметовете и се съставят актове от милицията (например в самата Варна на общо 57 души). Във вестниците се споменават и случаи на обявяване на подаръците за младоженците по сватбите на турски, на обрязвания на момчета и недостатъчно застъпено именуване на новородените по „социалистическия ритуал“. Изказва се мнението, че и на гагаузите (тюркоезичните християни) в селата Брестак и Изворник също трябва да се забрани  да говорят на майчиния си език.[17] Представителен документ е Решение № 8-69 на същия ИК на ОНС – Варна от 19 ноември 1986 г.:

„4. Окръжният щаб на ДОТ[18] да организира по общински и РНС патрулни групи през деня съвместно с НМ [Народната милиция – бел. м., А. К.] за изпълнение на наредба № 1 по опазване на обществения ред за общуване на официалния език и носене на традиционно българско облекло на жп гара, автогара, пазара, кина и други обществени места;

5. Под контрола на управление „Народна просвета“ да се организира […]

б) дежурства от учители и ученици по време на междучасията в двора на училищата за контрол по общуването на официалния език между децата;

6. Управление „Народно здраве“ да организира на полугодие преглед на децата от детските градини и началните училища за обрязване…

7. Възлага на ИК на ОбНС и РНС при издаване на удостоверения за новородени деца да изискват от родителите писмени декларации, че няма да обрязват децата си;

8. Предлага на бюрото на ОК на ОФ чрез общинските и районни комитети на ОФ и съдействието на ОбНС и РНС да изготвят характеристики по домакинства на всеки член на семейството, които да се ползват при индивидуална работа с населението.“[19]

Това, че властите не определят точно какво да се разбира под „традиционно българско облекло“ и с какво би трябвало да се замести „несъответстващото на бита и вековните традиции на българския народ“, е само един от многото административни абсурди.[20] Повсеместно магазините са снабдени със стандартни надписи, забраняващи говоренето и обслужването на турски език, а ОбНС окачват обяви със съдържание, сходно с решенията във Варненско по отношение на езика и облеклото.[21] Обява на Пещерската общинска управа от 1987 г. допълва списъка от забранени неща с „неприлични и ориенталски танци“.[22] Същевременно се изземват книги, учебници, художествена литература, всякакви други текстове на турски език, както от притежателите им, така и от обществените библиотеки и читалищата. Речниците и книгите попадат в мазетата на милиционерските участъци или в специалните фондове на библиотеките.[23] Продължава „побългаряването“ на топонимията и пр.[24]

Атмосферата в смесените селища и райони през онези години много точно е предадена в спомените на Я. Шабан, който разказва за един случай в гр. Кърджали:

„Следят те и глобяват с 5 лева, ако говориш на турски език. Един ден станах свидетел как в така нареченето Турско кафене на пазара полицаи набиха стар човек, че говорел на забранения език. После разбраха, че той бил българин, но знаел езика на комшиите. Това повече ядоса униформените и човекът отнесе още няколко шамара.“[25]

На 12 март 1988 г. на заседание на Политбюро се обсъждат тезиси по „възродителния процес“, които трябва да дадат официалната идеологическа, историческа, етнографска и пр. обосновка, с оглед на публикуването на популярен исторически очерк и сборник на БАН по тези въпроси.[26] Основната научно-пропагандна част е допълнена от раздел, посветен на „по-нататъшното задълбочаване и развитие на възродителния процес“.[27] Включените в него тезиси предписват „предоляване на елементите на турцизиране и укрепване на българското социалистическо национално самосъзнание“ чрез издирване на съответните „исторически и други доказателства“ с цел „утвърждаване на самосъзнанието за общ български произход“. Акцентът се поставя върху краеведческата и събирателската дейност и издирването „на широк фронт“ на съответните комплексни доказателства по места, при което, освен включването на „цялата общественост“, „Комсомола, пионерската организация и училището“, трябва да се ангажират и научно-изследователските институти и музеите, „цялата интелигенция“.[28] Тази дейност се счита за потенциално резултатна и ефективна:

  „…да се издирват и събират документи, семейни реликви, предмети от семейния бит и облеклото, които имат българска етническа натовареност, разкриват и популяризират родствени връзки между села и родове, доскоро водени като принадлежащи към различни етнически групи, и т. н. От огромно значение е проучването на историята на родовете, организирането на родови събори.“[29]

Задълбочаването на борбата с религията, нейните белези, изяви и топоси, трябва да се съчетава с подчертаването на социалните придобивки при социализма. Същевременно е необходимо да се бди за повсеместното общуване на български, „да се утвърждава един-единствен етноним за това население – българин“. Продължава да се предписва „всестранна подкрепа на браковете между българите с възстановени имена и другите“, а също „всички деца да се обхванат в ясли и детски градини и там да учат български език“. В посока на закрепване на употребата на „възстановените“ имена сред децата и младите хора се препоръчва:

 „Не трябва да започва нито един учебен час, без децата да се извикват с българските имена, нито едно занятие в казармата или на други места, без да се използват новите имена.“ [30]

Очевидно е, че управляващите в България искат да проверят валидността на добре познатата максима, че една лъжа, повторена сто пъти, става истина.

При всички решения на най-високо ниво, официални изказвания, пропагандни твърдения и идеологически клишета, именно практическите мерки си остават основният инструмент за „приобщаване“. Указанията за политическа просвета, привличане на комунистите и активистите „с възстановени имена“, интелигенцията, видни спортисти[31], имами и мюфтии и т. н., се повтарят постоянно на заседанията на Политбюро, но в съчетание с онова, за което всъщност става дума. С течение на времето, особено през 1988-1989 г., очевидната неефективност на кампанията и възможността за краен провал, доловимата тревога в изказванията на Тодор Живков и други представители на партийния елит, все повече поставят акцента върху търсенето на различни възможни практически варианти и решения.[32]

Това ясно личи на споменатото заседание по тезисите от март 1988 г. Научно-пропагандната им част изобилства от отдавна навлезлите в политическия речник, средствата за масова информация и административната практика „възродителни“ евфемизми: „[хората, на които] народностното самосъзнание се ограничавало, замъглявало, измествало, подменяло… сред тази част от българите, дедите и прадедите на които са били засегнати и от езиковия асимилаторски натиск на османския завоевател… подтиснатото и деформирано в миналото българско самосъзнание… българите с турски имена“, и пр.[33]

Тодор Живков, който внимателно се е запознал с проекта, прави изказване пред присъстващите учени от Координационната комисия към БАН по „възродителния процес“ и членовете на Политбюро. След съответните коментари по научно-пропагандната част, той заявява:

„Значи не може с постановката от историята към сегашния етап да се реши проблемът, нито пък с тактиката, която досега провеждаме. Това е изчерпало своите възможности. То има значение, но е изчерпано. […] Но ние не сме разсекли възела. Това, че сме сменили имената, нищо не значи. Те се кръщават вкъщи, всяко новородено има две имена и т. н. При новите условия национализмът започва да се възражда.“ [34]

Предписанията на държавния глава са постановката да се насочи не от миналото, а от бъдещето към настоящето. Тъй като настоящето създава все повече проблеми в международен план, акцентът трябва да се измести в тази посока. В бъдеще се препоръчват още по-радикални действия: териториално разместване на „това население“, предимно на младите семейства, като се почне от граничните и компактните райони, откъсване на децата и учениците от семейството и изпращането им по интернати. В заключение Т. Живков заявява:

 „Значи, другари, става дума как да разсечем възела, как да създадем всички условия и предпоставки този процес вече автоматизирано, така да се каже, да се провежда. Може да не говорим вече за възродителен процес. […] На мен ми е съвършено ясно, че времето не работи за нас, ако не се преустроим. Трябва да се преустроим. Може да имаме изненади утре, тъй като въпросът с исляма добива международно значение. Въпросът за етническите малцинства също стана сериозен проблем. Той ще стои постоянно. С тактиката, която сега провеждаме, можем да удържим известни явления, да ги контрираме, но не можем да развиваме цялостно процеса.“[35]

До самия край на кампанията, наред с бруталното потушаване на масовите протестни акции през май 1989 г. и целенасочено създадените условия за поредната емиграционна вълна („голямата екскурзия“ от лятото-есента на 1989 г.), се провеждат част от предвидените разселвания на турски семейства във вътрешността (предимно в Западна и Севрозападна България). Според И. Ялъмов започва и изпращане на турски деца от Кържалийски окръг в ясли и градини „в българските райони“. Същевременно се обсъжда не само настаняването на българи в изпразнените селища и жилища, но и евентуалното поканване на живеещи в СССР сънародници (идея на Пенчо Кубадински). Изобщо опитите да се разкъса сплотеността на семейната среда остават важна част от плановете, действията и манипулациите на режима.[36] Специално внимание се обръща и на определяния като сериозен проблем с учителите турци:

„През лятото ще ни предстои да решим много сериозно проблема с учителите, тъй като на много места учителите нарочно не говорят български език и онова, което искаме да го постигнем, го разрушаваме. Ние и преди тази акция се готвехме да изпратим отново голяма група от вътрешността, за да запълни тези места [работни, на изселващи се или неблагонадежни учители-турци - бел. м., А. К.].“[37]

Заслужава внимание симптоматичната двойственост в публичния език и поведение на действащите лица на различните властови равнища в хода на кампанията. До лятото на 1989 г. те все още продължават да се придържат в своя кръг  към определения като „така наречените „възродени“, „потомците на ислямизираните българи“, „новите българи“ (в противовес на „старите българи“ – в случая помаците, „граждани с традиционни имена“, „българи с традиционни имена“, т. е. българи християни и пр.).[38]

В един момент използването на „възродителната“ терминология става почти излишно. Отново в разискванията по върховете на властта се появяват привичните, употребявани в обществото обозначения като „български цигани“, „цигани“,“помаци“ и дори „турци“:[39]

 „Пак за турците (тук можем така да ги наречем). Ние трябва да гарантираме спокойствие на тези граждани, така наречени турци, на всяко семейство. Да знае, че то няма вече да бъде подлагано на терор, както отвън, така и вътре в самото семейство. Да се извика мъжа и да му се каже: ти тормозиш жена си, тормозиш семейството си [за изселване – бел. м., А. К.]. Да се окуражи жената, девойката и т. н. Тук предстои огромна работа на Комсомола.“[40]

Както е видно от цитираните по-горе изказвания на Живков, той се очертава като най-безкомпромисния и неумолим защитник на твърдия курс чак до края на своя режим. Това личи и от поредната негова „разработка“, озаглавена „Единството на българския народ и практическото осъществяване на Юлската концепция“, приета на заседание на Политбюро на 25 октомври 1989 г. Новото в нея е подчертаната необходимост от диференциран подход спрямо алианите. С присъщото му ниво на компетентност той задава въпроса: „Защо е нужно това население да се оставя в общия котел на мюсюлманството, за да бъде „преварено“ в турски национален дух?“[41] След проведената дискусия Живков парира призивите от страна на някои от присъстващите функционери за по-голяма умереност и гъвкавост, като заявява: „Безспорно, всяка стъпка на компромис, връщане на имената, преговори по т. нар. изселнически въпрос и пр. трябва да бъде отхвърлена.“[42] С това той отново демонстрира втвърдяване на  позицията си, въпреки решението на Политбюро от април с. г., в което се заявява: „Обслужването на населението да се осъществява на български език, но да се проявява разбиране към възрастните хора, които не го владеят.“[43]

През есента на 1989 г., в опита си да стабилизира, а вече и да запази властта си, режимът планира поредните маневри. На фона на рязко променената вътрешна и международна обстановка сред върхушката започват да се обсъждат евентуални отстъпки по отношение на мюсюлманската религия, традиционното облекло и празници а също употребата на „турския диалект“ в семейна среда с цел имитация на спазване на международните договорености в сферата на правата на човека.[44] Симптоматично е едно изказване на първия секретар на Варненския ОК на БКП Д. Димитров на споменатото заседание от октомври 1989 г.:

„По-деликатно да дадем заден ход по празнично-обрядната система – шалвари, сюнети, погребения и т. н. В общата формулировка, че ние признаваме мюсюлманството, да не задълбочаваме тези неща.“[45]

* * *

В спектъра на целенасочените пропагандни послания определено място заемат предназначените специално за „възродените“ от страниците на „Нова светлина“, „Нов живот“, регионалните вестници и радиостанции.[46] Те трябва да парират ответната пропагандна мобилизация в Турция, която има достъп до общия адресат предимно чрез радиото, нелегалното разпространение на брошури и пр. Както показват последвалите събития, не по-малък фактор в това отношение се оказва създалата се ситуация на непрозрачност, разнопосочни официални и неофициални сигнали, слухове с различни източници и собствените тълкувания на „местната академия“.

Ръководството, координацията и контролът на пропагандното осигуряване на процеса е възложено на стария политически влъхва, членът на Политбюро и председател на партийната комисия по външнополитическите въпроси Милко Балев. С поредица от инструктивни документи той възлага на голям брой институции, дори на такива, които само косвено имат отношение, да активизира усилията си и да предприеме стъпки за неутрализиране на „вражеските инициативи“. Така например от Комитета за българите в чужбина, Министерството на външните работи и Комитета за култура се изисква „да приемат перспективна програма за информационно-пропагандната дейност по възродителния процес на живеещите зад граница българи и чуждестранно-български дружества за приятелство“.[47] Предвиждат се и ответни действия срещу „главните черти на антибългарската кампания на империализма“, целяща да дестабилизира и дескридитира социализма. Подчертава се необходимостта да се обърне внимание на важния и разпознаваем на Запад проблем с човешките права (в Турция). Предписани са организирани посещения на чужди дипломати, журналисти и „религиозни дейци“ в окръзи и селища, в които има граждани, „възстановили българските си имена“, и нови декларации на българските мюфтии в подкрепа на държавната политика, с акцент върху напълно нормалното положение на мюсюлманската религия. Освен огласяването на срещи в София на завърнали се от Турция български граждани, трябва да се организират прескоференции по линия на МВнР в Хелзинки и Виена. Специално внимание се обръща на неутрализирането на предложенията на Турция за порицание на България от Ислямската коференция (от януари 1987 г. в Кувейт).[48]

Съществен елемент от стратегията е спешното издирване на водещи чужди учени с цел подкрепа на „научната концепция по възродителния процес на Политбюро“, а също на чуждестранни граждани, завършили образованието си в България, междувременно заели отговорни научни, политически или обществени постове в своите страни. Предвижда се издаването на трудове на симпатизиращи чужди учени, като усилията в тази посока се възлагат на Научно-координационния съвет по възродителния процес към БАН, Центърът по българистика, Народната библиотека „Кирил и Методий“ и агенция „София прес“. Специално внимание се обръща на планираните да се проведат в България съответно през 1988, 1989 и 1991 г. Х конгрес по славистика, VІ световен конгрес по балканистика и ІІІ конгрес по българистика. Комисията по външнополитическите въпроси към Политбюро нарежда на МВнР да състави списък на най-влиятелните периодични и специализирани издания в чужбина, в които „бихме могли да проникнем и присъстваме с публикации“. МВнР и БАН трябва да организират „наши изявени научни работници да посещават западни страни като гости на посланиците за проучвания и контакти с водещите учени от тези страни и разясняване на нашите научни възгледи по възродителния процес“. Това е времето, в което държавата отделя най-голямо внимание за  обгрижване и „купуване“ на чуждестранни българисти.

Специална рубрика на Българското радио „Предавания за чужбина“ трябва да громи „Гласа на Турция“, а Българската телевизия да разпространява съответните репортажи, включително в чужбина. От своя страна, „София прес“ трябва да изработи филми и издания за разпращане навън.

Преоткриват се известни произведения и автори, на които се придава съответната „възродителна“ актуалност. Такива са случаите с преиздаването и разпространението на романа „Време разделно“ на Антон Дончев, на филмите „Пътят към София“ и „Козият рог“. Планират се нови телевизонни филми като следващата екранизация на „Под игото“, а също за Индже войвода и Балканджи Йово. През март 1988 г. Политбюро предписва:

„Да бъдат създавани документални и художествени филми за възродителния процес, за борбите на българския народ срещу асимилаторския натиск на османския завоевател, за съхраняване на българското в продължение на столетия у ислямизираните и подложени на народностна асимилация българи, за тяхното национално осъзнаване и отърсване от кошмарните следи на турското робство.“ [49]

Създадени са около 20 документални филма (исторически, а също на актуални теми като единението, съдбата на емигрантите в Турция и пр.), някои театрални пиеси и форми, но водещо място сред тях има суперпродукцията „Време разделно“ със сценарист Антон Дончев по едноименния му роман, обявен за българска класика. Заснемането му е планирано през октомври 1985 г. от Председателството на Комитета за култура, като е предвиден телевизионен вариант в 6 серии. Филмът на изтъкнатия режисьор Людмил Стайков е завършен към края на 1987 г., а личните указания на Тодор Живков са „да се прожектира в тези райони.“[50]

Полагат се усилия „системно да бъдат информирани комунистическите и работническите партии, национално-освободителните движения в чужбина за новите моменти в развитието на възродителния процес и антибългарската пропаганда“. От праха е поотупана и Българската православна църква. От нея се иска да  подпомага „разкриването на историческата истина за българския произход на нашите мюсюлмани“. Разбира се, не са забравени и казионните организации – БЗНС, ОФ, ДКМС, БПС и Движението на българските жени. От тях освен всичко друго във вътрешен план се иска да търсят контакти в чужбина в тази насока.[51]

Сходни указания се спускат „отгоре“ и съответно се претворяват както на общонационално, така и на местно ниво чрез различни инициативи. В изпълнение на директивите на основния меродавен и координиращ орган в това направление – отдел „Идеологическа политика“ на ЦК на БКП, Съюзът на българските писатели, Съюзът на българските художници и другите художествено-творчески съюзи разгръщат разнообразни, но според анализа на Иван Еленков белязани от синдрома на кухата кампанийност и формализма дейности. Членовете им, между които и тези с „възстановени имена“ (сред тях и новоприети, обект на особено обгрижване при популяризирането на тяхното творчество), участват в срещи, изложби, сказки и пр. „Въвличането на децата, на младежите и на възрастните в художествената самодейност, особено по линия на изучаване и пресъздаване на българското народно творчество – народни песни, народни танци… носенето на национални носии“, е придружено от организирани по места мероприятия като „Празник на бадемите“ в Ивайловград, „Южна пролет“ в Хасково[52], музикални и театрални дни, кинопрожекции, фолклорни фестивали, научни конференции, лектории и много други тържества на единението. Разгръща се дейността на читалищата, местните „клубове за естетическо възпитание“, аматьорските театрални и музикални състави, обръща се внимание не само на националните, но и на регионалните радиостанции и пр.[53]

Сред внушителното количество от архивни документи за културната политика, Иван Еленков е попаднал на интересен момент от централизираното провеждане на пропагандната кампания по „възродителния процес“. Става дума за разпространението, освен на български, на чужди филми, считани за особено подходящи. Сред тях попадат три игрални филма на световно известни режисьори, носители на най-престижни награди от международни фестивали – „Среднощен експрес“ на Алън Паркър, „Път“ и „Стадо“ на политическия емигрант от Турция с кюрдски произход Йълмаз Гюней. След съответните указания на Комитета за култура те са пуснати по телевизията, тъй като е преценено, че имат отношение към „потъпкването на човешките права в Турция“. Тук иронията се състои не толкова (или не само) в избора на големи художествени прозведения  за чисто пропагандни цели, колкото във факта, че това е единственият известен ни случай от този период, в който българските турци са могли да гледат по националната телевизия филми на турски език („Път“ и „Стадо“ със субтитри, а не дублирани).[54] Далеч по-директни и разбираеми са писанията за османския апокалипсис и демонизирането на модерна Турция.

От самото начало асимилационната кампания бива легитимирана чрез исторически обосновки, които се повтарят дори когато става дума за чисто репресивните или дискриминационните мерки, социалните проблеми, демографските и икономическите аспекти. Необоримата историческа истина е считана за най-голям пропаганден ресурс. [55]

Още през 1985 г. се правят емпирични социологически изследвания от Информационно-социологическия център при ЦК на БКП „за разкриване степента на утвърждаване на българското национално патриотично и социалистическо съзнание.“[56] Разгръща се разностранна краеведческа и събирателска дейност, тематично се развива регионалното музейно дело, провеждат се разгърнати комплексни проучвания и пр. Те отразяват прилагането на смятания за весдесъщ  „научен подход“ в общия политически и пропаганден контекст. Създадени или разширени са съответните научно-изследователски комисии и звена на всички нива и се полагат усилия за мобилизация и сплотяване на научния и културния елит около провеждания курс.

Неизбежно водещо място се отдава на изследванията за османския период от българското минало. Указанията са насочени към разширяване и модифициране на „големия наратив“ с цел той да стане „истински“ чрез възстановяване картината на недостатъчно осветления османски период с акцент върху различни аспекти на никога незагубеното единение:

„Министерството на Народната просвета и Софийският Университет „Климент Охридски“ да разработят комплекс от мерки за подготовката на тюрколози и арабисти. Да се решат кадровите и финансовите въпроси на НБКМ за срочното проучване и използването на османските архивни материали.“[57]

Съответно в многобройните пропагандни текстове и други форми и изяви трагичното разчленяване на българското народностно тяло пред османския период и след него се преодолява чрез възстановяването на историческата справедливост. Окончателното единение неизменно се постулира чрез разкриването на истината за целенасочения, систематичен и последователен, но всъщност само частично успял османски, а след това и модерен турски проект за асимилация и налагане на чуждо религиозно и национално самосъзнание. Помаците продължават да се разглеждат като резултат на мащабна и еднократна или сравнително краткотрайна кампания за насилствена ислямизация, при която са се запазили родният български език, съответно – общобългарските елементи на традицията. На преден план е поставено имперското насилие, почти както е във фолклора и свързаните с него предания и възрожденски мистификации,[58] на фона на липсващи преки османски или други известия. Предишната блестяща реконструкция на Страшимир Димитров на един бавен и постепенен процес, обусловен от неравномерно интензивни и комплексни фактори, остава в сферата на чисто академичните дискусии, за да бъде впоследствие наново подхваната от български и чужди изследователи, вече с отдаване на приоритет на социалните и икономическите причини.[59]

Въпреки прилагането на „научната концепция на Политбюро“, всъщност малко професионални османисти и историци директно или изцяло обвързват кариерата си с пропагандната кампания. За сметка на това по-голям е броят на участниците в различни лекторски групи, превърнали се в своеобразни „летящи бригади“ из окръзите, представящи пред „възродените“ и другите диалектическата връзка между история и пропаганда. Тези чести „гастроли“ се финансират от НС на ОФ, като съставляват само част от многостранната ръководна и координационна дейност на казионната организация.

Независимо от различните проявления на казионно участие и съпричастие на част от историческата гилдия 80-те години остават плодотворен период за българската османистика като авторитетна научна дисциплина. Наложен е обаче задължителен „възродителен“ модус на иначе позволяващите различни интерпретации публикации на нови извори и пр.[60] Такъв е придаден и на някои дискусионни проблеми, особено на демографските измерения на тюркската колонизация, ислямизацията и техните етнорелигиозни последствия.[61] Паралелно на пряката и често груба политическа инструментализация, прегърната предимно от някои водещи фигури на институционално ниво, техни подчинени, а също партийни историци, етнографи, езиковеди и пропагандисти, продължават изследванията и научните дискусии.[62] Не спират и косвено изразените несъгласия и критики в университетски аудитории, колегиални и приятелски кръгове, къде доверитерно и директно, къде на станалия традиционен езопов език в интелектуалните и научните среди.[63] Според сполучливия израз на Антонина Желязкова, един от малкото публично надигнати гласове против асимилационната кампания, своеобразна „зона на свободно говорене“ става и Школата на младите историци в Приморско, особено през 1988-1989 г., откъдето научната дискусия прераства в обществена. Сред силно резервираните и критично настроени видни историци се открояват академиците Николай Тодоров и Давид Елазар, професорите Николай Генчев, Мито Исусов и др., които от висотата на своята обществена и партийна позиция имат авторитета и възможността за особено мнение.

„Заличаването на последния белег на турското робство върху снагата на българския народ“, както е формулировката в доклада на Г. Атанасов от януари 1985 г., е подето в различни посоки на научното дирене. Тя налага избирателно фиксиране върху приемствеността на българското и евентуалните следи от криптохристиянство в късносредновековните некрополи[64], открояване на всъщност българската основа на местните турски говори и свързаната с тях топонимия (т. е. манипулативни изводи за сложните процеси на езикова интерференция)[65], „побългаряване“ на синкретичния пласт в религиозните и културните традиции и пр.

Същевременно краските са сгъстени в посока на една от отдавна съществуващите интерпретации – за тоталния натиск на османската държава, който е нейната същност, мащабното и непрекъснато насилие, оцеляването, възраждането или поне частичното съхраняване на българското (в помашкия и турския случай).[66] Така отново се чертае обликът на най-страшната епоха в националната история, кореспондиращ с фолклорни пластове, стереотипи и травматична зона на колективната памет. От своя страна широко споделеното негативно отношение към „тъмните векове“, едно ужасно хомогенно време, десетилетия наред косвено или пряко се захранва от образователната система, популярни жанрове и медии, и не на последно място – от самата държавна политика за изкореняване на религиозните, културните, всекидневните знаци и проявления на мюсюлманското и турското.[67] Търси се и се вменява „възродителен“ прочит на български и чужди художествени произведения и централизирано се организират масови съпреживявания на мрачните и героичните страни на националната история в съчетание с оптимизма на настоящето и бъдещето.[68]

По този начин вече в сферата на пропагандните текстове, учебниците и медиите, османското време е лишено от сложен и противоречив исторически профил. То става страшна приказка за миналото, която обаче легитимира политическите решения и действия в настоящето. Практическото прилагане на „строго научния подход“ към историята и най-вече към „съдбоносните векове за българската народност“ довежда до не по-малко съдбоносни за страната и обществото години.

Своеобразният научно-пропаганден хибрид окончателно е изкован на споменатото заседание по тезисите от март 1988 г. Както видяхме, по това време по върховете на властта вече се е загнездило съмнение в ефективността на „научния подход“ и лично Тодор Живков дава указания въпросните тезиси да не излизат от името на Политбюро, а във вид на популярен исторически очерк (1989 г.). [69] Година по-рано е публикуван и сборник от студии, издание на БАН. Последвалите през пролетта-лятото на 1989 г. събития разкриват, че не само самите управляващи не са убедени в пълното приобщаване на турците към българския народ с мотива за техния „истински произход“. В страната растат негативните нагласи и емоции, които пропагандата в крайна сметка довежда до изблици на краен национализъм и ксенофобия.

С набраната инерция част от „възродителните“ конструкции продължават да битуват и след 10 ноември 1989 г., например в излезлия през 1990 г. том VІІ от академичната „История на България“. Тук се срещат мъгливо противоречиви твърдения в контекста на „общия родов корен“, като наличието на „турци“ в статистиките на късния ХІХ век се обяснява по следния начин:

„Едва ли не всеки наблюдател и изследовател е посочвал единството на този най-многоброен компонент на групата, означена с етнонима „турци“, с българската етнокултурна общност, принадлежността му към българската етнокултурна система. Това е било единство, съхранено и съществуващо обективно. Макар и да е останало замъглено, а в известни случаи и да е престанало да бъде възприемано субективно, обективно то е съществувало и поробителят е бил безсилен да го разкъса.“[70]

Пред нас е една от класическите спекулации на онези историци и етнографи, които обвързват научната си кариера с „възродителния процес“. Нарочно не се пояснява кога се имат предвид помаците, а кога „тюркоезичното население“ и кои са числено повече. Но по-важно е, че турците, освен че не са турци и са малко, са абсолютно чужди, включително социално-класово.[71] Били са незначителен брой и етнически твърде разнородни още когато са дошли, от друга страна, са асимилирали огромни български народностни масиви, но само частично – религиозно, а някои и езиково, но без откъсване от „същностните“ пластове на общобългарската традиция. Освен това са се изселили след Освобождението и по-късно в мащаби, далеч надвишаващи тези на колонизацията.[72] Тук, както и в други „възродителни“ писания, проблемът не е само в играта с числености, различни операции по отделяне и приписване на „свое“ и „чуждо“ или в доведения до край есенциалистки подход, един от съществуващите в етнографската наука. В нея, както впрочем и в историята, очертаването на същности не непременно е свързано с отричането на такива по отношение на „другия“. Налице е доста добра илюстрация на сентенцията на Ерик Хобсбом: „Национализмът изисква прекалено много вяра в неща, които очевидно не са верни. Както казва [Ернест] Ренан „погрешното схващане на националната история е част от това да бъдеш нация“.[73] В случая с българските турци, без да навлизаме в теоретизиране на кое е вярно и погрешно в историческото минало, ще допълним: да бъдеш част от нация по начина, който изисква българската държава през 80-те години.

Откъси от книгата:

„Възродителният процес“: Мюсюлманските общности и комунистическият режим: политики, реакции и последици.

Автори: Михаил Груев и Алексей Кальонски.

Издание на Институт за изследване на близкото минало,
Институт "Отворено общество" и СИЕЛА, София 2008

Публикацията се извършва с разрешение на авторите



[1] Миналото през погледа на нашенци. Сборник с фолклорни материали от селата Гърмен, Дъбница, Копривлен и Плетена, Гоцеделчевско. Съст. А. Георгиева и др. ИК „Гутенберг“, С., 2003, 104-105.

[2] Наблюдения на А. Кальонски от лятото на 1988 г. в Борино, Гьоврен,  Грохотно, Стоманево, а също и в българо-мюсюлмански селища в Бабешко и Доспатско, Девин и Якоруда; Анкети на А. Кальонски и група студенти от Историческия факултет на СУ „Климент Охридски“ от есента на 1991 г. в Доспат, Барутин, Борино, Гьоврен, Девин, Чепеларе, Забърдо и Богутево – личен архив; Анкети на М. Груев от Гоцеделчевско, Ардинско и Карнобатско – личен архив.

[3] Вж. сборниците Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. МЦПМКВ, С., б. г.( 1994) и Представата за „другия“ на Балканите. Н. Данова, В. Димова, М. Калицин (ред.). С., „Марин Дринов“, 1995; Карамихова, М. „Ужасният образ“ на турчина като брачен партньор. – Пак там, 263-267.

[4] Минчева, Е. Побратимяване 1987 г. в Девинско. Медийни и етнографски аспекти – Във: Социализмът: Реалност и илюзии. Етнологични аспекти на всекидневната култура. С., ЕИМ, 2003, 88-97.

[5] Пак там, с. 96. За съжаление,  не са представени турски и българомююсюлмански гледни точки, а също и на мъже.

[6] Истината за „възродителния процес“…с. 16.

[7] Както е било в случая със стария  традиционен институт, с цел създаване на връзки, в обичайното право равнозначни на роднинските, без да е налице кръвно родство. С друг ритуал публично се обявяват българските имена на новородените деца. – Пак там, с. 5

[8] Истината за „възродителния процес“…с. 16.

[9] При  българите – особено сред потомците на тракийските бежанци.

[10] Исов, М. Цит. съч.; Алексиев, Б. Родопското население в българската хуманитаристика. – Във: Мюсюлманските общности на Балканите и в България. Исторически ескизи. С., МЦПМКВ, 1997, 57-112.

[11] Демокрация, 17 юни 1993.

[12] Демокрация, 22 април 1993. (Свидетелство на Кольо Николов,  кмет от СДС на с. Манолово, община Павел баня).  

[13] Личен архив на М. Груев.

[14] Възниква и проблем със старите мюсюлмански надгробия, чието унищожение по места е спряно заради важното им значение на епиграфски паметници и исторически извор. – Стоянов, В. Цит. съч.,  с. 181.

[15] Демокрация, 17 юни 1993. (Лижев, Т. „Една партия, единен народ, единно гробище“. Частично позоваване и пълно привеждане на непубликувани документи от Варненско).

[16] Пак там.

[17] Пак там.

[18]Доброволните отряди на трудещите се, набирани от активисти по квартален и селищен принцип. В състава им влизат партийни членове, комсомолци, пенсионирани военни, спортисти  и др. Това става също по задължение срещу изисквани препоръки (за работа, кандидатстване и членство в БКП и ДКМС, конкурси, например за млади преподаватели във ВУЗ и пр.). Охраняват обществения ред и съдействат на милицията в селищата, а също в граничните райони.

[19] Пак там.

[20] Както иронично отбелязва Тошо Лижев,  може би е трябвало като „традиционно българско облекло“ през втората половина на 80-те години да бъдат предложени потурите.

[21] Пак там.

[22] Личен архив на А. Кальонски.

[23] По книжарниците обаче можеха да се намерят руско-турски речници.   

[24] Стоянов, В. Цит. съч., с. 198.

[25] Историята населена…Т. ІІ, с. 751.

[26] Споменатите Страници от българската история…(1989) и Проблеми на развитието на българската народност и нация (1988).

[27] ЦДА,  ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 231-240. (Протокол № 35 от заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 12 март 1988 г.: Разглеждане на проект за тезиси по „Възродителния процес“).

[28] Пак там, л. 232-234.

[29] Пак там, л. 233; В изпълнение на тези указания се провеждат радица комплексни изследвания по места, научни конференции, сказки и пр., развива се регионалното музейното дело и се публикуват краеведчески текстове  – Вж. например сборниците Демографски и етносоциални проблеми в Източните Родопи. И. Стефанов (съст.). Пловдив, „Христо Г. Данов“, 1988; Минало, бит и култура на населението от Западните Родопи (Научна конференция, Батак, ХІІ. 1986). П. Петров (ред.). Пазарджик, 1986; Дерибеев, Б. Ахрида. Пловдив, 1986.

[30] ЦДА,  ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 233-240.

[31] Сред тях най-известен е случаят със световния шампион Наим Сюлейманов (Наум Шаламанов), който отначало прави съответните изявления, но след това се възползва от възможността да се измъкне и да емигрира в Турция. Там също прави съответните изявления и става турски национален състезател по вдигане на тежести.

[32] Както е доловил един от първите  изследователи на основата на архивни документи – Стайко Трифонов. – Трифонов, Ст. , Мюсюлманите в политиката…с. 222-224.

[33] ЦДА,  ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 144-213.

[34] Пак там, л. 259.

[35] Пак там, л. 253-259.

[36] Трифонов, Ст. Цит. съч., с. 222-224; Ялъмов, И. Цит. съч., 481-482; Вж. също Истината за „възродителния процес“…с. 120.

[37] Пак там, с. 71. (Изказване на Георги Йорданов, по това време вицепремиер и министър на просветата и културата, на заседание на Политбюро от 6 юни 1989 г.).

[38] Пак там, с. 70-71,  74, 85, 95, 109, 147.

[39] Пак там, с. 141. (За помаците отново се взема решение да не се допуска изселването им заедно с българските турци към Турция. Решение на Политбюро на ЦК на БКП: За някои неотложни действия във връзка с обстановката в страната, 16 юни 1989 г.).

[40] Пак там, с. 120 (Изказване на Т. Живков Среща на Политбюро на ЦК на БКП с първите секретари на ОК на БКП, председателя на Постоянното присъствие на БЗНС, секретаря на ЦК на ДКМС и министъра на вътрешните работи, резиденция „Бояна“, 7 юни 1989 г.).

[41] ЦДА, ф.1Б, оп. 68., а. е. 3788, л. 117-118.

[42] Пак там, л. 97.

[43] Пак там, а. е. 3634, л. 5.

[44] Ялъмов, И. Цит. съч., с. 480.

[45] [45] ЦДА, ф.1Б, оп. 68., а. е. 3788, л. 154.

[46] Стоянов, В. Цит. съч., 189-181.

[47] Истината за „възродителния процес“…с. 132, 146, 147 (Сходни указания по време на „голямата екскурзия“).

[48] Което няма да има успех и Ислямската конференция на няколко пъти осъжда асимилационната кампания и посегателствата върху мюсюлманската религия. – Ялъмов, И. Цит. съч., с. 432. 

[49] ЦДА,  ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388,  л. 247.

[50] Пак там, л. 259; Еленков, И. Цит. съч.,  Културният фронтс. 294, 298; Тодорова, М. Лична, колективна и професионална памет: ислямизацията като мотив в българската историография, литература и кино. – Критика и хуманизъм, кн. 12, бр. 3/2001 (Митовете в историята и историографията), 21-28.

[51] Демокрация, 17 юни 1993. („На вниманието на Главна прокуратура. Неизвестна информация за „Възродителния процес“. – Позоваване на оригинален поверителен документ № 01-33-3 от 31 март 1987 г.).

[52] Фестивали от 70-те години, в които е включена и „възродителна“  тематика.

[53] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388, л. 247; Еленков, И. Цит. съч.,  288-302.

[54] Пак там, 298-299.

[55] Истината за „възродителния процес“…с. 9.

[56] В Разградски окръг, есента на 1985 г. Еленков, И. Цит. съч., с. 295-296; ЦДА, ф. 1Б, оп. 681 а. е. 3788, л. 93; Социологически екипи сондират и състоянието на други малицнствени групи. 

 

[57] ЦДА,  ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388,  л. 246.

[58] Макар че те имат актуалния за Възраждането антигръцки патос Тодорова, М. Цит. съч., с. 9-14.

[59] Димитров, Стр. Демографски отношения и проникване на исляма в Западните Родопи и по долината на Места през ХV – ХVII в. – Родопски сборник, Т. I, 1965, 62 – 114; Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (ХV – ХVIII в.): Колонизация и ислямизация. Във: Мюсюлманска култура по българските земи,2. Р. Градева и С. Иванова (съст.). С., МЦПМКВ, 1998, 56-126. Радушев, Е. Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през ХV – ХVIII век. (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели) Във: Историческо бъдеще, 1998, 1, 46 - 89; Вж. също Желязкова, А. Разпространение на исляма в западнобалканските земи под османска власт (ХV - ХVIII в.). С., БАН, 1990; Желязкова, А. Формиране на мюсюлманските общности и комплексите на балканските историографии. – Във: Мюсюлманските общности на Балканите и в България. Исторически ескизи.С., МЦПМКВ, 1997, 11-56.

[60] Вж. например Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите (ХVІ ХІХ в.). Серия извори 2. Стр. Димитров, М. Калицин, А. Велков, Е. Радушев (ред.). София, БАН, 1990.

[61]Димитров, Стр. Някои проблеми на етническите и ислямизационно-асимилационните процеси в българските земи през ХV ХVІІ в.– Във: Проблеми на развитието на българската народност и нация. Г. Янков, Стр. Димитров, О. Загоров (ред.). С., БАН, 1988, 33-73.

[62] Загоров, О. Историческо съзнание и възродителен процес. – Пак там, 183-199; Георгиев, Г. Етнографски аспекти на възродителния процес. – Пак там, 109-126.Живков, Т. Иванов. Етнокултурни аспекти на възродителния процес. – Пак там, 127-143; Мизов, Н. Етнорелигиозни аспекти на възродителния процес. – Пак там, 166-182; Янков, Г. Формирането и развитието на българската нация и възродителният процес. – Пак там, 7-32.Петров, П. Българи мохамедани против османската власт. – Пак там, 74-93; Петров, П. Насилствено помохамеданчване по време на османското робство. Във: Минало, бит и култура на населението от Западните Родопи (Научна конференция, Батак, ХІІ. 1986). П. Петров (ред.). Пазарджик, 1986, 3-23.

[63] Тодорова, М. Цит. съч.; Тодорова, М., Н. Тодоров. Проблеми и задачи на историческата демография на Османската империя. – Балканистика, Т. II, С., 1987, 19–35; Иванова, Св. Етнодемографски изследвания за периода ХV – ХVII в. в съвременната българска историография. – Във: България през ХV ХVIII в. Историографски изследвания, Т. I, С., БАН, 1987, 155-169.

[64] Ваклинова, М. Археологията и някои проблеми на етногенезата на българите. – Във: Проблеми на развитието на българската народност и нация. Г. Янков, Стр. Димитров, О. Загоров (ред.). С., БАН, 1988, 94-108; Меламед, К. Проучвания на археологически обект „Църковен рид“ в землището на с. Нова Махала, Пазарджишко през 1986 г. Във: Минало, бит и култура на населението от Западните Родопи (Научна конференция, Батак, ХІІ. 1986). П. Петров (ред.). Пазарджик, 1986, 24-32; Кальонски, А. Цит. съч., Юруците…с. 97-98, 101.

[65] Боев, Е. Българската езикова основа на турските говори на българите от Пазарджишкия край. Във: Минало, бит и култура на населението от Западните Родопи (Научна конференция, Батак, ХІІ. 1986). П. Петров (ред.). Пазарджик, 1986, 86-99; Боев, Е. Някои езикови особености на част от ислямизираните българи. – Във: Проблеми на развитието на българската народност и нация. Г. Янков, Стр. Димитров, О. Загоров (ред.). С., БАН, 1988, 144-152.

[66] Освен цитираните сборници с ред. и съст. П. Петров, вж. Гандев, Хр. Българската народност през ХV век. С. „Наука и изкуство“, 1972, и пълният разгром на неговата теза за „демографски колапс“ на българската народност през ХV в. от Страшимир Димитров. Димитров, Стр. Мезрите и демографският колапс на българската народност през ХV век. – Векове, 1973,  6, 50-65.

[67] Исов, М. Цит. съч.

[68] Тодорова, М. Цит. съч.

[69] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388,  л. 254:  „Той  [документът, тезисите – бел. м., А. К.] не трябва да се утвърждава от Политбюро, а трябва да излезе или от името на БАН, или от името на научен институт, или от анонимен автор. Този въпрос трябва да се обсъди допълнително.“

[70] Георгиев, Г. Демографски процеси и измененияВъв: История на България, Т. 7, С., БАН, 1991, 89-90. Разбира се, директорът на Етнографския институт от 1987 до 1990 г. не е самотен в своите писания, тъй като подобна позиция и активно участие в провеждането на курса имат видни учени и/или пропагандисти като Петър Петров, Страшимир Димитров, Илчо Димитров, Веселин Хаджиниколов, Тодор Ив. Живков, Николай Мизов, Паунка Гочева и др.

[71] За мисленето на етничното в апории вж. Госийо, Ж.-Фр. Цит. съч.,  22-24.

[72]Напълно според  указанията свише ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3388,  л. 177: „Техният брой [на масово изселилите се след Освобождението мюсюлмани – бел. м., А. К.] многократно надхвърля броя на колонизираните тюркски етнически елементи в нашите земи по времето на османското владичество, но по-голямата част от ислямизираното население в България останало вярно на своето отечество България“; Георгиев, Г. Цит. съч., с. 92.

[73] Хобсбом, Е. Цит. съч., с. 19.

 

Михаил Груев е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в СУ „Св. Климент Охридски“. Гост-преподавател и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград и др. Автор на редица студии и статии на български, немски и английски език.

Pin It

Прочетете още...