Както повечето примери, и този не
дефинира в пълна степен проблема за новия и стар български национализъм, ксенофобски
и нетолерантен по съдържание, често расистки като практика. Патриотичните
формирования, натрапчиво заявили идеологическото си присъствие през първите
месеци на 2002 година, ни подтикват да поразсъждаваме не само върху вътрешния и
външния контекст, който ги породи. Налага се да се рационализират както
истинността, така и имитативността на обществените ценности в демократичния
граждански договор, приет от българското общество преди 12 години.
Призивът на Цв. Тодоров следва
прословутата формула на американския философ Джордж Сантаяна, че който забравя
миналото, е осъден да го повтаря. Припомням този призив на прочутия ни
сънародник да подложим опорни неща за нашата самоличност на дебат, защото
случващото се в първите месеци на 2002 г. се възприе като шок. Някои казваха
дори, че след падналия като гръм от небето народен вот за царя от Мадрид
миналото лято това е другият феномен. Дали обаче става дума действително за
феномен?
„Неочакваните“ националистически
натрупвания изненадаха обществото със свои медии, книгоиздателства, говорители.
Говорителите веднага впечатлиха либералните общности не само с твърди
циганофобски артикулации (с тях от години вече сме свикнали!), но и с падналия
сякаш от небето антисемитизъм. Поразени, лидери на общественото мнение, тиражни
медии, президент, че дори и депутати от управляващото мнозинство, трябваше да
реагират адекватно на:
· тревожно
голям обем графити по столичните подлези и елитни училища от рода на „цигани,
турци, евреи – на сапун“, „жалко, че на Хитлер газта му свърши“;
· ритмично
надрасквани свастики по синагоги и централни аптеки и жилища, собственост на
евреи;
·
на
същински бум от нацистка литература, заляла и най-невзрачните софийски сергии.
Макар и не в същата степен,
картината на рязка нетолерантност към разнообразната „другост“ включи и
враждебно отношение към хомосексуалисти и наркомани. Като особен акорд се
прибавяха все по-чести фашизоидни реакции и практикуване на саморазправа с
дребни извършители на криминални престъпления. Към края на март и началото на
април кой знае защо един екстравагантен бивш поет заговори за нуждата от „български“
Ку-клукс-клан. Друг неидентифициран субект пък обеща София скоро да стане
домакин на гостуването на шефа на американския Ку-клукс-клан...
Всекидневните ксенофобски
публикации в третия по тираж вестник „Монитор“ хармонично се вписваха в
странните процеси на надраскване привлекателното лице на „българския етнически
модел“ и експортната толерантност на българина. Зашеметяващи откъси от
православната сага „Бумерангът на злото“ на българския автор В. Сидеров,
посветени на световната конспирация на евреите, навярно са стреснали дори
аудиторията на този мътен във финансово и идейно отношение вестник. Освен
антисемитските текстове на Сидеров, Павел Пашов и Илия Илиев подгласниците им публикуваха
радикални призиви срещу циганите, срещу правозащитните организации, „извращаващи“
същите тези цигани заради правата им, намери се дори един Георги Ифандиев,
който противопостави арменския на еврейския геноцид.
Успоредно и като китайска капка в
публичното пространство се казваше оскъдно, затова пък постоянно, че се готви
нещо. Казваше се и... накрая то се случи. На 19 май в местността на Мадарския
конник – „символ на българщината“, се извърши обединението на
националистическите формации. Мнозина се запитаха дали датата 19 май не е
препратка към преврата на Кимон Георгиев от 1934 година, а местните власти се
опитаха да попречат на готвеното тайно събитие. Нямаше обаче как – в искането
на организациите бе упоменато „честване“ на 240 години от издаването на „История
славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски. В учредяването на Съюза на
патриотичните организации участваха: „Българска орда“, „Велика България“, „Войни
на Тангра“ (с откровено антисемитска идеология), Общество „Дуло“ – Габрово.
Основните постулати, които обединяват новите националисти, се оказаха четири:
деградацията на българската държава, заплахата за целостта и суверенитета на
България, изчерпаното доверие на народа към досегашните политически субекти и
желанието за възмездие към виновниците; срещу съкращаването на въоръжаването в
армията. Като особен акцент СПО подчертават „особеното“ си отношение към
Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и по принцип се
обявяват против даването на специални права на малцинствата в България.
Според печата общият брой на
националистическите организации надхвърля цифрата 800. До края на година Съюзът
на патриотичните организации смята да се превърнат в партия.
Накрая, логичен бе и призивът на
националисти от СБНЛ към държавата. Загрижени за обезбългаряването на нацията,
както и от тревожно голямата раждаемост на циганите, те поискаха да бъде
стимулирано възпроизводството на българското население, включително и с
безплатно ин витро.
Струва ми се, че случването на
националистическите формации, антисемитизъм и ксенофобия има своята логика. До
голяма степен тя се състои в умишлените мълчания и непроведени дебати по
ключови за българското общество теми; на комплексирано отношение към
националната история, на ценностната аморфност на строителите на демокрацията в
България. Разбира се, логиката на 12-годишното мълчание следва и от политически
свръхдоминации, естествени за обществата в преход. Следва и от
вътрешнобалканската проблематика, Босна, Косово, Македония. Обясними или не,
тези мълчания форматираха и особения стил, с който българските елити посрещнаха
националистическите организации. Думите на предизвиканите да отговарят на
новата и агресивна публичност бяха белязани с дидактизъм, научна надменност и
лексикално зацикляне. Вече „нападнати“ на терена на прословутия и експортиран
от всички правителства „български етнически модел“, всички последващи реакции
на не-националистите бяха белязани с присъщото на отбраняващия се поведение,
повтарящо стила на нападателя. Либералстващи в статии автори, говорещи глави в
радио- и тв предавания, преподаватели, организирали университетска кръгла маса „За
ползата и вредата от нацистката литература“, седенките на интелектуалци от „Червената
къща“ не намериха да изрекат нищо по-оригинално от мантрите на Брюксел и ЕС,
заклеймяващи проявите на расизъм, ксенофобия и нетолерантност. Изкарани
ненадейно от оказалия се май пясъчен етнически модел, срещу себе си те видяха
неочаквана и непозната игра на изострен радикализъм не само със старите актьори
като д-р Иван Георгиев, отец Гелеменов, Николай Хайтов, Минчо Минчев, кръга „Зора“,
сп. „Български писател“, но и с незнайните и твърде напористи Галин Йорданов,
издател на „Бумерангът на злото“, с полуграмотния, твърд фашизоид Константин
Хаджиев, издал „Моята борба“, с Дориан Александров („Българска национална орда“)
и с Боян Станков (Български национален съюз).
На всичко отгоре, политолози,
социолози, журналисти, философи и лидери на малцинствени общности трябваше да
успяват едновременно в две неща. Първо, да облъчат публичното пространство с
думи за свободата да бъдеш себе си, без да нарушаваш свободата на другия. Да
облъчат и да бъдат убедителни както за софиянците, натрупващи своите познания
от жълтите павета пред Народното събрание, така и за провинциалните учители и лекари
от Пазарджик, Панагюрище и Русе. Да са адекватни на безработните с висше
образование от Варна и Пловдив. Да ги разбират тютюнопроизводителите от Шумен,
Хасково и Кърджали, тоест – от така наречените райони със смесено българско и
турско население.
Второ. Говорителите на
толерантността към етническия, сексуалния или верски „друг“ трябваше да заличат
пред публиката неприятния факт, че 12 години наред, въртейки се в полезни за
тях танци, то ли със СДС, то ли с БСП, бяха ефикасни за себе си, а не за другите…
И тъй, пропуснатите теми за
обществен дебат, за ново съдържание на образованието и системни културни
практики се оказаха:
– Имало ли е в България фашизъм или не; какво ще
рече монархофашизъм, след като български партии са участвали в парламента, а
фашизмът по условие унищожава парламентаризма; Цар Борис обединител български
ли е или съюзник на Адолф Хитлер и на Третия райх?; Спасени ли са евреите и от
кого – от цар Борис, Димитър Пешев, кюстендилската общественост, патриарх
Стефан или Тодор Живков? Под чия юрисдикция са били евреите в Македония и
Беломорска Тракия и колко е отговорен за изтреблението им цар Борис; Какво,
прочее, е отношението на българското мнозинство към прогонените от
католическата реконкиста евреи по време на завладяването на Балканите от
османците – толерантно или юдофобско?
И още:
– Има ли разлика между комунизъм и фашизъм, или
това са близначни тоталитарни идеологии, унищожили за своите проекти съвкупно
над 100 милиони жители от Европа и Русия. А какво е отношението на българите към
помаците и турците и насилственото сменяне на имената им през 70-те и 80-те
години на миналия век? Имат ли вина писателите и режисьори на българолюбиви
филми, или и те, подобно на артистите, играли във „Време разделно“, подличко се
прикриват зад широкия гръб на Живков и ДС и творческите им съюзи от съветски
тип? Какво мисли българската държава за арменския геноцид и защо не настоява и
тя, както Гърция, Франция, Кипър и Уругвай, Турция да признае вината си пред
възпетия от Яворов „народ-мъченик“? Колко са македонците в България и каква е
тази бъркотия с „признаваме македонската държава, но не признаваме македонския
език“, зачената от първия демократично избран президент? Защо повтаряме и до
днес – македонци има, но македонско малцинство – не, след като още при
преброяването 1992 година над 10 хиляди души в България се идентифицираха като
македонци!? Какво са циганите и има ли други, извън неправителствените
организации, да мислят за тях изобщо като за човешки същества? Вярва ли
българинът в Бог или не? Какво означава традиционна за страната религия и ако
тя е православието, то какво ще правим с останалите също традиционно
присъстващи в страната от столетия католическа, мюсюлманска и еврейска
религии...
Всъщност колко страници от
миналото се прелистиха и колко пъти всички узнаха себе си, без да се почувстват
по-добри и по-безгрешни от другия?
2.
Либералната и демократичната
общност на България бяха изпреварени от няколко хлапета със средно образование,
сносен английски и устойчива ненавист към „мургавите“; от един българист,
владеещ отлично източни бойни изкуства, почетен председател на Българската
федерация по у-шу; от публицист със скандалната слава на втория главен редактор
на първия вестник на СДС; от в. „Монитор“, нито за брой не изменил на себе си
да произвежда нетърпимост към не-българите, не-православните и не-мъжкарите в
политиката.
Медиите в движение също
отговориха дефанзивно.
Ефирни и кабелни телевизии с
местен и национален обхват предоставяха рубриките си за основните играчи и
техните първи битки. Няколко последователни издания на „Сблъсък“ по БиТиВи бяха
посветени на темите „За и против антисемитската литература“, „За и против
сектите“, „За и против национализма“; „Сеизмограф“, пак по частната национална
телевизия БиТиВи, пробва със смешновата дискусия между гражданка с еврейско
самосъзнание и прочут журналист от Радио „Свободна Европа“, от една страна, и
мастити историци, от друга, плюс споменатия вече бивш втори главен редактор на
първия вестник на българската демокрация; прохождащото talkshow „Вижте кой...“
на БНТ включи изглеждащ като НЛО правозащитник, нафукани студенти, мънкащ
журналист от Радио „Франс Ентернасионал“, кацнал току-що в София с пресни
новини от антильопеновските протести, саморекламиращия се отец Гелеменов плюс
мадам едикоя си, гостуваща със своите възпитанички от швейцарския колеж за
благородни девици; още във второто си издание възкръсналата „Всяка неделя“ на
Кеворк Кеворкян (по целесъобразност без негово участие) предостави микрофоните
на Волен Сидеров и на поета Румен Леонидов. Естествено, нелепата караница на
двамата бе осмяна от сърце в масовия печат на следващия ден. Комерсиалната
природа на вестниците ги подтикваше при случай да подгряват ожесточаващия се
спор „за и против“. В навечерието на Великден „168 часа“ и „Монитор“ пускаха
цели чаршафи с хард публикации на академик Николай Хайтов. Както винаги,
академикът, провиждащ дългата ръка на агентите на Сорос навсякъде и особено в
Софийския университет „Св. Климент Охридски“, призоваваше почитателите си да се
свестят и низвергнат предателите на българщината. В. „Демокрация“ (до изборната
победа на местните избори на някогашния възродител Лазар Причкапов) отправяше
неясни послания за „мек национализъм“, като даваше страниците си на професора
по нова история Милен Семков, автор на предговора към „Моята борба“, да защити
свободата на словото и книгоиздаването; във фолиото си за Европейския съюз
вестникът на СДС разсъждаваше надълго и нашироко за несравнимата толерантност
на българите като спасителите на евреите, но не забравяйки нито за миг
задължението си да бъде достойна опозиция както на НДСВ, така и на БСП, пусна в
началото на март тъкмо обратното. Статията със заглавие „Историкът Първанов
прие, че в България е имало Холокост“, спокойно можеше да се състезава за „Златната
малинка“ за глупост, но „Демокрация“, слава Богу, миряса и се посвети на далеч
по-фини теми като тази с Едвин Сугарев, поредните му доноси за предателите в
СДС и затова как някой искал да свали от власт някого... Радио „Свободна Европа“
попита отново професора специалист по нова история има ли тенденция за
неофашистки формирования като в Италия, Белгия, Франция и Холандия. Професорът
отново каза, че не, няма такава опасност, и че страховете да не би да ни
сполети български Жан-Мари льо Пен са предозирани. По Българското национално
радио, в поредица сутрешни блокове, ефирът кънтеше от гласовете на:
д-р Жельо Желев, написал „Фашизмът“,
успокояващ аудиторията, че българинът е мъдър и не се впуска в крайности;
двама-трима дежурни политолози твърдяха горе-долу същото; чуваше се все
по-често лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов, откровено ревнуващ
новопокръстените националисти за превзетия терен на родолюбието и българщината.
Каракачанов, впрочем, не пропусна да повтори идеята си за референдум относно
ратифицираната през 1999 г. Рамкова конвенция за защита на националните
малцинства, като строго припомни неизменния си призив циганите в България, и
особено от „Столипиново“, да си плащат тока като всички българи.
Впрочем на 10 април, под натиска
на израелския посланик Зисман и предимно за външнополитическа консумация,
председателят на Народното събрание Огнян Герджиков, патриарх Максим, главният
мюфтия Селим Мехмет, католическият нунций Антонио Менини, представителят на
израилтянския духовен съвет Йосиф Леви и президентът Георги Първанов положиха
подписите си под декларация. В декларацията се осъждаха всички прояви на
расизъм, ксенофобия и антисемитизъм. Това похвално дело бе слабо разгласено и
практически обезсмислено за широката публика както от София, така и в страната.
3.
Очевидно, че в тези объркани и
опасни процеси стои българската версия на европейския ревизионизъм.
Ревизията на либералните ценности
всъщност бе стартирала в повечето страни – членки на ЕС. През април на
президентските избори във Франция махалото на дясното мощно се люшна и доведе
до второ място на първия тур нареклия Холокоста „дребен детайл от историческия
пейзаж“ ултрадесен лидер Жан-Мари льо Пен. Преди това махалото бе поразило вече
по-голямата част от Стария континент: австрийската Народна партия, Фламандския
блок в Белгия, Народната партия в Дания, Партия на справедливостта и живота в
Унгария. Чехия бе възкресила Декретите на Бенеш, с които след войната бяха
депортирани 3 млн. судетски немци. Съществуваше вече партия Офанзива за правова
държава Shill в Германия; в италианското правителство на ключови министерски
постове вече бяха Умберто Боси – председател на Сепаратистката лига, както и
Джанфранко Фини – шеф на Народното обединение, считано за приемник на фашистки
идеи. Люшканията ляво-дясно в историята на съвременна обединяваща се Европа
доведе до ненадейната загуба на левоцентристите в преситената и политически
скучна Холандия и осигури второ място в парламента на партията на Пим Фортаун,
крайнодесен лидер, убит наскоро от неизвестна ръка. Казват, че независимо от
факта, че партията му има един файтон хора, Пим Фортаун е имал достатъчно
атрактивно телевизионно поведение, за да множи електората си в крачка. Той
завладяващо клеймеше имигрантите мюсюлмани, казвайки, че Холандия е тясна за
всички, като с това маркира дебело новите проблеми на глобализираща се Европа.
Махалото надясно направи много
щастлив австрийския хардлайнер Йорг Хайдер, чувстващ се доскоро като маргинал
със своята Партия на свободата. Хайдер обеща да се кандидатира за следващите
избори, като заяви, че разчита на сериозна победа. Новото дясно даде възможност
на немеца Юрген Мьолеман от СвДП също да постави еврейския Холокост на
игралната маса, за да спечели в бъдещите избори своите 18 процента. Същият
Мьолеман се присъедини към класическите антисемитски позиции, извикани на живот
в Западна Европа от войната на Израел срещу Палестина в късната зима на тази
година, като обяви ционизма за равен на нацизма. Освен останалото и като
истински адепт на Льо Пен, Мьолеман каза още, че битката в света трябва да се
насочи срещу световното ционистко лоби.
В началото на лятото в Стария
континент либералите затънаха в тежка криза, а традиционните партии губеха
стремително обществена легитимност.
Към тази криза българският
национализъм внесе своя принос. Необразовани по правило скинхедс, трудно
сричащи своя сайт „Кръв и чест“, обути в черни кубинки с надпис „Вермахт“,
закупени от специален маркет в комплекс „Младост“, вече бяха обявили цял
квартал в Пазарджик за „Сива зона“ – зона, забранена за цигански крак. Вече в
Кюстендил и Казанлък имаха своите стени, обграждащи циганските гета, когато в „Шекер
махала“ в Пловдив преди два месеца започнаха да издигат своята. Устойчиви
симпатизанти на ултрадясното, списващи вестник „Легионер“, „Българска орда“ и
Български национален съюз организираха акция в двора на Втора градска болница
под метафоричното мото „Да почистим боклуците“. Седмица по-късно тази шарена
група хора се събраха под същото мото в софийската „Славянска беседа“, за да разискват
как да се противостои на парламентарната разруха, корупцията, престъпността, да
се неутрализират правозащитни организации, които пишат доноси срещу България в
защита на правата на ромите. Детските надбавки и социалните пенсии бяха обявени
за „геноцид“ над българския народ, а първият, очевидно краткосрочен, призив на
новите националисти, който се чу, бе за „консолидация на българите в чужбина“ и
„създаване на световен съвет на българите“.
Насърчавани от европейските
процеси, както и от домашната среда, където бедността плоди омраза, а омразата
задава неизползван досега терен за мерене на сили и създаване на партия само за
българите, всички тези нови актьори на дясното пространство заговориха срещу:
· Европейския
съюз в сегашния му вид и пледират за Европа на нациите;
· Срещу
влизането на България в НАТО, затова и наричат пакта „бандитска организация“;
· Призовават
към „помитане на боклуците“, тоест – чистка на малцинствата;
· Против
са закриването на АЕЦ;
· Срещу
турските новини по БНТ;
· Срещу
ционистката конспирация: подобно съмишлениците им от Хага и Кьолн вярват, че
евреите управляват света чрез банките, МВФ, СБ, СТД, НАТО, Римския клуб,
Билдбергите, юдейските банкери.
В компанията се включват и
националисти дъновисти, цитиращи думите на Дънов – „Израил е онзи, който излиза
от рая. Измежду подобни езикови преподреждания между другото е и това на хората
от „Българска орда“, считащи себе си за тангристи: пред столичен вестник те
заявяват, че прабългарите били арийци, наричали себе си „болг-арии“... 4.
4.
Антисемитизмът като новина, шок и
феномен за публичността на България също има своите обяснения.
В резултат на умишлените и
конюнктурни мълчания публичното пространство съвършено логично пропусна процеси
в историческата наука, както и цяла поредица преводни книги, отдавна познати на
Западна Европа. Повечето от цитираните по-горе швейцарски или британски автори
стоят напълно в сянката на Пол Расиние, бащата-основател на ревизионизма във
Франция. Известно е, че Расиние е бивш социалист, сам концлагерист в Бухенвалд
и Дора, автор на 13 книги. Предшествениците на Расиние като Робер Форисон, Луи
Даркие, бивш ръководител на комисариата по еврейските въпроси, както и Пиер
Видал-Наке, твърдят, че еврейският геноцид е измислица. Твърдият ревизионизъм
на Холокост може да се обобщи чрез скандалното заглавие във френското сп. „Експрес“
през 1978 г.: „В Аушвиц са изтребвали с газ единствено въшки.“5
Ревизионистичният, или
негационистки, подход към утвърдени истини на миналото се оказаха очевидна
съблазън за младите български националисти. На споменатата вече кръгла маса „За
и против нацистката литература“ в СУ издателят Галин Йорданов обяви вкуса си
към разсъбличане на остарелите тези с примери от партизанското движение в
България. „45 години ни учеха, че били стотици хиляди, за да се окаже след 10
ноември една съвършено друга и нищожна цифра.“ Никой не би могъл да му възрази,
още повече че половината от университетските преподаватели по история имат
личен принос за идеологизация и манипулации на българската и чужда история,
което означава всъщност нагаждането на обществените факти към властовата
парадигма на деня. И съвършено не случайно, когато Г. Йорданов обяви Волен
Сидеров за „голям български писател и ние се гордеем с него, защото казва неща,
неудобни за много хора“, непосредствено след думите му в залата симпатизант на
новите националисти се провикна: „Нека и ние като цигани и турци пеем
собствените си песни!“
Пита се – с какво българските
автори ревизионисти са любопитни за публиката си и съответно – достатъчно печеливши
за книгоиздателите? И „първопроходецът“ Никола Н. Николов с поредицата му от
около 4-6 книги (само „Световната конспирация“ има близо 50 000 тираж, за което
писах още през 1999 г. в „Демократически преглед“), както и д-р Емил Е.
Антонов, със своята първа книга „Тяхната борба, или как евреите завладяха света“
запълват нишата на отсъствие на всякаква българска литература по въпроса.
Преизпълнените с патоса на „ние спасихме евреите“ изследователи от
специализирани центрове за малцинствата публикуваха едностранни възгледи в
своите книжки с „теренни изследвания“ и уж антропологически и етнографски
метод. Народопсихологическият позитивизъм и недоизказаност преизпълват с
подозрение дори само поради факта, че разединеното – на „червени“ и „не-червени“
– българско еврейство правеше напълно безпринципно и често заради семейни
интереси тяхната промоция. Издаваха се книги (вж. Нир Барух „Оцелелите“ и
Михаил Бар Зоар „Извън хватката на Хитлер“), еднакво доказващи и отричащи две
изключващи се тези относно спасяването на българските евреи. За патриотичната
млада генерация ставаше повече от ясно, че еврейската тема е ВИП зона. Зона за
експерти, дипломати и шляещи се из европейските, американските и израелските
градове политици и труженици на неправителствения сектор. Разбира се, далеч не
само публиката през 2000 г. преживя като шок събарянето на паметните плочи в
Израел, дело, правещо еднакво несимпатични както Благовест Сендов и група
български евреи от Тел Авив, така и самият Тел Авив. Този шок произведе обидени
реакции на евреите в София в смисъл „какво, да ви благодарим, че ни спасихте ли
искате“, както и гузно дипломатическо пелтечене от страна на Израел. И тъй като
публиката трудно разпознава за какво се бори говорещият с американски акцент
Якоб Джераси, и за какво – Емил Кало, председател на културно-просветната
организация „Шалом“, червеният депутат Анжел Вагенщайн, или публицистът на „Дума“
Бенжамен Варон, историята с махнатите плочи потъна в пясъка на поредното
лицемерие и двусмисленост. За 3-4-хилядното еврейско малцинство масовата
публика се сеща само от появата на Йосиф Леви на тв екрана за обръщение по
случай Пасха. Затова пък в. „Монитор“ като новопокръстен зубър на европейските
расистки кавъри повтаря до втръсване, че майката на бившия външен министър
Надежда Михайлова е еврейка, че бившият вицепремиер Александър Божков също има
еврейски произход, както и че с външен министър Соломон Паси България няма да
прокопса („Национален подем с Паси – забравете!“, август 2001 г.)
Отблъскващата услужливост на
политици, историци, писатели и режисьори по повод взаимоотношенията на
мнозинството с етническите малцинства оставиха тежки неясноти какво
действително мислят българите за живеещите в общия ни дом евреи. Само от 1991
до 2002 г. се направиха около двадесетина документални филма на тази тема, а
оздравителното им въздействие бе несъмнен факт. Също така факт бе и че образите
на мнозинството и малцинството бяха подозрително благообразни и нереалистично
безпроблемни. Дори сценаристи като Боян Папазов или демократични свидетели на
българската толерантност във филмите, като Симон Варсано или Йосиф Сърчаджиев,
не съумяха да компенсират това впечатление, макар и говоренето им да бе
белязано с присъщата за личностите им искреност. Освен останалото, и това е
причината да се нажежи неистово обстановката около книгите „Истината за
Холокост“, „Лъжата за шестте милиона“, „Бумерангът на злото“, „Интернационалните
евреи“. Скандал последва рекламните афиши за „Моята борба“, в резултат на което
провинциалните издатели на нацистка литература дадоха своята пресконференция.
На нея те защитиха правото на свобода на словото и достъпа на гражданите до
информация. И макар търговският ефект от тяхната теза да бе несъмнен, те казаха
нещо напълно адекватно. Казаха, не ни забранявайте, а се опитайте с ваши книги
да отговорите на нашите книги. Защото нашите книги пълнят ниша на едно
неманипулирано знание, от което имаме нужда.
Смущаваща или не, тази теза е
вярна.
Казано другояче, вместо елейните
слова по повод спасилите евреите българи, съхранили през 12 години преход свой
етнически модел за чудо и приказ, нужно е да се погледнат директно нещата.
Свръхупотребата на „пословичната толерантност на българина“ е просто макиаж, от
който лицето ни няма да стане по-красиво. Лицето на българския гражданин е такова,
каквото е. И вместо да гледа и чете разкрасяващи го филми, книги, изследвания,
които са се нагаждали някога към комунистическата идеология, а днес към или
финансово – европейската зависимости, поети международни ангажименти или просто
към други фактори, по-добре е да се узнае истината.
Тя, по правило, не е прекрасна.
5.
В студията си „Евреите в
българската словесност от началото на ХIХ век до Освобождението“, част от
изследването „Балкански идентичности“, направено през 2001 г., авторката Олга
Тодорова прави следните изводи:
· Прогонени
от Пиринейския полуостров испански евреи (сефаради) биват радушно приети от
султана и се разселват из всички по-големи имперски центрове, включително из
градовете на територията на днешна България.
· „Сделката“
е взаимноизгодна – срещу предоставеното на бегълците убежище османската държава
получава едни изключително лоялни поданици
· Имперската
власт не пропуска да оцени по достойнство уменията на евреите: техническите им
познания, включително на огнестрелно оръжие; лечителско майсторство, богат
търговски опит, широки делови контакти с Европа, внушителни парични капитали.
· В
замяна на еврейството щедро са отпуснати права и привилегии, които по принцип
не се полагат на немюсюлманите в една ислямска държава.
· Ислямизационният
натиск върху изповядващите юдаизма е сравнително слаб, докато в същото време
османската власт се старае да защитава поданиците си евреи от християнски
фанатизъм, в частност – от т. нар. кръвна клетва (т. е. от приписваните на
евреите ритуални убийства на християни).
От така описаните верски,
социални и политически антагонизми, отразяващи се в трудното съжителство между „рая“
и юдеи, неизбежен е и негативизмът в изграждане образа на евреина в българския
фолклор:
· В
основата му лежи евангелският архетип за христоненавистния, подъл и сребролюбив
евреин – архетип, разработван и в средновековната ни религиозна книжнина.
· Чисто
прагматичната мотивация на образа е напълно прозрачна – традиционно
препитаващия се с изнурителен и по правило нискодоходен земеделски труд
българин гледа на заможните си съседи евреи през кривото огледало на завистта.
· На
богатите евреи народният певец приписва пъклени помисли. (В някои песни от
Крали-Марковия цикъл се пее как юнакът спасява „чиста Света гора“ от
попълзновенията на „жълта еврещуга“.)
· Докато
турците се явяват просто олицетворение на грубата сила, чиято бруталност обаче
е поне откровена и открита, то на евреите се гледа като на един също толкова
хищен, но подъл и потаен, и затова може би още по-опасен враг.
За да не цитирам повече това
изключително богато изследване на О. Тодорова, като приканвам всеки
заинтересуван да се запознае сам с него, ще маркирам само още два извода на
авторката. В българската писмена култура от 19. век основните характеристики на
крайно непривлекателния еврейски образ продължават да се репродуцират. Или този
образ се оказва най-жилав, и – по думите на Тодорова – най-статичният в
сравнение с всички останали „образи на другия“ от османската епоха. Причините
се дължат не само на собствено християнската сакрална традиция. През 19. в.
волята и енергията на българина е подчинена на една нова „свръхзадача“ – пълната
национална еманципация. В същото време евреите остават коректни османски
поданици, равнодушни към българските проблеми. На всичко отгоре от специфичния
за евреите профил (лихвари и търговци, откпучици на данъци и на държавни
монополи, притежатели на модерно оборудвани манифактури, чиято конкуренция
заплашвала с разорение дребните български производители) става ясно защо „имиджът“
на евреина се изчиства така трудно и бавно.
По време на Възраждането в
България се осъществява допълнително и внос на антисемитизъм. Той иде преди
всичко от православните държави, а тъкмо с тези страни българинът е свързан с
традиционни културни и духовни връзки, там получава образованието си, там са
най-активните му политически контакти. Излишно е да драматизираме факта, че
Георги Сава Раковски, Любен Каравелов и Христо Ботев са писали текстове, в
които няма и грам толерантност към евреите. Ботевите и Каравеловите издания „Свобода“,
„Незавимост“, „Знаме“ бичуват „обрезаните и необрезани еврейски екселенсии“, „израилските
барони“ и „великите царе юдейски на капиталът“, „Ротшилдите и барон Хирш“, като
ненавистта към шепата „израилски барони“ се пренася върху „чафутите“ въобще.
Разбира се, през втората половина на 19. в. средновековната религиозна
ксенофобия и политически антисемитизъм малко по малко отстъпват на ново
мислене, за да се даде преднина на общочовешки ценности. Така Петко Славейков
вече започва да съветва сънародниците си да гледат „с милост като към братя по
человечество, защото братството по человечество е по-старо от братството по
вяра“.
6.
В книгата си „Памет за злото,
изкушение за доброто“ цитираният в началото Цветан Тодоров казва: „Когато
попитали забележителния писател Андре Шварц-Барт защо след „Последния праведен“
– книга, разказваща за геноцида на еверите, – той се обръща към света на
чернокожите роби, той отговорил: „Попитали един велик равин: „На еврейски
щъркелът се нарича „Хасима“ (нежна), защото обича своите, и въпреки това спада
към групата на нечистите животни. Защо?“. Той отговорил: „Защото дарява с обич
само своите“ (с. 215).
По-нататък писателят разсъждава
защо, след като еврейският народ е преживял най-тежкото – концлагерите на
смъртта, се държи така с палестинците? Защо опитът на паметта ни не ни прави
по-човечни, предотвратяващи да правим зло, което сами сме изпитали? Не познавам
по-отворен въпрос към твърде усложнената съвременност на човечеството не само в
Палестина и Израел, Близкия изток и обединяваща се Европа, но и в България.
Такъв въпрос ми липсва.
Липсва ми мащабът „Тодоров“.
Вместо този мащаб на мъчително питане и болезнени отговори българското публично
пространството ще продължава да се насища с воленсидеровщина, раждаща само
омерзение и противопоставяния. Пясъчният модел на българска толерантност ще се
разпада поради липсата на диалогични питания на автентично диалогични хора.
Докато „Монитор“ се задавя от антисемитски упражнения на тема израелската армия
стреляща по палестински деца, здравословното лицемерие на представителния
политически и хуманитарен елит ще пречи да се обговарят с всичките произтичащи
от това рискове войната в Близкия изток, отношението ни към правителството на
Ариел Шарон, екстремистите от „Хамас“ и към нашите сънародници, които трептят
от ужас пред информацията за поредните самоубийствени актове по улиците на
Йерусалим или пазара Шука Кармел, където живеят децата и роднините им. Другият
резултат ще бъде познатият: българските евреи да получават надписи „ционизъм
равен на нацизъм“, живеещите в София палестинци да се преживяват като
неприемливия „друг“, а мюсюлманите ще продължават да изпитват трайна
несигурност към българската държава, извършила вече веднъж жестоко нарушение на
правата им. Колкото повече мълчания, цензуриране на теми, толкова повече
непростими „бартери“ с етноси, по думите на Нери Терзиева. И толкова повече ще
се захранва посредствената и злоумишлена интерпретация на глобалните и вътрешни
проблеми. А в посредствеността, както е известно, гнезди фашистко мислене.
Новите популисти в благоденстваща
Европа се връщат към силната, консервативна държава и настояват тя да отстоява
задълженията си на сила, ред и принуда срещу имигрантите, „злоупотребяващи с
нашето гостоприемство“. В българския случай новите националисти ни
предупреждават, че разполагат с огромен шанс и преднина. Шансът не само да
бъдат първи на терена на големите въпроси, омълчаванията на които усукват
ценностната идентичност на българи, турци, евреи и цигани, но и да се
възползват от международния контекст. Тяхното полузнание, недообразованост,
недемократични лозунги или сълзливите им жестове в стил „Аз съм българче“ от
граждански дефект застрашително могат да се превърнат в ефект. Ефект,
предпоставил вота на малкия човек за Льо Пен, на еснафа, на когото са му
писнали либералните послания, както и потъналата до гуша в своите интереси
политическа класа. Или, както заяви лидерът на „Българска орда“: „Обявяваме се
против приемането на закони за етническите групи, за да не бъдем дискриминирани
от малцинствата в собствената ни родина.“
Разбира се, във вътрешните ни
раздори и евронатиск, както и на тежкия егоизъм на елитите, превърнали се в „ходещи
монолози“ и нулева ефикасност по отношение на страхотните проблеми, заварили я
напълно неподготвена, новите патриотични формирования ще изваждат непрекъснато
националистичната карта. Нормално, популизмът им ще набира скорост поради
бедността на селянина, който иска българският домат да се купува по-добре от
турския. Популизмът им все повече ще се нрави и на провинциалния интелигент,
който се чуди какво да прави с „Дядо Йоцо гледа“ и Баташкото клане, извършено
от турците, щом Европейският съюз и Шилеровата „Ода на радостта“ някак си му ги
отнема. Идеите за величието на българската култура, за Паисий Хилендарски,
родът Дуло или бог Тангра; за конкурентоспособни на пазара български продукти,
както и за мястото в рейтинга на паметта ни на дядо Йоцо, дразнят шефа на
Интернет общество Вени Марковски. Дразнят модерните млади хора, които искат да
общуват неограничено в киберпространството или да учат в Страсбург, Париж или
Колумбийския университет в САЩ и в това е залогът на поредната непродуктивна
конфронтация. Ако, разбира се, не се провокират онези дебати по всички важни за
самоличността ни въпроси, за които говореше Цветан Тодоров в книгата си „Памет
за...“
