Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 07 protesti Sopot
През 2016 г. жителите на Карлово, Сопот и Калофер излизат на протест срещу промените в учебниците. Според тях се прави опит да се подменят части от българската история и това не е единичен случай, а тенденция през последните години

 

Юлиана Методиева: Господа, добре дошли в клуб „Маргиналия“! Редакционният ни екип определи за тема на днешната дискусия острото обсъждане на новите учебници за 10 клас по история. Тези учебници преди няколко дни бяха изтеглени за „поправка“ от министъра на образованието Красимир Вълчев. По медиите се чуват основно тезите и аргументите на проф. Евелина Келбечева и Христо Христов от активистите на Фондация „Истина и паметт“. Чуваме и засегнатата страна – авторите на от учебниците проф. Искра Баева, проф. Евгения Калинова. Обвиненията на тези обозначаващи себе си като представители на „дясното,“ се концентрираха върху измеренията на социализма/комунизма в България след 1944г. до 1989 г. които едва ли не „реставрирали“ режима на Тодор Живков и насърчавали носталгиците по онова време. Разпознахме чисто политически основания в тези подозрения към авторите, затова и определихме темата „Спорът за учебниците – научен или политически“.

Антоний Тодоров: Изчетох най-оспорвания учебник на издателството Булвест. В текста не намерих нито една причина за неговото спиране!

Ю.М. Да започнем с началото на комунистическия режим от съветски тип в България. Как са описани бурните времена след 9 септември 1944 г.? Всички знаем, че това са били времена на мъст, насилие, саморазправа. Какви са изнесените факти за жертвите без съд и присъда? Няма ли проблем в отделеното им място?

А.Т. В учебника се съдържа достатъчно много информация за убитите без съд и присъда. За преследвани по политически причини. За лагери. Отваряни и затваряни лагери. За горяните. Искам да кажа, че текстът по никакъв начин не можем да го свържем с критиките, които отправиха към него, че представял комунизмът в положителни краски!


Small Ad GF 1

Ю. М. В дебатите ни припомнят неведнъж, че през 2000 година е приета декларация от Народното събрание, която го определя като престъпен режим! Ще разберат ли учениците защо е престъпен?

А.Т: Какво трябва да бъде един учебник – декларация? На какво трябва да учим децата –да разбират фактите, или да ги индоктринираме? Ако искате второто, запишете ги в едно политическо училище и им говорете само за това кой е престъпник и кой не е престъпник! Според мен, тази кампания е изключително …непорядъчна! Това е непорядъчно действие! Обвиняват авторите и издателите за нещо, което те не са сторили. Само и само да доказват непрекъснато, че епичната борба с комунизма ще продължава вече 30 години! И колко още? Столетия, сигурно!

Ю.М. Румене, защо една седмица живеем само с обвинения към авторите на учебниците?

Румен Петров: На първо място, съгласен съм с аргументите на Антоний Тодоров за съдържанието на учебника и за отношението към това съдържание към аргументите. Няма връзка. Не откривам такава като човек, който е живял 25 години тогава! Не откривам връзка между възраженията на възразяващите. Това е една от интересните теми. Също толкова важни са за мен, културата на изучаване на тоталитаризма, която се носи от този неформален център на антикомунистическата историография – Христо Христов и Евелина Келбечева, представляващи гражданска организация.

Ю. М. За читателите да кажем, че фондация „Истина и памет“ е основана от журналиста Христо Христов. В Управителния на „Истина и памет“влизат проф. Евелина Келбечева – историк, Георги Михайлов – историк, Александър Кашъмов – юрист. Занимават се основно с повишаване осведомеността на обществото за тоталитаризма, публикуват книги и статии за лагерите, за „възродителния процес“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Р.П. Към тази фондация винаги съм имал определени резерви. На второ място аз, и не само аз, откривам, че между оттеглянето на тези учебници и оттеглянето на Истанбулската конвенция и Стратегията на детето има връзка.

Ю.М: Ти виждаш някакъв общ модел? Отстъпление на държавата пред протестите на гражданското общество/някакви негови групи/?

Р.П. Говоря за отстъпление по съвсем конкретни въпроси. Мисля, че целта е да се създаде едно отстъпление /с кавички или не/, което тласка културата, защитавана през образователните политики към едно русло, много подобно на онова, което наричаме централноевропейски консерватизъм. Защото откривам много сходства. Четох интервюто със зам.министъра на образованието Петър Николов, който е и колега от НБУ. Той се заявява като радетел на консервативни ценности, зад които намира приемливо въплъщение в политиките на Орбан и Качински. Петър Николов свързва авторитаризма на Орбан с много други Орбан-политики и смятам, че в лицето на този казус – антикомунизмът на Христов/Келбечева в известна степен се себеразкри. Аз бих го нарекъл „човеконенавистен“ антикомунизъм.

Ю. М. В друго интервю пред Дарик, Петър Николов разказа как са провеждали не една срещи с представителите на „Истина и памет“, как те участвали на различни етапи в комисиите по обсъждане на учебниците и накрая, как се разбрали с активистите от тази фондация да изнесат проблема пред обществото, а пък държавата ще направи останалото – да спре учебниците.

Юлиана Методиева е главен редактор на сайта за човешки права „Маргиналия“

А.Т. Имаме жест, който прилича на обикновена цензура. Някой изразява недоволство от съдържанието на един учебник. Това е негово лично мнение и право. И това мнение изведнъж става, или се превръща в институционално решение! Без никакви посредничества! Без никакъв диалог, без никаква дискусия! Това ми се струва абсолютно недопустимо! Както едно време – „Лютите чушки“ на Радой Ралин с илюстрация на Борис Димовски излязоха на пазара и в същия ден бяха конфискувани! Няма дискусия, има само имитация на това, че някаква част от обществото, представена като говореща от името на гражданското общество, изразила недоволство!

Ю.М. Вече отбелязах, че проф. Евелина Келбечева и журналистът Христо Христов представят себе си като експерти по миналото на българския комунизъм!

А.Т. Те не са единствените! Второ, точно тези експерти, за които става дума, не съобщават своята експертиза. Тук има политико-идеологическа програма. Съгласен съм с Румен Петров – тук има консерватизъм, този, за който знаем къде има най-силните си проявления. После, продължава се с епичните битки срещу комунизма 30 години по-късно, след повсеместното рухване на комунистическия свят – говоря за Китай, за Съветския съюз! Когато говорим за насилието в историята, то не започва със Сталинския комунизъм! То не започва и от 1944 г. В България е започнало много преди това! Но като се каже „комунизъм“, някакси се прикрива, обявявайки този режим за престъпен, много истински престъпни практики отпреди комунизма! Практиките на антисемитското законодателство, гоненията на евреите, убийствата без съд и присъда, които са се случвали преди 1944 година! От преврата 1934 до 1944 година са се случвали безброй подобни факти на насилие. Имам усещането, че чрез съсредоточаването върху тези раздели в учебниците по история, занимаващи се с комунизма, могат да бъдат оставени потулени предишни насилия! Да не се говори за други престъпления и престъпни режими. Да не се говори за фашизма! Избираме и обявяваме друг режим за престъпен и за него само ще говорим!

Ю.М. С проф. Антоний Тодоров неведнъж сме поставяли въпроса за неизследваните факти от историята до Вт.св. в. – легионерите, младежките фашистки движения, генерал Христо Луков. Реагирали са ни, че не по-различно стоят и „червените“ екстремистки организации. Тоест, виждам в тази съпротива срещу учебниците, отново разделение между учените. Вас не ви канят в медиите, видимо се предпочитат кръговете около Келбечева и Христов. Защо? Имам усещането, че част от хората, които застават до тези двамата, се демонстрират като носители на някаква особена мисия!

Р.П. В този тип „човеконенавистнически антикомунизъм“ има логика. Тоест, по думите на Антоний – той е избирателен към насилието. Подчертаващ едно, но пренебрегващ друго насилие. По своята същност, това е нечестен антикомунизъм. Защо много хора се качват на тази кола сега, според мен е въпрос на намиране на политическа реализация, в широкия смисъл на думата. Тази политическа реализация не я свързвам с конкретен политически проект, а с една особена, аномична ситуация, която преживяваме. В нея избуяват авторитарни идеологии, така нареченият нов консерватизъм и към които, много интелектуалци издават липсата на капацитет и справедливо отношение към насилието. Те се свързват с емоции и с позиции, които правят две неща. Едновременно засилват чувството на несигурност и страх и предлагат авторитарни решения на социални проблеми.

Ю.М. Стигащи до цензура…

Р.П. Стигащи до цензура. До равнодушие към антисемитизма. До дълбоко несправедливи, не мога да кажа „ненаучни“, защото в това отношение науката има още много нужда да се развива, за да бъде етична. Стига се до откровено политиканстване, вместо науката да служи за обществено знание.

Ю.М. Критиците на настоящите учебници подчертават липсата на адекватно дефиниране на комунизма! Позовават се на европейски практики, споменават европейския закон за паметта!

А.Т. Историята не се прави със закони! Историята НЕ МОЖЕ да се прави със закони. Не може със закон да кажеш „това е правилният начин да се говори по този проблем“, а това е неправилният. Със закон се регулират други неща. Дори и да става въпрос за такива декларации и закони, които обявяват комунизма за престъпен, това не е основание всичките учебници да говорят за това време по един начин! Ще цитирам Петър Николов, който в едно интервю казва за Османската империя „една варварска, азиатска империя“! Такова нещо не бива да има в учебниците! В учебниците трябва да има ключове за разбиране и познание. За мислене. Съдържанието на един учебник трябва да се определи в диалог между интелектуалци, не само историци. Историята не е работа само на историците!

Ю.М. Експерти от кои научни области трябва да бъдат включени в процеса на написване на учебниците по история?

А.Т. Всички, които се занимават със социални и хуманитарни науки – имам предвид и историческата, литературната, политическата. Да не говорим, че досегашните учебници по история, както и новите, съдържат най-вече говорене за политика! Има много други истории, за които не става дума. Можем да прочетем много неща за политиката, вождовете, репресиите, но почти нищо за това КАК са живели хората! Този ултраконсерватизъм, за който говори Румен, тази разновидност на антикомунизма, той е едно прикритие на една, всъщност налагаща се нова, тоталитарна идеология!

Ю. М. Вчера четох декларация на Съюза на репресираните. В отговор на авторите на учебниците те казват: „Срамота! Ние толкова мъки сме преживяли, нашите роднини са безследно изчезнали, а вие им отделяте незначително място!“

А.Т. Това не е сериозно! Аз изчетох този раздел. Не са го май разлистили, а са се доверили на казаното за този учебник.

Р.П. Реториката на Съюза на репресираните е един тъжен и слабо изследван факт в нашето съвремие. Емоциите, които репресираните носят, създават един блокаж на комуникацията. На общуването и говоренето по въпросите на тоталитаризма. Със Съюза на репресираните всеки разговор те превръща в човек, който е поставен в позицията на потенциален насилник! Защото не е преживял трагедията, която те са преживели. А вината, която изпитваме като хора, които нямаме тяхната мъка, правят всеки опит за разбиране, ако щете и за съчувствие основано на хуманни принципи, много слабо! И обречено на неуспех. Разговорът със Съюза на репресираните насърчава отмъстителност. Имам това чувство от контактите си тях, откакто ги познавам – отпреди 30 години! Не ги познавам отблизо, но знам разстроените и все по-възрастни хора, много от тях мъже, които разказват ужасни истории, но от ужаса на тези истории аз не мога да направя нито крачка напред! А за съжаление, направил съм тази крачка, да речем с руски гласове! Имам контакт с репресирани доста сериозно хора в условията на съветския тоталитаризъм! Но със Съюза на репресираните не мога да установя този тип човешка връзка! Защо гласовете на българските репресирани по време на комунизма винаги ме призовават да громя, да руша, да съм разрушителен, за мен е важна тема.

Ю.М. За теб действат така, но мога да споделя за обратен пример на връзка с хора пострадали от политическия режим, каквито са да речем еврейските сървайвари! Те са хора на 96-98 години, но могат така да разказват, че да породят най-разнообразни емоции! Защо е така?

А.Т.: Съюзът на репресираните по време на тоталитарния режим, преживели насилие, е съставен от разнородна група хора. Когато гледам на паметниците за жертвите на комунизма изписаните имена, си казвам, ама, приживе те не биха приели да бъдат един до друг! Какво имам предвид! Ние имаме николапетковисти, преследвани от комунистическия режим и – редом с тях бивши легионери, преследвани, съдени от този режим. Като кажем „репресирани“с такова обобщаващо понятие, всички те са доста различни, трябва да се държи сметка за това! Въпросът за тяхното говорене e да се види кои гласове надделяват! Ако е гласът на Дянко Марков е едно. Ако обаче – примерно – беше гласът на покойния Петър Дертлиев, това е съвсем друго!

Ю.М. Не искам да говорим само срещу хората от „Истина и памет“ защото те не присъстват. Искам да попитам и двама ви – имате ли представа всъщност защо учебниците са правени така, сякаш отсреща няма разумни хора, каквито са учителите? Няма деца, които работят с много и различни източници на информация!

А.Т. И двете са верни. Но искам да се върна на аналогията, която Румен направи с Истанбулската конвенция. Такива неща изчетох за тази конвенция! Сякаш някой си представя, че ето, от утре, всичките учители ще се юрнат да обясняват на децата, че те са от трети пол и бог знае какви още безумия! Да, в този дебат правят същото – сякаш ги няма учителите! Пак ще повторя, не можем да си представим да има еднакви учебници! Трябва да бъдат различни. Обществото е различно! Не може да има една единствена теза. Ще се върнем към ЕДИНИЯ учебник! Тука аз прозирам съвсем други намерения, въобще не свързани със съдържанието на учебника, което ме притеснява.

Ю.М. В момента работя над изследване на печата през 90-те години. Открих публикувано във в.“Демокрация“ през 1997 г. едно „актуално питане“ към тогавашния просветен министър Веселин Методиев. Това питане е от депутатите Ахмед Доган, Мюмюн Емин, и още неколцина други с турски имена. Те възразяват на описанието на „възродителния процес“ в подготвените нови учебници по история. Поставени били, според тях, излишни акценти за ролята на „турското освободително движение“, наблягали на терористичните акции, за сметка на реалните репресии и убийства на българските мюсюлмани. Автор на този учебник, и по-специално на частта за „възродителния процес“ е екип от Искра Баева, Евгения Калинова, Ст.Трифонов. Депутатите от онова време настоявали също пред министъра да „коригира“ грешните пропорции в поднасянето на фактите. Може би все пак вина и отговорност имат тези имена на изтъкнати историци, но тезите им са неприемливи за немалка част от обществото вече почти двадесет години!

А.Т. Какво да кажа…Докъде стига, така да се каже, държавната регулация, по която трябва да бъде направен един учебник? Оттам насетне, се питам, авторът има ли свободата да прави нещо! Питам?

Ю.М. И аз питам!

А.Т. Ако говорим за „възродителния процес“, това са безчовечни събития, които правителството на Тодор Живков е извършило срещу българските турци и мюсюлмани и всички последици от това! Но това не значи, че по това време и около това време няма и други неща, за които може да стане дума! Въпросът е къде да се постави акцентът! Това е морален проблем – как се разбира моралът в историята за едни събития! Трябва първо да стане ясно, че става въпрос за НАСИЛИЕ! Държавно насилие. Оттам насетне, че е имало и друго насилие – да, може да се каже! Но това не изключва нещата. Специално говорейки за „възродителния процес“ – да, има атентати, при които са загинали хора. Някой е направил атентатът – като отговор на другото, голямото, мащабното насилие. Никой не може да го оправдае! Но – пак да повторя, важни са акцентите. Как децата да разберат за какво става дума – това е голямото предизвикателство пред авторите на учебниците по история. Няма как в хуманитарните и социални науки да се избяга от етическото послание! Не става дума за идеологии, а за етическо послание – как се отнасяме към насилието! Това е важното! Може да се спори по детайлите, но ако се върнем на учебника – честно казано, има достатъчно фактология, елементи, за да се разбере времето! Да се осмислят събитията, процесите, политическата рамка!

Ю.М. Румене, съгласен ли си, че този модел на правене на учебници по история е състоятелен? Че той помага на децата да разберат какво е било времето, какво е било измерението на насилието?

Р.П. Аз имам принципни проблеми с всичките учебници по история. Част от тези проблеми ги засегна Антоний. Много важен проблем е, че историята, която се преподава е политическа. Тя е история на политическата власт, а не на живота на хората, които са живеели към моментите, към които са адресирани учебниците. Хронологически. Това е много сериозен етически и методологически проблем на историографията и на хуманитаристиката. Като казваме историята, разбираме ли как са живели хората, или разбираме нещо друго? Мисля, че разбираме нещо друго. Това е важен проблем и той въобще не е адресиран в този спор, който сега се развихря. На второ място, си мисля, че е важно за мен тази социално-исторически-политическа траектория на Христов/Келбечева, защото говоренето за комунизма в техния стил и парадигма, не е от сега. То продължава в последните 10-15 години. Тогава този тип на използване на информацията, която се съдържа в Комисията по досиетата, се превърна в нещо като мина, от която този тип историографи произвеждат нещо, което те смятат, че е история! Аз не смятам, че е история! А този тип историография минава – ето това е проблемът: подминава се как са живели хората! Имаме професионално–етичен проблем на говоренето за история в парадигмата на Христов/Келбечева, която получи много силна публична подкрепа през годините! И още, мисля, че имаме още един проблем, който изглежда да е страничен – самият опит да напишеш учебник по история, който да бъде УЧЕБНИКЪТ, е много проблематичен и още повече, че когато се пише учебник по история, той е като айсберг! Учебникът е върхът на един хуманитарен процес, по който той изкристализира в учебниците. Не може обратно. Когато го нямаме този корпус от хуманитарно себеразбиране, как да очакваме адекватни учебници! И за това имаме това мъчително усещане на използване на правенето на учебници по буквално индоктринерски начин и искаме държавата да застане зад една или друга позиция, без да има грам мисъл в нея! Както е произведено по авторитарен начин, така и крайният ефект върху знанието е същият авторитарен начин! И антикомунизмът на Христов/Келбечева е човеконенавистен и процедурата, по която в момента се реализира тяхната програма е такава, авторитарна! Абсолютното безалтернативно говорене на мен не ми допада! И защото съм живял по времето на комунизма!

Ю.М. Искам да попитам като политолог Антоний какъв беше социализмът/комунизмът?

А.Т. Все пак има статистики. Можем да измерим дела на образованите. Какъв е бил делът на хората с университетско образование. Средите, от които са получилите това образование. Броят на построените жилища. Новите комплекси с парното и топла вода. Ако това се каже сега и някой отсреща каже „ти защитаваш комунизма“, ами трябва да почнем да се смеем! Това е несериозно! Комунизмът като политически проект преди неговата брутална, консервативна реверсия с идването на Сталин в Съветския съюз, е един модернизиращ проект. Модернизиращ в най-широкия смисъл! Да се намерят елементите на модернизация в българския комунизъм не е чак толкова трудно. Защото България от аграрна, селска страна, се превръща в една градска, индустриална страна някъде към втората половина на 60-те години. Разбира се, след Пражката пролет и елитите от всички части на съветския блок, започнаха да казват „стига толкова чугун“! Дайте да произвеждаме нещо за потребление. И това също може да бъде видяно в различните сфери на производство. Така че вече в началото на 80 –те години това е видимо. И хората, преживели това, могат да го разказват. Кога се появиха първите супермаркети, разбира се от соцпорядък – 81-82-ра, някъде тогава. Ако се разкаже за това в учебника, къде е проблемът? Можем, разбира се, да разказваме в учебниците само историята на репресиите. Но ще разберат ли децата за какво става дума? Ще разберат ли родителите си, техните баби и дядовци? Ще разберат ли книгите, които сме чели и филмите, които сме гледали? Ще разберат ли?

Ю.М. Зад Келбечева/Христов стои образно казано, Институтът за изследване на близкото минало. Ивайло Знеполски пише няколко книги за българския комунизъм/социализъм. В тях има много интерпретации, които активистите от „Истина и памет“ наследяват, споделят…

Р.П. Да, продукцията и на Румен Даскалов и на Ивайло Знеполски може да бъде разгледана като културна основа, на която са израснали Христов и Келбечева. Българската историография, в нейната нова, посткомунистически производства на знание, е безпомощна пред проблема с насилието. Изследвал съм книгите им, защото това са авторитетни имена. Продукцията с марка „Знеполски“ е изключително безкритична към нещото, наречено нация и самосъзнание като процес много насилнически, етически силно проблематичен. Сам по себе си националното самосъзнание носи в себе си отношение на насилие към малцинствата. Критиците на концепта за нация в България са малко популярни и академично много зле представени. И второ, в този тип непреодоляно отношение към насилието в историографията, се създава една по-обща интелектуална рамка на търпимост към повърхностни и политиканстващи историографи.

Ю.М. Какъв е вашият коментар за шокиращото изречение пред БНТ на евродепутата от ГЕРБ и литературен историк Александър Йорданов, бивш председател на Народното събрание „Какъв фашизъм, Вапцаров си издаде „Моторните песни!“

Р.П. Политически опортюнизъм. Виждам само едно политиканстване в средите на ГЕРБ и интелектуалната му гарнитура по посока на коалиране със споменавания тук вече няколко пъти неоконсерватизъм. За мое съжаление, в българския политически живот не виждам представители на хора, които търсят алтернатива и след европейските избори и в контекста на предстоящите американски президентски избори. Не виждам алтернативни идеи за развитие на обществото. Ние отново – не обичам тази дума – изоставаме колективно! Голяма част от политическия ни елит се опитва да се хване и идентифицира ценностно, затова изглежда несъстоятелен. Липсват интелектуални и политически агенти, актьори, които да се свързват с онези политически сили, които сега влязоха в европейския парламент. Тягата на популярните български десни имена в този ЕП е към десните консервативни и националистически сили, както и към САЩ, откъдето дойде този малък, ледников период.

А.Т. Казаното от Александър Йорданов, този ултраконсерватизъм, е прикритие. Някакъв опит през него да се легимира всичко, което е антикомунистическо. Да не забравяме, че много хора са били антикомунисти. Хитлер е бил антикомунист. Това се приплъзва отзад с идеята, че комунизмът е по-големият проблем. Другото някакси можем ако не да го заметем, да не го обсъждаме толкова много! Не е толкова важно! Последиците са обаче много по-големи, отколкото си ги представяме. Защото това е ревизия на историческо разбиране, избработено вече в продължение на 60 години. Това е ревизионизъм, с който се опитват да оправдават всъщност фашизма и комунизма. Зад тази нова, ултраконсервативна вълна има авторитарно мислене, което иска да наложи авторитарен модел на управление! Не либерална демокрация! Подчертавам – не просто консервативен, а УЛТРАконсервативен, който всъщност се обръща срещу модерността изобщо. Затова продължава лютатата борба с комунизма, като все пак някаква издънка на тази модерност. Това ме плаши истински. Как се отнасяме към една такава фигура като Никола Вапцаров. Какво правим с антифашизма? Какво правим с фашизма? Опитът да се каже, че това са две разновидности на една същност е неубедителен. Учебниците трябва да държат сметка и за това.

Ю.М. Последен въпрос. Критиките срещу учебниците включваха и неособено подробната фактология около убийството на Георги Марков. Защо тази фигура е толкова важна за антикомунистите?

Р.П. Много интелектуалци на прехода се идентифицират с него. Виждам в Георги Марков трагизъм, но дали трябва да мерим трагизма? Но по-добрият въпрос е защо Георги Марков! Защото той е най-сигурният обект за идентификация за българския елит пред – и пост – 90-та години. Него можеш да защитаваш, без да му държиш сметка дали е конфликтен. Тотално е игнориран живота му преди 44-та година. В активните си години той е бил много близък до властта, с което прилича на страшно много хора, които формират интелектуалния елит след това. Това е моята хипотеза защо Георги Марков.

А.Т. Ако става въпрос за убийството на Георги Марков, това е една тема. Но той има по-дълъг живот. Георги Марков е сценаристът на „На всеки километър“. Името му изчезна от имената на създателите на филма. Това е силно антифашистки филм. Георги Марков след това е автор на „Задочни репортажи“ – силно критична литература спрямо политическия живот в България по време на социализма. И двете неща са все Георги Марков! Да вземем само едната му страна? Защо? Ще дам пример с Леон Троцки. Шефът на Червената армия по време на Гражданската война, комисар на отбраната и първият яростен критик на сталинизма, на съветския комунизъм, на предадената революция. И двете са Леон Троцки! Говорейки за историята, деца, ученици, студенти да разбират тези противоречивост на живота, на личностите. Всичко би било много добре, ако можем да разказваме историята като един чудесно завършващ с хепиенд Холивудски сериал. Но това не е история! При Георги Марков се вижда как се конструират икони. Той е интелектуалец, убит, жертва…

Р.П. Ако не беше убит, нямаше никой да знае за него. Фактът на убийството му дава възможност на много български интелектуалци да отрежат онова, което както казва Антоний, е неотрежимо. Фактът, че е убит дава възможност от биографията му да се отреже неподходящото. Така както правят и със своята биография…

А.Т. Има нужда от емблематични мъченици. Същото е и с Дянко Марков. Имаме мъченик, прекарал години в затвора. Мъченик. Затвор. Налага се името му, без да е много ясно за какво става дума. Когато се опиташ да свържеш фактите около неговия живот, казват ти – как посягаш на една икона!

Ю.М. Да, така е. Кръгът хора около Дянко Марков ме съдиха 4 години защото съм го нарекла „антисемит“!

А.Т. Когато става дума за икони, няма да забравя, ако някой се опита да напише нещо, което е по-различно за житието на Левски, да покаже, че е човек, нищо човешко не му е чуждо, как всички скачат. Това е нашето ниско самочувствие като общество. Имаме нужда да се захващаме за такива „закачалки“, за да не изпаднем на дъното на битието. Георги Марков е за антикомунистите в България такава икона, каквато беше за комунистите Никола Вапцаров! Не смееш нищо да кажеш, не смееш да погледнеш встрани…

Първоначална публикация в портал „Маргиналия“, 1.7.2019

За авторите:

Antony TodorovПроф. Антоний Тодоров е български политолог, преподавател в НБУ




Rumen PetrovРумен Петров преподава социални науки в НБУ, член на Сдружение „Маргиналия“




Източник

Юлиана Методиева е журналистка, изследователка на малцинствата. Съ-основателка на БХК (1992). Била е главна редакторка на в. „1000 дни“ (1991-1993), на сп. „Обектив“ (1994-2013), а от 2014 досега издава сайта за човешки права Маргиналия. Авторка е на книга посветена на нетрадиционните вероизповедания „Не стреляйте по Дейвид Кореш“ (1993), както и на книгата за масовите уволнения в БНР „Между микрофона и властта“ (2001), сценаристка е на документалния филм „Те, другите“ (1998).

Pin It

Прочетете още...