През 1996, един инвеститор на име Хенри де Квятковски завежда дело срещу Биър Стърнс за небрежност и нарушение на оказано доверие. Де Квятковски е спечелил – а след това изгубил – стотици милиони долари, спекулирайки с цената на долара, а сега обвинява банкерите си за тези загуби. Местният съд отсъжда в негова полза, като в края на краищата му отдава обезщетения в размер на 164,5 милиона долара. Но Биър Стърнс обжалва – успешно – и бившият шеф и главен мениджър на банката, Джими Кейн, описва нещата по следния начин в увлекателната книга на Уилям Коан Къщичка от карти, представяща фалита на Беар Стърнс.
Техният главен адвокат се оказа някакъв 150-килограмов педал от Лонг Айлънд … един истински неприятен тип, който беше ме разпитвал и се опита да ме изцеди като гъба в по-долния съд. Сега значи ние влизаме в съдебната зала за обжалването, но те тъкмо разглеждат някакъв друг случай и така трябва да изчакаме, докато свършат. И тогава го спрях. Пикаеше ми се. Отивам в тоалетната да пикая, след това се връщам и сядам. И точно тогава гледам как кръвният ми враг става и отива към тоалетната. Изчаквам докато ме отмине и го следвам, и тогава сме сами, само аз и той. И аз му казвам: „Днеска ще ти разкажа играта, тотално.“ Оня побягна навън. Сигурно си е помислил, че ще започна още там.
По времето, когато Кейн разказва това, Биър Стърнс вече е пропаднал с гръм и трясък. Осемдесет и пет годишната инвестиционна банка, с блестящата си, милиардна нова сграда и величествена история, е погълната наведнъж от Дж. П. Морган Чейс. Самият Кейн е изгубил близо един милиард долара. Репутацията му – изграждана в продължение на 40 години – е съсипана, особено когато става ясно, че по време на последните, критични за банката месеци, той е прекарал необичайно дълго време на корта за голф.
Дали Кейн е размислял дълго и усилено как точно да представи случая си пред Коан? Сигурно. Кейн разбира от продажби; той е започнал като търговец на копирни машини, изминавайки с труд и мъка целия невероятно дълъг път между Бойз и Солт Лейк Сити, като накрая вече е един от най-високоплатените мениджъри в банковата сфера. Той е известен като един от най-опитните хора на Улицата (Wall Street, Бел. пр.), майстор на тактиката, брилянтен играч. „Джими притежаваше всичко“, пише Бил Бамбър, бивш старши директор на Биър. „Способността да чете мислите на опонента. Способността да анализира обективно собствените си сили и слабости … Той знаеше как да използва чуждите слабости – и сили, разбира се – в собствена полза. Той знаеше кога да преглътне загубите си и да изчака по-добри за борба дни.“
Коан разпитва Кейн за последните дни на Биър Стърнс, през пролетта на 2008. Уол Стрийт вече е толкова изплашена от слуховете за финансовото положение на фирмата, че инвеститорите отдръпват капитала си и никой не желае да заеме на Биър парите, от които банката се нуждае, за да поддържа ежедневните си операции. Тя получава малко държавна поддръжка, чрез Дж. П. Морган. Но Тимъти Гийтнър, по онова време шеф на Банката на федералния резерв Ню Йорк, не отваря т. нар. „прозорец на отстъпките“ за инвестиционните банки, докато изкупването на Биър от Дж. П. Морган вече не е привършило. Но какво мисли Кейн за Гийтнър? Представете си сцената. Журналистът на единия стол, Кейн на другия. Между тях, магнетофон. И най-опитният човек на Уол Стрийт се опитва да спаси доброто си име по следния начин:
Като си представя само безочливостта на онзи кур, обявяващ пред целия американски народ, че той ще решава сам дали една фирма от тази или онази величина е достатъчно добра, за да получи заем. Сякаш той е определящият фактор, а ние сме някаква бълха на гърба му, той се спуща на корабче под Голдън Гейт, целият надървен, и казва величествено: „вдигнете моста“. Този тип си мисли, че има голям кур. Но той няма нищо друго освен може би любовник.
От началото на финансовата криза съществуват две принципни обяснения относно причините за това, че толкова много банки са вземали такива катастрофални решения. Първото е структурно. Регулаторите не са регулирали. Институциите не са функционирали по начина, по който е трябвало да го правят. Правилата и предписанията са били или неадекватни, или са били игнорирани. Второто обяснение е, че Уол Стрийт е била некомпетентна, че трейдърите и инвеститорите не са знаели достатъчно, че те са правили екстравагантни залози, без да разбират последствията им. Но първата вълна от изследвания върху кризата подсказва и една трета възможност: че корените на кризата на Уол Стрийт не са били толкова структурни или когнитивни, а по-скоро психологически.
Във Военни неуспехи, историците Елиът Коен и Джон Гуч предлагат като учебникарски пример за този вид неуспех катстрофалната офанзива при Галиполи (1915), ръководена от британски офицери. Галиполи е полуостров в южна Турция, на егейско море. Англичаните са се надявали, че чрез десанта на една армия тук, те биха могли да приключат патовата ситуация на Западния фронт, и да получат възможност за директен удар в корема на Германия. Това е брилянтна и дръзка стратегия. „По мое мнение, тя би оказала далеч по-силно влияние върху целия ход на войната от всичко [друго]“, казва по-късно британският премиер Аскът. Но инвазията завършва с катастрофа, и Коен и Гуч откриват корените й в любопитното самодоволство на британците.
Инвазията е изисквала голямомащабен воден десант – нещо, с което британците имат само малко опит преди това. След това тя изисква битка срещу противник, който се е окопал в пресечен и скалист терен, както и гъсто залесени масиви, които Коен и Гуч наричат „една от най-добрите естествени крепости в света“. И все пак британците никога не са се погрижили да направят някакъв формален план на операциите си. Военното британско ръководство е разчело отначало, че съюзниците ще се нуждаят от около 150 хилядна армия, за да превземат Галиполи. Изпратени са само 70 хиляди. Британските войски е трябвало да разполагат с артилерия – повече от триста оръдия. Те вземат сто и осемнадесет, и през по-голямата част от времето не се погрижват да осигурят гаубици, миномети или гранати. Командването на десанта при залива Сулва – решаващият елемент от атаката – е дадено на Фредерик Стопфорд, един пенсиониран офицер, чийто опит е бил предимно административен. Стопфорд е имал два дни, в които е разполагал с числено превъзходство от десет към едно и лесно би могъл да завземе хълмовете около залива. Вместо това армията прекарва два дни на плажа, докато Стопфорд се носи из морето на командния си кораб. Когато новините за некадърността на Стопфорд достигат британския командир, Сър Айън Хамилтън, той се втурва към Сулва, за да се намеси – макар че „втурва“ може би не е най-точната дума, тъй като Хамилтън е избрал за команден пост един остров, отдалечен на час път и изминава доста време, преди той да намери кораб, който да го закара до сцената на боя.
Коен и Гуч приписват катастрофата при Галиполи на неспособност за адаптация – една неспособност да се отчете до каква степен реалността не съответства на нечии очаквания. И зад тази неспособност се крие един дълбоко психологически проблем: британците просто не могат да набият в главите си факта, че те може би трябва да се адаптират. „Оставете ме да доведа момчетата си лице в лице срещу турците в открито поле“, пише Хамилтън в дневника си преди атаката. „Ние трябва да ги бием всеки път, защото британските доброволци са по-висши личности от анадолските турци, сирийците или арабите – и са вдъхновени от един далеч по-възвишен идеал, като се наслаждават на битката също толкова, колкото и противникът.“
Хамилтон не е глупак. Коен и Гуч го наричат един опитен и „блестящ командир, който освен това е първокласен възпитател на хората си и добър организатор“. Нито пък преценките му са напълно погрешни. Британците вероятно наистина са били по-добрата бойна сила. Те със сигурност са повече, особено докато задържат това десет към едно числено превъзходство в Сулва. Хамилтън, както изглежда, просто е бил прекалено самоуверен – а едно от нещата, които ни се случват, когато станем прекалено самоуверени е, че ние започваме да размиваме границата между нещата, които действително можем да контролираме и онези, които не можем. Психоложката Елън Лангър веднъж провежда експеримент, при който интервюираните трябва да участват в една игра на залози срещу двама различни опоненти – единият от тях излъчващ увереност, добре облечен, а другият – стеснителен и зле облечен (по собственото й определение – „контето“ и „бонакът“). Онова, което тя открива е, че участниците залагат далеч по-агресивно, когато играят срещу „бонака“. Те оглеждат странния си опонент и си мислят „аз съм по-добър от него“. Но играта е чист късмет: всичко, което играчите вършат, е да теглят напосоки карти от една колода, и да видят кой е изтеглил по-добрата. Това се нарича „илюзия за контрол“: самоувереността бива прехвърляна от области, в които тя може би е оправдана („аз знам повече от тоя бонак“) към такива, където тя е напълно неоправдана („и това означава, че ще тегля по-добрите карти“).
В Галиполи, англичаните се държат така, сякаш тяхното признато превъзходство над турците им дава превъзходство и над всички аспекти от битката. Те пренебрегват факта, че утринното слънце ще блести директно в очите на войниците, спускащи се на брега. Не вземат достатъчно вода. Не вземат пред вид трудния терен. „Атаката се основава на две предположения“, пишат Коен и Гуч, „като и двете се оказват погрешни: първо, че единствената истински трудна част от операцията ще бъде спускането на брега, след което турците лесно ще бъдат изтласкани от полуострова; и, второ, че главната трудност пред един успешен десант ще бъде неприятелят.“
Повечето хора са склонни да използват морални понятия, когато описват прекаленото самочувствие – понятия като „арогантност“ или „високомерие“. Но психолозите са склонни да разглеждат самоувереността едновременно и като състояние, и като черта. Британците в Галиполи стават жертва на една ситуация, която насърчава прекомерното самочувствие. Лангър не казва, че единствено арогантните играчи повишават залозите си в присъствието на „бонака“. Тя твърди, че конкуренцията прави това с всеки от нас: поради факта, че способностите играят важна роля при състезания, включващи вещина, ние правим грешката да мислим, че те играят важна роля и при състезания, основаващи се на чист късмет. Други изследвания стигат до същите заключения. Като новаци, ние още не се доверяваме на способността си за преценка. След това ние имаме успех и започваме да се чувстваме малко по-сигурни в себе си. Накрая, ние стигаме до върха на играта, в която участваме и попадаме в капана на мисленето, според което няма нещо, с което да не можем да се справим. Ставайки по-възрастни и по-опитни, ние започваме да надценяваме точността на преценките си, особено когато задачата пред нас е трудна и ние си имаме работа с нещо, което е от голямо лично значение. Британците са свръх-самоуверени в Галиполи не защото тази битка няма значение, а, парадоксално, защото тя има такова; това е една игра с голям залог и изключителна сложност – и именно това са условията, при които самоувереността започва да пуска корени.
Преди няколко години, един екип, ръководен от психолога Марк Фентън-Окрийви създава компютърна програма, която симулира издиганията и спаданията на борсов индекс, наподобяващ Дау – и наемат като участници в експеримент членовете на една високоплатена професия. Докато линията се движи по екрана, Фентън-Окрийви моли участниците да натискат серия от клавиши, която – така им се казва – може би ще повлияе върху движението й. В края на експеримента те биват помолени да оценят степента на собствената си ефективност за придвижването на линията нагоре. В действителност, клавишите нямат абсолютно никакво влияние върху линията. Но много от участниците са убедени, че тяхното натискане на клавишите е придвижвало индекса все по- и по-нагоре. Светът, който тези хора обитават, е конкурентен, сложен и изпълнен със стрес. Те са имали всички основания да бъдат самоуверени и сигурни в собствените си преценки. Ако те биха седели до вас, с магнетофон, сигурно не би им било нужно особено голямо усилие, за да повярват, че ви държат в ръцете си. Те са трейдъри в една инвестиционна банка.
Апогеят на Биър Стърнс е през 2003 г. Доларът пада. Вълна от скандали току-що е разтърсила финансовата индустрия из основи. Борсата се намира в безсъзнание. Но Биър Стърнс е изключение. През първото тримесечие на онази година приходите им нарастват с 55 процента. Възвращаемостта на акциите им е най-високата на Уол Стрийт. Ипотечният им бизнес е във възход. От основаването на банката, през 1923, тя винаги е била нещо като втора ръка, редом с по-известните си партньори като Голдман Закс и Морган Стенли. Но през тази година Форчън я обявява за най-добрата финансова компания на Уол Стрийт. „Ние работим с всичките 99 цилиндъра“, казва Джими Кейн на един репортер за Таймс, през пролетта на тази година. „Така че човек трябва да се запита, Какво можем да подобрим? И аз просто не знам какво е то“ Той продължава, „Всички казват, че когато пазарите се обърнат, ние ще пострадаме. Но да ви кажа тук нещо: тоя път ние ще изненадаме някои хора. Биър Стърнс е великолепно място за работа.“
Знаейки какво се е случило, думите на Кейн може и да звучат като най-чисто високомерие. Но през 2003 те биха изглеждали банални. Това са нещата, които банкерите казват. Казано по-точно – и тук е точката, в която психологическият провал става още по-проблематичен – това са нещата, които хората очакват от банкерите да казват. Инвестиционните банки са в състояние да вземат назаем милиарди долари и да извършват огромни търговски операции, защото, в края на краищата, техните партньори вярват в това, че те ще съумеят да сдържат обещанията си. Уол Стрийт е игра на доверие, в най-стриктния смисъл на тази дума.
Именно това е, което социолозите имат пред вид, когато казват, че човешката самоувереност може да бъде адпативна черта. „В конфликти, включващи взаимна преценка, една пресилена оценка на вероятността за печалба повишава тази вероятност.“, пише Ричард Рангам, биологически антрополог от Харвард. „Подборът следователно насърчава тази форма на прекомерна самоувереност.“ Победителите знаят как да блъфират. И кой блъфира най-добре? Онзи, който, вместо да се преструва, че е по-силен, отколкото е, действително вярва, че е така. Според Рангам, самозаблудата намалява шансовете за „поведенчески срив“, тоест да се „разкрие по невнимание истината чрез неподходящо поведение“. Всичко това е в унисон с нещата, които някои психолози са ни казвали в продължение на години – че може да бъде полезно човек да бъде особено оптимистично настроен относно привлекателността на съпругата си, или относно това колко годна за продаване е най-новата му идея.
Ако вие сте мениджър на Уол Стрийт, то има две потенциални поуки, които човек може да извлече от колапса на Биър Стърнс. Първата е, че Джими Кейн е бил прекалено самоуверен. Втората е, че той не е бил достатъчно самоуверен. Биър Стърнс, в края на краищата, не е пропаднала просто защото е направила погрешни залози. Почти до самия край, фирмата разполага с капиталова възглавница от почти седемнадесет милиарда долара. Проблемът е, че когато в началото на 2008 Кейн и колегите му се изправят и казват, че Биър е едно великолепно място, останалата част от Уол Стрийт вече не им вярва. Клиентите изтеглят парите си, а заемодателите отказват по-нататъшно финансиране. И когато нещата при Биър Стърнс се влошиават, Дж. П. Морган и федералното правителство хвърлят на банката спасително въже – многомилиарден кредит. Но доверието е от такова значение на Уол Стрийт, че спасителното въже има точно противоположния на желания ефект. Както пише Бамбър:
Този кредит, помощните мерки, от които се очакваше да решат проблема, който изобщо не беше съществувал на първо място, само го влошиха още повече. Когато започнахме седмицата, нямахме проблеми с наличността. Но понеже хората бяха казали, че имаме проблеми с капитала, това изведнъж се превърна в истина, макар и да не беше вярно, когато хората бяха започнали да го приказват … Така че ние бяхме принудени да намерим капитал, за да преодолеем загубите, които бяхме претърпели, защото някой беше решил, че не сме имали капитал, когато ние всъщност го имахме. И така, когато накрая поучихме повече капитал, за да заменим капитала, който бяхме изгубили, хората приеха това като лош знак и започнаха да сочат факта, че не сме имали капитал и че е трябвало да вземем заем, за да го покрием, даже и когато имахме капитала, за който те разправяха, че не сме го имали.
Разбира се, една от причините, поради които прекомерната самоувереност е толкова трудна за отстраняване от експертни области като финансите, се състои в това, че, поне за известно време, е съвсем полезно човек да има излишно самочувствие – или, казано по-точно, че понякога единственият начин да се решат проблемите, причинени от излишно самочувствие, е човек да бъде още по-самоуверен.
От индивидуална гледна точка е много трудно да се направи разлика между времената, в които излишният оптимизъм е нещо добро и ония, в които той не е. Всичко, което може да се каже недвусмислено е, че излишното самочувствие е, както се изразява Рангам, „глобално не-адаптивно“. Когато някой опонент блъфира, той може да спечели лесна победа. Но когато блъфират всички, пише Рангам, конкурентите стигат до ситуация „ при която конфликтите ескалират, така че може да спечели само един, при много по-големи загуби, отколкото ако оценките биха били реални“. Англичаните не само са мислили, че турците ще изгубят при Галиполи; освен това те са мислили и че Белгия ще се окаже пречка по пътя на немската офанзива, и че руснаците ще премажат немците на изток. Французите, от своя страна, са планирали да достигнат Рейн шест седмици след началото на войната, докато немците са предсказвали, че по това време те ще бъдат в предградията на Париж. Всяка от страните през Първата световна война блъфира, с решителността и сръчността, на която са способни само заблудените – и резултатите, разбира се, са катастрофални.
Джими Кейн израства в Чикаго, син на адвокат по патентно право. Той иска да стане букмейкър, но разбира отрано, че това не е достатъчно внушаваща уважение професия. Започва да следва инженерство в университета Пърдю – и се запалва по бриджа. Оценките му западат, той никога не довършва следването си. Оженва се през 1956 и се развежда след три години. „По това време той беше един от най-добрите играчи на бридж в цял Чикаго“, казва бившият му шурей на Коан. „Всъщност това беше причината за развода. Той прекарваше цялото си време в игра на бридж – всяка нощ. Не беше вкъщи.“ През онези дни той продава старо желязо и заспива редовно по време на работа, изтощен от играта. През 1964 заминава за Ню Йорк, за да стане професионален играч на карти. Именно бриджът го води до втората му жена, както и до интервю за работа при Алан Грийнбърг, по онова време старши мениджър в Биър Стърнс. Кейн разказва:
[Грийнбърг] ме пита „Колко добре играете?“ Аз му казвам, „Играя добре“. Той вика, „Колко добре?“. Аз му викам „Играя много добре“. А той ми вика „Вие не ме разбирате.“ Аз пък му викам, „Напротив, разбирам всичко. Господин Грийнбърг, ако учите бридж през целия остатък от живота си, ако играете с най-добрите партньори и достигнете потенциала си, вие все пак никога няма да играете бридж така, както го играя аз.“
Още на същото място, казва Кейн, Грийнбърг му предложил работа.
Двадесет години по-късно, историята се повтаря при Уорън Спектър, който след това става съпрезидент на фирмата. Спектър е бил шампион по бридж като студент и Кейн по някакъв начин разбрал за това. Спектър разказва на Коан, „По едно време ми се обади и ме пита ‚Вие играете ли бридж?‘ Аз му викам, ‚Едно време играех.‘ И така бриджът беше нещо, което той, Алан и аз споделяхме и за което говорехме.“ Точно по времето, по което започват да се разпространяват слуховете, че два от хедж-фондовете на Биър Стърнс затъват – един провал, който стартира спираловидното западане на банката до пълен колапс – Спектър и Кейн посещават годишния турнир по бридж в Нешвил. Wall Street Journal пише, че от двадесет и единия работни дни през този месец, Кейн е бил извън офиса си почти половината.
Това, че между бриджа и бизнеса на Уол Стрийт трябва да има някакво сходство, е логично. Бриджът е състезание между екипи, всеки от които се състезава въз основа на един „договор“ – колко взятки те могат да направят при дадено раздаване. Печалбата изисква познаване на картите, точно усещане за вероятности, железни нерви, както и способност да се чете психиката на противника. Бриджът е Уол Стрий в миниатюра, и причината, поради която тримата висши мениджъри са се търсили един друг, сигурно е в това, че те са предполагали, че уменията от бриджа могат да се пренесат на търговската сцена – че да си добър в игровата версия на Уол Стрийт сигурно ще означава, че си добър и в нейната реална версия.
Но това не е така. В бриджа съществува нещо такова като експертиза, необременена от пристрастия. Там има правила, граници и ситуации, които се повтарят, както и ясни за разпознаване структури – и когато един играч направи грешка, породена от прекалено самочувствие, той или тя може да усети последствията от тази грешка почти незабавно. С други думи, това е игра. Но управлението на една инвестиционна банка не е игра в този смисъл: това не е затворен свят с ограничен набор от възможности. Напротив, това е отворен свят, в който някой ден може да се случи бедствие, което никой дори не е сънувал – и в който човек може да направи грешка от прекалено самочувствие, чиито последствия да не усети лично в продължение на години, ако изобщо някога. Може би донякъде това е и една от причините, поради която ние играем игри: има нещо опияняващо в чистата експертиза. Истинското майсторство, което можем да постигнем зад игралната маса или в някоя състезателна кола, ни прави по-смели, когато се впуснем в по-сложните области на реалността. „Аз съм добър в това, значи трябва да бъда добър и в онова“, казваме си ние, забравяйки, че във войните и на Уол Стрийт няма такова нещо като абсолютна експертиза, че всяка следваща крачка към майсторството води със себе си и увеличен риск от проклятието на майсторството. Кейн трябва да се е върнал от турнира по бридж със засилена увереност в собствената непогрешимост. И най-удивителният аспект от неговите разговори с Коан се състои в това, че, както изглежда, нищо от случилото се по-късно не е било в състояние да разклати тази му увереност.
„Когато напуснах“, казва Кейн на Коан, говорейки за последните си дни в Биър Стърнс, „имах три различни събрания. Първото беше със съветническата група на президента, която се състои от около осемдесет души. Нямаше нито едно сухо око. Овации на крака. Аз плачех.“ До последния ден той очевидно е виждал само света, който е искал да вижда. „Второто събрание беше с търговския екип от Мрежата“, продължава той. „Овации на крака. А третото беше събрание с партньорите същата вечер, в което им казах, че подавам оставка. Овации на крака, от цялата аудитория.“
