От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

На 5 август 2001, само мигове след като правителството на САЩ наблюдаваше как една рейтингова агенция намали кредитния му рейтинг за пръв път в американската история, пазарът за държавните облигации на САЩ се покачи. Четири дни по-късно, лихвените проценти, изплащани от правителството върху новите 10-годишни облигации, паднаха до рекордно ниско ниво. Цената на златото се покачи, а също и цената на американските държавни облигации, но цените на буквално всички акции и други облигации от богати западни страни се оказаха в процес на свободно падане. Окончателният ефект от това, че една от главните американски рейтингови агенции беше обявила, че вероятността американското правителство да изплати дълговете си е малко по-ниска от преди, беше, че цената на американските заеми се понижи, докато тя се покачи за всички останали. Това ви казва много неща, които трябва да знаете относно способността на американското правителство да живее отвъд възможностите си: поне за момента, то беше получило карт бланш. Колкото по-нестабилно изглежда американското правителство, или поне до някаква неясна точка в далечното бъдеще, толкова по-евтино то може да взема пари назаем. То не е изложено на същия дяволски кръг, който заплашва финансовия живот на европейските страни, където един миг на съмнение води до по-високи цени на кредита, което пък от своя страна води до още по-големи съмнения и още по-високи цени, и така нататък, докато се превърнете в Гърция. Опасението, че Съединените щати могат и наистина да не платят обратно парите, които са взели назаем, все още изглежда нереално.

[…]

Калифорнийският железен човек

В седем часа сутринта, в едно лятно утро, аз въртях педалите на 5.000 доларовия велосипед с рамка от титан, който бях взел под наем предишната вечер, надолу по алеята за велосипеди в Санта Моника, на път за ъгъла, на който Арнолд Шварценегер беше ме помолил да го чакам. Той се появи точно на време, зад волана на черен Кадилак-бус с няколко скапани стари велосипеди, закрепени на багажника. Аз бях облечен във всичко, което си представях като истинско велосипедистко снаряжение; той беше облечен в зелена фланелка, къси панталони и меки бежови обувки, които говореха както за изненадващо безразличие към собствения му външен вид, така и за непоклатима сигурност в собственото му мъжество. Косата му все още беше смачкана от възглавницата, а клепачите му изглеждаха клюмнали, макар и да твърдеше, че бил станал преди час и половина и досега бил чел вестници. След като прочетè сутрешните вестници, ето с това най-често се занимава бившият губернатор на Калифорния: кара колелото си за сърдечносъдова тренировка, а след това отива в залата за вдигане на тежести.

[…]

Собственото му виждане за седемте години, прекарани в опити да управлява щата Калифорния, може да бъде обобщено по следния начин: дошъл е на власт по случайност, макар и не без идеи за това какво иска да направи. Вътре в себе си е бил убеден, че самото управление се е превърнало повече в проблем, отколкото в решение: една институция, работеща по-малко в полза на хората, отколкото в полза на политиците и другите обществени служители. И той се държа до голяма степен по начина, по който американците изглежда си представят как трябва да се държи идеалният политик: вземаше смели решения без да се интересува от допитванията до общественото мнение; не продаваше услуги; държеше се честно към опонентите си; бързо признаваше грешките си и се учеше от тях; и т. н. Той беше онзи рядък вид обществен избраник, който вярва, с известно основание, че няма какво да губи и се държи по съответния начин. Когато му се удадеше възможност да последва някакъв курс, който е в противоречие със собствените му тесни интереси, но в полза на обществените, той обикновено го поемаше. „Имаше много случаи в които той казваше, ‚Такива неща не се правят‘“, казва бившата му главна мениджърка, Сюзън Кенди – доживотна демократка, чието наемане беше едно от ония неща, които не се очакват от републикански губернатор. „Винаги беше настроен за ‚Не ми пука‘. В деветдесет процента от случаите това беше добро решение.“

На втората година от мандата си, в средата на 2005, той беше опитал всичко мислимо, за да накара отделните калифорнийски щатски законодатели да гласуват против краткосрочните желания на избирателите си, в името на дългосрочното общо благо. „Имаше шокиращи моменти“, казва той. „Както, например, когато се опитваш да прокараш пенсионна реформа за затворническите надзиратели, и изведнъж се оказва, че всички републиканци са против тебе. Беше наистина невероятно, и продължаваше да се случва отново и отново: хората ми казваха, ‚Да, това е най-добрата идея! На драго сърце бих гласувал за нея! Но ако гласувам така, някоя от заинтересуваните групи ще ми се разсърди, така че няма да го направя‘. Не можех да повярвам, че хората наистина могат да кажат нещо такова. Имате войници, които умират в Ирак и Афганиустан, а те не искат да рискуват политическите си животи в името на онова, което е правилно“.

Той дойде на поста си с непоклатима вяра в американския народ – в края на краищата, те бяха го избрали – и беше решил, че винаги може да се обърне директно към тях. Това беше неговият коз, и той го разигра. През ноември 2005 Шварценегер насрочи специални избори, с които се правеше опит за прокарване на четири реформи: ограничаване на щатските разходи, слагане край на предизборните машинации в законодателните райони, ограничаване разходите за избори на профсъюзите на държавни служители и удължаване на времето, след което учителите от държавните училища получават статус на постоянни служители. И четирите предложения целяха, директно или индиректно, намаляване на бърканицата в щатския бюджет. И четирите бяха отхвърлени; гласовете в негова полза не бяха дори сравними с онези против. От тогава до края на времето си като губернатор той беше по същество кастриран: законодателите вече знаеха, че хората, които са ги избрали именно за да се държат по начина, по който те вече се държаха, няма да ги изоставят, ако бъдат запитани директно. Хората от Калифорния може и да бяха безотговорни, но пък поне бяха последователни.


Small Ad GF 1

Страната на свободния… (пардон, безплатен) обяд

Една убедителна книга, наречена Калифорнийската бъркотия описва проблема по-обстойно. Написана е от двама журналисти и безпартийни учени от тинк-танкове, Джо Метюс и Марк Пол – и те обясняват, сред всичко друго, защо опитът на Арнолд Шварценегер като губернатор е бил напълно различен от всеки друг опит в кариерата му: тук той никога не може да спечели. Калифорния се е организирала, и то неслучайно, под формата на силно партизански, тоест пристрастни, законодателни райони. Тя избира силно пристрастни хора, а след това изисква от тях да достигнат мнозинство от две трети за налагане на какъвто и да било нов данък или намеса в каквито и да било големи бюджетни решения. При малко вероятния шанс, че противоположните страни все пак се споразумеят и намерят общ тон, избирателите все още могат да им попречат чрез процеса на публичните инициативи. Като се прибавят ограниченията на мандата – никой избран служител в Калифорния днес не служи достатъчно дълго, за да може напълно да разбере системата – то се стига до перфектна рецепта за генериране на максимално презрение към избраните служители. Политиците се избират, за да вършат работа, но системата ефективно не им го позволява, което пък води до още по-голямо презрение от страна на хората. „Дяволският кръг на презрението“, както го нарича Марк Пол. Калифорнийското щатско законодателство е направено така, че да увеличи до максимум вероятността избирателите да презират хората, които избират.

Но когато погледнете под повърхността, добавя той, системата всъщност функционира много добре, за да дава на калифорнийците точно онова, което те искат. „Всички анкети показват“, казва Пол, „че хората искат услуги, но да не плащат за тях. И това е именно нещото, което получават сега“. Колкото и да презират правителството си, гражданите на Калифорния споделят неговата определяща черта: нуждата от дългове. Средният калифорниец, през 2011, има дългове от 78.000 долара, при среден доход от 43.000. Такова поведение не може да доведе доникъде, но, по свой собствен начин, то работи безотказно за задоволяване на краткосрочните интереси на хората. За водачите им, дори и в краткосрочен план, то работи по-малко добре. Те започват обществена работа с големи фалшиви надежди и бързо откриват, че не могат да ги оправдаят с нищо.

По мнението на Пол, Арнолд Шварценегер е бил най-добрия тест за идеята, че проблемите с калифорнийската политика са от лично естество; че всичко, което е необходимо, за да се поправи системата, е да се намери някакъв независимо мислещ водач, готов да се издигне над дребнавата политика и да изпълни волята на хората. „Той опита абсолютно всичко възможно, за да се справи с кризата в услугите. Опита се да действа като републиканец. Опита се да действа като демократ. Опита се да бъде мил със законодателите. Когато това не проработи, нарече ги женчовци. Когато и това не проработи, обърна се директно към хората. И хората гласуваха против неговите предложения“.

Експериментът все пак не беше пълен провал. Като губернатор Шварценегер успя да постигне няколко важни неща – прокара реформи при заплатите на работниците, осигури открити предварителни избори (primaries) и в самия край направи така, че избирателните райони да бъдат определяни от независими комитети, а не от самото законодателно тяло. Но по повечето въпроси, и буквално по всичко, свързано с начините, по които щатът печели и харчи пари, той изгуби. По време на първия си мандат Шварценегер беше си поставил за цел да намали разходите, но откри, че може да намали единствено нещата, от които щатът действително се нуждае. Към края на втория си мандат той успя да прокара минимално увеличение на данъците, след като уговори четирима републиканци, така че успя да достигне супер-мнозинството, необходимо за постигането на такова нещо. Всеки от тях изгуби мястото си при следващите избори. Самият той беше избран през 2003 с рейтинг от 70% и мандат да реши, както изглеждаше, паричните проблеми на Калифорния. Напусна в края на 2011 с рейтинг под 25% и след като беше постигнал изключително малко. „Работех от гледна точка на здравия разум“, казва той сега. „Избирателите махнаха Грей Дейвис“, (предишния губернатор, бел. пр.). „Избирателите предпочетоха мен. Значи избирателите ще бъдат ония, които ще ми връчат инструментите, с които да свърша работа. Но отсрещната страна беше достатъчно успешна, за да ги накара да ми отнемат инструментите“.

Дейвид Крейн, бившият му икономически съветник – в този момент далеч зад гърбовете ни, на собствения си велосипед – може да обобщи резултатите: дълъг списък от потискащи финансови статистики. Пенсиите на щатските служители изяждаха два пъти по-голяма част от щатския бюджет по времето, когато Шварценегер напусна поста си, отколкото когато той дойде, например. Официално признатата разлика между онова, което щатът ще дължи на служителите си и онова, което има на ръка, е около 105 милиарда, но това, благодарение на счетоводните трикове, вероятно е само около половината от реалната цифра. „Тази година щатът ще похарчи директно 32 милиарда за заплати на служители и социални помощи, покачване с 65 процента през последните 10 години“, казва Крейн по-късно. „Сравнете това с щатските разходи за висше образование (надолу с пет процента), здравеопазване и граждански услуги (нагоре с пет процента), паркове и свободно време (без промяна) – всички избутани настрана поради бързото покачване на заплатите“. Крейн е доживотен демократ, без особена враждебност към управлението. Но колкото повече се вглежда в подробностите, толкова по-шокиращи му се струват те. През 2011 например, щатът е похарчил 6 милиарда за по-малко от 30.000 затворнически надзиратели и други служители от затворническата система. Един надзирател, който започва кариерата си на 45-годишна възраст, може да се пенсионира пет години по-късно с пенсия, която е почти равна на дотогавашната му заплата. Главният психолог по помилванията за калифорнийската система от затвори е най-високо платеният държавен служител: през 2010 той е получил 838.706 долара. През същата бюджетна година щатът е похарчил 6 милиарда за затвори, но е инвестирал само 4.7 милиарда във висшето образование – а това са 33 кампуса с над 670.000 студенти. През последните 30 години щатското участие в бюджета на Калифорнийския университет е паднало от 30 на 11 процента, и продължава да пада. През 1980 един студент в Кал – неформалното име на университета – е плащал за общежитие 776 долара годишно. През 2011 цената е 13.218 долара. Накъдето и да се обърне човек, дългосрочното бъдеще на щата се жертва.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

[…]

Градът на пречупените мечти

Отношението между хората и техните пари в Калифорния е такова, че можете да изберете почти всеки град и да попаднете точно в средата на поредна криза. Сан Хосе има най-високия доход на глава от населението сред всички американски градове, след Ню Йорк. Той има и най-високия кредитен рейтинг сред всички градове в Калифорния с население по-голямо от 250.000 души. Това е един от малкото градове в Америка с рейтинг ААА от Moody’s и Standard & Poor’s, но само защото държателите на облигациите му разполагат с власт да принудят града да събира данък върху собствеността, с който се изплащат облигациите. Самият град изобщо не е толкова далеч от банкрут.

Късно следобед е, когато се срещам с кмета Чък Рийд в офиса му на върха на небостъргача, в който се помещава кметството. Тълпата отвън току-що е започнала да скандира. Държавните служители, както обикновено, протестират срещу него. Рийд е толкова свикнал с това, че почти не го забелязва. Той е бивш офицер от военновъздушните сили и ветеран от Виетнам с интелектуални склонности и лаконични маниери на фермер от средния запад. Има магистърска степен от Принстън, степен по право от Станфорд, както и доживотен интерес към обществените политики. И все пак той прилича по-малко на кмет от голям град в Калифорния, отколкото на непреклонен, съпротивяващ се шериф от малко градче в Дивия запад. Избран от градския съвет през 2000, той е станал кмет шест години по-късно; през 2010 е бил преизбран със 77 процента от гласовете. Демократ е, но в този конкретен момент няма особено голямо значение към коя партия принадлежи или какви са идеологическите му убеждения, или пък, ако щете, дори колко популярен е сред хората от Сан Хосе. Неговият проблем е толкова грамаден, че надминава обичайната политика: градът дължи толкова много пари на служителите си, че би могъл да намали дълговете си наполовина и въпреки това би бил във фалит. „Направих някои изчисления за разходите ни, на отделен служител“, казва той след като сме се настанили. „Още не сме толкова зле като Гърция, струва ми се“.

Проблемът, обяснява той, се е появил далеч преди сегашната финансова криза. „По дяволите, аз бях тук. Знам как започна. Започна през 90-те години с бума в Интернет. Ние живеем заедно с богати хора, така че и сами започнахме да мислим, че сме богати“. Бюджетът на Сан Хосе, като бюджета на всеки друг град, се върти около заплатите на служителите от областите на обществената сигурност: полицаите и пожарникарите сега изяждат 75 процента от всички разходи. Бумът в Интернет е създал както големи очаквания, така и данъчни приходи, които да ги посрещнат. В преговорите си с профсъюзите градът е бил принуден да прибегне до арбитраж, който при полицаите и пожарникарите работи по същия начин, по който работи и при играчите от Висшата лига в бейзбола. Всяка от страните прави свое най-добро предложение, след което един предполагаемо неутрален съдия избира едното от двете. Няма среща по средата: съдията просто решава в полза на едната или другата страна. По такъв начин всяка от страните има основания да бъде разумна, тъй като, колкото по-малко разумно е предложението й, толкова по-малки са шансовете съдията да го приеме. Но проблемът с арбитража при полицаите и пожарникарите, казва Рийд, е в това, че съдиите не са неутрални. „Обикновено това са адвокати по трудово право, които са на страната на профсъюзите“, казва той, „така че градът прави всичко възможно да избегне този процес“. А и кой ли политик би пожелал да се сблъска публично с полицаите и пожарникарите?

През последното десетилетие градът Сан Хосе отново и отново е отстъпвал пред исканията на профсъюзите на служителите от обществената сигурност. На практика това означава, че когато полицията или пожарната служба в някой съседен град постигнат по-добра сделка, това се превръща в нов спор относно заплатите и на тукашните служители. Отделните служби пък се използват взаимно, за да печелят точки в този дебат. Например, през 2002 профсъюзът на полицаите в Сан Хосе постигнал споразумение, според което заплатите на служителите трябвало да се повишат с 18 процента. Скоро след това пожарникарите сключили споразумение, според което покачването на заплатите било с повече от 23 процента. Полицаите се почувствали излъгани и започнали мощни протести, докато кметството склонило и им дало още пет процента, в замяна срещу специално антитерористическо обучение. „Станахме известни с това антитерористическо обучение“, отбелязва един от служителите в общината. Скоро след това антитерористическото обучение било прекратено, но полицаите си запазили допълнителното заплащане, плюс пенсиите. „Нашите полицаи ще получават повече като пенсионери, отколкото по време на работа“, казва Рийд. „Тук има здрава корупция. Имам пред вид не финансова корупция, а корупция на отношението към обществените служби“.

Когато бил избран в градския съвет, казва Рийд, „дори не бях мислил за пенсиите. Никога не беше ми минавало през ума“. Чак когато в Сан Диего започнали да говорят за банкрут, през 2002, той започнал да се чуди как ли изглеждат финансите на Сан Хосе. И започнал да се занимава с проблема. „Чак тогава разбрах, че сме изправени пред големи трудности“, казва той. „Чак тогава започнах да се задълбавам истински. И да си задавам въпроса: възможно ли е същото да се случи и тук? Това е същото като финансовите балони с Интернет и недвижимите имоти. Не че наоколо няма хора, които виждат проблема, пишат за него и ни предупреждават. Ние просто отказваме да повярваме, че всичко това е лудост“.

Рийд ми подава една диаграма. На нея е показано, че пенсионните разходи на града, когато той започнал да се интересува от проблема, са били планирани за 73 милиона годишно. Тази година те ще бъдат 245 милиона: пенсиите и разходите по здравеопазване сега са повече от половината от бюджета. След три години само пенсиите ще възлизат на 400 милиона, макар че „ако трябва да преоцените всичко това според реалната продължителност на живота, то по-вероятната цифра е 650 милиона“. Задължен по закон да посреща тези разходи, градът може да реагира само като орязва други. В резултат на всичко това Сан Хосе, който някога е бил управляван от 7,450 градски служители, днес има само 5,400. Градът се е върнал обратно към нивата на заетост от 1988, макар че днес има четвърт милион повече жители. Сегашните служители са приели намаление на заплатите с десет процента, но дори и това не е достатъчно, за да се компенсират задълженията по пенсиите. Библиотеките в града са затворени по три дни в седмицата. Поддържането на парковете е намалено до минимум. Чисто новият обществен център, построен малко преди кризата, не е бил открит, защото няма как да се изплатят заплати на служителите му. За първи път в историята на града са били уволнени полицаи и пожарникари.

[…]

В преговорите с профсъюзите кметът не е успял да постигне нищо. „Разбирам полицаите и пожарникарите“, казва той. „Те си мислят, ние сме най-важни, всички останали могат да бъдат уволнени преди нас“. Полицейският профсъюз наскоро предложил библиотеките да бъдат затворени и през останалите четири дни. „Прегледахме този вариант“, казва Рийд. „Ако затворим библиотеките още един ден, с това ще спестим пари за още 20 или 30 полицаи“. Добавянето на 20-30 полицаи годишно не решава никакви проблеми. Полицаите, които са били пощадени тази година, ще бъдат орязани на следващата, в отговор на покачващите се разходи за пенсиите на обществените служители, които вече са се пенсионирали. От другата страна на това неравенство се намира данъкоплатецът от Сан Хосе, който няма никакъв интерес да плаща повече от онова, което плаща в момента. „Не че не сме в състояние да платим сметките си“, казва Рийд. „Тук става дума за нежелание“.

Питам го какви са шансовете му в тази трудна ситуация да повиши данъците. Той докосва един до друг палеца и показалеца си: нула. Наскоро е измислил фраза, която описва всичко това: „неплатежоспособност на базисно ниво“. Неплатежоспособност на базисно ниво означава, че скъпият общински център е построен, но не може да бъде отворен. Това означава затваряне на библиотеките по три дни в седмицата. Това не е финансов банкрут; това е културен банкрут.

„Но как по дяволите се е стигнало до всичко това?“, питам аз.

„Мисля, че сме пострадали от масови заблуди“, казва той.

Не разбрах какво точно има пред вид и му го казах.

Ето такива неща. „Всички ще бъдем богати“, казва той. „Всички ще живеем вечно. А всички сили в щата са се наредили да защищават статуквото. Да съхранят заблудата. И тук – именно тук – е мястото, където реалността ни застига“.

На път обратно към асансьорите разговарям с двама от сътрудниците на кмета Рийд. Той беше споменал, че, колкото и тежка да изглежда ситуацията в Сан Хосе, много други американски градове са далеч по-зле. „Разбирам какъв късметлия съм, когато разговарям с кметовете на други градове“, беше казал той.

„Кой град ви се струва най-зле?“, питам аз малко преди вратите на асансьора да се затворят.

Те се засмиват едновременно и отговарят, „Валехо!“

Живот на ръба

„Добре дошли във Валехо, град на благоприятните възможности“, пише на билборда малко преди града, но по вратите на магазините, които все още са отворени, се виждат надписи „Приемаме хранителни купони“. Плевели са поникнали около изоставени бизнес-сгради, всички светофари са поставени в постоянно мигащо-жълто, което си е чиста формалност, тъй като няма никакви полицаи, които да патрулират по улиците. Валехо е единственият град в района на Санфранцисканския залив, в който можете да паркирате където си поискате без да ви глобят, тъй като тук няма и паркингови автомати. Прозорците на градския съвет са тъмни, но на поляната пред него се забелязва някаква активност. Млад човек с обърната назад бейзболна шапка, слънчеви очила и чифт нови Найкове е застанал на ниска стена и чете на висок глас някакъв адрес:

„Кеймбридж драйв, деветстотин“, казва той. „В Бениша“.

Хората от тълпата пред него моментално започват да наддават. От 2006 до 2010 цената на недвижимите имоти във Валехо е паднала с 66 процента. Една на всеки шестнадесет къщи в града се предлага по принудителна продажба. Това тук очевидно е продажба на пожар, но хората, които участват в наддаването, изглеждат толкова съмнително и потайно, че почти не мога да го повярвам. Спирам за момент да ги запитам за какво става дума, но те не искат да отговарят. „Откъде-накъде пък трябва да ти казвам?“, отговаря един тип, седнал на сгъваемо столче. Той очевидно се смята за много отракан, а може би и наистина е.

Фоайето на кметството е напълно празно. Вижда се бюро за секретарка, но няма секретарка. Вместо това има табела с надпис: „Към всички участници в наддаванията: моля не вършете бизнеса си във фоайето на кметството“.

През 2008, в невъзможност да посрещне условията на множеството си кредитори, Валехо е обявил банкрут. Осемдесет процента от градския бюджет – и лъвския пай от всички искове, които са го довели до банкрут – са били обвързани с пенсиите и здравните осигуровки на служителите от обществената сигурност. Отношенията между полицията, пожарникарите и обществеността пък достигнали исторически низини. Служителите от обществената сигурност смятали, че градът се опитва да ги измами и да не спази договорите; обществеността пък смятала, че служителите използват страха като средство да измъкнат повече пари от джобовете й. Местният виц бил, че „P.D.“ (полицейска служба) означава „плащаш или умираш“ (Pay or Die). Съвещанията на градския съвет се превърнали в упражнения по безчинство: на едно от тях някакъв гражданин се появил, носейки отрязана свинска глава на скарата на градински грил. „Няма добро обяснение за това защо Валехо е в такова шибано състояние“, казва дългогодишният тукашен жител Марк Гарман. „До Сан Франсиско е хвърлей камък. Същата работа и с Напа“. От банкрута насам, броят на полицаите и пожарникарите е бил намален наполовина; някои от гражданите вече твърдят, че не се чувстват сигурни по домовете си. Всички останали граждански услуги са сведени на практика до нула. „Знаете ли, че някои градове все още асфалтират улиците си?“, казва кметът Фил Бачълър. „Това не може да се случи тук“.

[…]

Прекалено тлъст, за да лети

Пътят навън от Валехо минава директно покрай офиса на д-р Питър Уайброу, британски изследовател на нервната система, който работи в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, и има собствена теория за живота в Америка. Той смята, че дисфункцията на американското общество е страничен продукт от американския успех. В множество академични статии и една популярна книга, Американската мания, Уайброу аргументира, че човешките същества са неврологично зле пригодени да бъдат съвременни американци. Човешкият мозък е еволюирал в течение на стотици хиляди години в среда, определяна от недоимък. Той не е пригоден, поне не на тази фаза, за среда, определяна от огромно изобилие. „Човешките същества обикалят наоколо с мозъци, които са невероятно ограничени“, казва той весело. „Ние притежаваме мозъчното ядро на среден гущер“. Обвит около това ядро, обяснява той, е млекопитаещият слой (асоцииран с неща като майчина грижа и социално взаимодействие), а около него пък се намира един трети слой, който прави възможни неща като памет и абстрактно мислене. „Единственият проблем“, казва той, „е в това, че нашите страсти все още са определяни от гущерското ядро. Ние сме устроени така, че се опитваме да получим колкото е възможно повече от нещата, които възприемаме като оскъдни, особено секс, безопасност и храна“. Дори и човек, който се е подложил на диета, и който разумно избягва някое парче шоколадова торта, ще се окаже в доста трудна ситуация, ако по някакъв начин парчето успява отново и отново да го намери самò. Всеки майстор-сладкар в Америка разбира това, а сега вече го разбира и неврологията. „Когато той се окаже в ситуация на огромно изобилие, древните траектории на мозъка за търсене на удовлетворение могат да бъдат изключени само с големи трудности“, казва Уайброу. „В такъв момент ценността на изяждането на шоколадовата торта надминава ценността на диетата. Ние не сме в състояние да мислим в някакво по-далечно бъдеще когато сме изправени пред шоколадова торта“.

Най-богатото общество на света е станало богато, изнамирайки все по- и по-добри начини да дава на хората онова, което те си желаят. Ефектът върху мозъка от прекалено много моментално задоволяване е все едно дясната ръка да изключи лявата: колкото повече се употребява гущерското ядро, толкова по-доминантно става то. „Онова, което вършим ние, е да намаляваме употребата на онази част от мозъка, която гущерът не притежава“, казва Уайброу. „Създали сме физиологическа дисфункция. Изгубили сме способността за саморегулация, на всички нива на обществото. Петте милиона заплата, които ще получите от някоя голяма банка в замяна на вършене на абсолютно всичко, което те ви кажат – това е шоколадовата торта, само че повишена във фукнция“.

Поредицата от финансови балони, както и масовото натрупване на обществени и лични дългове, според Уайброу са просто израз на един живот, живян според правилата на гущерския мозък. Ако се направи цветна карта на нивата на задълженост в отделните щати, тя вероятно ще съвпада повече или по-малко с картата на фантастичните нива на затлъстяване из целите Съединени американски щати. Бумът в самостоятелното търгуване с акции; разпространението на легалния хазарт; повишаването на нивата на зависимост от алкохол и дрога – всичко това е израз на едно и също. Накъдето и да се обърнете, американците жертват дългосрочните си интереси в името на краткосрочното задоволяване.

Но какво се случва, ако едно общество изгуби способността да се саморегулира и настоява да жертва дългосрочните си интереси в името на краткосрочно задоволяване? Как ще свърши цялата история? „Ние бихме могли да се регулираме, ако решим да мислим сериозно върху това“, казва Уайброу. „Но поне засега не изглежда, че ще го направим скоро“.

Оставяйки настрана тази слаба вероятност, Уайброу вижда два възможни резултата. Първия от тях той илюстрира с една история, която може да се нарече „притчата за фазана“.

Миналата година, по време на академичната си ваканция от Оксфордския университет, той с изненада открил, че има възможност да наеме апартамент в Бленхайм палас, семейния дом на Чърчил. Предишната зима в Бленхайм била тежка, а и ловците на фазани били особено ефективни, така че напролет в градините на имението оцелял един-единствен фазан. Птицата разполагала с пълен контрол над новозасятото поле. Храната, която фазанът можел да консумира, обикновено регулирана от околната му среда, сега се оказала напълно нерегулирана: той можел да яде колкото си поиска, и го правел. Станал толкова голям, че, когато други птици се опитвали да кълват семена от „неговото“ поле, той просто ги прогонвал. Тлъстият фазан се превърнал в туристическа атракция и дори получил собствено име: Хенри. „Хенри беше най-грамадния фазан, който някой някога беше виждал“, казва Уайброу. „Дори и след като затлъстя, той продължаваше да лапа и лапа“. Не минало много време и Хенри получил толкова голямо наднормено тегло, че вече не можел да лети. И един ден просто изчезнал: изяла го една лисица…

Другата възможност е само малко по-оптимистична: да стигнем до дъното. Да разберем какво всъщност ни се случва – просто защото нямаме друг избор. „Ако откажем да се регулираме сами, единственият регулатор, който остава, е околната ни среда“, казва Уайброу. За да се случи някаква значителна промяна, с други думи, околната среда трябва да ни наложи необходимата за това порция болка.

[…]

Когато хората натрупват дългове, които са много трудни или дори невъзможни за изплащане, те казват няколко неща едновременно. Те очевидно казват, че желаят повече, отколкото могат да си позволят в момента. Те също казват, по-малко очевидно, че настоящите им желания са толкова важни, че, за да ги задоволят, това си струва известни бъдещи трудности. Но, правейки тази сметка, те предпоставят, че, когато бъдещите трудности действително се появят, те ще успеят да се справят. А те не винаги успяват. Но човек никога не може да изключи възможността, че все пак ще успеят. Колкото и идиотски да звучи оптимизмът понякога, той все пак притежава този откачен навик да се отплаща за поддържането си.

Източник

Майкъл Луис е американски журналист, редактор на Vanity Fair и автор на множество публицистични бестселъри, сред които The Blind Side, Moneyball, The New New Thing и др.

Pin It

Прочетете още...

Неприятности в рая

Славой Жижек 23 Юли, 2013 Hits: 10352
Славой Жижек за глобалните протести… Автор:…