1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 

2010 08 krivata JНа 10 февруари 2005 севернокорейското радио Пхенян информира аудиторията си, че президентът на Съединените щати е създал план за потопяване на света в пламъци и за постигане господство над планетата чрез насилствено налагане на свобода. В акт на самозащита, продължи говорителят, Северна Корея се е видяла принудена да създаде свои собствени атомни оръжия.

Същата вечер, Рик Нийман от холандската телевизия RTL помоли държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс да даде отговор на пхенянското твърдение, че Севрна Корея се нуждае от атомни оръжия, за да се противопостави на „все по-ясната политика на администрацията на Буш, насочена към изолация на Народна Република Корея“. Райс отговори по следния начин: „Това е държава, която е била изолирана в продължение на цялата си история … Ние им казахме ясно, че те просто трябва да вземат решение … да се откажат от атомните оръжия и атомната си програма, да ги премахнат по проверим и необратим начин, след което пред тях ще бъде отворен един напълно нов път… Така че севернокорейците ще трябва да размислят по този въпрос и да се опитат сами да приключат изолацията си.“

Това е официалната американска политика по отношение на Северна Корея: ако тя се подчини на искането за пълно, проверимо и необратимо прекратяване на атомната си програма, Вашингтон ще прекрати изолацията и ще подкрепи интеграцията на режима в международната общност. Ако обаче тя продължава да развива атомните си капацитети, Вашингтон ще „продължи да задълбочава изолацията й“.

За много хора тази политика се основава на здрав разум. Ако Северна Корея започне да се държи по начина, който изисква от нея Вашингтон, Съединените Щати трябва да наградят режима. Ако не, Вашингтон трябва да я изолира още повече.

Ако тази политика бъде приложена правилно – така продължава този начин на мислене – посланието ще бъде получено и разбрано далеч отвъд Северна Корея. Здравият разум изисква Вашингтон да демонстрира, че Америка е твърдо решена да постигне целите на своята външна политика с помощта на най-сладките награди и най-тежките наказания. Така функционира това мислене.

Но този подход не помага на Вашингтон да постигне целите си в Северна Корея. Всъщност, той води до ответни политики, които са буквално противоположни на очаквания ефект. Разбира се, американските външни политики, които водят до резултати, противоположни на желаните, не са ограничени нито до Северна Корея, нито само до правителството на Джордж У. Буш. Политическите провали в продължение на множество десетилетия в Ирак, Иран, Куба, Русия и много други страни, показват, че създателите на тези политики се нуждаят от една напълно нова геополитическа ориентация – една ориентация, която разбира начините, по които водачите в тези страни вземат решения и въз основа на които те правят изборите си. Освен това тя би трябвало да даде ориентири за начините, по които могат да се формулират по-ефективни американски политики.

Между стабилността и отвореността на една страна е налице едно не съвсем интуитивно отношение, валидно както за влиянието на външния свят върху страната, така и за процесите в собствените й граници. Някои страни като Северна Корея, Бирма, Беларус и Зимбабве, са много стабилни именно защото са затворени. И най-малкото влияние върху гражданите им от страна на външния свят би могло да ги доведе до най-опасна нестабилност. Ако половината от хората на Северна Корея биха могли да гледат 20 минути CNN (или Ал Джазира, ако щете), то може би немалко от тях биха започнали да се колебаят относно нещата, които собственото правителство им разказва за живота отвъд стените. А това разбиране би могло да предизвика широко социално недоволство. И най-малкото подобрение в начините, по които гражданите комуникират едни с други – въвеждането на телефони, Е-мейл, СМС в една авторитарна страна – може да подкопае държавния монопол върху информацията.

Други страни – САЩ, Япония, Швеция – са стабилни, защото са подкрепяни от силите на глобализацията. Тези държави са в състояние да удържат на политическите конфликти, защото техните граждани – и международни инвеститори – знаят, че политическите и социални проблеми при тях ще бъдат разрешени мирно от институции, независими едни от други, и че електоратът ще приеме тези решения като легитимни. Институциите, а не личностите, са важни в една такава държава.

Обаче, за да може една страна, която е „стабилна, защото е затворена“, да се превърне в страна, която е „стабилна, защото е отворена“, тя трябва да премине през един преходен период на много опасна нестабилност. Някои страни, като Южна Африка, оцеляват в този преход. Други, като Югославия, се срутват. Днес повече от всякога е изключително важно да се разбират опасностите, свързани с тези процеси. В един свят на мигновени бягства на капитали, социално неспокойствие, оръжия за масово унищожение и международен тероризъм, тези трансформации са проблеми на всекиго.

2010_08_The_J_Curve 

Кривата J е инструмент, чието предназначение е да подпомогне политиците при създаването на по-далновидни и ефективни външни политики. Тя може да помогне на инвеститорите да разберат рисковете при правенето на чуждестранни инвестиции. Освен това тя може да помогне на всеки човек, който би желал да разбере как водачите вземат решения и какво е влиянието на тези решения върху глобалния ред. Като модел на политическия риск, кривата J може да ни помогне да предсказваме как отделните страни ще реагират на политически и икономически шокове, да ни покаже къде се намират техните слаби места, докато глобализацията подкопава стабилността на авторитарните държави.

Но какво представлява кривата J? Представете си една диаграма, чиято вертикална ос измерва стабилността, а хоризонталната – политическата и икономическа отвореност на една страна към външния свят. Всяка нация, чието ниво на стабилност и отвореност бихме искали да измерим, се появява като точка някъде в координатната система на диаграмата. Взети заедно, всички тези точки създават кривата J. Страните, намиращи се наляво от долната точка на J са по-малко отворени; онези отдясно – повече. Страните, намиращи се високо в диаграмата са по-стабилни; ония, които са по-долу, са по-малко стабилни.

Общо взето, стабилността в страните от лявата страна на кривата зависи от индивидуалните им водачи – Сталин, Мао, Иди Амин. Стабилността на страните от дясната страна на кривата зависи от институции – парламенти, независими от изпълнителната власт; съдебна система, независима и от двете; неправителствени организации, професионални съюзи, граждански групи. Движението отляво надясно по кривата J показва, че една страна, която е стабилна, защото е затворена, трябва да премине през един период на опасна нестабилност, докато се отваря към външния свят. По този път не съществуват кратки пътища, защото авторитарните елити не могат да бъдат заменени бързо с институции, чиято легитимност е широко приета.

„Отвореността“ е мярка за степента, до която една страна е в хармония с теченията на глобализацията – процесите, при които хора, идеи, информация, стоки и услуги пресичат националните граници с безпрецедентна скорост. Колко книги, написани на чужди езици, биват превеждани на местния език? Какъв процент от гражданите на страната имат достъп до медийни съдържания, чиито сигнали идват от места извън техните граници? Колко от тях могат да правят международни телефонни обаждания? Колко директни контакти имат местните хора с чужденци? Колко свободно могат те да пътуват в чужбина? Колко директни чужди инвестиции има в страната? Какъв е обемът на външната търговия? Има още много такива въпроси.

Но отвореността се отнася и до потока на информация и идеи вътре в границите на една страна. Свободни ли са гражданите да комуникират едни с други? Имат ли те достъп до информация за събития в други региони на страната? Установена ли е законно свободата на речта и събранията? Колко прозрачни са процесите на местното и националното управление? Има ли свобода на търговията вътре в страната? Имат ли гражданите достъп и влияние до процесите на управление?

„Стабилността“ има два основни компонента: способността на държавата да издържа на шокове, но също и способността да избегне тяхната поява. Една нация е нестабилна само ако липсват и двата компонента. Саудитска Арабия си остава стабилна, защото, макар и да е създала множество шокове през последното десетилетие, тя успява да удържи на шоковите вълни. Династията Сауд вероятно ще продължи да абсорбира политически шокове без сериозни увреждания в течение на поне следващите няколко години. Казахстан е стабилен точно по противоположната причина: способността му да издържи на някакво сериозно политическо сътресение е доста съмнителна, но в продължение на петнадесетгодишната си история като суверенна държава той все още не е създал свои собствени политически кризи. Как Казахстан би издържал на един скорошен политически шок, ако такъв се случи, е далеч по-неясно отколкото в Саудитска Арабия, където реалните предизвикателства пред стабилността са много по-дългосрочни.

За да илюстрираме начина, по който страни с различни нива на стабилност реагират на подобни шокове, нека разгледаме следната ситуация: провеждат се избори за глава на държавата. Обявява се победител – при обстоятелства, отхвърляни от голям брой от гласоподавателите. Най-висшето юридическо тяло на страната само засилва спора, с решение за ново преброяване на бюлетините. Това се случи в Тайван през 2003 и Украйна през 2004. Улиците бяха претъпкани от демонстранти, надвисна заплаха от гражданско насилие, местните икономики пострадаха тежко, а международните наблюдатели спекулираха относно надеждността и на двете правителства. Разбира се, същото нещо се случи и в Съединените щати през 2000 г., но без каквито и да е значителни последствия за стабилността на страната или нейните финансови пазари.

Стабилността е способността за абсорбиране на такива шокове. Всеки може да почувства разликата между пътуване в кола с добри ресори и такава без. Стабилността засилва способността на една нация да се съпротивява на политически, икономически и социални сътресения. Стабилността помага на една нация да си остане нация.

Нива на стабилност

Една много стабилна страна е поддържана от зрели държавни институции. Социалните напрежения в една такава страна са управляеми: грижите за сигурността се развиват вътре в очаквани параметри и създават разходи, които са предвидими. Франция може да издържи серия от стачки в обществения сектор, които парализират страната в продължение на няколко седмици. Но когато тези стачки се случат, никой не се безпокои, че страната може да се откаже от обвързаността си с неща като демокрация и отворено общество. Нито пък някой се безпокои, че тези шокове могат да предизвикат намеса от сили извън страната. Никой не мисли, че политическите битки във Франция биха изкушили Германия да я нападне – както го е правила вече на три пъти между 1870 и 1940.

Страните с умерена стабилност имат икономически структури, които им позволяват да функционират сравнително ефективно; но пред ефективното управление съществуват и неопределими предизвикателства. Когато Жанг Земин предаде ръководството на китайското правителство, китайската комунистическата партия и Народната освободителна армия на Ху Джинтао, само малцина вътре в Китай оспориха легитимността на това действие. Ако биха го направили – ако китайските работници биха излезли на улиците както често го правят французите – държавата бързо би се намесила, за да прекрати демонстрациите. Дали скованата китайска структура може да оцелява до безкрайност в лицето на все по-засилващите се социални размествания, предизвикани от експлозивния икономически растеж, е съвсем друг въпрос.

Страните с ниска стабилност все пак функционират – те са в състояние да наложат съществуващите закони и властта им е повече или по-малко приета. Но те изпитват големи трудности при осъществяването на ефективни политики или пък при промените в политическата насока на страната. Тези страни не са добре подготвени за справяне с внезапни шокове. Като петролодобивна страна, Нигерия печели много от високите енергийни цени. Но централното й правителство е неспособно да наложи закона в региона около делтата на река Нигер, където се намира по-голямата част от нигерийския петрол. Една група, наречена Доброволни сили на хората от делтата на Нигер, многократно заплашва с „тотална война“ срещу централното правителство, ако то не даде на региона „самоуправление“. Бунтовниците прекратиха 40 процента от добива на петрол в страната през 2003 и принудиха президента Олусегун Обасанджо да преговаря с тях. Проблемът се появи отново през 2005 и 2006.

Една държава без никаква стабилност е пропаднала държава; тя не може нито да осъществи, нито да наложи някаква правителствена политика. Една такава държава може да се разпадне, да бъде превзета от външни сили или да изпадне в хаос. Сомалия се разпадна през 1991, когато няколко племенни милиции обединиха силите си, за да свалят държавния диктатор, а след това се нахвърлиха едни върху други. Оттогава насам, военни лидери държат под контрол по-голямата част от територията на страната. Съперничествата между тях доведоха до смъртта на половин милион души и превърнаха в бежанци други 750.000. Повече от десет различни опити за възстановяване на реда, повечето то тях поддържани от западни сили, пропаднаха. Всеки сомалийски лидер, който възнамерява да възстанови властта на Могадишу над цялата страна, ще трябва да разоръжи десетки хиляди бандити, да прекрати постоянния поток от трафик на оръжие, да постави в сила една функционираща съдебна система и да съживи една пропаднала икономика. Междувременно там има военни лидери, екстремисти, контрабандисти и терористи с ясни интереси за саботиране на процеса. И докато политическите конфликти във Франция не насърчават Германия да я нападне, налице са ясни заплахи за бъдещето на Сомалия директно отвъд границата. Една от малкото африкански страни, предлагащи да изпратят умиротворителни войски за възстановяване на гражданския ред в Сомалия е Етиопия – съсед с дълга история на създаване на безредици тук. Пристигането на каквито и да е чужди войски, особено на етиопци, може отново да разпали гражданската война в Сомалия.

Демокрация и стабилност

Демокрацията не е единственият – или дори най-важният – фактор, определящ стабилността на една страна. За да дадем пример, нека отново разгледаме президентските избори в САЩ от 2000. Дали Америка успя да преплува през политическата буря само с нищожни увреждания на политическите институции, просто защото е демокрация? Тайван също е демокрация, макар и по-малко зряла, но жителите й почувстваха много осезателно сътресенията при всяка дупка в паважа по време на пътуването през тази изборна криза. В Туркменистан – която не е демокрация според каквото и да е определение – откритото фалшифициране на президентските избори не предизвика никакви сътресения, нищо подобно на безредиците, получили се в Тайван. Голяма част от стабилността на Туркменистан идва от степента, до която тукашният авторитаризъм бива възприеман като нещо нормално; едни фалшифицирани избори не са никакво изключение. Демократични или не, страните, в които стабилността се намира под въпрос, са по-податливи на внезапни кризи, в тях с по-голяма вероятност могат да се породят собствени конфликти и те са по-уязвими за най-тежките ефекти от политически шокове. В краткосрочен план авторитарният Туркменистан трябва да се счита за по-стабилен от демократичния Тайван.

На пръв поглед, кривата J изглежда дава основания да се твърди, че демокрациите са противоположност на авторитарните страни. Реалността обаче е по-сложна от това. От гледна точка на стабилността – вертикалната ос на координатната система – полицейските страни имат повече общи черти с демокрациите, отколкото със зле управляваните авторитарни режими. С други думи, от гледна точка на стабилността Алжир има повече общи черти със САЩ, отколкото с Афганистан. Консолидираните демократични режими – Германия, Норвегия, САЩ – са най-стабилните страни в света. Те могат да устоят на ужасни шокове без заплаха за целостта на самата държава. Зле функциониращите страни – Сомалия, Молдова, Хаити – са онези, които с най-малка вероятност могат да запазят целостта си. Но консолидираните авторитарни режими – Куба, Узбекистан, Бирма – често притежават истинска устойчива власт.

Елементи на стабилността

Стабилността на една страна е съставена от множество елементи, и докато някои от тях могат да подсилват цялостната стабилност на страната, други могат да я подкопават. От една страна, възможното присъединяване на Турция към Европейския съюз засилва националната политическа и социална стабилност. Докато Анкара продължава да преследва курс на присъединяване към ЕС, турското правителство има интерес да прилага реформите, които Европа изисква – реформи, които засилват независимостта на националните политически институции и свободата на медиите, намаляват влиянието на армията върху политиката и защищават правата на малцинствените групи като турските кюрди, които инак биха могли да предизвикат неспокойствие. Присъединяването също обвързва по-тясно Турция с европейските институции.

От друга страна, присъствието в Ирак на войнствени членове на Кюрдската работническа партия засилва загрижеността, че тамошната нестабилност може да се прехвърли в кюрдските общности в югоизточна Турция и да заплаши сигурността на страната.

Историята, географията, културата и други фактори придават на всяка страна нейните особени сили и слабости. Като следствие от това, всяка страна притежава своя собствена крива J, макар че всички криви запазват една и съща основна форма. Кривата на Северна Корея е много по-ниска от тази на Саудитска Арабия, защото Северна Корея не притежава ресурсите, като например петрол, които могат да засилят стабилността на всяко дадено ниво на отвореност. Когато цените на петрола нарастват, страни като Саудитска Арабия, Венецуела или Нигерия получават по-високи доходи и могат да ги използват за създаване на работни места, закупуване на нови военни системи, основаване на мрежа за социални помощи, назначаване на повече хора, които да контролират трафика в Интернет или множество други мерки, които увеличават краткосрочната политическа стабилност. Кривата на Индия е по-висока от тази на Пакистан, защото нейната история на многопартийна политика й позволява по-добре да абсорбира шокове на системата, отколкото това е случаят при нейния съсед, където е налице добре установена история на военна намеса и насилствено потискане на несъгласието. Свалянето на правителства засилва стабилността в краткосрочен план, но то създава неизбежни социални напрежения, които трябва да бъдат наблюдавани непрекъснато. С течение на времето управляването на тези напрежения изцежда управленческите ресурси и енергия.

Шокът

Ако стабилността е мярка за способността на една държава да прилага управленчески политики в състояние на шок, то как се определя понятието „шок“? Съществуват природни бедствия – суша в Судан, земетресение в Япония, разрушителни цунами в Тайланд и Индонезия. Съществуват и шокове, причинени от човека – убийство на влиятелен ливански политик, терористична експлозия във Филипините, напливи от бежанци в Китай, разколническа криза в Мексико. Има шокове, чийто източник е вътре в страната – правителствен банкрут в Аржентина. Има шокове, които идват отвън – атаките от 11 септември.

Никоя страна, стабилна или нестабилна, не притежава способността да предотвратява всички шокове. Но по-малко стабилните държави създават с по-голяма вероятност собствени шокове, или пък получават шокове отвън. Освен това шоковете в една нестабилна страна по правило са с по-голяма величина – зле премислените политики на околната среда правят по-вероятни проблеми с капризите на времето; недобрите системи на здравеопазване водят до по-чести избухвания на заразни болести; лошото икономическо планиране повишава безработицата.

Важно е да не се объркват шоковете с нестабилността. В течение на следващите пет до десет години, сравнително стабилни страни от лявата страна на кривата като Сирия, Венецуела, Иран или Русия, могат да бъдат принудени да абсорбират определен брой шокове. Сирия може да се сблъска със сериозно разделение сред управляващия си елит. Венецуела може отново да се завърне към широкоразпространени работнически безредици. Иран може да се осмели на военна конфронтация с Израел. Едно падане на цените на петрола може да предизвика граждански безредици в Русия, Венецуела или Иран. Но следствията от тези потенциални шокове най-вероятно ще бъдат ограничени. Сирия си остава една от най-ефективните полицейски държави в света. Венецуелският президент Хуго Чавес си остава достатъчно популярен, за да може да отблъсне директните предизвикателства към президентството си. Иранският апарат за сигурност си остава лоялен към управляващите религиозни консерватори, а Русия все още не успява да създаде реална политическа опозиция. Сериозни пукнатини могат да се появят в основите на всяка от тези страни след повече от десет години. В дългосрочен план всички те са уязвими към предизвикателства за незрелите им политически институции. Но никоя от тях не е изправена пред реални безредици през тази или следващата година. Засега стабилността във всяка от тези страни е сравнително висока.

Ако не се случат най-тежки шокове, нестабилните страни могат да оцеляват в течение на учудващо дълго време. Те просто трябва да имат късмет. Например Украйна: преди изборната криза от 2004 стабилността на страната никога не беше удряна от достатъчно силна вълна, за да бъде пометена. В турбулентните години от управлението на Леонид Кучма страната беше разтърсвана от цяла серия по-слаби кризи. Украйна издържа на широко социално недоволство и значителна бедност, при условия на живот, почти непроменени в сравнение със съветските времена. Демонстрациите, изискващи свалянето на Кучма, бяха нещо обикновено. Русия редовно се намесваше във вътрешната политика на Украйна – понякога заплашвайки да прекъсне по-голямата част от доставките на природен газ. И въпреки това сериозният шок, достатъчен, за да изпрати украинското правителство в морето, все още не идваше.

Налице е една важна характеристика при формата на кривата: нейната лява страна е значително по-стръмна от дясната, защото само малко консолидация и контрол могат да доведат до много стабилност. Много по-бързо и по-лесно е да се затвори, отколкото да се отвори една страна. По-ефективно и по-лесно е да се установи ред чрез обявяване на военно положение, отколкото чрез прокарване на законодателство, насърчаващо свободата на пресата. Страните с малък опит на отвореност и плурализъм имат навика да реагират на безредици чрез централизация на държавната власт; този навик е много труден за преодоляване. Преходът на Русия към нов авторитаризъм не е изненадващ. Страната има хиляди години на опит с авторитаризма, но само няколко – с демокрацията.

Кризата на Русия пояснява още нещо във връзка със стабилността: за нейното достигане са необходими далеч повече неща от просто пари. Планът Маршал за възстановяване на страните, разрушени от Втората световна война, беше толкова успешен най-вече защото той бързо мобилизира ресурси за възстановяване на нормалността в страни с дълга история на стабилно управление. Не всички страни притежават такава история.

Политка

Но ако консолидираните авторитарни режими обикновено са по-стабилни от демокрациите в преход, и ако стабилността е от критична важност за избягване на катастрофи в днешния свят, то защо тогава да не изоставим целия въпрос с реформите и да не насърчаваме онези затворени авторитарни режими? Мнозина са обвинявали Съединените щати именно в един такъв подход. Защо да се насърчават политическите реформи в Саудитска Арабия, Пакистан, Египет, Русия и други страни от лявата страна на кривата, които са поне до някаква степен приятелски настроени към американските интереси? Защо да не ги насърчаваме да консолидират домашната си политическа власт, в интерес на глобалната стабилност? Против това говорят различни съображения.

Първо: най-стабилните авторитарни режими очевидно са и ней-потисническите в света. Динамиката, необходима за оцеляване в модерния свят, идва от интелектуалната енергия и свобода за иновации, идещи от хората на една страна. Освен това диктатурата не може да се удържа до безкрайност. Разноските по това да се защищава една консолидирана авторитарност от катастрофална нестабилност не могат да бъдат поддържани вечно. В края на краищата тези държави сигурно ще се срутят под собствената си репресивна тежест и освободената енергия ще ги запокити без спирачки (а може би и без кормило) надолу по лявата страна на кривата. В едно време на оръжия за масово унищожение и международен тероризъм, вредата, която тези държави могат да причинят по пътя надолу е безпрецедентна в човешката история.

Авторитарните държави са точно толкова стабилни, колкото е хватката върху властта на един индивидуален лидер или група олигарси. Жизнеспособността на такива държави има само малко общо със стабилните институции. В Куба, Фидел Кастро е революцията. Лоялността към кубинското правителство е лоялност към самия Кастро. Когато той умре, има голяма вероятност кубинската комунистическа партия да изпита сериозни трудности при установяването на нов политически капитал пред кубинския народ. Това може да бъде направено, но то не е лесно. Болшевишкото движение успя да оцелее след смъртта на Ленин през 1924 – макар че сталинските методи едва ли могат да бъдат копирани в наше време.

Личностите – с или без култ към личността – са далеч по-краткотрайни от институциите. Като следствие от това авторитарните държави обикновено са много непостоянни. Процесът на политическо наследяване е опасен за стабилността на авторитарната държава, защото голяма част от политическия капитал, свързван с един индивид, умира заедно с него. Поддържането на стабилност в едно затворено общество изисква бързи рефлекси. Времето за създаване на стратегии е лукс, който диктаторите рядко могат да си позволят. След убийството на египетския президент Ануар Садат, Хосни Мубарак  пое властта и се постара да намали политическата нестабилност, хвърляйки в затвора колкото се може повече от враговете на Садат. Не египетският закон беше нещото, което определяше естеството на режима; тук режимът диктуваше закона. Мубарак защити стабилността на Египет чрез хвърлянето в затвора на висшите членове на Мюсюлманското братство – онези, които той считаше най-опасни за правителството си.

Консолидираните авторитарни режими не трябва да се насърчават, но това не означава, че правилната политика е онази на „смяна на режима“ – със сигурност не и във военния, повалящ статуи смисъл на фразата. Правилният подход обикновено е в стимулирането и сдържането им. Обществата могат да бъдат убедени да приемат политики, които постепенно отварят страната за външния свят и създават една динамична, финансово независима средна класа, способна да променя обществото отвътре. Ето защо е правилно САЩ да помагат за приемането на Китай и Русия в Световната търговска организация, а може би си струва да се поддържа и евентуалното членство на Северна Корея. Никое от тези правителства не желае да насърчава потенциални независими опозиционни групи, позволявайки им да контролират собствени финансови ресурси, но всички те искат да направят икономиките си по-динамични. Египет беше склонен да увеличи търговските си връзки с Израел чрез сделки, които отварят американските пазари за египетски стоки, произведени с фиксирани проценти израелско участие. Ако пакистанската средна класа би била толкова динамична колкото индийската, страната може би нямаше да има военен лидер или толкова много млади религиозни екстремисти.

Там, където пропада насърчаването, сдържането може да предотврати поведение, което дестабилизира държавите, регионите и света. Единствено осъществимият подход към атомната програма на Северна Корея вероятно се състои в агресивното прокарване на Инициативата за сигурност на разпространението – една карантина върху оръжията и военните технологии, влизащи или излизащи от страната. В най-крайния случай, въздушните нападения могат да се окажат единствения начин за забавяне на иранската атомна програма, докато промяната отвътре промени и начина, по който Иран определя националните си интереси.

И така, развитият свят не би трябвало нито да покровителства, нито да дестабилизира авторитарните режими – освен ако тези режими представляват непосредствена заплаха за националната сигурност на други държави. Вместо това развитите страни трябва да работят за създаване на условия, които са най-благоприятни за сигурен преход през най-нестабилния сегмент на кривата J – доколкото и когато изпадането в нестабилност се появи. Задачата на развитите страни е да сведат до минимум риска, с който е свързан за останалия свят преходът на авторитарните държави към модерността.

Източник

Pin It
Иън Бремър
Иън Бремър е американски политолог и президент на Eurasia Group, най-голямата в света рискова консултация. Той пише за издания като Financial Times, the Harvard Business Review, The Wall Street Journal, the Los Angeles Times, The New York Times, и е автор на няколко книги.

Посетители

42

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Павел Павлов писа Още
    Признания на Върбан... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Дребно сравнение... преди 1 ден
  • Павел Павлов писа Още
    Според... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Мда. Остава само да ни... преди 2 дни
  • Павел Павлов писа Още
    Възможно е все пак... преди 2 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    И... Един по Божия воля... преди 3 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    Аз - изостанал? Ти да... преди 3 дни
  • Знаещ българския ези... писа Още
    Ами Ели като живее в... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    По-горе "напъните",
    Гост писа:
    ...
    преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Какъвто Volk-ът, такъв... преди 4 дни
  • Сухиванов писа Още
    Най-сетне  честна... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Интересно наблюдение... преди 6 дни
  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 2 седмици
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 2 седмици