Дискусии - Политика

1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)

 

2016 07 Reichstag Fire
Пожарът на Райхстага, Берлин, февруари 1933

 

На 27 февруари 1933 сградата на германския парламент, Райхстагът, е подпалена, а Хитлер ликува – и с това започва нацистката ера. Хитлер, който току-що е обявен за глава на правителството, оформено легално след демократичните избори от предишния ноември, сграбчва шанса да промени системата. „Сега вече няма да има милост“, възкликва той. „Всеки, който застане на пътя ни, ще бъде унищожен“.

На следващия ден, по съвет и настояване на Хитлер, германският президент издава декрет „за защита на народа и държавата“. Той лишава всички германски граждани от базисни права като свобода на словото и събранията, и ги прави подлежащи на „превантивни арести“ от страна на полицията. Една седмица по-късно нацистката партия, след като е заявила, че пожарът е бил начало на масивна терористическа кампания на левицата, спечелва решаваща победа в парламентарните избори. Нацистките парламентаристи и полицията започват след това да арестуват политическите си противници и да ги изпращат в концентрационни лагери. Малко по-късно новият парламент прокарва един „упълномощаващ акт“, който разрешава на Хитлер да управлява чрез декрети.

След 1933 нацисткият режим използва предполагаемата заплаха от анти-германски тероризъм, идеща от някаква въображаема международна еврейска конспирация. След пет години на преследване на евреите, през 1938 германската държава започва да ги депортира. На 27 октомври същата година германската полиция арестува около 17,000 евреи от Полша и ги депортира обратно през полската граница. Един млад мъж на име Хершел Гринспан, изпратен в Париж от родителите си, получава от сестра си отчаяна пощенска картичка, след като семейството му е принудено да се върне обратно в Полша. Той купува пистолет, отива в германското посолство и застрелва един германски дипломат. Младежът нарича това акт на отмъщение за страданията на семейството и народа си. Нацистките пропагандисти го представят като доказателство за международната еврейска конспирация, подготвяща кампания на терор срещу целия германски народ. Йозеф Гьобелс го използва като претекст да организира събитията, останали в историята под названието „Кристална нощ“ – масивен общонационален погром срещу евреите в Германия, при който загиват стотици хора.

Райхстагският пожар показва колко бързо една модерна република може да бъде трансформирана в авторитарен режим. В политиките на изключване [на малцинства от обществения живот] със сигурност няма нищо ново. Американските отци-основатели са знаели добре, че демокрацията, която създават, е уязвима за попълзновенията на някой амбициозен тиранин, който би могъл да се възползва от определени драматични събития като основа за премахването на нашите права. Както удачно го е формулирал Джеймс Мадисън, тиранията възниква „поради някаква изгодна извънредна ситуация“. Онова, което се променя с пожара на Райхстага е използването на заплахата от тероризъм като катализатор за промяна на режима. И до ден-днешен не е ясно кой точно е запалил Райхстага: самотният Анархист [ван дер Любе], екзекутиран от нацистите или, както подсказват някои по-нови изследвания, например ония на американския историк Бенджамин Картър Хет – от самите нацисти. Онова, което знаем със сигурност е, че те са предоставили на един безскрупулен политик възможност да елиминира всяка опозиция.

През 1989, двеста години след като е приета Американската конституция, човекът, който днес е наш президент, е писал, че „гражданските права свършват в момента, в който се извърши атака срещу сигурността ни“. За голяма част от западния свят това беше момент, в който и сигурността, и свободите ни изглежда се разширяваха. 1989 беше година на освобождение – комунистическите режими в Източна Европа се сринаха, а на тяхно място бяха установени демокрации. Но оттогава насам тази вълна на демократизация беше постепенно засенчена от трептящата сянка на Райхстага. Амбициозните днешни тирани не са забравили уроците от 1933, а именно: актовете на терор – реални или фалшифицирани, провокирани или случайни – могат отново да предоставят възможност за нанасяне на удар срещу демокрацията.

Най-последователният пример за това е Русия, толкова почитана от Доналд Тръмп. Когато Владимир Путин беше назначен за премиер-министър през август 1999, бившият офицер на КГБ разполагаше с рейтинг на одобрение от 2 процента. Само месец по-късно в жилищни комплекси в Москва и други руски градове започнаха да избухват бомби. Убити бяха стотици граждани и се възцари всеобщ страх. Имаше множество указания, че това е било кампания, организирана от организацията, наследила КГБ – днес известна под името ФСБ. Някои от служителите ѝ бяха хванати на местопрестъплението (а след това освободени) от колегите си. Руски парламентарист обяви една от „терористическите“ атаки няколко дни преди бомбите да избухнат.

Путин обвини за виновни мюсюлманските терористи и започна войната в Чечения, която го направи популярен. По-късно той използва други терористически атаки, за да консолидира властта си: три години по-късно руските сили за сигурност отровиха с газ множество цивилни руски граждани в провален опит да приключат без жертви терористическата атака срещу един московски театър. Путин използва негативното медийно представяне като оправдание за поемането на контрол над телевизията. През 2004, след клането от Беслан, при което терористи окупираха едно училище и убиха голям брой родители и деца по време на яростна битка с руските сили за сигурност, Путин премахна изборния статус на регионалните губернатори в Русия. Това бяха начините, по които беше изграден днешният руски режим.

Щом само авторитарният режим е утвърден, заплахата от тероризъм може да се използва, за да се усилят репресиите или дори да бъдат изнесени в чужбина. През 2013 и 2014 руските медии започнаха да разпространяват истерични репортажи за някаква несъществуваща украинска терористична заплаха, докато руската армия се подготвяше, а след това започна война в Украйна. През 2015 Русия проби електронната защита на френски телевизионен канал и публикува там послания от името на ИДИЛ, с които целеше да уплаши френското население и да го накара да гласува за Националния фронт – крайнодясната френска партия, отчасти финансово поддържана от Русия (за чиято водачка, Марин льо Пен, се очаква да достигне втория рунд на френските президентски избори през този април и май). През 2016 руски медии и дипломати осъществиха голямомащабна дезинформационна кампания в Германия, разпространяваща фалшива история за бежанци, които изнасилили момиче от руски произход – най-вероятно отново с цел да се подпомогне крайната десница в Германия.

Използването на реални или въображаеми терористически заплахи за създаване или консолидиране на авторитарни режими става нещо все по-обичайно по целия свят. В Сирия руският клиент Башар ал-Асад използва присъствието на ИДИЛ, за да представи опозицията срещу режима си като „терористи“. Нашият президент се е възхищавал от методите на управление и на Асад, и на Путин. В Турция президентът Реджеп Тайип Ердоган използва опита за преврат от 2016 – който той нарече „тероризъм, подкрепян от Запада“ – за да оправдае арестите на хиляди съдии, учители, университетски професори, и да учреди за тази пролет референдум, който би могъл да му даде обширни нови правомощия над парламента и съдебната система.

Хората, които казват, че „гражданските права свършват в момента, в който се извърши атака срещу сигурността ни“, са именно такива тирани, домогващи се до абсолютна власт. Обратно – управниците, които желаят да запазят върховенството на закона, намират други начини да говорят за терористическите заплахи и със сигурност не ги изобретяват сами, нито пък ги влошават преднамерено.

В този смисъл реакцията на правителството на Джордж У. Буш срещу атаките от 11 септември 2001 не беше толкова лоша, колкото би могла да бъде. Разбира се, 11 септември беше използван за оправдаване на шпионирането от страна на големите държавни разузнавателни агенции, а също и прилагането на мъчения при разпитите на задържани хора. То беше използвано и като специален претекст за зле обмислената инвазия в Ирак, в резултат на която бяха избити стотици хиляди хора, тероризмът се развихри истински в Близкия изток, и беше сложен край на Американския век. Но правителството на Буш поне не твърдеше, че отговорни [за тероризма] са мюсюлманите като цяло, нито се опита да промени базисните правила на политическата игра в Съединените щати. Ако беше го направило и успяло, днес вече можехме и да живеем в пост-демократично общество.

Ако познаваме историята на манипулациите на заплахата от тероризъм, ние можем да разпознаем сигналите за опасност и да се подготвим за съпротива. Силно тревожно е дори само това, че президентът говори за демокрацията със силна антипатия, като същевременно се възхищава на чуждите манипулатори на терора. Предизвиква загриженост и това, че правителството говори за терористически заплахи, които никога не са се случвали – независимо дали става дума за [американския град] Боулинг Грийн или за Швеция – като заедно с това не допуска в страната граждани на седем страни, които не са били лично ангажирани в каквито и да е агресивни действия срещу Съединените щати.

Тревожно е също, че в цяла поредица от политически решения – президентската забрана върху влизането на мюсюлмани в страната, изборът на Стивън Банън за главен политически съветник, краткотрайното назначаване на Майкъл Флинт за национален съветник по въпросите на сигурността, предложението да се премести в Ерусалим американското посолство в Израел – изглежда е налице един и същи основен елемент: стигматизацията и провокирането на мюсюлманите. С думи и с дела администрацията на Доналд Тръмп преувеличава „радикалния ислямски терор“, с което само прави по-лесна появата на онази „изгодна извънредна ситуация“, за която говори Мадисън.

Работата на правителството е да поддържа и подпомага както свободата, така и сигурността на гражданите. Ако отново бъдем изправени пред терористическа атака – или нещо, което изглежда като терористическа атака, или което управляващите наричат терористическа атака – то наистина трябва да държим правителството на Тръмп отговорно за сигурността ни. Но в един такъв момент на страх и скръб, когато пулсът на политиката може да се промени внезапно, ние трябва да бъдем готови и да се мобилизираме в защита на конституционните си права. Пожарът на Райхстага дълго време е бил водещ пример за тираните; днес той трябва да служи като основно предупреждение за гражданите. Именно пожарът на Райхстага е нещото, което според Хана Аренд лишава човек от „правото на мнение, че може да се заема позицията на незаинтересован наблюдател“. По-добре да научим това сега, отколкото да изчакваме урока на пламъците.

Източник

Тимъти Снайдър
Тимъти Снайдър е американски историк и професор в университета Йейл. Основни теми в работата и изследванията му са историята на източна Европа и Холокоста.
Други статии от този автор
Посетители: 97

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 4 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 1 седмица
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 1 седмица
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 2 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 2 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 2 седмици
  • Влюбена на средна възраст писа Още
    Снежно-белият потенциал... преди 2 седмици