От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Как объркахме нормалността с рая

Полският автор Анджей Стасюк, в есето си „Dziennik okretowy“, описва как, разглеждайки тоалетната си, най-после е разбрал, че се намира в Европа:

Наскоро, докато перях дрехите си, разбрах – сякаш внезапно осенен – че съм гражданин на средна Европа. Може би беше заради перилния препарат Omo, а може би Ariel или нещо друго, опаковано в пъстра кутия. Една далечна, отчасти митическа цивилизация – дали беше Procter&Gamble, или може би Henkel, или Lever? – се обръщаше към мен на собствения ми език. И не само това, тя се обръщаше и към другите обитатели на централна Европа, на местните им езици: Praci prostriedok pre farbeny bielizen. Fekezett habzadzu mosopor szines ruhakra. Detergent pentru rufe colorate. Prasak za pranje rublja u boji... Докато слагах дрехите си в пералнята и внимателно отмервах порцията Ariel (или може би Omo), аз чувствах, че съществуването ми е разпознато по един дълбок и значим начин. Погледнах и към други продукти в тоалетната си: пасти за зъби, дезодоранти и различни течности за почистване. Всички те оповестяваха моето централноевропейско възкресение. Това изглеждаше като едновременно оповестяване на независимост и възстановяване на дипломатически отношения. Skladujte mimo dosah deti[1].

Аз, от моя страна, мога също да засвидетелствам това усещане за принадлежност към Европа когато погледна към собствената си баня (която е и тоалетна), макар че Хърватско все още не е член на Европейския Съюз. Все пак ние ще бъдем членове след кратко време, или по-точно казано след три години, както нашите политици обичат да ни уверяват. С други думи, ние сме почти там – както мога да разбера от опаковките както на Ariel, така и на Omo. Това изглежда многообещаващо, тъй като и към мен се обръщат на местния ми език. И, също като Стасюк, аз се дивя на факта, че моят език бива признат, или поне че пазарът разпознава Хърватско. В края на краищата, не идва ли пазарът преди политиката? Някои казват, че той определял политиката. Procter&Gamble сега имат фабрика в Чехия и скоро вероятно ще имат такава и в Хърватско. Тя ще осигури работа за поне някои от нашите 17% безработни (това е неофициалната цифра – официално ние имаме 11%). Аз продължавам да се удивявам на „светлото бъдеще“ или на рая от бъдещето. Но след това, вглеждайки се в кутията на праха за пране, аз забелязвам, че има разлика между тези, които са в Европейския Съюз и онези, които не са: макар на кутията да има информация, написана на нашия език, инструкциите за ползване са напечатани на стикер, залепен допълнително върху нея. Ние все още не сме там; виждам, че Стасюк е все още на крачка пред мен.

За разлика от Стасюк аз съм жена. По тази причина моята тоалетна съдържа повече от един прах за пране, всякакви видове кремове и масла, шампоани и продукти за коса. И аз не се срамувам ни най-малко да призная това. Напротив, аз дълго време очаквах да се появят по лавиците ми всички тия Lancôme и Helena Rubinstein, онези Estée Lauder и Givenchy и Chanel и Dior продукти. Или, по-точно казано, аз очаквах възможността да мога да ги купя в магазините в Загреб, вместо да ги купувам в Грац или Триест или някой друг западен град, който се случваше да посещавам. Те са по-скъпи в Загреб, но това е цената, която съм готова да платя, за да ги имам тук, под ръка. Защото, както повечето жени, така и аз вярвам, че един омекотяващ кожата крем, един „влажен, ароматен крем, наситен в хипер-оксигенирано растително масло“, не само ще позволи на кожата ми да остане копринено-нежна като кожата на бебе, но и „ще създаде“ – и това е дори още по-важно – „едно чувство за телесна хармония и непосредствено усещане за добро физическо състояние“. Накратко, той обещава едно чудо. Както повечето жени в източна или западна Европа, така и аз вярвам в този тип чудеса. Вярвам толкова много, че хвърлям празните опаковки от скъпи продукти с натежало сърце. От време на време ме надвива едно съмнение – и тогава аз си задавам всякакви видове нормални, но повърхностни въпроси като например: защо са ми необходими всички тия козметики? (Те не са, всъщност никой не се нуждае от тях). Защо всяка част от тялото ми се нуждае от по-различен крем? (Тя не го прави) Но това се случва само в моменти на слабост, когато вярата ми в козметиката, пазара, рекламата, капитализма, Запада, демокрацията, човешките права, и т. н., изпадне в криза – нещо, което всяка религиозна личност сигурно ще разбере. Когато не поставям под въпрос идиотщината на харченето на пари за такива безполезни дреболии, аз се наслаждавам на използването им.

Всъщност, аз се наслаждавам на гледката на банята си тия дни, защото съм достатъчно възрастна, за да си спомням банята на родителите си през ранните петдесет години, когато прахът за пране Plavi radion беше единственият на пазара[2]. Или една още по-ранна баня без какъвто и да било прах за пране, само с калъп сапун от марката Jelen. Спомням си също, че имахме два вида одеколон, които майка ми купуваше в аптеката, носейки си собствено шишенце. Аптекарят, възрастен, сериозен човек, който сам правеше одеколона, го наливаше в шишенцето, докато аз вдъхвах магическата миризма. Предпочитаният от майка ми вид се казваше Черна котка. В детството ми имаше толкова малко козметични или дори хигиенични продукти, че марката на единствената паста за зъби, с два различни вкуса, ягодов и ментов, беше просто наричана „пастата за зъби“. С други думи, самият продукт беше вече и марка, нещо невъобразимо в наши дни.


Small Ad GF 1

Какво още имаше в онази баня? Молив за очи от въглен (предполагам, че античните египтяни са ползвали нещо подобно), крем за лице Кожа-Мечта, както и сапунът за бръснене на баща ми. Веднъж или два пъти ние получихме колети от чужбина; в тях се намираха няколко сапуна на име Lux, опаковани в красива хартия с малки фотографии на филмови звезди. О, колко нежен беше той – оставяйки наистина кожата ми „бебешки нежна“ и тялото ми в хармония, повече от който и да било крем в наши дни. Бих могла да се запитам също какво нямаше в онази баня. Спомням си отчетливо, но и с неудобство, че там нямаше дамски превръзки. Те не можеха да се купят. Не съществуваха като продукт.

Онова, на което особено се радвам в наши дни – и което Стасюк не споменава изобщо – е пакетът фина тоалетна хартия. Цели рула от нея, аз все още ги трупам сякаш могат всеки момент да изчезнат от лавиците на супермаркета, както ставаше едно време. Старите навици умират трудно! Тя е мека, много мека и може да се купи в различни пастелни цветове – светло синьо, розово и оранжево; някои видове имат цветен десен, на един от тях се виждат скиори (за ползване през зимата, предполагам), а върху другия има смешни животинки, вероятно за да се насърчават децата да го ползват. В супермаркета от другата страна на улицата напоследък купих последния хит, леко парфюмирана тоалетна хартия от Италия. Но тогава реших, че това е прекалено, дори и за колекционер. Освен това ароматът й се пресича с ония на омекотителя на въздуха, с тоалетния дезодорант, с различните почистващи препарати …

Спомня ли си някой в източна Европа в наши дни, че тоалетната хартия беше лукс преди не чак толкова дълго време? Предполагам, че моята генерация е последната, която го прави, а когато ние си отидем, този факт ще бъде напълно забравен. Хората, родени след 1985 ще кажат озадачено: какво, нямаше тоалетна хартия ли? Но това е невъзможно! Как сте могли да живеете без нея? И наистина, как сме могли[3]?

Ролята на тоалетната хартия при събарянето на комунизма е една особена роля. Нямам пред вид някаква фина тоалетна хартия като онази, която сега имам в тоалетната си, а просто тоалетна хартия, каквато и да било. За мен липсата на този продукт се превърна в символ на промените, които комунистическото общество беше претърпяло през последните две десетилетия – ясно указание за това, че комунизмът, като политическа и икономическа система, не функционираше. Една система, която не беше в състояние да разпознае и задоволи основните нужди на хората, започвайки с тоалетна хартия и свършвайки с човешките права, нямаше как да не пропадне. Макар че в ретроспектива това изглежда очевидно, никой тогава не се осмеляваше да очаква, че това би се случило толкова скоро.

Интересът ми към баните и тоалетните в източна Европа датира от много дълго време насам. През пролетта на 1990 аз посетих Букурещ и вилата, в която преди е живеело семейство Чаушеску. По-късно описах това посещение в една история, озаглавена „В банята на Зоя“[4]:

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Пишках в розовата й тоалетна, измих ръцете си в розовата й мивка и оправих грима си в огледалото над нея. За момент дори размислях дали да не се окъпя в нейната вана – розова, разбира се. Може би това беше нещото, за което всяка румънска жена е мечтала, да се наслади на привилегиите на румънската принцеса, на първия етаж на вилата, която беше фамилна резиденция на семейство Чаушеску, на улица „Пролетна“ в Букурещ. … Банята на Зоя изобщо не е луксозна, а по-скоро патетична в опитите си да изглежда луксозна. Това е обикновена, ако и просторна, баня от типа, който човек може да открие в домовете на семейства от средната класа на Запад. Но когато Зоя е живяла тук, нейната баня се е считала за израз на окончателния лукс, преди всичко защото тя е функционирала и е била снабдена с топла вода, сапун и тоалетна хартия. Това е било изключение в Румъния – и по този начин нещо, обозначено като лукс.

Ако това е била мечтата за лукс сред бедните хора, то реалността им беше доста по-различна:

Посетих един приятел в един от небостъргачите в Букурещ. Малкият му апартамент се перчи с вана, но често липсва водата, с която тя да се напълни. Водата, както и електричеството, често спират. Ако посетите който и да било държавен или частен ресторант – или която и да било обществена тоалетна в града – сигурно ще получите усещането, че сте влезли в някакъв подземен свят, в който цивилизованият живот е престанал да съществува. Това е може би едно от първите неща, които новодошлият забелязва в тази страна: първо миризмата, а след това видът на тоалетните й. Известният ресторант Carul cu Bere в сърцето на Букурещ, намиращ се в една красива сграда от деветнайсети век, за която казват, че някога е била църква, не прави изключение от това правило. Дърворезби, орнаменти по стените, изобщо цялата атмосфера на една класическа Bierstube е запазена и храната също е добра, но впечатлението за качество изчезва за броени секунди щом само вземете рискованото решение да отидете до тоалетната. Затваряйки врата зад себе си, вие започвате да се задушавате от острата миризма на урина, докато отчаяно се опитвате да намерите сухо петънце по наводнения под. Не ще и дума, на тоалетната липсва седалка, но по времето, по което посещавате такъв известен ресторант, вие сигурно вече знаете, че такива неща не могат да се очакват тук. А след това трябва да подръпнете едно мръсно въженце, за да пуснете водата. Сапун не се вижда никъде, а тоалетната хартия изглежда е нещо напълно непознато. Няма нито една-единствена обществена тоалетна в Букурещ, където можете да намерите нещо такова. … В тоалетната на Зоя аз разбрах, че едно цивилизовано демократично общество има много малки шансове да пусне корени в страни, където една нормална, чиста тоалетна с течаща топла вода, тоалетна хартия и сапун, са лукс, запазен за диктаторите.

Сега са изминали вече почти две десетилетия между моята история за тоалетната на Зоя и онази на Стасюк за неговата собствена тоалетна. Междувременно в тази част на Европа се случиха огромни исторически промени – въвеждането на демокрация и свободна пазарна икономика, присъединяването към Европейския Съюз на много нови страни, за да спомена само някои от тях. Каква е цената, която ние трябваше да платим, за да имаме нормална тоалетна – да живеем нормален живот – и какво, в този контекст, е „нормалното“ изобщо? Какво се случи с нас между Зоя и Стасюк? Ако продължа по-нататък с метафорите, които се опитах да въведа тук, като например „тоалетна“ и „тоалетна хартия“, то може спокойно да се допусне, че нашата мечта е била да имаме тоалетната на Зоя. Може би не с нейните златни кранове за вода и розови плочки за баня, а просто една обикновена тоалетна с обилна топла вода и тоалетна хартия. Защото в по-раншни времена дори една обикновена тоалетна беше лукс, запазен само за членовете на номенклатурата (или, както моят бивш сънародник Милован Джилас веднъж се изрази, новата класа).

Сигурна съм, че вече сте забелязали, че доста често използвам първо лице множествено число. Наистина, това местоимение, обозначаващо множество, колектив, е ключ към разбирането на много неща, свързани с бившите комунистически страни и поведението на хората в тях, както и на нашите мечти и очаквания. Но кое е това „ние“, което – всеки път когато използвам местоимението – звучи като някаква митична единица, някакво несъществуващо колективно тяло, някакъв призрак?

Не, то не е призрак. За мен, която сама е израснала в една така наречена комунистическа (или социалистическа) страна – една страна, която не беше толкова бедна колкото онези от съветския блок, но по-късно стана много по-бедна от тях, тъй като всички те вече го напускаха, докато Югославия се разпадаше на части в една кървава война – за мен това „ние“ не е нито фигуративен израз, нито пък абстракция. То е ключова дума. То е обобщението на опита от моя предишен живот. Използвам го преднамерено, също като правеха това другарят Тито, другарят Чаушеску или който и да било друг важен другар, обръщайки се към хората, макар и с една напълно различна цел. За мен то разкрива колективния дух, в който ние растяхме, по време, в което гражданите бяха третирани като едно-единствено тяло. В училище и на работа, в обществения живот и в политиката, хората не съществуваха в никаква друга граматическа форма. Всяко представяне на едно „аз“ беше наказвано – защото, както това се подразбира от само себе си, индивидуализмът започва именно в акта на противопоставяне на колективизма.

Именно затова аз използвам това местоимение, за да обознача нашия общ знаменател, онзи много сходен опит, който хората получаваха, живеейки при комунизма. Последиците от политическото използване на тази граматическа форма бяха, и все още са, унищожителни. Ние все още виждаме себе си като група, като нация, понякога дори като племе. И все още не като индивиди. Трудно е да се започне да се действа като аз“, защото с нашето минало е трудно да се повярва, че едно индивидуално мнение, инициатива или глас може да означава нещо по-различно. Да се крием зад „ние“ все още е по-сигурно. А освен това, да бъдеш индивид означава да бъдеш индивидуално отговорен, а това също изисква определено учене. Тоест, време.

Не само комунистическото минало е онова, което ни затваря в колективното местоимение, но също и нашата мечта да се измъкнем от този затвор. Ние подхранвахме колективната мечта да избягаме от ежедневието. Ние мечтаехме за една по-различна нормалност. Но каква по-точно?

Краткият отговор е, че ние не очаквахме нищо по-малко от рая. Защо рай? И как би могла която и да било нормалност да се превърне в рай? Много просто – защото, сравнена с онова, което имахме – или по-скоро, с онова, което нямахме – което другите (т. е. западноевропейците) имаха, тази реалност ни се представяше като такова невероятно изобилие, че за нас то изглеждаше точно като рая.

Комунистическият блок не беше толкова солиден, колкото претендираше да бъде. Благодарение на проблясъци на живот от другата страна, благодарение на – често контрабандно внесените – филми, списания и телевизионна реклама, както и дребни неща като фин шоколад и парфюм, бельо, козметика, играчки и музика – както и мека, приятна тоалетна хартия, каквато самата аз носех на една приятелка във Варшава – нашата вяра в един рай на потребителя лесно замени официалната комунистическа вяра.

В такава една ситуация, всеки „изтънчен“ аргумент за разликите между комунизма и капитализма, за факта, че при комунизма повечето хора бяха еднакво бедни, докато при капитализма те не бяха еднакво богати, не играеше никаква роля, поне не и тогава.

Ето как се получи голямото объркване: западно европейската нормалност, която изглеждаше толкова красива, но така недостижима, беше объркана със самия рай, ако и самите ние да не я наричахме рай, а просто Европа. Точно както и тоалетната на Зоя – тоалетната, също толкова желана, но също толкова недостижима, за някой обикновен румънец.

Но имаше и нещо друго, което направи за нас някак много лесно да повярваме в рая: фактът, че животът при комунизма също се основаваше на един вид вяра в рая. Това направи лесна замяната на една религия с друга.

В комунистическата идеология, ако не и в нейната практика, библейският рай беше заменен от вярата в едно „светло бъдеще“, т. е. в едно безкласово, егалитарно общество в което, по думите на Маркс „всеки ще работи според способностите си и ще получава според нуждите си“. Вярно, идеята беше, че осъществяването на едно такова общество ще се случи в този свят, а не в другия, но това изглеждаше просто като нюанс, особено като се има пред вид, че „светлото бъдеще“ никога не получи какъвто и да било реален шанс и по този начин си остана също толкова фиктивно, колкото и християнския рай.

Само че, както и при всяка друга религиозна система, ние бяхме обучавани да вярваме. Тази вяра създаде много специфичен вид манталитет – един манталитет, от който не е така лесно да се освободим, дори и ако междувременно обстоятелствата бяха се променили драстично. Това изглежда доста трудно дори за поколението, което сега се намира в тридесетте си години. Ние бяхме и все още сме свикнали да мислим, изпитваме и реагираме на реалността по тези религиозни и колективни начини.

Въпросът, разбира се, е какво получихме ние в замяна на нормалността, която бяхме объркали с рая.

Нормалността, с която източно европейските страни се сблъскаха след падането на комунизма и, по-късно, след влизането в Европейския Съюз, беше нещо доста по-различно от онова, което те бяха очаквали. Промяната от тоталитарна към демократична политическа система, от планова икономика към (див) капитализъм, не създаде автоматично един по-добър живот за всички. Новият опит на свободата беше съпровождан от един нов вид бедност и несигурност. С времето ние започнахме да разбираме, че нормалността (раят, Европа) има и обратни страни: една все по-нарастваща разлика между бедни и богати, висока безработица, корупция по всички нива, за да назовем само някои от тях.

Нещо повече, няма облекчение, защото няма и край на страданието; фактът, че онова, което е рай за едни, е същевременно ад за много повече други, просто причинява болка, защото този факт е по същността си несправедлив. Лесно е да се забрави, че егалитаризмът беше може би най-привлекателната част от комунистическата религия.

Продължавайки с моята метафора, аз бих дори твърдяла, че ние не само мечтаехме за тоалетната на Зоя, но също бяхме тренирани да вярваме, че повечето от нас имат право на това. Ако вече бяхме отровени от вярата в егалитарния рай на комунизма, нашите посткомунистически политици, с техните обещания, направиха всичко възможно, за да ни отровят отново.

Много скоро се разпаднаха не само мечтите ни, но и повечето от новите обещания. Не бяха създадени никакви ефективни механизми за защита, нито психологически, нито пък материални. Старата социална осигурителна мрежа, каквато си беше слаба, изчезна заедно със старата система. Нямаше професионални съюзи, които да защитят правата ни, нямаше социална държава, нямаше добри и почтени закони, които да уважаваме, нито пък социална мрежа, която да ни подпомогне – и никакво, или все още никакво, осъзнаване на нуждата от нея.

Мнозина от нас, изправени пред такива огромни промени, измамени и разочаровани в новите обстоятелства – нормалността, за която бяхме мечтали – започнаха да се чувстват като жертви. Страхът и несигурността бързо бяха определени от някои политически лидери като „криза на националната идентичност“. Несигурността поражда страх, а страхът, от своя страна, обикновено означава затваряне в себе си, защищаване на онова, което имаме, или мислим, че все още не сме изгубили.

Обаче „нацията“ и „религията“ все още бяха тук, за нас – на практика, повече от всякога. Разочаровани и огорчени, самотни и уплашени, мнозина от нас намериха убежище в лоното на ортодоксалния, католически, мюсюлмански или друг религиозен уют. Други се поведоха по националната или популистка реторика на националистическите водачи, които нямаха какво толкова да предложат, освен някого или нещо, на което да се прехвърли вината: глобализация, хедонизъм, декадентство, капитализъм, корупция, демокрация, стари комунисти, нови олигарси, Западът, евреите, циганите … нямаше значение кой или какво.

Фактът, че някои получиха тоалетната на Зоя, но много повече – не, се превърна в проблем. Човек би могъл да твърди, че това е поне един от източниците на всички ония Качински, Слота и Орбан-овци от наше време.

Беше ли нормалността (искам да кажа раят, Европа), така както си я представяхме и желаехме, просто грешка? И да, и не. Ние се учим по трудния начин, че такава нормалност – с други думи, един удобен живот – не идва автоматично и че, преди всичко, тя не идва лесно.

Сега ние сами виждаме, че нормалността има и друго измерение – една досадна, дребнава борба, пред която всеки от нас е изправен. Далеч от цвета на розовите тоалетни, цветът на нормалността е сивия. Това са неприятни новини. И борбата не познава край, било то когато става дума за тоалетната на Зоя, за справедливост, за повече свобода – или за противопоставяне на корупцията, манипулацията и страха. Добрата новина обаче е, че има нов шанс за спечелване на тази борба. Време е да разберем, че това зависи от всеки един от нас, от това как всеки от нас се заема с нея. Ние не можем да обвиняваме когото и да било повече, по простата причина, че всяка личност вече има значение. Или поне може да се опита да го има.



[1] Andrzej Stasiuk, Dziennik okretowy, Moja Europa. Dwa eseje o Europie zwanej srodkowa, Wolowiec 2000.

[2] Предполагам, че същото се отнася с многократно по-голяма сила и за всички читатели на тия редове, които – подобно на преводача, са достатъчно възрастни, за да си припомнят майки, стържещи калъп сапун за пране над (все пак вече съществуващата и в тая част на Балканите) перална машина, в средата на шейсетте години. Това, както и несъществуването на домашна баня, което правеше необходимо ежеседмичното посещение на двете подрастващи момчета, заедно с таткото, в градската баня, останала най-вероятно още от турско време. Jedem das Seine! (Бел. пр.)

[3] „Работническо дело“, слава Богу, се намираше без проблеми, ако и операцията да предполагаше известно предварително поомачкване на строго-твърдата хартия, по разбираеми причини (Бел. пр.)

[4] Slavenka Drakulic, Café Europa – Life After Communism, 1996

Източник

Славенка Дракулич (род. 4 юли 1949, в Риека, бивша Югославия) е хърватска писателка и журналистка, пише на хърватски и английски езици. Следва литературознание и социология в Загребския университет. От 1982 г. се занимава с журналистика, писала е за различни хърватски издания, в това число – на феминистки теми. Омъжена за сърбин. След като в началото на 1990-те години е обвинена от националистическия печат, заедно с Дубравка Угрешич и още няколко хърватски писателки, в недостатъчен патриотизъм, и причислена към „вещиците“, носещи развала на хърватския народ, тя напуска страната. Живяла е в Швеция. Сега поделя живота си между Стокхолм и Загреб. Публикува във водещи либерални издания като New York Review of Books, New Yorker и др.

Pin It

Прочетете още...

Два вида реч

Адам Гопник 04 Фев, 2015 Hits: 13019
Мнозина американци бяха наскоро озадачени…