От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2011 03 Social Networks Gladwel

 

В четири и половина след обяд в понеделник, 1 февруари 1960, четирима студенти седят на бюфета в Улуърт, в центъра на Грийнсбъро, Северна Каролина. Те са първокурсници в A. & T., един от колежите за чернокожи, отдалечен на около миля оттам.

„Чаша кафе, ако обичате“, казва на келнерката Езъл Блеър, един от четиримата.

„Ние не обслужваме негри тук“, отговаря му тя.

Бюфетът на Улуърт е дълъг, оформен като буквата L бар, на който могат да седят едновременно 66 души, със снекбар на единия край. Местата са за бели. Снекбарът е за чернокожи. Една друга служителка, чернокожа жена, която работи в кухнята, се обръща към студентите и се опитва да ги убеди да си отидат. „Вършите глупости, идиотщини!“, казва тя. Те не се помръдват от местата си. Около пет и половина вратите на заведението се затварят. Четиримата все още не се помръдват. В края на краищата те напускат през една странична врата. Отвън се е събрала малка тълпа, включваща и фотограф от местния вестник, Record. „Утре отново съм тук, заедно с колежа“, казва един от студентите.

На следващия ден протестът се е разраснал до двадесет и седем мъже и четири жени, повечето от същото общежитие, от което идват и първите четирима. Мъжете са облечени в костюми и вратовръзки. Студентите носят със себе си учебници и учат, седейки на бара. В сряда, ученици от местното средно „негърско“ училище, Дадли Хай, се присъединяват и броят на протестиращите се увеличава до осемдесет. В четвъртък те вече са триста, включително и три бели жени, идещи от кампуса на Университета Северна Каролина. В събота седящата стачка вече наброява шестстотин участници. Помещението не ги побира, хората излизат на улицата. Бели тийнейджъри развяват южняшки флагове. Някой хвърля бомбичка-жабка. По обяд пристига и футболният отбор на A. & T. „Ето ги и биячите“, крещи един от белите студенти.

На следващия понеделник седящата стачка се е разпростряла до Уинстън-Салем, на двадесет и пет мили разстояние, и Дуръм, на петдесет. Още един ден по-късно се присъединяват студенти от Държавния колеж за учители във Файетсвил и от колежа Джонсън С. Смит в Шарлот, последвани в сряда от студенти от колежа Сейнт Огъстин и Университета Шоу, в Ралей. В четвъртък и петък протестът пресича границите на щата, появявайки се в Хемптън и Портсмут, Вирджиния, в Рок Хил, Южна Каролина и в Чатануга, Тенеси. В края на месеца седящи стачки са организирани в целия Юг, а на запад чак до Тексас. „Попитах всеки студент, с когото се срещнах, как е изглеждал първия ден от седящите стачки в неговия кампус“, пише политологът Майкъл Уолтцър в Dissent. „Отговорът винаги беше един и същ: ‚Беше като треска. Всеки искаше да участва‘.“ В края на краищата участие вземат около седемдесет хиляди студенти. Хиляди са арестувани, а неизвестно колко други хиляди – радикализирани. В ранните шестдесет години тези събития се превръщат във война за граждански права, която поглъща Юга за останалата част от десетилетието – и всичко това става без Е-мейл, СМС, Фейсбук и Туитър.


Small Ad GF 1

Светът, повтарят ни непрекъснато, се намира по средата на една революция. Новите средства на социалните медии са предефинирали смисъла на понятието „социална активност“. С Фейсбук, Туитър и тям подобните, традиционните отношения между политическата власт и обществената воля са били преобърнати с главата надолу, правейки по-лесно за хората, лишени от власт, да си сътрудничат, координират и придават видимост на собствените си интереси. Когато през пролетта на 2009 година десет хиляди протестиращи излязоха по улиците на Молдова, за да протестират срещу комунистическото правителство на страната си, акцията беше наречена „Туитър-революция“, поради средствата, с които бяха свикани демонстрантите. Няколко месеца по-късно, когато студентски протести разтърсиха Техеран, Държавният департамент на САЩ предприе необичайната мярка да помоли Туитър да отложи планираното изключване за поддръжка на техния Интернет-сайт, защото Администрацията не желаеше едно толкова важно средство за организация да бъде изключено по средата на демонстрациите. „Без Туитър народът на Иран не би се почувствал достатъчно сигурен, за да се изправи в подкрепа на свободата и демокрацията“, писа по-късно Марк Пфайфле, бивш съветник по въпросите на националната сигурност, призовавайки за даване на Нобелова награда за мир на Туитър. Там, където някога активистите бяха определяни от каузите си, днес те биват определяни от средствата, които използват. Воините на Фейсбук днес се включват в мрежата, за да настояват за промени. „Вие сте нашата най-голяма надежда“, каза Джеймс К. Гласман, бивш чиновник от висшите етажи на Държавния департамент, говорейки пред едно събрание на сайбър-активисти по време на скорошна конференция, спонсорирана от Фейсбук, A. T. & T., Howcast, MTV, и Гугъл. Сайтове Като Фейсбук, каза Гласман, „дават на САЩ значително конкурентно предимство в сравнение с терористите. Преди известно време аз бях казал, че Алкайда ‚ни обира точките в Интернет‘ Това вече не е така. Алкайда е заседнала във Web 1.0. В днешния Интернет най-важните неща са интерактивността и разговорът.“

Това са силни и объркващи твърдения. Защо е толкова важно кой кому обира точките в Интернет? И дали хората, които включват страницата си във Фейсбук наистина са нашата най-добра надежда? Що се отнася до така наречената Молдовска Туитър-революция, Евгений Морозов, учен от Станфорд и един от най-последователните критици на дигиталната еуфория, посочва, че Туитър не е имал особено значение в Молдова – една страна, в която по онова време не е имало почти никакви Туитър-абонати. Нито пък това е било някаква реална революция, защото – както посочва Ан Апълбаум във Washington Post – тя май е била инсценирана от самото правителство. (В една страна, страдаща от параноя по отношение на румънския реваншизъм, протестиращите развяха румънското знаме над сградата на Парламента). В случая с Иран, междувременно, почти всички хора, публикуващи туитове за демонстрациите, са били на Запад. „Време е да се изясни реалната роля на Туитър при събитията в Иран“, писа миналото лято във Foreign Policy журналистката Голназ Есфандиари. „Казано просто: в Иран нямаше никаква Туитър-революция.“ Известните блогъри като Андрю Съливан, които са подчертавали ролята на социалните медии в Иран, продължава Есфандиари, просто не са разбирали ситуацията. „Западните журналисти, които не успяваха да достигнат – или не се опитваха да достигнат – хора на иранска територия, просто претърсваха англоезичните туитове с етикет #iranelection“, писа тя. „И през цялото време изглежда никой не си задаваше въпроса защо ли, всъщност, хората, опитващи се да координират протестите в Иран, ще пишат на който и да е друг език, освен Фарси.“

Известна част от тази грандиозност може да се възприеме като очаквана. Новаторите доста често са солипсисти. И те нерядко се опитват да натикат всеки отделен факт и преживяване в собствения си нов модел. Както писа историкът Робърт Дарнтън, „Чудесата на сегашните комуникационни технологии създадоха едно фалшиво разбиране за миналото – дори и усещането, че комуникациите всъщност не притежават никаква история, или че преди времената на телевизията и Интернет не е имало нищо, което е заслужавало някакво внимание.“ Но при несъразмерния ентусиазъм по отношение на социалните медии всъщност основна роля играе нещо друго. Петдесет години след един от най-изключителните епизоди в социалните катаклизми от американската история, ние изглежда сме забравили какво всъщност представлява социалната активност.

Грийнсбъро от ранните 1960 години е било едно от местата, където расовото неподчинение по правило е било посрещано с насилие. Четиримата студенти, които сядат първи на онзи бар, са били ужасени. „Предполагам, че ако някой беше застанал зад мен и беше извикал ‚Буу‘, аз сигурно бих паднал от стола си“, казва един от тях по-късно. В първия ден собственикът на магазина информира шефа на полицията, който веднага изпраща двама полицаи. На третия ден група бели грубияни се появява на мястото и застава близо до протестиращите, подхвърляйки заплашителни епитети от рода на „тъп негър“. Идва и един местен шеф на Ку-Клукс-Клан. В събота, с нарастването на напрежението, се получава телефонно обаждане за поставена бомба и магазинът е евакуиран.

Опасностите са още по-ясни по време на проекта „Лято на свободата“ в Мисисипи 1964 – една друга от емоционалните кампании на движението за граждански права. Комитетът за координация на ненасилствените студентски действия набира без заплащане стотици северняци, най-вече бели младежи, за работа в Училищата на свободата, при регистрацията на чернокожи избиратели и при повишаването на съзнателността относно движението за граждански права в Дълбокия юг. „Никой да не излиза където и да е сам, при всички случаи не в кола и не през нощта“, са инструкциите, които получават всички. Само няколко дни след пристигането си в Мисисипи, трима доброволци – Майкъл Швернер, Джеймс Чейни и Андрю Гудман – са отвлечени и убити, а през останалата част от лятото тридесет и седем църкви на чернокожи са подпалени, а десетки адреси за връзка – взривени. Доброволците са бити, арестувани, преследвани от коли, пълни с въоръжени мъже, по тях се стреля. Една четвърт от хората, набрани чрез тази програма, след известно време се отказват да участват. Активността, която се противопоставя на статуквото, която се противопоставя на дълбоко вкоренени проблеми и предразсъдъци – не е за плашливите хора.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но какво прави хората способни на такъв вид активност? Социологът от Станфорд Дъг Макадам сравнява хората, отпаднали от „Лятото на свободата“ с онези, които са продължили и открива, че основната разлика е не, както би могло да се очаква, в техния идеологически плам. „Всички кандидати – в една и съща степен това важи както за отпадналите, така и за онези, които продължават – се явяват като силно мотивирани, убедени привърженици на целите и ценностите на лятната програма“, заключава той. Онова, което в края на краищата се оказва решаващо, е степента, до която всеки кандидат е лично обвързан с движението за граждански права. От всички кандидати се е искало да предоставят списък с лични контакти – хората, които те са искали да уведомят за дейността си – и сред оставащите, за разлика от онези, които се отказвали, имало далеч повече хора с близки приятели, които също отиват в Мисисипи. Активността, включваща високи степени на риск, заключава Макадам, е феномен на „силните връзки“.

Този образец се повтаря отново и отново. Едно изследване на Червените бригади, италианската терористична организация от 1970-те, показва, че седемдесет процента от новите членове са имали поне по един добър приятел, вече членуващ в организацията. Същото важи за новите членове, присъединяващи се към муджахедините в Афганистан. Дори революционните действия, които изглеждат спонтанни, като демонстрациите в източна Германия, довели до падането на Берлинската стена, са по същество феномени на силните връзки. Опозиционното движение в Източна Германия се е състояло от няколкостотин групи, всяка с около десетина членове. Всяка от групите е имала само ограничен контакт с останалите: по онова време само тринадесет процента от източногерманците дори имат телефони. Всичко, което те са знаели, е било, че всяка вечер в понеделник, пред църквата Свети Николай в центъра на Лайпциг се събират хора, за да протестират против властта. И основната мотивация на хората е била в това колко „критично настроени“ приятели имат те – колкото повече такива приятели, толкова по-голяма вероятността човек да участва в протестите.

Така че ключовият факт при четиримата първокурсници от Грийнсбъро – Дейвид Ричмънд, Франклин Маккейн, Езъл Блеър и Джоузеф Макнийл – са връзките им един с друг. Макнийл е живеел в една стая с Блеър в студентското общежитие. Ричмънд е живеел заедно с Маккейн един етаж над тях, а Блеър, Ричмънд и Маккейн са ходили на едно и също училище. Четиримата водели дълги разговори в стаята на Блеър и Макнийл. Всички те много добре си спомняли убийството на Емет Тил от 1955, бойкота на автобусите в Монтгомъри от същата година и откритите конфликти от Литл Рок, Арканзас, през 1957. Идеята за седящата стачка в Улуърт била на Макнийл. Четиримата я дискутирали в продължение на почти цял месец. Когато Езъл Блеър събрал куража да поиска чаша кафе, това било само защото зад гърба му стояли четиримата приятели от общежитието.

Активността, насърчавана от социалните медии, не е от този вид. Тези платформи са изградени на основата на слаби връзки. Туитър е платформа за кратки обмени на информация с хора, които човек вероятно никога няма да срещне. Фейсбук е инструмент за ефективно управляване на собствените познанства, за поддържане на връзки с хора, които инак няма как да достигнем. Това е и причината, поради която човек може да има хиляди „приятели“ във Фейсбук – нещо почти невъзможно в реалния живот.

В много отношения това е нещо великолепно. Слабите връзки също си имат своята сила, както отбелязва социологът Марк Грановетер. Нашите познати – не нашите приятели – са най-важният източник на нови идеи и информация. Интернет ни позволява да използваме силата на тези връзки от разстояние с великолепна ефективност. Това е нещо страхотно при разпространението на новости, сътрудничество между хора от различни сфери, пресрещане на продавачи и купувачи и пр. Но слабите връзки рядко водят до активност, свързана с големи рискове.

Евангелистите на социалните медии не разбират това различие, те изглежда смятат, че един приятел във Фейсбук е същото като някой реален приятел и че записването в някой списък на донори в Силиконовата долина е активизъм в същия смисъл, в който е и седенето на един сегрегиран бюфет в Грийнсбъро през 1960-те. „Социалните мрежи са особено ефективни при повишаването на мотивацията“, пишат социолозите Ааакер и Смит. Но това не е вярно. Социалните мрежи са ефективни при повишаване на участието – при намаляване нивото на мотивация, което се изисква за участие. Страницата на коалицията „Спасете Дарфур“ във Фейсбук има 1.282.339 членове, като всеки от тях е дарил средно по девет цента. Следващата по големина благотворителна организация в помощ на Дарфур във Фейсбук има 22.073 членове, като всеки от тях е дарил средно по тридесет и пет цента. „Помогнете да спасим Дарфур“ има 2.797 членове, като те са дарили средно по петнадесет цента. Един от говорителите на коалицията „Спасете Дарфур“ казва пред Newsweek: „Ние не преценяваме ценността на някой от нашите участници според това какво те са дарили. За нас това е мощен механизъм, с чиято помощ ние ангажираме това критично важно население. Те информират познатите си, посещават различни събития, вършат доброволни акции. Това не са неща, които могат да бъдат оценени чрез една счетоводна книга.“ С други думи, активността във Фейсбук не е от вида, при който хората биват мотивирани да вършат реални жертви, а от вида, при който те биват мотивирани да вършат нещата, които хората вършат, когато не са достатъчно мотивирани, за да извършат някакви реални жертви. Тук ние сме много далеч от бюфета в Грийнсбъро.

Движението за граждански права беше активност, свързана с големи рискове. Но освен това то беше и стратегическа активност: едно предизвикателство към истеблишмънта, организирано с прецизност и дисциплина. N.A.A.C.P. е централизирана организация, управлявана от Ню Йорк според високо формализирани процедури на действие. В центъра на движението винаги се е намирала чернокожата църква, която е действала чрез различни комитети и дисциплинирани групи.

Това е второто решаващо различие между традиционния активизъм и неговия онлайн-вариант: социалните медии не предполагат този вид йерархични организации. Фейсбук и нему подобните са инструменти за създаване на мрежи, които са нещо противоположно, по структура и характер, на йерархиите. За разлика от йерархиите, с техните правила и процедури, мрежите не са контролирани от някаква единична, централна власт. Решенията се вземат чрез консенсус и връзките, свързващи отделните членове на групата, са слаби.

Недостатъците на мрежите са почти без значение ако техните членове не се интересуват от системни промени или нямат нужда от стратегическо мислене. Но ако си имате работа с някаква мощна и организирана система, вие трябва да бъдете част от йерархия. Бойкотът на автобусите от Монтгомери изискваше участието на десетки хиляди хора, зависещи от обществен транспорт, за да могат да отиват на работа всеки ден. Той продължи една година. За да убедят хората да остават верни на каузата, организаторите на бойкота изискаха от всяка местна църква да поддържа духа и организираха собствен алтернативен автомобилен транспорт, с четиридесет и осем диспечери и четиридесет и две спирки. По времето когато Мартин Лутър Кинг се появи в Бирмингам за решаващия сблъсък с полицейския шеф Юджийн (Бул) Конър, той вече разполагаше с бюджет от един милион долара и сто сътрудници, работещи на пълно работно време и разделени на операционни единици. Самата операция беше разделена на постоянно ескалиращи фази, подготвени предварително.

Бойкотите, седящите стачки и ненасилствените конфронтации – предпочитаните оръжия на движението за граждански права – са стратегии, включващи голям риск. Те не оставят никакво място за конфликти и грешки. В момента, в който дори само един протестиращ се отклони от предписаните правила и отговори на някоя провокация, моралното оправдание на целия протест бива компрометирано. Ентусиастите на социалните медии без съмнение биха искали да ни убедят, че задачата на Кинг би била безкрайно по-лесна ако той би бил в състояние да комуникира с последователите си чрез Фейсбук. Но мрежите са объркано нещо: помислете само за безкрайните коректури и ревизии, подобрения и дебати, които характеризират Уикипедия. Ако Мартин Лутър Кинг би се опитал да организира някакъв уики-бойкот в Монтгомъри, той сигурно би бил премазан от белите властови структури. И от каква полза биха били средствата на дигиталната комуникация в един град, в който деветдесет и осем процента от чернокожото население могат да бъдат достигнати всяка неделна сутрин по време на църква? Нещата, от които Кинг е имал нужда в Бирмингам – дисциплина и стратегия – не могат да бъдат предоставени от социалните медии.

Източник

Малкълм Гладуел е американски журналист, автор и бизнес консултант от британски произход. Той е автор на няколко книги, две от които стават номер едно в списъка с бестселъри на „Ню Йорк таймс“ – Повратната точка: Как малките неща могат да доведат до големи промени (2000) и Проблясък: Силата да мислиш без да се замисляш (2005).

Pin It

Прочетете още...