В една от дипломатическите депеши, разкрити от Уикилийкс, Путин и Медведев са сравнени с Батман и Робин. Това е полезна аналогия: а не е ли Джулиън Асанж, организаторът на Уикилийкс, реално съответствие Джокера от Тъмният рицар на Кристофър Нолан? Във филма, местният прокурор, Харви Дент, един обсебен пазител на реда, самият той корумпиран и извършващ убийства, бива убит от Батман. От своя страна Батман и неговият приятел, полицейският шеф Гордън, разбират, че моралът в града би пострадал, ако убийствата, извършени от Дент биха били разкрити, така че се сговарят да запазят името му неопетнено, приписвайки убийствата на Батман. Посланието на филма е, че лъжата е необходима, за да се поддържа общественият морал: само една лъжа може да ни спаси. Нищо чудно, че единствената фигура на истината във филма е Джокерът, неговият най-голям злодей. Той казва много ясно, че атаките му срещу Готам Сити ще спрат, когато Батман снеме маската си и разкрие истинската си идентичност; за да предотврати това разкритие и да защити Батман, Дент казва на пресата, че той е Батман – друга лъжа. За да залови Джокера пък, Гордън инсценира собствената си смърт – още една лъжа.
Джокерът иска да разкрие истината зад маската, убеден, че това ще разруши социалния ред. Как трябва да го наречем? Терорист? Тъмният рицар е по същество една нова версия на онези класически уестърни Форт Апачи и Човекът, който уби Либърти Валънс, показващи, че за да се цивилизова Дивия Запад, лъжата трябва да бъде издигната до висотата на истина: цивилизацията, с други думи, трябва да се основава на една лъжа. Филмът беше изключително популярен. Въпросът е защо, именно в този момент, се появява тази подновена потребност от една лъжа, за да се поддържа социалната система?
Помислете също и за подновената популярност на Лео Щраус: аспектът на неговата политическа мисъл, който е толкова подходящ в наши дни, е неговото елитарно разбиране за демокрацията, идеята за „необходимата лъжа“. Елитите трябва да управляват, осъзнавайки действителното състояние на нещата (материалистическата логика на властта), и да подхранват хората с басни, за да ги държат щастливи в блаженото им невежество. Според Строс, Сократ е виновен именно в духа на обвинението: философията е заплаха за обществото. Да се подлагат на съмнение боговете и нравствения облик на града е нещо, което подкопава лоялността на гражданите, а по този начин и основата на нормалния социален живот. Същевременно обаче философията е и най-висшето, най-достойното от всички човешки начинания. Решението, което се предлага, е философите да държат ученията си в тайна – както и го правят – предавайки ги по-нататък чрез писане „между редовете“. Истинското, скрито послание, съдържащо се във „великата традиция“ на философията от Платон до Хобс и Лок е, че няма богове, че моралът е просто предразсъдък и че обществото не се основава на природата.
До момента историята на Уикилийкс се представя като борба между Уикилийкс и империята на САЩ: дали публикуването на тайни държавни документи на САЩ е акт в поддръжка на свободата на информацията, на правото на хората да знаят, или е терористически акт, който представлява заплаха за стабилните международни отношения? Но какво, ако това всъщност не е реалният въпрос? Какво, ако решаващата идеологическа и политическа битка се води в самите Уикилийкс, между радикалния акт на публикуване на секретните държавни документи и начина, по който този акт беше вписан във властващото идеологическо-политическо поле от, не на последно място, самите Уикилийкс?
Това вписване засяга не толкова „корпоративната конспирация“, тоест сделката, която Уикилийкс направи с пет големи вестника, давайки им изключителното право да публикуват избирателно документите. Много по-важен е конспиративният начин, по който функционира Уикилийкс: една „добра“ тайна група, атакуваща една „зла“ такава, в лицето на Държавния департамент на САЩ. Според този начин за разбиране на нещата, врагът са онези дипломати на САЩ, които крият истината, манипулират обществеността и унижават съюзниците си чрез безогледното преследване на собствените интереси. „Властта“ се държи от злите хора на върха, и се схваща като нещо, което не преминава през цялото обществено тяло, определяйки начините, по които ние работим, мислим и консумираме. Самата Уикилийкс почувства вкуса на това разпределение на властта когато Mastercard, Visa, PayPal и Bank of America обединиха силите си с онези на държавата, за да я саботират. Цената, която се заплаща за навлизането в сферата на конспирацията, е да бъдеш третиран според нейната собствена логика. (Нищо чудно, че циркулират толкова много теории относно това кой „всъщност“ стои зад Уикилийкс – може би ЦРУ?)
Конспиративният начин на действие е допълван от очевидната си противоположност, либералното представяне на Уикилийкс като поредна глава в славната история на борбата за „свободното движение на информацията“ и „правото на гражданите да знаят“. Това гледище свежда Уикилийкс до радикален случай на „разследваща журналистика“. Тук ние се намираме само на крачка разстояние от идеологията на такива холивудски блокбастъри като Цялото президентско войнство и Версия Пеликан, в които шепа обикновени хора разкриват скандал, който стига чак до президента, принуждавайки го да подаде оставка. Става ясно, че корупцията стига до самите върхове, но идеологията на такива произведения се съдържа в оптимистичното им финално послание: каква велика страна е тази нашата, щом няколко обикновени хора като мен и теб могат да свалят президента, най-могъщия човек на земята!
Окончателната демонстрация на мощ от страна на властващата идеология е да покаже нещо, което изглежда като мощна критика. В наши дни няма липса на анти-капитализъм. Ние сме претоварени с критики на ужасите на капитализма: книги, дълбока разследваща журналистика и телевизионни документални филми разкриват машинациите на компаниите, безскрупулно замърсяващи околната среда, корумпираните банкери, продължаващи да получават тлъсти бонуси, докато банките им биват спасявани с обществени пари, фабриките, в които работят деца и пр. Но при всички тези случаи има и един остатъчен елемент: онова, което не се подлага на въпрос при тези критики е демократично-либералната рамка на борбата срещу крайностите в системата. Целта (експлицитна или предпоставяна) е да се демократизира капитализма, да се разшири демократичния контрол над икономиката със средствата на медийния натиск, парламентарните разследвания, по-сурови закони, честни полицейски разследвания и т. н. Всичко това си остава свято дори и при най-радикалните форми на „етически анти-капитализъм“ (форумът Порто Алегре, Сиатълското движение и пр.)
Уикилийкс не може да бъде видяна по този начин. В нейните действия, още от самото начало, има нещо, което отива далеч отвъд либералните разбирания за свободното движение на информация. И ние не трябва да търсим това различие на нивото на съдържанието. Единствено удивителното нещо във връзка с разкритията на Уикилийкс е, че те не съдържат никакви изненади. Не научихме ли точно онова, което очаквахме да научим? Реалният разрив е на нивото на представянето: ние вече не можем да се преструваме, че не знаем нещо, за което всички знаят, че знаем. Това е парадоксът на публичното пространство: дори ако всички знаят за някакъв неприятен факт, публичното му изказване променя всичко. Една от първите мерки, предприети от новото Болшевишко правителство през 1918 е била да се публикува целия корпус на царистката секретна дипломация, всички секретни споразумения, тайните клаузи от държавните договори и т. н. Там също на прицел е било цялото функциониране на установените апарати на властта.
Онова, което Уикилийкс застрашава, е формалното функциониране на властта. Истинските цели тук не са мръсните подробности и хората, отговорни за тях; не толкова хората на власт, с други думи, колкото властта сама по себе си, нейната структура. Не трябва да забравяме, че властта обхваща не само институциите и техните правила, но също и легитимните („нормални“) начини за атакуването й (независима преса, НПО-та и т. н.). Както се изрази италианският академик Сарой Гири, Уикилийкс „атакува властта чрез атака срещу нормалните канали за атакуване на властта и разкриване на истината.[1]“ Целта на разкритията в Уикилийкс беше не просто да бъдат засрамени хората на власт, а да бъдем накарани да се мобилизираме самите ние, с цел да се постигне ново функциониране на властта, което би могло да се простре отвъд ограниченията на представителната демокрация.
И все пак е погрешно да се очаква, че цялостното разкриване на онова, което преди е било тайно, би ни освободило. Погрешна е предпоставката. Истината освобождава, да – но не тази истина. Разбира се, човек не може да има доверие на фасадата, на официалните документи, но не можем да открием истината и в клюките, споделяни зад фасадата. Външният вид, публичното лице, никога не е просто лицемерие. Е. Л. Доктороу беше отбелязал, че външният вид на нещата е всичко, което имаме, така че трябва да се отнасяме към него много внимателно. Често ни се казва, че в наше време личното пространство изчезва, че и най-интимните тайни са открити за публично разглеждане. Но реалността е точно противоположната: онова, което всъщност изчезва, е публичното пространство, заедно с придружаващото го благородство. В ежедневието ни изобилстват случаите, при които да не се казва всичко е именно правилното нещо. В Откраднати целувки, Делфин Сейринг обяснява на младия си любовник разликата между учтивост и такт: „Представи си, че без да искаш влизаш в баня, където под душа стои гола жена. Учтивостта изисква бързо да затвориш вратата и да кажеш „Извинете, госпожо!“, докато тактът, това би било да затвориш бързо вратата и да кажеш „Извинете, господине!“ И само във втория случай, преструвайки се, че не си видял достатъчно дори само за да различиш пола на човека под душа, ти демонстрираш истински такт.
Един върховен случай за такт в политиката е тайната среща между Алваро Кунял, водачът на португалската комунистическа партия, и Ернесто Антунеш, един про-демократичен офицер от армията, отговорен за преврата, който свали режима на Салазар през 1974. Ситуацията е била изключително напрегната: от една страна, комунистическата партия е била готова да започне истинската социалистическа революция, изземайки фабриките и земята (на хората вече са били раздадени оръжия); от друга страна консерваторите и либералите са били готови да спрат революцията с каквито и да е средства, включително и намесата на армията. Антунеш и Кунял правят сделка, без изобщо да я започват: помежду им не е имало споразумение – на повърхността на нещата, през цялото време те само спорели един с друг – но те напускат мястото на срещата с разбирането, че комунистите няма да започнат революция, позволявайки с това да се създаде една „нормална“ демократична страна, и че анти-социалистически настроените военни няма да поставят извън закона комунистическата партия, а ще я приемат като ключов елемент в демократическия процес. Може да се твърди, че тази дискретна среща е спасила Португалия от гражданска война. А участниците запазват дискретност дори и в последствие. Запитан за срещата (от един мой приятел-журналист), Кунял заявява, че ще потвърди това, че тя се е състояла, само ако Антунеш не отрече същото – ако Антунеш би я отрекъл, то значи тя никога не се е състояла. От своя страна Антунеш само изслушал в мълчание онова, което Кунял бил казал преди него. По този начин, без да я отрича, той изпълнил условието на Кунял и по същество я потвърдил Това е начинът, по който джентълмените действат в политиката.
Доколкото е възможно да се възстанови ходът на събитията в наше време, то изглежда, че щастливият изход на Кубинската криза също е зависел от такт, от учтивия ритуал на престореното незнание. Гениалното хрумване на Кенеди е било да се преструва, че едно писмо не е пристигнало – нещо, което е проработило само защото Хрушчов от своя страна се е съгласил да приеме играта. На 26 октомври 1962, Хрушчов изпраща на Кенеди писмо, потвърждаващо предложението, направено по-рано чрез посредници: Съветският съюз ще премахне ракетите си от Куба, ако САЩ се съгласи да гарантира, че няма да нападне острова. На следващия ден обаче, преди САЩ да са отговорили, пристига друго, много по-твърдо писмо на Хрушчов, добавящо допълнителни условия. В 8:05 часа на същия ден американците изпращат отговора на Кенеди. Той приема предложението от 26 октомври, действайки така, сякаш писмото от 27 октомври никога не е пристигало. На 28 октомври пристига трето писмо от Хрушчов, в което той приема сделката. В подобни моменти, когато всичко виси на косъм, външният вид на нещата, учтивостта, осъзнаването на факта, че „човек играе игра“, са по-важни от всякога.
Но това все пак е само една – и то заблуждаваща – страна от историята. Има моменти – моменти на криза във властващия дискурс – когато човек трябва да рискува и да предизвика разпадането на външния вид. Един такъв момент е описан от младия Маркс през 1843. В Принос към хегеловата философия на правото той диагностицира разпадането на немския ancien regime[2] от 1830-те и 1840-те като фарсово повторение на трагичния срив на френския ancien regime. Френският режим е бил трагичен „докато е вярвал и е трябвало да вярва в собственото си право на съществуване“. Немският режим „само си въобразява, че вярва в самия себе си – и изисква от света да си въобразява същото. Ако той би вярвал в собствената си същност, то би ли… търсил убежище в лицемерието и софизма? Модерният ancien regime всъщност е само комедиантът на един световен ред, чиито истински герои са мъртви.“ В една такава ситуация срамът е оръжие: „Реалният натиск трябва да се упражнява още по-силно, чрез прибавяне към него на един съзнателен натиск; срамът трябва да бъде направен още по-срамен чрез публикуването му.“
Именно това е нашата ситуация днес: ние сме изправени пред безсрамния цинизъм на един глобален ред, чиито действащи лица само си въобразяват, че вярват в собствените си идеи за демокрация, човешки права и пр. Чрез акции като разкритията на Уикилийкс, срамът – нашият собствен срам, че толерираме над себе си такава власт – става още по-срамен поради публикуването му. Когато САЩ нахлуват в Ирак, за да занесат секуларна демокрация, а резултатът е засилването на религиозния фундаментализъм и един много по-силен Иран, това е не просто трагична грешка на някакво честно действащо лице, а просто случай, в който един циничен измамник е бил надхитрен в собствената си игра.
[1] ‘WikiLeaks beyond WikiLeaks?’, www.metamute.org/en/articles/WikiLeaks_beyond_WikiLeaks.
[2] Старата социална и политическа система във Франция отпреди Великата буржоазна революция. Тук в преносен смисъл – стара система, остарял начин на вършене на нещата. Бел. Пр.
