От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
Как да мислим Македония?

Настоящият текст е част от една дискусия, която бихме искали да ви представим тук под обобщаващото заглавие „Как да мислим Македония?“ Поводът беше публикуваният на страниците на вестник „Култура“ в март 2009 откъс от антропологическото изследване на Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски Македония на кръстопът, както и последвалите го разнообразни коментари, които ви предлагаме тук без съкращения.

1. „ Македония на кръстопът“ от Петър Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски

2. „Как се прави спешна антропология“ от Чавдар Маринов.

3. „Не цапайте вестника!“ от Петър-Емил Митев

4. „Как да говорим за днешна Македония?“ от Антоний Тодоров

5. Как се прави PR критика на една недочетена книга“ от Бойко Василев

6. „За македонските спорове“ от Петър Добрев

7. „Македония, сянка в метафизиката на идентичността“ от Стефан Попов

8. „Към Македония с необременен поглед“ от Тодор Абазов

9. По отношение на Македония българите още са махмурлии“ от Раймонд Детрез

10.
Кой казва кой е експерт? от Лиляна Деянова

11. „Македония – мръсна приказка. Разговор с Иван Кръстев“ от в. „Култура“

12. „,Каква ни е Македония?‘ през погледа на един македонски журналист“ от Виктор Канзуров

13. „Записки на махмурлията“ от Веселин Кандимиров

Подминало ме е историческото щастие да уча в АОНСУ, както и да работя с Александър Лилов или Георги Първанов. Но като „прост журналист“ се занимавам с темата „Македония“ и по тази линия съм ставал обект на критики от Чавдар Маринов - не по-несериозни от тези, отправени към авторския колектив на книгата „Македония на кръстопът“. Не мисля, че и чрез тях той само е искал да трупа рейтинг.

Работата ми с Македония (повече от петдневна) ми дава смелостта да се намеся в спора за това как да се говори и пише за македонските работи. Тук не искам да навлизам в конкретните лични спорове, а да погледна малко по-общо на случая като сблъсък на поколения и оттам – като сблъсък на две съвсем различни гледни точки по македонския въпрос. Мнението ми може да не се хареса на някои, далеч по-утвърдени от мен, изследователи, но мисля, че живеем във време, в което не всяка критика веднага трябва да се заклеймява като „лъжа, фанатизъм и гнусен донос“.

Точно такива думи бяха употребени за статията на Чавдар Маринов „Как се прави спешна антропология“, като в общи линии авторът бе навикан да не се меси в играта на батковците, които много отдавна пишат за Македония. Но, доколкото знам, за научната вещина няма възрастов ценз. Няма и монопол над темите за изследване, както и „свещени крави“, които не подлежат на критика.

Със сигурност обаче има огромно по обем говорене за Македония и ако бегло погледнем отношенията между двете държави, то явно не е особено продуктивно. Точно защото е повече говорене, а не познание. В този смисъл Чавдар Маринов, по мои впечатления, е един от най-запознатите български изследователи по темата, както и един от броящите се на пръстите на ръката млади учени, които изобщо се занимават с тази област. Затова се учудвам, че статията му буди толкова негативни реакции, вместо радост, че има млади учени, които разсъждават критично на тема „Македония“.

Защото, ако обвиняваме много македонци, че имат идеологизирана представа за България и падат жертва на настоящи и минали пропаганди, не трябва да забравяме, че почти същото е и положението в България. У нас на въпроса се гледа предимно през погледа на историографията, като мненията не се отдалечават от разбиранията за нация и държава от XIX век. Със същата риторика постоянно се пишат статии, а телевизионни водещи дават мнения и пускат весели шегички за македонците, „които, ако се изкъпят, ставали чисти българи“. Политиците изцяло прихващат общия патриотичен напън и единствената тема, по която са напълно единни, е „несъществуващото“ македонско малцинство в България. С умиление можем да си спомним националното единство на българските евродепутати през 2006 г., когато „зелените“ в Европейския парламент поискаха да се прекратят изкуствените прегради за регистрация на политически партии на етнически македонци в България. Обединените дипломатически усилия на всички български партии спряха това „кощунство“, а Станимир Илчев се похвали, че „в Европейския парламент работи огромно мнозинство от трезво мислещи хора, с достатъчно добра политическа, но и историческа култура“.

Дипломатическите сили на България обаче явно не стигат за Съда в Страсбург, където държавата беше осъдена, че не регистрира ОМО Илинден-Пирин. Случаят мина тихомълком, а на партията й беше отказана повторна регистрация. Това е чудесен пример за абсолютната самозаблуда, в която на моменти изпада страната ни по македонския въпрос. Загледана в националистическите си версии на историята, България не само не е наясно с реалността в Македония, но отказва да си отвори очите дори когато Европейският съюз настоява.


Small Ad GF 1

От самозаблуди се излиза с много труд и безкомпромисни обективни изследвания. Такова е впечатлението ми от работите на Чавдар Маринов, но той е бяла лястовица сред цялата литература, която излиза на тема „Македония“. Бихме очаквали учените около Антонина Желязкова също да притежават нужната доза критичност, но това, за жалост, не личи от откъсите от книгата „Македония на кръстопът“ и особено от реакциите след статията на Маринов.

Тези реакции бяха много повече лични и емоционални и по-малко научни. Не се разбра в какво по-точно греши в оценката си Чавдар Маринов. Не се видяха конкретни аргументи срещу неговите тези. Единствено Бойко Василев спомена, че многократно е „чувал“ подобни мнения, като изказаните в книгата. Но дори това да е така, не виждам смисъл да се преповтарят без никаква критичност отдавна известни неща, повечето стереотипни.

За жалост, нещо подобно прави българската наука от доста време по македонския въпрос. В периода след 1944 година, когато се полагат и основите на днешна Македония, българските учени по идеологически причини мълчат. За да започнат да говорят през 60-те, отново по идеологически причини. Македонският въпрос става много популярен и по време на патриотичната вълна покрай Людмила Живкова. Точно това поколение учени и до днес говори за Македония и то по начина, научен от тоталитарните времена. Историята е много повече идеология и пропаганда, отколкото наука. Днес по-млади изследователи, без натрупвания от старата система, физически почти липсват. Техният сблъсък с някогашната номенклатура обаче е неизбежен и добре се вижда от последните броеве на „Култура“.

Както отбелязва Чавдар Маринов, повечето от тезите на бившата номенклатура са много удобни, включително за дясно мислещата и либерална аудитория, която иначе иска да се разграничи от „Гоце“, „Иван“ и т.н. Тук обаче стои въпросът дали тази аудитория, в която включвам и себе си, иска да остане с романтичните спомени от комитските времена на дядовците си, или да работи с реалността. За хора, чиито предци не са правили разлика между България и Македония, е удобна илюзия да четат за „галопиращите метастази“ край Вардар, но истинският живот там е друг.

Тази фалшива българска представа вече се осъзнава и от някои българи в Македония. В този смисъл сдружението „РАДКО“ трудно може да се приеме за изразител на мнението на всички, най-малкото, защото е подвластно на националистическата риторика, добре позната от някои сутрешни предавания по БНТ1. Тук по никакъв начин не искам да омаловажа усилията на Владимир Панков, който наскоро осъди македонската държава в Страсбург. Неговият случай, както и много други, напомня, че българите в Македония имат нужда от подкрепа, но тя може да бъде единствено в рамките на приетите в Европейския съюз ценности. Българите в Македония имат нужда от защита на свободата на словото, правото на самоопределение, свободата на сдружения, а не от поредната доза национализъм в България, която само да ги злепоставя допълнително пред съгражданите им македонци.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Българските действия трябва да се ориентират именно към подобряване не състоянието на българите в Македония, а не към великодържавни мечтания за СанСтефанска България. Но едва ли България може да очаква пълни права на българите в Македония при положение, че не признава македонците у нас. За кого по-точно представляват опасност малцината определящи се като македонци в Пиринска Македония, че държавата повторно не регистрира ОМО Илинден-Пирин? Тенденция към промяна не се вижда.

Когато наскоро Бойко Борисов беше интервюиран от македонския вестник „Дневник“, той определи въпроса с македонците в България като „несериозен“... Което е добро описание на цялостното отношение по македонската тема в България. Критикуваме македонската преса за лошо отношение към българите, но колко души у нас реално я следят и могат да говорят с конкретни публикации? Наясно ли са учените с сегашната политическа обстановка в Македония, с процесите в обществото, или предпочитат да се връщат към времената на Гоце и Даме? Подготвени ли са и българските журналисти да пишат за Македония? След приемането на страната ни в Европейския съюз логично се повиши броят на македонците, които искат да вземат български паспорт. Всичко това беше представено на страниците на „Труд“ и „24 часа“ по начин, доста различен от добросъседския тон. С иронично снизхождение македонците бяха определяни като „неосъзнати българи“ със „смешни“ имена, като Лимонка, Лоза, Македонка и Зуле, които се тълпят като добитък пред гишетата за паспорти. Каква очакваме да е реакцията?

Крайно време е да се разбере, че македонският въпрос не може повече да бъде място на сблъсък между македонския и българския национализъм. Това единствено пречи на опитите за добронамерени контакти и от двете страни. Пречи на българите в Македония, пречи на македонците в България, затруднява икономическите и културните контакти. България още дълго може да се самозалъгва, че македонската идентичност е на път да се сгромоляса и всички само чакат да се запишат в „РАДКО“. Резултат обаче няма да има. Затова, ако учените виждат смисъл да разискват проблема „Македония“, е по-добре да се вгледат първо в самите себе си и в начина, по който интерпретират историята. Нещо подобно им напомня и Чавдар Маринов. Това не означава, че трябва да приемем македонската версия за миналото. Споровете обаче трябва да се водят от подготвени учени, а не от телевизионни водещи, както често сме били свидетели. Да, Македония също трябва да преразгледа своя неадекватен националистически поглед върху историята, но нека България й служи като добър, а не като лош пример.

Затова е абсурдно да се демонизира учен като Чавдар Маринов, който е един от малцината, погледнали на македонския въпрос по нов и адекватен начин. Още по-абсурдно е да се критикува със сентенции като „много чело, много знае“. Доколкото ми е известно, историците трябва да са максимално компетентни, а не да си служат с общоизвестни стереотипи. Това се постига с четене. Точно четене, подготовка, конкретика и специализирано обективно познание може да помогне за реално подобряване на отношенията ни с Македония. Представителите на някогашната номенклатура така и не постигнаха нещо подобно. А ако си припомним мнението на Стоян Михайловски: „македонски деец не е оня, който си служи с македонското дело, а оня, който служи на македонското дело“.


Източник

 

Петър Добрев е журналист и докторант към Исторически факултет на Софийския университет.

Pin It

Прочетете още...