От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Международният криминален трибунал за бивша Югославия отсъди, че босненско-сръбският военен командир Ратко Младич е виновен в извършване на геноцид, заради участието му в клането от 1995 в Сребреница, плюс други жестокости. Славенка Дракулич размишлява върху една фотография от първите дни на босненския конфликт и какво точно тя ни казва за естеството на злото.

Всички ние мислим, че знаем какво е злото – и как то изглежда. Имаме достатъчно примери от историята – както от онази от недалечното минало, така и от най-новата, от наше време. Но за да покажем за какво именно разговаряме днес, изглежда полезно да погледнем още веднъж към нея – искам да кажа, буквално.

Понятието за зло е древно и всички религии включват още в първите си набори от правила инструкции за борбата срещу него. Интересно, ние не сме намерили някакво по-добро, по-точно понятие и до днес.

Но нека разгледаме по-внимателно фотографията на Рон Хавив: какво виждаме?

 

2017 12 Drakulic Bosnia
Фотография: Рон Хавив.
Източник: Courtesy of Ron Haviv/Biography of a Photo

 

Войник рита телата на мъртви или умиращи цивилни граждани. Трудно е да се различат отличителните му знаци или националност от снимката, но ние знаем, че тя е била направена на 2 април 1992 в Биелина, Босна. Мъжете в униформи са сръбски полувоенни, „Тигрите“ на Аркан [Желько Ражнатович], намиращи се в акция за избиване на мюсюлманските жители на това малко градче – нещо, което по-късно получи названието „етническо прочистване“. Стратегията се оказа много ефективна: само 10% от първоначалното мюсюлманско население е останало в региона след войната.


Small Ad GF 1

Не си спомням къде видях тази снимка за първи път – дали беше в някой чуждестранен вестник или може би някой беше ми я посочил – но тя остана с мене, в мене. През 2003, когато Предраг Лукич, редакторът на „Федерална трибуна“, малко издателство в Хърватска, предложи да я сложим на корицата на моята книга за военни престъпници, Те никога не биха убили и муха, аз се съгласих, разбира се – макар и да знаех много добре, че не особено много читатели в страната ми биха посегнали към книга с такава корица. Действително, издателите на петнадесетте страни, в които тя беше преведена по-късно, не приеха снимката за корицата ѝ.  Чувстваха се ужасени от идеята.

Но същата снимка беше избрана от списание Time и международен екип от куратори, като една от стоте най-влиятелни фотографии на всички времена.

Онова, което наистина си спомням добре е как се чувствах, докато гледах снимката за първи път: внезапната липса на въздух, сякаш за миг бях забравила как да дишам; празнотата, която тя създаде в гърдите ми; ужасът, който породи в съзнанието ми, когато очите ми попаднаха върху двете жени и мъжа, лежащи на асфалта; кръвта, процеждаща се изпод тях.

Може би беше заради онази жена. Забележете, че жената носи бял, ръчно плетен пуловер, който войникът се кани да ритне, ръцете ѝ обвити около главата; ако не сте внимателни, може би ще игнорирате този жест или дори ще си помислите – глупаво! – че тя се преструва на мъртва или крие лицето си. Но когато се вгледате отново, когато наистина се съсредоточите, вие ще видите, че това може да бъде единствено безнадежден опит да се предпази от съдбата на жената, която лежи до нея. Главата на другата жена е разбита, можете да видите отворената рана над ухото ѝ; земята под нея е все още мокра от кръвта ѝ.

А сега нека за момент се обърнем към лявата страна на фотографията: изглежда така, сякаш ситуацията вляво няма почти нищо общо с онова, което се случва вдясно. Двама войници в полувоенни униформи минават покрай телата, лежащи на земята. Те гледат напред, без да обръщат внимание на онова, което върши колегата им. Двете части на фотографията биха могли да бъдат напълно отделени една от друга, макар че единият от войниците почти се е препънал в крака на мъртвия мъж, толкова близо са до него. Съдейки по начина, по който държат оръжията си, те изглежда търсят други цивилни, които да убият. Според Международния криминален трибунал за бивша Югославия, пред който същата тази фотография е била използвана като свидетелство на обвинението, само на този ден те са убили между 48 и 78 мюсюлмански цивилни граждани, но се подозира, че са убили много повече: между 250 и 1000.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Така че, наистина, защо би трябвало да им пука за онези, които вече са убити?

Именно този дисбаланс – между тяхната незаинтересованост и неговата ангажираност – насочва вниманието ни обратно към войника, който се кани да ритне жената с десния си ботуш.

Той, или по-скоро позата му, излъчва множество разнообразни емоции. Лесно е те да се разчетат: дори ученици от горните класове или студенти, когато виждат тази снимка (както го правят по време на документалния филм Биографията на една снимка, който в момента заснемат авторът на фотографията и неговата съ-режисьорка Лорън Уолш), разпознават в агресията му страх, ярост, презрение, омраза.

Но това не е всичко, което човек може да види тук.

Защото – и отново, трябва да гледате внимателно – някъде по средата ѝ се намира микроскопичен детайл, който всъщност е най-показателният от всички, той е ключът към цялата сцена. В лявата си ръка войникът държи фас на цигара. Той е почти невидим, но е там.

Този фас разказва на нас, наблюдателите, една скрита история. Той ни казва, че войникът, докато пуши и върви, може би в кратка пауза между убийствата (човек не може да разстрелва хора нонстоп; всеки има нужда от пауза) – е направил кратко отклонение, за да порита тези хора на земята. Очевидно, дори и през почивката си той не може да устои на импулса да удря тези тела, макар че работата вече е свършена – те са мъртви.

Ние можем да видим, че той полага допълнително усилие, че извършва един допълнителен акт на насилие. Защо? Дали защото за него врагът не е достатъчно мъртъв? Не, това е така, защото не е достатъчно врагът (който вече не е личност!) да бъде мъртъв; той трябва да бъде унижаван и в смъртта. Войникът има нужда да рита мъртвия човек, както би ритнал мъртво куче – гневен, защото животното го е залаяло или ухапало. Само дето човек не рита хора, освен ако вярва, че те са кучета.

Именно това е, което се случва тук – той ги рита, и чрез този акт на крайно насилие ги превръща в кучета, боклук, нищо.

А цигарата в ръката му е нещото, което го издава; той е излязъл, за да унижава и обезчовечава в „свободното си време“, което прави поведението му дори още по-отвратително.

Но дали това е краят? Не, цигареният фас разкрива още повече; има нещо лично в неговото отношение към мъртвите тела. Този войник се държи така сякаш познава хората, които рита.

И по някакъв начин той го прави. Те говорят един и същи език, те са живели в същата страна, той харесва храната им, познава навиците им и начините им на живот. Може би в градчето си той е ходил на училище заедно с някои мюсюлмани. Някои от тях са били негови приятели. Може да се каже, че те са толкова близо до него, че той не може да бъде безразличен, не може да контролира чувствата си.

Този факт го прави дори още по-гневен и бесен.

Но какво би било, ако жената в плетения пуловер само се преструва на мъртва? Какво би било, ако войникът просто проверява дали цивилните на земята се опитват да го надхитрят? В края на краищата, той трябва да бъде сигурен. Ако това би било снимка на рутинна проверка, щеше ли тя да бъде по-малко ужасяваща?

Фотографията на Рон Хавив е картина на войната, на която и да е война. Всички съставни части са тук. Но това е картина и на гражданска война; война на хора, които са живели прекалено близо едни до други, така че не могат да се убиват взаимно без емоции.

Войникът би могъл да подмине, като другите двама. Но той не го е направил. Вместо това той е избрал да изрази гнева си, може би – кой знае? – дори несъзнателното си отчаяние, като наруши още едно голямо табу, онова срещу поругаването на тялото на мъртво човешко същество.

Без съмнение това е картина на злото, като акт на „колективна идентичност“, според автора на Станфордския затворнически експеримент Филип Зимбардо

Или картина на обратната страна на човешката природа, или човешкия потенциал, който притежава способността както за добро, така и за зло.

Това е пример за нещата, с които си имаме работа при една такава дискусия.

Това е нещото, което трябва да променим.

Текстът се основава на презентация,
направена от авторката по време на
Централноевропейския форум,
проведен в Братислава на 18 ноември 2017.

Източник

Славенка Дракулич (род. 4 юли 1949, в Риека, бивша Югославия) е хърватска писателка и журналистка, пише на хърватски и английски езици. Следва литературознание и социология в Загребския университет. От 1982 г. се занимава с журналистика, писала е за различни хърватски издания, в това число – на феминистки теми. Омъжена за сърбин. След като в началото на 1990-те години е обвинена от националистическия печат, заедно с Дубравка Угрешич и още няколко хърватски писателки, в недостатъчен патриотизъм, и причислена към „вещиците“, носещи развала на хърватския народ, тя напуска страната. Живяла е в Швеция. Сега поделя живота си между Стокхолм и Загреб. Публикува във водещи либерални издания като New York Review of Books, New Yorker и др.

Pin It

Прочетете още...