От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Тази статия предлагаме във връзка с публикувания по-рано текст на Тина Бийти Краят на постмодернизма, като пример за религиозно-критичните текстове, на които се позовава английската изследователка.
Има четири непреодолими възражения срещу религиозната вяра: че тя предава напълно погрешно произхода на човека и космоса; че поради тази изначална грешка тя успява да съчетае в едно максимума на угодничество и максимума на краен субективизъм; че тя е както резултат, така и източник на опасно сексуално потисничество и че в края на краищата тя се основава на пожелателно мислене. 

Не мисля, че би било арогантно ако кажа, че вече бях открил тези четири възражения (както и забелязал по-вулгарния и по-очевиден факт, че религията е използвана от хора, натоварени с временна отговорност, за получаване на власт) преди младежкият ми глас да е мутирал. Морално сигурен съм, че милиони други хора са стигнали до много сходни заключения по много сходен начин – и съм срещал такива хора на стотици места, в десетки различни страни. Мнозина от тях никога не бяха вярвали, а други бяха се отказали от вярата след трудна борба. Някои от тях имаха заслепяващи моменти на неверие, които бяха също толкова силни, макар и може би по-малко епилептични и апокалиптични от онези на Савел от Тарс по пътя за Дамаск. И именно тук е важното нещо относно мен и моите съмишленици. Нашата вяра не е вяра. Нашите принципи не са религия. Ние разчитаме не единствено на наука и разум, защото те са по-скоро необходими, отколкото достатъчни фактори, но ние гледаме с недоверие на всичко, което се противопоставя на науката или насилва разума. Ние може да мислим различно за много неща, но онова, което уважаваме, е свободното изследване, откритата мисъл и заниманията с идеи заради самите тях. Ние не поддържаме убежденията си догматично: разногласието между професор Стивън Джей Гулд и професор Ричард Докинс, отнасящо се до „точковата еволюция“ (punctuated evolution) и незапълнените празноти в пост-дарвинистката теория е доста дълбоко и доста широко, но ние ще го разрешим чрез доказателства и разум, а не чрез взаимно екскомунициране. (Моето собствено раздразнение към професор Докинс и Даниел Денет, заради тяхното предложение, че атеистите трябвало да наричат самите себе си „фарове“, е част от един продължаващ аргумент). Ние не сме имунизирани срещу съблазните на чудото, мистерията и благоговението: за това ние имаме музика, изкуство и литература. Ние смятаме, че сериозните етически дилеми са представени по-добре от Шекспир, Толстой, Шилер, Достоевски, Джорд Елиът, отколкото в митичните морални разкази на свещените книги. Литературата, а не светото писание, поддържа мисълта и – тъй като за това няма друга метафора – също и душата. Ние не вярваме в рая или ада, но никоя статистика няма да покаже, че без тези ласкателства и заплахи ние извършваме повече престъпления на алчност и насилие, отколкото вярващите. (Всъщност, ако някога би било възможно да се направи достоверно статическо проучване, то аз съм уверен, че данните ще сочат в обратна посока). Ние сме съгласни да живеем само веднъж, освен чрез децата си, на които ние с удоволствие правим път, и даваме място. Ние допускаме, че е възможно, ако само веднъж хората приемат факта на своя кратък и труден живот, то може би те ще се отнасят по-добре, а не по-зле едни към други. Ние със сигурност вярваме, че един етичен живот може да се живее и без религия. И ние считаме за факт, потвърден от доказателства, че религията е накарала неизброимо число хора не само да не се държат по-добре от останалите, но и да си дадат разрешение за поведение, което би накарало един съдържател на бордей или етнически прочистител да смръщят вежди.

За нас няма необходимост да се събираме всеки ден, или всеки седем дни, или на всеки благодатен ден, за да заявим своята правдивост или да пълзим и се търкаляме в своята недостойност. Ние атеистите не се нуждаем от свещеници или от каквато и да било йерархия над тях, която да поддържа в ред нашето учение. Жертвите и церемониите са ни противни, както са и реликвите или обожествяването на каквито и да било образи или предмети (включително и предмети във формата на едно от най-полезните човешки изобретения: книгата). За нас никое място на земята не е, нито пък би могло да бъде, „по-свято“ от друго: на показната абсурдност на поклонението, или на чистия ужас на убиването на хора в името на някаква свещена стена, пещера, светилище или скала, ние можем да противопоставим бавната или забързана разходка от единия до другия край на библиотеката или галерията, или обядът с един добър приятел, в търсенето на истина и красота. Някои от тези разходки до библиотечния рафт или галерията разбира се ще ни доведат до контакт с вярата и вярващите – от големите религиозни художници и композитори до творбите на Августин, Томас Аквински, Маймонид и Нюман. Тези мощни учени може и да са написали много зли неща или много глупави неща, както и да са били смешно невежи относно бактериологичната теория на болестите или мястото на земното кълбо в слънчевата система, да не говорим за вселената – и това е простата причина, поради която няма много такива като тях днес, и няма да ги има в бъдеще. Религията каза последните си интелигентни или благородни и вдъхновяващи думи преди много време: или това, или тя мутира в един достоен за уважение, но мъгляв хуманизъм като този на Дитрих Бонхьофер, един протестантски пастор, обесен от нацистите поради отказа да им сътрудничи. Ние няма да имаме повече пророци или мъдреци от старото време, което е причината, поради която днешната набожност е само ехо и повторение на вчерашната, понякога изострена до крясък, за да се отблъсне ужасната пустота.

Докато някои религиозни апологии са великолепни по своя ограничен начин (нека си припомним Паскал), а други са мрачни и абсурдни (тук не може да се избегне името на К. С. Луис), то и двата стила имат нещо общо, а именно ужасната тежест на напрежението, което трябва да понасят. Колко усилия са нужни, за да се утвърди невероятното! Ацтеките трябваше да разпарят по една човешка гръд всеки ден, за да са сигурни, че слънцето ще изгрее отново. От монотеистите се очаква да додяват на божеството си още по-често, освен ако то е глухо. Колко много суета трябва да бъде прикрита – при това не особено ефективно – за да се преструва човек, че е обект на един божествен план? Колко самоуважение трябва да бъде пожертвано, за да се гърчи човек постоянно в съзнанието за собствената си греховност? Колко ненужни допускания трябва да бъдат направени и колко изопачения са нужни, за да се възприеме и манипулира всяко ново научно откритие като „съответстващо“ на думите на древни, измислени от хора божества? Колко светци, чудеса, съвети и конклави са необходими, за да може първо да се установи една догма, а след това – след безкрайни мъки, загуби, абсурди и жестокости – да бъде тази догма отменена? Бог не е създал човек по собствен образ. Очевидно това е станало в обратна посока, което е и безболезненото обяснение за преизобилието от богове и религии, както и за братоубийството както между, така и сред различните вери, което виждаме навсякъде около себе си и което толкова е забавило развитието на цивилизацията.

Най-меката критика на религията следователно е и ней-радикалната и най-унищожителната такава. Религията е създадена от човека. Дори хората, които са я създали, не могат да се съгласят относно това какво точно са казали или направили техните пророци, спасители или гурута. Още по-малко те могат да ни обяснят „значението“ на по-късни открития и развития, които в началото си са били спъвани или отричани от техните религии. И въпреки това вярващите все още претендират да знаят! И не само да знаят, но и да знаят всичко. Не само да знаят, че бог съществува, че той е създал и ръководи цялата вселена, но да знаят и че „той“ има изисквания към нас – от нашите начини на хранене до нашите обреди и сексуалния ни морал. С други думи, в една огромна и сложна дискусия, при която ние знаем все повече и повече за все по-малко неща, но продължаваме да се надяваме на просвещение в нейния ход, една фракция – самата тя състояща се от враждуващи помежду си фракции – има чистата арогантност да ни казва, че ние вече разполагаме с цялата информация, от която се нуждаем. Такава глупост, съчетана с такава гордост, би трябвало да бъде достатъчна, за да се изключи „вярата“ от дебата. Личността, която е сигурна и която претендира за божествено пълномощно за тази сигурност, днес принадлежи към детството на нашия вид. Това може и да е едно дълго сбогуване, но то вече е започнало и, като всички сбогувания, не трябва да се проточва прекомерно.


Small Ad GF 1

Аргументът с вярата е основанието и произхода на всички аргументи, защото той е началото – но не и края – на всички спорове за философия, наука, история и човешка природа. Той също е началото – но в никакъв случай края – на всички диспути относно добрия живот и справедливия град. Религиозната вяра е, точно защото ние сме все още еволюиращи същества, неизкоренима. Тя никога няма да отмре, поне докато не се освободим от страховете от смъртта, тъмнината, неизвестността и страховете едни от други. Поради тази причина, аз не бих я забранил дори и ако мислех, че бих могъл. Много щедро от моя страна, може би ще кажете. Но ще ми подарят ли религиозните хора същото снизхождение? Питам това, защото има една много реална и сериозна разлика между мен и моите религиозни приятели, която истински сериозните приятели са достатъчно честни, за да признаят. Аз бих бил напълно съгласен да отида на бар-митцвата на техните деца, да се възхищавам на техните готически катедрали, да „уважавам“ тяхната вяра, че Коранът е бил диктуван, макар и изключително на арабски език, на един неграмотен търговец, или да се интересувам от Вика, Хинду и Джаин утешения. И, както това се случва често, аз ще продължавам да го правя без да изисквам любезно съответно отношение – което е те от своя страна да ме оставят на мира. Но в края на краищата религията не може да направи нещо такова. Докато пиша тези редове и вие ги четете, вярващи хора планират по различни начини вашето и моето разрушение, както и разрушението на трудно извоюваните човешки постижения, за които вече говорих. Религията отравя всичко.

Източник

Кристофър Хитчинс (1949–2011) е британско-американски автор, журналист и литературен критик. Той е бил сътрудник на Vanity Fair, The Atlantic, World Affairs (journal), The Nation, Slate, Free Inquiry, както и на различни други медии. Хитчинс е широко известен политически активист, чиито книги-бестселъри, ерудиция (и показност) го поставят сред най-добре познатите публични интелектуалци от последните няколко десетилетия.

Pin It

Прочетете още...