Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

1. Предварителни бележки


В ГДР се разказваше следният виц: Шефът на ГЕСП Ерик Хонекер изненадващо умира и отива – разбира се – в ада. На входа дяволът го пита дали иска да отиде в комунистическия, или в капиталистическия ад. Хонекер не е сигурен и затова дяволът му позволява да хвърли поглед и в двата. Партийният шеф е изумен, че в капиталистическия ад е толкова празно, докато в комунистическия е огромна блъсканица. Дяволът му обяснява причината: „Много просто: в капиталистическия ад хората се заливат с катран, пробождат се с пирони и се пекат на огън. В комунистическия се случва същото, само че често липсва катран, понякога няма пирони, а нерядко няма дори и дърва за огрев“.

След падането си през октомври 1989 г. шефът на ГЕСП Ерик Хонекер не попадна нито в капиталистическия, нито в комунистическия ад.

Вместо това един пастор му осигури убежище. След това избяга в една съветска военна база. А накрая излетя за Москва при една акция сред нощната мъгла. Тъй като Федералната република настояваше за неговото предаване, той се укри в чилийското посолство, което след мъчителни преговори го отпрати през юли 1992 г. Въпреки че най-накрая той беше екстрадиран в Германия, никога не беше осъден за действията си като диктатор в ГДР. Производството за разстрелите по западната граница беше прекратено през януари 1993 г. заради заболяването му от рак. Хонекер отлетя при дъщеря си в Чили, където през май 1994 г. мирно умря на 81 години.

Съдбата на държавния и партийния водач на ГДР, който управлява 18 години страната с твърда ръка, е типична за преработването на комунистическата диктатура в Германия. Сметка беше потърсена на малцина от отговорните за 40 години подтисничество. Както в много други страни от Източния блок, несправедливостите останаха в голяма степен ненаказани. До всеобхватно обновление на личния състав не се стигна и жертвите бяха недостатъчно обезщетени. Този подход към комунистическата диктатура си има своите причини и те произтичат в най-голяма степен от начина, по който системата беше свалена. Той повлия в значителна степен и на днешните обществени настроения към ГДР. По този въпрос бих искал да поговоря нататък.

2. Мирната революция

Изминаха 20 години, откакто беше свалена диктатурата на ГЕСП в Източна Германия. Нека си спомним още веднъж за историческия ход на събитията: след символния демонтаж на граничната стена между Унгария и Австрия десетки хиляди жители на ГДР опитаха през лятото на 1989 г. да напуснат нелегално ГДР през Унгария. По същото време се стигна и до масово нападение над многобройни западногермански посолства в Източния блок. Говореше се, че на настанилите се в посолствата рано или късно ще им бъде позволено да напуснат страната. Образът на това масово бягство по телевизията, който се противопоставяше на радостните тържества по случай четиридесетгодишнината на ГДР, спомогна значително за делегитимацията и дестабилизацията на управлението на ГЕСП.

И в самата ГДР се стигна за пръв път до по-масови протести. Граждански сдружения разкриха през май 1989 г., че ГЕСП е фалшифицирала резултатите от общинските избори. Последствието беше значителна загуба на доверие към режима. По същото време организациите за защита на човешките права и на околната среда засилиха активността си. Тези, чиято молба да напуснат ГДР беше отхвърлена, загубиха страх от репресиите на режима, защото се надяваха, че ФРГ рано или късно ще ги откупи от затвора. Отказът на диктатурата в ГДР да се присъедини към политиката за реформи на Горбачов доведе в края на 80-те години до нарастващо недоверие дори в преди верни на режима кръгове.

Към това се прибави и икономическата криза. През октомври 1989 г. шефът на централната планова комисия пресметна, че производителността на труда в ГДР е с 40% по-ниска от тази във ФРГ. 52% от пътищата, 54% от промишлените, 67% от строителните съоръжения бяха амортизирани. От години ГДР харчеше повече, отколкото изкарваше, което я беше прояло отвътре. За да се покрият покачващите се държавни разходи, през 1989 и 1990 г. бяха сключени допълнителни заеми в размер на 20 милиарда марки. По този начин общата задлъжнялост на ГДР скочи на 140 милиарда марки. Таен документ на началника по планирането гласеше, че само за да се предотврати възможността за ново покачване на задълженията, стандартът на живот в ГДР трябва да падне с между 25 и 30%. Това обаче би направило ГДР „неуправляемо“, добавяше той.

Върхушката на ГДР не знаеше как да реагира на знаците за криза. Докато в миналото натискът идваше само от проспериращия Запад, сега гласността и перестройката откриха втори фронт на Изток. Политическите репресии заплашваха не само отношенията с ФРГ, от което ГДР силно зависеше икономически заради високата си задлъжнялост. Подкрепа не идваше и от Съветския съюз. За разлика от народното въстание от юни 1953 г., водачите в Москва не показваха вече готовност в случай на криза да изпратят в подкрепа на ГЕСП и военни части. В тези трудни времена към проблемите се присъедини и липсата на способна да действа личност, тъй като през лятото на 1989 г. 76 годишният шеф на партията Хонекер трябваше да бъде опериран от тумор.

При тези условия от плахите протести и критическите дискусии през есента на 1989 г. спонтанно се роди едно масово движение. Защитници на гражданските права основаваха различни независими организации, които вече не бяха под така силен натиск. Все повече недоволни жители на ГДР взимаха участие в неофициалните демонстрации, въпреки че ГЕСП заплашваше дори с употребата на оръжие. Преди всичко в Лайпциг числото на участниците в понеделнишките демонстрации нарасна от няколко хиляди през септември, до 70 000 на 9 октомври и 120 000 на 16 октомври 1989 г. Безпомощни силите за сигурност можеха само да наблюдават как тълпите крещят „Ние сме народът!“. Един ден по-късно Ерик Хонекер беше свален от председателското място в партията.

Под натиска на протестите ГЕСП трябваше да сдаде властта стъпка по стъпка. С един нов закон, приет през ноември, се позволи на жителите на ГДР да напускат страната. Неговото обнародване доведе до падането на Стената на 9 ноември, което беше знакът, че е дошъл краят на режима. В началото на декември водещата роля на партията беше премахната от Конституцията, малко по-късно управляващи и опозиция се събраха на „кръгла маса“. Граждани заеха постовете в министерството на държавната сигурност, което беше закрито в началото на 1990 г. През март 1990 г. се проведоха първите свободни избори в историята на ГДР. Само около година след свалянето на Хонекер от поста му, на 3 октомври 1990 г., ГДР окончателно се присъедини към Федералната република.

Падането на режима на ГЕСП не без причина е описвано с използвания от наследника на Хонекер Егон Кренц термин „Промяна“. За разлика от класическите революции, тогава обезвластяването се осъществи не чрез насилие, а чрез преговори. Опозицията – но също и политическият елит на Федералната република – не беше подготвена за това нито организационно, нито с конкретна програма. Концепция за преустройство липсваше, поради което някои наблюдатели говориха не за революция, а за имплозия. Тимоти Гартън Аш дори създаде изкуствената дума „рефолюция“ (нещо средно между реформа и революция, бел. пр.). За разлика от края на националсоциализма, сега липсваше и външна сила, която да свали стария и да постави новия режим. Федералната република, в която ГДР се вля през 1990 г., беше толкова свързана с бившите властимащи от ГЕСП и Михаил Горбачов, че не желаеше радикална разплата. Този „мирен“ характер на революцията определи и преработването на комунистическата диктатура в Германия.

3.Наказателното преработване на комунистическата диктатура

След края на всяка една диктатура обикновено се поставя въпросът, как участниците в нея ще отговарят за извършените злини. Минимум 270 бегълци през границата бяха убити от куршуми или от мини, около 700 бяха тежко ранени. Повече от 50 политически затворници бяха осъдени на смърт по решение на съдилища в ГДР, а над 1100 – по присъди на съветски военни трибунали. Около 280 000 човека бяха хвърлени по политически причини в затвора, където бяха многократно малтретирани физически и психически. Стотици хиляди бяха преследвани и следени от комунистическата тайна полиция, имаха забрана да работят или бяха загубили имуществото си. Милиони бяха дискриминирани в училище, ощетявани на работното място и тормозени в ежедневието си.

През 1989/ 1990 г. концепция какво да бъде наказанието на отговорните нямаше. Под влияние на масовите протести централната прокуратура започна в края на ноември дузина разследвания. За да бъдат успокоени настроенията сред народа, общо 44 бивши функционери бяха арестувани. Сред тях бяха бившият икономически ръководител Гюнтер Миттаг, бившият председател на работническия синдикат Хари Тиш, бившият министър на държавната сигурност Ерих Милке и бившият министър-председател Вили Щоф. В ГДР бяха обвинени общо над сто човека заради злоупотреба с власт, корупция и фалшификация на изборите. Двадесет и седем получиха окончателни присъди, един от тях ефективна. Но за истински сериозните престъпления като незаконното лишаване от свобода, малтретирането на затворници или убийствата, правораздаването в ГДР не потърси отговорност. За разлика от края на националсоциализма, комунистическите организации не бяха забранени, а министерството на държавната сигурност не беше обявено за престъпна организация.

Присъединяването на ГДР към Федералната република не доведе до някакво по-сериозно търсене на сметка. Наказанието за отговорните не беше включено като условие в договора за обединение. За справедливата присъда над диктатурата на ГЕСП нямаше – за разлика от времето след 1945 г. – нито специален съд, нито наднационални закони и принципи. Вместо това беше определено, че могат да бъдат преследвани само тези деяния, които са били криминализирани както в ГДР, така и във ФРГ. При две възможни наказания за едно престъпление се реши да се избира по-мекото.

Въпросната правна конструкция доведе дотам, че през 90-те години прокурорите и съдиите във Федералната република трябваше отново да се обърнат към социалистическото наказателно право. Безброй деяния или не можеха да бъдат преследвани изобщо, или затова беше нужно заобикаляне на закона. По този начин нарушаването на пощенската тайна, което беше забранено в ГДР, остана принципно ненаказуемо, защото по по-мекото право на Федералната република потърпевшият трябва да подаде оплакване най-късно до три месеца след извършването на деянието. А все пак в ГДР всеки ден 90 000 писма са били незаконно отваряни. Опитите на някои прокурори да заведат дела срещу отговорните за увреждане на чужда вещ или кражба също бяха неуспешни, защото съдилищата смятаха, че щом до момента на деянието писмата вече са се намирали във владение на Щази, деянието е извършено със съгласието на собственика. По подобен начин се аргументираха и при стотиците отвличания от Запад на Изток. По правото на Федералната република отвличанията, продължили по-малко от 7 дена, имат 5 годишна давност. По мнение на съдилищата въпросните деяния на подлежат на съдебно преследване, тъй като отвличането е продължавало само няколко часа или дена – до момента, в който ГДР е издавала заповед за арест. Не се взимаше под внимание, че отвлечените най-често са прекарвали дълги години в източногерманските затвори. Но именно Върховният съд на Федералната република вдигна юридическите бариери до небесата, така че по принцип осъдителна присъда се издаваше само когато подсъдимият тежко е нарушил законите на ГДР или ако е извършил убийство.

Всичко доведе дотам, че след края на управлението на ГЕСП бяха започнати 75 000 производства срещу около 100 000 човека, повече от 98 процента от които бяха прекратени. В крайна сметка бяха отправени 1000 обвинения срещу 1450 човека. Необичайно ниската квота от 1,4 процента на стигналите до процес обвинения показа, че прокурорите искаха да се справят с несправедливостите от комунистическото минало, но законодателството и двойната юрисдикция до голяма степен им попречиха.

Този феномен се показа също и в изхода от съдебното производство. Около половината от подсъдимите бяха оправдани. От останалите 750, в крайна сметка осъдени, около 500 получиха условни присъди, а на 160 им бяха наложени глоби. Само 40 попаднаха в затвора, 30 от които за убийството на бегълци по вътрешногерманската граница. Сред тях бяха четирима члена на политбюро и бившият министър на отбраната на ГДР. От 91 000 високопоставени сътрудници на Щази само двама трябваше да отидат в затвора – единият, защото пиян разстрелял двама минувачи пред работното си място, обвинение, което в ГДР не е било повдигнато, а другият, защото е участвал в бомбен атентат в западноберлинска дискотека. От съдиите, които са изпратили в затвора или дори са осъдили на смърт безброй невинни, един единствен трябваше да престои шест месеца зад решетките. От взелите участие прокурори също беше осъден само един, защото бил солидарно отговорен за две смъртни присъди. През 1993 г. министърът на държавната сигурност Милке най-накрая беше осъден на шест години затвор заради двойно убийство на полицаи преди 62 години, но една година по-късно беше освободен заради „неспособност да излежи присъдата си“.

И другите осъдени най-често биваха освободени предсрочно. Едва 10 човека получиха над 5 години затвор, а нито един над 10. Често наказанието биваше заменяно с условна присъда след излежаване на половината от указания срок, така че само двама престояха в затвора повече от пет години, един офицер от източногерманските гранични войски и споменатият пазач, който излежа седем години за убийство.

В следствие на това повечето от отговорните за комунистическата диктатура формално се считаха за невинни. Надеждата на някои политици, че проявената умереност ще доведе дотам, че функционерите ще се интегрират по-добре в демократичната система на Федералната република, се оказа напразна. Точно поради тези причини голяма част от старите функционери не показаха угризения от стореното. Последният шеф на източногерманската държавна сигурност дори заяви, че тайната полиция на ГЕСП се е „реабилитирала юридически“.

Наказателното преработване на диктатурата не задоволи и жертвите на режима. Тъй като несправедливостите не бяха овъзмездени, много от преследваните по онова време останаха огорчени и обвиниха правовата държава в провал. В обществото се наложи нагласата, че щом толкова малко от отговорните са наказани, значи комунистическият режим е бил сравнително безвреден. Особено в Източна Германия мнозина отказаха да възприемат ГДР като неправова държава.

4. Обновлението на личния състав в Източна Германия

След 40 години диктатура почти всички важни постове в ГДР бяха заети от верни на ГЕСП кадри. Това важеше не само за икономиката, политиката и управлението, а и за културата, науката, медиите и образованието. Затова и една от централните задача при преработката на комунистическото наследство беше да бъдат взети мерки за обновление на личния състав. Трябваше да се направи всичко възможно новата демокрация да бъде изградена от демократи.

Източногерманските защитници на правата на гражданите и западногерманските политически елити нямаха единна концепция за въпросното обновление. Стратегиите и критериите не бяха съгласувани между различните градове, федерални провинции и дори учреждения.

За разлика от Чехия, в Германия не се практикуваше проверка за бивши партийни прояви. Но дори когато такива явно имаше, до уволнение според договора за обединението на двете Германии до 1993 г. можеше да се стигне само при „липса на личностни качества“. В някои области трябваше да се попълнят анкети с указанието, че грешно подадената информация може да доведе до уволнение.

В Германия проверки засягаха само бившите дейности на службата за държавна сигурност, тайната полиция на ГЕСП. До юни 2005 г. бяха извършени 1,7 милиона подобни проверки над дейността на Щази. Но и тук подходът не беше единен. Според закона за документацията на Щази от 1992 г. публичната администрация, както и депутатите, адвокатите, църковните служители и др. можеше да бъда проверявана за сътрудничество. В икономиката – както и при източногерманските вестници или частните охранителни фирми – единствено ръководните кадри биваха изкарвани „на светло“. При това не ставаше дума за стриктни предписания на закона, а всяка институция имаше правото сама да вземе решение по въпроса. Бундестагът например реши, че проверката над депутатите е доброволна и може да бъде извършена против желанието на заинтересования само при основателно подозрение.

По тези причини обхватът на проверките за принадлежност към Щази премина по различен начин. Простата закономерност беше, че колкото е по-консервативно управлението, толкова по-интензивно се проверяваше. В западногерманските федерални провинции и в Западен Берлин почти никой не беше проверен. По тези причини всичко се извърши с празноти и впоследствие отново и отново се появяваха публични спекулации за нечие сътрудничество с Щази. Едва по-късно стана случайно известно, че западногерманският полицай, който на 2 юни 1967 г. застреля студента Бенно Онезорг, е бил сътрудник на Щази и член на ГЕСП. Главното последствие беше, че със седмици се води дискусия за степента на влияние на ГДР върху тогавашното студентско движение.

Нееднозначни бяха последиците и когато нечия принадлежност към Щази станеше известна. Според договора за обединение сътрудници на Щази можеха да бъдат уволнени само когато това застрашава запазването на трудовото правоотношение. Преценката за това обаче лежеше в ръцете на съответния работодател. По този начин в източногерманската полиция например около 1800 сътрудници на Щази запазиха работата си. През 2001 г. стана ясно, че и при централногерманското радио са били освободени едва двама от седемдесет и шестимата, свързани с Щази. А през 2008 г. разбрахме, че дори във ведомството, пазещо архивите на Щази, работят 54 щатни и двама нещатни бивши сътрудници.

От много непълните данни от петте източногермански федерални провинции става ясно, че повече от половината от разкритите 28 000 бивши сътрудници на Щази в провинциалната администрация са запазили работата си. Трудовите съдилища междувременно се погрижиха някогашните сътрудници да могат да бъдат освободени само ако преди това са отрекли в писмена форма принадлежността си към Щази.

Нямаше специални правила как да се процедира дори и с бившите информатори на Щази, заемащи сега високи политически постове. Само в областния парламент на Саксония стана възможно да бъде оспорен мандатът на един депутат по подобно обвинение пред Конституционния съд – опит, който все още е безплоден. Разбира се, парламентарните фракции могат да изключат определен депутат заради неговата принадлежност към Щази, но това никога не се е случвало, въпреки повече от двадесетте бивши сътрудници, намерили място в парламента. По този начин част от Бундестага по това време бяха един щатен и няколко нещатни сътрудници, всички представители на „левите“. И в източногерманските областни събрания от квотата на „левите“ бяха излъчени дузина бивши сътрудници. В Бранденбург както шефът на партията, така и председателката на парламентарната група и партийният говорител бяха бивши сътрудници на службата за държавна сигурност.

5. Регулиране на обезщетенията

Съществен елемент при преработването на една диктатура е обезщетението на жертвите. В договора за обединение ГДР и Федералната република се разбраха, че преследваните по политически причини ще бъдат реабилитирани, незабавно и справедливо обезщетени. Още по време на ГДР някои единични присъди бяха касирани от съдилищата. До 1998 г. близо 164 000 човека в Източна Германия бяха подали молба за реабилитация. В повечето случаи молбата им биваше удовлетворена. Приетият през 1992 г. пръв закон за поправяне несправедливостите, извършени от ГЕСП, определи обезщетение от 150 евро за всеки месец прекаран в затвора. А обезщетението за функционерите на ГЕСП, съдебното производство срещу които е спряно поради неспособност да лежат в затвора, беше двойно по-голямо. По тази причина преследваните от бившия режим с години атакуваха закона. През 2000 година и на тях им беше присъдена въпросната сума (300 евро, бел. пр.)

В бъдещите закони за поправяне несправедливостите, извършени от ГЕСП, бяха определени и компенсации за ощетяване на работното място, особено за бедните и пенсионерите. Още от началото обаче бяха сложени строги финансови граници на тези обезщетения. По този начин преследваните, които изкарват по-малко от границата за социална помощ, ако подадат молба, получават 184 евро на месец; пенсионерите – 123 евро, което от тяхна гледна точка е повече милостиня, отколкото обезщетение.

За разлика от обезщетенията за жертвите на националсоциализма, в случая с тези на социализма бяха взимани под внимание само такива ощетявания на работното място, при които преследваният е загубил работата по политически причини. Не се взимаше предвид, когато дори не е допуснат до матура, следване или кариера. По тази причина голямата част от преследваните от режима в днешни дни получават по-нисък доход от някогашните партийни функционери. След решения на Конституционния съд последните запазиха придобитото още по време на ГДР право на висока пенсия. По тази причина през 2007 г. беше взето решението, че преследвани от режима, които са лежали повече от 6 месеца в затвора и изкарват по-малко от 1000 евро, ще получават пенсия от 250 евро, при което размерът на пенсията им по старост не се взима предвид.

Голяма част от жертвите в Германия са на мнението, че са обезщетени крайно недостатъчно. Има и критики, че последствията от прекараното в затвора време, които са довели до неработоспособност, се признават в 3 до 4% от случаите. Много конфискации по политически причини също не бяха обявени за нищожни, най-често когато са били по съветска заповед или са с пренебрежимо малки последствия. Поради тези причини много от мерките на ГЕСП срещу политическите й противници продължават да имат ефект дори в настоящето.

Преследваните от комунистическия режим се радват на слабо обществено внимание. Представянето на техните интереси е лошо организирано и има маргинално политическо влияние. Двадесет години след свалянето на диктатурата на ГЕСП само една шепа паметници, улици или училища напомнят за участниците в съпротивата или политически преследваните в ГДР. В медиите по правило се тематизират само конкретни отделни случаи.

6. Историческото преработване на диктатурата на ГЕСП

Една съществена задача при преработването на една диктатура е изследването на тайните й методи на функциониране. По тази причини още от началото на 90-те години беше вдигната забраната за достъп до актовете на партията и на държавния апарат, включително и на външното министерство. Тази документация отдавна е открита и из нея може да бъде търсено дори с интернет търсачки. И все пак в периода 1989/1990 г. ГЕСП-ЛП беше успяла да унищожи голяма част от документите си. По този начин документите на партийните отдели за партийните финанси, въпросите на сигурността и тайните плащания на „приятелски“ организации на Запад бяха до голяма степен унищожени с машини за рязане на хартия. Жертва на този „унищожителен“ поход паднаха картотеката на членовете на партията и кадровите досиета на ГЕСП.

От документацията на Щази бяха унищожени, преди всичко в централата, около 20%. От останалите досиета, които подредени едно до друго биха били дълги 110 км, досега са разкрити по-малко от половината.. По закона за достъп до документацията на Щази сътрудниците на Щази могат да разглеждат архива свободно, докато на обикновените хора се показва само тяхното собствено досие. Това води до тежки ограничения при изследванията, особено заради методите на Щази за прикриване на личните данни и дългия период на чакане.

Въпреки тези затруднения, в началото на 90-те години се стигна до същински бум в изследванията на тема ГДР, благодарение на който много от тайните на контролираната от ГЕСП държава бяха извадени на светло. В тази връзка две анкетни комисии на Бундестага изиграха важна роля, поръчвайки многобройни студии по въпроса. От средата на 90-те години интересът в общи линии спадна значително, така че в днешни дни историята на ГДР не играе важна роля в повечето университети. През 2000 г. 62% от немските висши учебни заведения не предлагаха дори и отделни лекции по този предмет.

Междувременно се забелязва и отместване от „твърдите“ към „меките“ области на изследване. С предпочитане се изучават ежедневието, потреблението и архитектурата, докато властта, подтисничеството и съпротивата срещу него се тематизират доста по-рядко. При интерпретацията на ГДР също се стигна до промяна. Докато в началото комунистическата диктатура беше представяна като тоталитарно управление, по-късно се появиха и термини като „социална диктатура“ или „диктатура на консенсуса“, които оценяваха значението на подтисничеството по-слабо.

7. ГДР в общественото съзнание

До подобен обрат се стигна и в общественото възприятие на диктатурата на ГЕСП – преди всичко в Източна Германия. Ясно изразената негативна картина след рухването на комунизма избледня за последните 20 години. Незнанието и грешните интерпретации рязко се увеличиха и до голяма степен определят възприятието. При положение че престъпленията на комунизма са в по-голямата си част неизвестни на населението, мнозинството смята, че ГДР е била особено социално ориентира, държава за пример при организацията на здравеопазването и образованието. Многократно се стигна до вълни на т.нар. „осталгия“ (от носталгия и изток (Ost), бел. пр.), при което ГДР се превръщаше в обект на печален култ.

Тези настроения бяха поддържани от частично силни обществени организации. Преди всичко партията „Левицата“ с нейните 239 места в областните събрания и Бундестага популяризира ГДР и социалистическата идеология по добре обмислен и прикрит начин. По-неприкрито това правят различни обединения на бивши членове на Щази и на партията. Но също и културни институции, социални организации, издателства, вестници и други институции в Източна Германия идеализират историята на диктатурата на ГЕСП. За да постигнат успех сред избирателите, източногерманските политици от СПД винаги се опитват да са в крак с тези тенденции като ги усилват значително по този начин. Отказът през март 2009 г. на министър-председателя на федералната провинция Мекленбург-Предна Померания да опише ГДР като „напълно несправедлива държава“ събуди както критика, така и подкрепа. Той представи като безобидна диктатурата на ГЕСП с думите, че „ в ГДР винаги е имало мъничко произвол и зависимост“.

Още през 1994 г. 35% от източногерманците смятаха, че ГДР е имала повече положителни, отколкото отрицателни страни. Тази оценка скочи през 1997 г. на 48%, за да падне през 2002 г. до 28%. Оттогава силно се повишава и през юни 2009 г. стигна до върховото количество от 57% одобрение. В Западна Германия съгласието с тази оценка се движеше винаги под 10%, междувременно обаче и тук вече 18% са на подобно мнение. Други анкети стигнаха до подобни резултати. През март 2009 г. 41% от източногерманците бяха на мнението, че ГДР не е била неправова държава. По предишно допитване 31% от източногерманците смятаха, че ГДР не е била диктатура, а 74% от тях считаха социализма за една добра идея.

Анкети сред ученици достигнаха до дори по-положителни оценки. Много често те едновременно вървят с голямо невежество относно ГДР. Само 50% например отрекоха, че Щази била напълно нормална тайна полиция. Едва 54% се противопоставиха на твърдението, че ГДР не била диктатура. 57% потвърдиха изцяло или частично, че ГДР се легитимирала чрез демократични избори. Само 51% се противопоставиха на формулировката, че Федералната република била различна, но не и по-добра от ГДР.

Малко е онова, което може да се противопостави на тези нагласи в Германия. В тази връзка 64% от учениците на Запад и 71% от тези на Изток твърдят, че темата за ГДР рядко присъства или напълно отсъства от учебните часове. Учебните планове и учителите й посвещават много малко внимание. При образованието за възрастни ГЕСП диктатурата също не играе значителна роля. Една студия от 2006 г. достигна до извода, че макар да има внушително количество качествени предложения за образование в тази област, тенденцията темата да се разработва в образователен план от 2000 година насам е низходяща. В много области и безброй институции тя не е от никакво значение.

Обществените настроения си остават значително оформени от медиите. Според една студия между 1994 и 2004 г. броят на репортажите за ГДР е намалял наполовина. Частта им от всички публикувани статии през 2004 г. е била 1%. В същото време отразяването става все по-позитивно. След носталгични филми като „Слънчевата алея“ и „Good bye, Ленин!“ за първи път акцентът се постави на различно място от „Животът на другите“. Но все пак дори и тук агентът на Щази е герой, макар че в реалността не е познат нито един подобен случай.

Все пак в много населени места се извършва целенасочено просвещение за комунистическите престъпления. Но това се случва само на Изток и със слабо обществено въздействие. На мястото на някои бивши социалистически затвори са открити мемориали, но често зле финансирани и слабо поддържани. Също и основаната през 1998 г. държавна фондация за преработване на диктатурата на ГЕСП не повлия сериозно на обществения климат. Количествено по-голямо значение имат само мемориалите в Берлин – на мястото на някогашния затвор на Щази, бившата централа на службата и Стената. Те се посещават годишно от 600 000 човека.

Работата на тези интституции – както и цялостното преработване на комунистическата диктатура – е в злощастна конкуренция с тази при националсоциализма. Двете диктатури често са изправяни една срещу друга в Германия с резултата, че ГДР изглежда сравнително по-безобидна. Много от преследваните от комунизма се чувстват по тази причина като жертви „втора класа“. Приетата концепция на правителството за мемориалите също показва, че общественият дебат за жертвите от нацисткия режим доминира. Противно на намерението на министъра да увеличи информираността относно комунизма, под натиска на СПД приоритетите бяха поставени другаде. Възпоминанието за жертвите на социалистическия режим ще получи една трета от средствата, докато за тези на нацистката диктатура – две трети.

Тъй като извършените в ГДР престъпления са по-прикрити от тези на националсоциализма и са се извършавали в малка част от Германия, остава отворен въпросът дали младото поколение ще си изработи критично отношение към комунистическото минало – както това беше направено срещу нацисткия режим в края на 60-те години.
превод: Филип Кьосев
 
Текстът е част от програмата на фестивала „Отвъд омразата, отвъд носталгията”, проведен през юни 2009 в София и посветен на социализма, неговото наследство и тяхното съвременно осмисляне.
Пре-публикува се от онлайн списание „Пирон“.
 

 

Хубертус Кнабе (род. 1959) е немски историк и директор на мемориалния център Берлин-Хоеншьонхаузен. Той е известен преди всичко с изследванията си, засягащи работата на бившото Министерство на държавната сигурност на ГДР (Щази).

Pin It

Прочетете още...