Какви са вашите наблюдения – вече са минали повече от 25 години от падането на стената – намалява ли броят на хората, които търсят помощ?
В началото беше така, че след обединението на Германия изведнъж се обадиха страшно много хора, хиляди. За тях беше огромен проблем да се обединят отново със страната на своите мъчители (ГДР), където са били преследвани – това беше първата вълна. После имаше стабилизиране и всяка година се обаждат нови няколкостотин души. Днес започват да се появяват най-трудните случаи – хора, които в продължение на много години не са работили върху травмата, вероятно са компенсирали по друг начин, и днес – чрез остаряването, загубата на работа, смърт в семейството – изведнъж са конфронтирани с новото избухване на травмата, което не са очаквали. Обаждат се и хора от второто поколение – деца, родени в семейства, където е имало травматични страдания.
Това е и моят следващ въпрос – как се отразява върху децата тази среда?
Това зависи от различни фактори. Правихме едно изследване под името „Контролирано минало“. Тогава се оформиха две групи на наследниците – едната, доста силно изразена, на тези, които много ясно се идентифицират със страданията на родителите, нямат голяма дистанция от съдбата им, които подадат в процеса на грижа за тях. Това е едната група. Втората е раздвоена, несигурна в причините за травматизиране на родителите и ги обвинява до известна степен за тяхната безотговорност да се държат по този начин в някогашната ГДР, когато е било ясно, че ще има сериозни и тежки последствия. Тази група сериозно се съмнява в родителите си, в правдоподобността на техните разкази и съждения. Това е групата, в която може да се каже, че внушенията и съмненията на ЩАЗИ са продължили да действат нататък и продължават да нанасят щети. Това са семейства, които трудно или изобщо не говорят помежду си, които малко или почти никак не са преработили историята на преследване и изтезания. В семействата, където се говори много, дори когато децата са родени след затвора, там е по-добре, родителите могат да се отнасят по-толерантно към факта, че децата не искат да знаят нищо за това минало.
Интересно е как езикът на ЩАЗИ, който децата не познават, е станал несъзнателно част от тях в отношението към родителите?
Да, това е интересно, става дума за контрол върху родителите, затова и изследването се казва така – „Контролирано минало“ – историята на родителите още веднъж се проучва и контролира от наследниците, дали е вярна, морално правилна дори.
Как може да се обясни това психологически?
Децата реагират на нещата, които им създават несигурност в техните родители, които са били преследвани. А много от хората, които са били преследвани, имат големи трудности със собственото си самочувствие, съмнения в собственото си поведение и неговата правилност, заради последиците, които е имало. Именно тази вътрешна несигурност на родителите се предава нататък в семействата и върху това реагират децата.
Могат ли да се наблюдават такива феномени и в семейства, където децата са израснали, а родителите са били от другата страна – в ЩАЗИ?
Аз нямам такъв опит, въпреки че при нас са идвали и деца на офицери от ЩАЗИ, които са страдали заради съдбата на родителите си. При моята колежка има и такъв случай от тази страна – тези деца също са засегнати и то тежко.
Какво е най-важното за жертвите, които идват при вас? Мир със собствената история?
Най-важното е признание. Те искат съдбата им да бъде приета, страданието – признато. Те не могат да живеят с представата, че рискът, който са поели, е бил напразен. Това е най-лошото.
Правовата държава в Германия поема различни инициативи, за да защити жертвите и да възстанови усещането за справедливост в обществото. Но как психологически това се възприема от жертвите, имат ли те усещането за справедливост, връща ли се то?
Не непременно. Повечето нямат това чувство, че има справедливост, макар че често става дума за това колко много неща са направени в Германия. Това е така. Но за някои това не е достатъчно. Те имат чувството, че историческият дискурс продължава да е твърде дружелюбен спрямо извършителите и че големите ограничения в техния живот не са достатъчно признати. Например – мнозина могат да подават заявления за допълнителна пенсия за психически щети, нанесели в затвора, за което трябва да получат удостоверения. Те често се чувстват неправилно оценени и ощетени от хората, които трябва да оценяват състоянието им, които понякога изобщо не познават ситуацията и подробностите на живота в ГДР, както и симптоматиката на психотравматологията. Така продължават да се нанасят щети.
Различават ли се травмите, нанесени от една диктатура, от другите психически травми?
Това са така наречените продължителни травми, които имат история и където много отделни травми следват една след друга. Мнозина имат още в главите си думите на хората от ЩАЗИ- „вие никога не трябва да говорите какво ви се е случило. Нито със семейството, с никого, защото ще ви намерим, където и да сте и вие ще разберете това“. Това не е за подценяване.
За жертвите винаги е по-трудно да се справят с миналото си, отколкото за извършителите. Не е справедливо, струва ми се, но защо е така?
При жертвите, за разлика от извършителите, остава винаги чувството за вина заради случилото се – това усещат по-късно децата. Жертвите имат тенденцията да поемат твърде много отговорност – за разлика от извъртишелите, които по-лесно се разграничават и казват – това ни беше казано тогава, че така трябва да постъпим, така и направихме, тогава е било правилно, сега човек гледа различно, но какво от това. За жертвите не е толкова лесно да намерят такива извинения. Извършителите се справят с това по-добре.
Какво би било отговорното отношение на обществото към жертвите, за да има реална помощ?
Семействата да получават повече възможности за разговори, както и следващото поколение. За темата вече се пише много малко. Общият тон е – беше лошо, но нека полека-лека гледаме напред, имаме по-големи проблеми – Англия и Брексит, футболното първенство, тази смешна ГДР да я оставим на мира, в сравнение с вината, която Германия трябваше да поеме преди това – това е незначително…Ето този начин на говорене не помага на жертвите. Това умаляване на злото, сякаш е било някакво незначително зло.
Като говорим да работа върху миналото – колко време още ще отнеме това, можете ли да кажете?
Наскоро говорихме с колеги за това – че още сме в началото на истинската работа. Ние сме все още в сянката на Третия райх, така да се каже. Днес, когато се говори за непоносимостта спрямо чужденците, именно в някои източногермански провинции, ние още не сме стигнали дотам да изследваме и разберем това. Групата на жертвите на диктатурата в ГДР все още трябва да си извоюва правото да бъде наречена така.
Интервюто води Диана Иванова
Текстът е публикуван първоначално във в. „Капитал“
