От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 10 viktor orban
Унгарският премиер-министър Виктор Орбан – Будапеща, май 2014
Attila Kisbenedek/AFP/Getty Images

 

Посетителите на Будапеща от този юли бяха поздравени от големи билбордове, спонсорирани от една от опозиционните групи, на които пишеше: „Молим за извинение заради нашия министър-председател“. Няколко седмици по-късно по света започнаха да обикалят грозни картини откъм Унгария: унгарски затворници, войници и безработни, обхваната в работни проекти, всичките мобилизирани за изграждане на огради от бодлива тел по границата със Сърбия за рекордно време. Сирийски семейства, на които не се позволява да се качват на влакове в будапещенската гара. Полицаи, стрелящи със сълзотворен газ срещу бегълци, опитващи се да пресекат границата със Сърбия. Правителствени ръководители, предупреждаващи срещу създаването на „Обединения европейски халифат“, ако мюсюлманските маси не бъдат спрени навреме. Но министър-председателят Виктор Орбан очевидно е на мнение, че няма за какво да се извинява, камо ли пък унгарците да се чувстват засрамени от него. Той засмяно указва, че само прилага европейските правила, които го задължават да се грижи за сигурността на външните граници на ЕС. А в Брюксел и ООН се опитва да продава наляво и надясно предложението си бегълците да бъдат изпращани другаде – нещо, което той нарича система за „глобални квоти“.

Мнозина европейци не харесват нещата, които Орбан казва, но признават, че той изглежда като единствения политик, който знае какво иска. Други, особено дясно-центристите, все още не се осмеляват да признаят, че намират някои от идеите му за приемливи. Онова, което изглежда никой от тях не разбира е, че политиката на Орбан е мотивирана основно от конкуренцията с крайната десница вътре в Унгария: партията на Орбан, Фидес, се бори за подкрепата на избирателите с Йобик („Движение за по-добра Унгария“), която е открито антисемитска и анти-ромска партия, ориентираща се към външни съюзници като Иран и Русия. И макар че Фидес официално е член на „Европейската народна партия“, наднационалната асоциация на християндемократите и умерените консерватори, всъщност администрацията на Орбан е фактически – ако и не по име – първото крайно дясно правителство в следвоенната европейска история. А сега, както Орбан обясни на партийните активисти през миналия месец, кризата с бежанците му давала „възможност веднъж в живота“ да разруши европейската „либерална идентичност“ и да я замести с предпочитаната от него „християнска и национална“ такава. Това е проект, който би трябвало да разтревожи всеки човек, който дава пет пари за бъдещето на демокрацията в Европейския съюз.

Успешното себепредставяне на Унгария от последните седмици като „последния защитник на Европа“, представлява изключително голямо преобръщане на късмета за Орбан. По-рано тази година той изглеждаше уязвим за пръв път от 2010 насам, когато партията му смаза разкъсваното от скандали тогавашно ляво правителство и си осигури две трети от местата в парламента – мнозинство, което му позволи да прокара широкообхватни закони, на практика увековечаващи властта му. Орбан отслаби независимостта на съдилищата, оряза медийния плурализъм и, под претекст, че се бори срещу злите европейски мултинационални компании, предаде голяма част от икономиката в ръцете на свои хора. Въведе нова (християнска и национална) конституция, преди да промени избирателните правила по такъв начин, че в изборите за парламент през април 2014 Фидес отново си осигури свръх-мнозинство, въпреки драматичния спад в поддръжката на избирателите. По онова време Орбан се чувстваше достатъчно самоуверен, за да разгласява широко плана си за създаване на онова, което той нарича „нова нелиберална държава, основаваща се на национална база“ – цитирайки Русия, Турция и Китай като примери, достойни за подражание.

Концепцията на Орбан за нелибералната държава си остава донякъде мистериозна. Позовавайки се на известната забележка на Върховния съдия Потър Стюарт, Орбан веднъж вече я е сравнявал с порнографията: той не бил в състояние да обясни какво точно била нелибералната държава, но бил в състояние да я разпознае когато я види. И когато изпаднаха под атака от страна на Запада – особено на външнополитическите мислители от САЩ – за това, че официално са се отказали от либералната демокрация, интелектуалците от Фидес побързаха да изяснят, че Орбан просто се противопоставял на държавно-санкционираната икономическа свобода. Икономическата свобода, според Орбан, водела до закона на джунглата (така че европейските мултинационални компании да бъдат в състояние да смажат малките унгарски бизнеси). Вместо това той желаел една по-национализирана икономика и „грижеща се за работни места държава“ (workfare state), която изисква от хората да се присъединят към работната сила, ако биха искали да получават помощи, и че всичко това се основава на силна национална, семейна и верска общност (в резултат на което затворниците и множество роми могат да се окажат обхванати в задължителни програми за работа). Друго следствие от усилията на Орбан за насърчаване на една нова националистическа идеология – напомняща мотото на колаборационистката „Виши“-Франция: „Работа, семейство, отечество“ – е преориентирането на Унгария към Русия, която миналата година даде на Будапеща огромен заем. Орбан, верен на класическия литературен образ на Унгария като „ферибот“ между Изтока и Запада, очевидно е в състояние да разиграва – и получава плащания – и от двете страни (Унгария си остава един от най-големите нетни печеливши от субсидиите на ЕС).


Small Ad GF 1

Но тогава нещата изведнъж тръгнаха накриво за привидно неуязвимия „Виктатор“. Най-важният олигарх в страната, Лайош Симичка, дългогодишен приятел и някогашен финансов спасител на Фидес, се оказа очевидно несъгласен с „открехването към Изтока“. Освен това той смята, че правителството все повече го изключва от играта след повторния избор на Орбан през април 2014: медийните му компании бяха лишени от държавни реклами, а огромната му строителна фирма – отрязана от огромните европейски фондове, заделени за поправяне на инфраструктурата. Също като Путин, Орбан изглежда се страхува да не се окаже зависим от олигарсите. В отговор на това Симичка обяви „тотална война“ на премиер-министъра, наричайки го публично с обидни имена и заплашвайки да разкрие неприятни неща за бившия си съквартирант от студентско време. Буквално за броени дни медийната империя на Симичка се обърна срещу Орбан, който сега беше обвинен, че изгражда диктатура. Междувременно около някои водещи политици на Фидес се разразиха нови финансови скандали – някои от тях изглежда се обогатяват, като разпродават държавна собственост и вземат дялове от до голяма степен секретните сделки с Русия.

Отчасти като резултат от всичко това, някои разочаровани поддръжници на Фидес изместиха поддръжката си към ксенофобската партия Йобик, която вече беше донякъде притъпила екстремистката си реторика, именно за да привлече подобни избиратели. Днес Йобик е най-силната опозиционна сила и единствената сред главните партии, която никога не е била на власт. (Фидес отказа коалиция с тях, но пък и няма нужда от Йобик, поне докато има супер-мнозинство в парламента). Фактът, че тази партия си остава незацапана от корупционни скандали, я прави атрактивна в очите на някои избиратели, които може и да не споделят предразсъдъците на партията, но искат протестът им да бъде регистриран. През този април,когато Йобик спечели първите си директни местни избори в западна Унгария (която е като цяло по-богата от основната опора на Йобик в североизтока на страната), Фидес беше изгубила мнозинството си от две трети. Орбан трябваше да действа.

В едно допитване от 2014 само 3 процента от унгарците посочиха имиграцията като един от двата най-важни проблема, пред които е изправена страната (безработицата и общата икономическа ситуация бяха разглеждани като реалните проблеми). През ранната 2015 Орбан се зае да променя този поглед към нещата. Докато други лидери, след клането в Шарли Ебдо, сплетоха ръце по улиците на Париж и призоваваха към толерантност, Орбан използва сцената във Франция, за да каже по унгарската телевизия, че „последните събития“ трябвало да накарат Европа да ограничи имиграцията, особено за хората с „различни културни характеристики“. През май правителството разпрати въпросници до 8 милиона граждани за „национална консултация“ по онова, което то нарича „Имиграцията и тероризма“. Допитването съдържа въпроси като „Знаехте ли, че икономическите имигранти прекосяват унгарската граница нелегално и че наскоро броят на имигрантите в Унгария се е увеличил двадесетократно?“ Освен това то насърчаваше гражданите да се съгласяват с мнението, че „лошото управление на имигрантския въпрос от страна на Брюксел може би има нещо общо със засиления тероризъм“.

Месец по-късно по улиците се появиха билбордове със строги предупреждения като например: „Ако идвате в Унгария, не отнемайте унгарски работни места!“ или „Ако идвате в Унгария, трябва да се подчинявате на нашите закони!“. Всички тези държавно-спонсорирани плакати бяха на унгарски език, а следователно очевидно насочени към местната публика – едва ли някои от имигрантите са успели да научат по пътя един от най-трудните езици по света. Във всеки случай тук няма чужденци, жадни да отнемат работните места на унгарците; хората, пристигащи по днес вече широкоизвестния „западнобалкански маршрут“ отчаяно се опитват да отидат пò на Запад в Австрия или Германия, и то колкото се може по-бързо. Същото важи на практика и за многобройни унгарци: поне 500,000 граждани са напуснали страната от 2010 насам, в търсене на работа в Лондон, Берлин, Виена и по други места. Мнозина намират политическия климат у дома непоносим, или пък са осъзнали, че унгарските работни места са по принцип не изобщо за унгарците, а само за хората с доказано приятелско отношение към Фидес. (Един от неочакваните странични ефекти от свободата на придвижване, благодарение на европейската интеграция и Шенгенската система е, че, за разлика от времената на Студената война, потисническите правителства днес лесно могат да се избавят от [представителите на] вътрешното несъгласие.)

Към началото на лятото беше далеч от очевидно, че анти-имиграционната кампания на Орбан започва да постига някоя от желаните си цели. Нивото на отговаряне на въпросниците беше ниско; друго допитване, проведено по същото време, показваше, че едно ясно мнозинство смята емиграцията, а не имиграцията, за реалния проблем, пред вид намаляващото население на страната. И докато опозиционните партии отляво си оставаха слаби и разединени, творческите умове откъм гражданското общество се хванаха за работа. Водачите на сатиричната партия на „Кръстосаните кучешки опашки“ (пародия на фашистката партия на „Кръстосаните стрели“ от времето на войната. Бел. пр.) извършиха успешно масово финансиране на кампания с билбордове, изглеждащи точно като официално-правителствените. Именно това бяха плакатите, на които пишеше, „Молим за извинение заради нашия премиер-министър“ или съдържаха заявления като „Ако сте министър-председател на Унгария, трябва да се подчинявате на нашите закони!“ или „Елате в Унгария, ние имаме работни места в Лондон!“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

 

2015 10 migrant reception hungary
Полицаи от унгарската жандармерия, охраняващи обградено място за бежанци в Рьоске, Унгария, 4 септември 2015
Stringer Shanghai/Reuters/Corbis

 

А междувременно, решението от средата на юни – още преди да е приключила официално „националната консултация“ – за изграждане на ограда по протежението на границата със Сърбия, вече започваше да оказва въздействие: то увеличи броя на бежанците, напиращи към Унгария, тъй като пълното затваряне на балканския маршрут сега вече изглеждаше просто въпрос на време. Те станаха много по-видими около главните железопътни гари в Будапеща и по други места. Вместо да ги оставя да преминават, правителството започна да прилага буквално закона на ЕС и да настоява, че бежанците трябва да се регистрират в страната на първоначалното си влизане в ЕС. Ако до този момент някой може и да не се е съгласявал с гледните точки, разпространявани чрез „Имиграция и тероризъм“, то сега всички получиха твърде ясно послание: „икономическите имигранти“ носят със себе си хаос и, много вероятно, насилие – ако и драматичните сцени в Будапеща и другаде да бяха всъщност причинени от правителствена некадърност или, от друга страна, от нещо, което изглеждаше като опит Унгария да бъде направена колкото се може по-неприятна (правителството отказа помощта на ООН).

В противоположност на всичко това – както и в други европейски страни – хиляди частни граждани в Унгария се опитваха от своя страна да помагат на бежанците, в нещо, което може би ще се окаже най-голямата доброволна акция в историята на модерна Унгария. Но изглежда малко вероятно всичко това да прерасне в политическо движение, тъй като през последните пет години всички опити да се преоформи някоя дейност на гражданското общество в активна опозиция срещу Фидес, пропадаха (също като Путин, тукашното правителство постоянно тормози гражданските организации и ги обвинява, че били „чужди агенти“). През последните седмици Орбан пусна в ход не само полицията, но също и армията, и една елитна антитерористична формация, срещу онова, което той нарича „млади мъже от арабския свят, които изглеждат като бойци“. Имиграцията и тероризмът – ето ги най-после, пред очите на всички. Законовите промени, необходими за пускане в ход на армията, трябваше да бъдат одобрени от две трети мнозинство в парламента. Йобик с удоволствие предостави липсващите гласове в късния септември, но като цяло от всичко това най-много спечели Фидес на Орбан. Последните допитвания показват, че рейтингът на Фидес се покачва, а онзи на Йобик спада.

В продължение на години Орбан се опитваше да убеди консерваторите по други места в Европа, че администрацията му е „истинското нещо“: християнско правителство, отдадено на традиционния морал и силната национална държава (без да се обръща внимание на това, че дори и най-повърхностното разбиране на християнството би указало на първо място универсализма, тоест любовта към ближния – Христос, или поне добрият самаритянин, в този случай изглежда бяха спрели в Сърбия). Орбан разчиташе на това, че в крайна сметка ще се намерят достатъчно много дясно настроени хора, разочаровани от готовността на християндемократите да жертват националния суверенитет пред ЕС и да захвърлят традиционния брак в полза на гей-брака. Но извън покрайнините на испанската десница, потънала в носталгия по Франко, се намериха само малцина приемници за подобни послания.

След всичко това кризата с бежанците се оказа божа благодат. Да вземем за пример германския Християн-социален съюз – доминиращата в Бавария партия, която е в постоянен съюз с християндемократите на Меркел, но чийто собствен лидер се конкурира с Меркел за властта вътре в германското правителство. Доловил възможността да спечели точки срещу предполагаемо сантименталната „Мама Меркел“ – която отвори границите за бежанците, идещи пешком по магистралата от Будапеща за Виена – ХСУ покани Орбан на среща на високо равнище в един баварски манастир. И докато те приветстваха унгарския лидер като „капитан на европейската гранична стража“, Орбан се възползва от възможността да обвини правителството на Меркел в „морален империализъм“. Освен това той обвини Меркел в косвена отговорност за смъртта на бежанците, тъй като тя ги е окуражила да предприемат рискованото пътешествие до Европа; и докато първоначално изглеждаше, че Орбан е външен фактор по този въпрос, то сега вече Меркел се оказва все повече под атака отвътре в Германия, за това, че е отишла твърде далеч при приемането на бежанците. (Миналата седмица, на вътрешно събрание на Европейската народна партия, Меркел отвърна на удара с твърдението, че е спасила достойнството на Европа и че, като „източноевропейка“, която е „живяла достатъчно дълго време зад ограда“, тя знае, че опитът за превръщането на Европа в крепост не може да проработи.)

Орбан – човек, който се намира в свои води при конфронтационни ситуации – показва недвусмислено, че желае да започне пан-европейска културна война. В реч пред партията си през миналия месец, той обяви, че кризата с бежанците е създала „криза на идентичността“ за „лицемерните либерали“ – „първата добра криза на идентичността“, която някога бил виждал – и началото на края на „либералното бърборене“. Той обясни [имайки пред вид бежанците], че „след като обявихме… универсалните човешки права, наложихме им насилствено нашата идеология… изпратихме звездите си в техните домове, сега пък се изненадваме, когато чукат на вратите ни“. И тъй като либералите сами скоро щели да затръшнат вратата и да бъдат принудени да се откажат от собствените си принципи, то „национално-християнската идеология“ отново можела да добие доминация в Европа.

Вече е казвано много пъти: кризата с бежанците е огромно предизвикателство за ЕС и неговите заявени „фундаментални ценности“ – човешкото достойнство и върховенството на закона. Но тя е същото и за всяко правителство, което харчи милиони пари на данъкоплатците, за да подхранва кампании на омразата и да малтретира най-уязвимите. (По унгарската телевизия се избягва показването на жени и деца сред бегълците, а от полицаите се изисква да носят дихателни маски, защото бегълците разнасяли болести – макар че полицаите често махат маските си, след като камерите са изчезнали). Допреди кризата с бежанците водещите европейски политици като цяло се опитваха да затварят очи пред нелиберализма на Орбан, най-вече от страхливост, но също и защото бяха така погълнати от европейската икономическа криза. По общо впечатление ЕС вече се намира под атака заради това как диктува на членовете на еврозоната как трябва да изглеждат националните им бюджети; естествено, той не можеше да бъде разглеждан и като учител по демокрация.

През цялото време Орбан продава на външните наблюдатели версията, че става дума за избор между него и неонацистите – партията Йобик. Едно от следствията от агресивното му поведение по време на кризата с бежанците може да се окаже това, че в края на краищата други европейски лидери започват да не намират особено голяма разлика между Фидес и Йобик (оградата по границата например беше първоначално идея на един от кметовете с тесни връзки към Йобик). ЕС, който Орбан последователно обвинява в колониализъм или осмива като „богат, но слаб“ разполага със средствата да остракизира всяка страна, която е престанала да зачита ценностите му: останалите страни-членки могат да отнемат правото на глас на даденото правителство, а Брюксел може да съкрати фондовете, които в момента по перверзен начин облагодетелстват Фидес, една антиевропейска партия (по закон никоя страна не може да бъде изхвърлена от Съюза, но членовете могат да напускат доброволно). Ако съюзът не успее да се задейства сега, то репутацията му за действеност може да се окаже перманентно увредена. Предизвикателството на Орбан касае самото ядро на Европейския проект.

Източник

Ян Вернер Мюлер е научен сътрудник на Института за хуманитарни науки, Виена, и преподавател в университета Принстън, САЩ. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Спорове за демокрацията: политическите идеи в Европа през ХХ век“(Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe); статиите му редовно се публикуват в някои от най-авторитетните издания. „Що е популизъм?“ (What is populisim?) се появи на книжния пазар през август 2016 г.

Pin It

Прочетете още...