Дискусии - Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2015 09 fugitives

 

Бежанците и популизмът

Кризата в Европа е криза на доверието в политиката – убедеността, че чрез колективни действия животът на всички може да се подобри. А политиката умира без идея за общото благо, без вяра от страна на хората, че управлението работи не само в свой собствен интерес. Още Аристотел е дал тази дефиниция за политическото и тя е все още валидна: ако дадено управление не обслужва общия интерес, то е фундаментално сбъркано, порочно. Днес бихме казали корумпирано.

Бежанците ясно демонстрираха разклатената вяра на европейците в политическите им институции и на национално, и на наднационално ниво. На пръв поглед, проблемът не е нито нерешим, нито толкова тежък. Няколко стотици хиляди бежанци трябва да бъдат приети от европейските държави от хуманитарни, а и от чисто егоистични съображения. Хуманитарните са ясни – задължението да се помогне на хора в беда, което би трябвало само по себе си да е достатъчно като рационален аргумент. Особено за европейците, които се кълнат в идеалите на Просвещението и в християнското милосърдие. Егоистичните мотиви са, че струпването на огромни маси бежанци в съседни на ЕС страни – като Турция, както и в периферни държави членки – като Гърция и Италия, е бомба със закъснител, която в един момент ще избухне. А тогава от криза можем да преминем към катастрофа.

Решението също е ясно. Задължителна част от него – наред с възможни военни мерки – е обща схема за действие, която комбинира правила за контрол на границите, регистрация, отсяване на бежанци от икономически мигранти, задължителното им разпределение по страни и т.н. Германия, като разполагаща с най-много ресурси, се ангажира да поеме и най-голямата тежест. Това съобщение обаче беше разчетено като знак за другите да отворят границите, за да могат бежанците да стигнат до Германия. Потоците от хора уплашиха първо транзитните държави, а после и самите германски власти признаха, че са били неподготвени. И започна верижно затваряне на граници, което вече достигна Хърватия. Унгария пък надмина всички с грозни спектакли със сълзотворен газ и водни оръдия. Проблемът е обаче, че Гърция не може да затвори границите си, защото има огромно крайбрежие. Ако Турция пък ги затвори, всички заедно ставаме съучастници в убийствата на Ислямска държава – ни повече, ни по-малко.

В този смисъл затварянето на границите и Орбановите стени и водни (засега) оръдия не са решение – те са отлагане на решението, което все пак – надявам се – ще бъде взето. Но подобно паникьорство, което има опасност да се превърне в сериозен колективен провал, се случва за втори път в рамките на годината (а тя още не е изтекла). Първият беше кризата в еврозоната с гръцкия дълг. Отново – по една или друга причина – до очевидното общоевропейско решение се стигна много трудно и направо болезнено. При кризата с бежанците истерията, която се раздухва, е още по-голяма. Медиите са пълни с катастрофични сцени от библейски характер, говори се за „преселение на народите“, очакват се „тълпи и орди“, които ще променят начина ни на живот и „идентичността“ на Европа. Размива се и границата между терористи и бежанци („защо са само млади мъже без жени и деца?“), правят се „изчисления“, че вълната ще достигне сто милиона (а защо да не ги закръглим на милиард направо?!) и пр. Всичко това е признак на паника и страх, на който, както знаем, очите са му големи.

Този страх може би е нормална обществена реакция в нова и непозната ситуация. Но проблемът е, че той издава и се храни от едно базово недоверие в политическите структури, с които разполагаме. А това недоверие е системно, структурно – не е продукт просто на сегашната ситуация. И то се отнася както до наднационалните институции на ЕС, така и до националните политически органи. И особено парламентите и политическите партии.

Европейците като че ли свикнаха да живеят с тези ниски нива на доверие в политическото. Тези нива започнаха са се приемат за черта на живота в „късната модерност“. Различни обяснения са давани за корените на това недоверие. Професор Хартмут Роза беше тази седмица в София, за да представи книгата си „Ускоряване“.[1] В нея той изследва социално-политическите последици от едно налагащо се усещане за „ускоряване“ на живота на хората, за непрестанна надпревара с времето с цел на постигане на все повече и повече. За да остане същият, за да се запази, модерният човек трябва да е все по-бърз и ефективен, да насища дните си с все повече и повече дейности. Изискванията към политиците са подобни – те трябва да гарантират един непрекъснат растеж и възход, който никога не е достатъчен. В този смисъл и базовото отношение към тях е перманентно разочарование и недоверие. И става така, че колкото българите, толкова и англичаните – да речем – са разочаровани от своя „политически елит“.

 

Доверие в партии/парламент, Евробарометър 76, 2011 г.

Страна Доверие Недоверие Не знам
ЕС 14/27 81/66 5/7
България 14/25 76/66 10/9
Естония 20/40 75/57 5/3
Румъния 8/9 86/83 6/8
Полша 18/25 78/68 6/7
Чехия 9/11 88/87 3/2
Словакия 16/25 81/71 3/4
Унгария 15/28 80/66 5/6
Гърция 5/12 94/86 1/2
Австрия 30/46 64/47 6/7
Германия 15/42 78/51 7/7
Великобритания 11/24 86/70 3/6

 

„Ускорението“ може би наистина е заложено в модерността със самата идея за конкуренция. Ако допуснем, че егоистичното желание да си по-добре от другите може да се превърне в основа за добре функциониращо общество (както Адам Смит е смятал), надпреварата, непрекъснатото желание да си по-известен, по-успешен, по-богат се превръщат в универсален идеал. Този идеал стига до собствените си парадокси: ставаме свидетели как бежанци и мигранти не искат да са просто в Европа, а държат да са в най-богата ѝ част, като Германия, Швеция и Норвегия. От тази гледна точка, те са толкова модерни, колкото и гражданите на самата Европа.

Друг парадокс на тази нагласа за състезателност и конкуренция ни дават възприятията за собствените възможности на модерния човек. В САЩ, например, огромна част от населението смята, че има шанс да попадне сред най-богатите. 60% мислят, че ако работят здраво, ще се издигнат до тях. Като цяло, модерният човек надценява възможностите си за социална мобилност и шансовете си да се окаже по-способен и умен от останалите. Проучвания системно показват, че около една трета от интервюираните инженери (да речем) смятат, че са сред горните 5% в своята професия, 60% от хората смятат, че са по-добри от средния шофьор и т.н.[2]

Тук идваме до темата със съвременния популизъм, който обслужва това самонадценяване на модерния човек. Популистът е този, който разпалва подобни грешни самооценки, който се носи на вълната на патологично обществено самочувствие и свързаните с него страхове. Посланието на популистът е: „Вие ще се справите, вие ще постигнете американската, европейската и т.н. мечта, но за целта трябва да се разтоварите от ангажименти към изоставащите, към тези, които ви дърпат назад“. Те може да са мигранти, бежанци, национални и религиозни малцинства, полски водопроводчици, българи и румънци, роми, просто мързеливи и неамбициозни и т.н. Популистката политика – в този смисъл – е политика на самоограничаване на политическото и на изключване на групи хора от калкулацията на „общия интерес“.

Кас Муде дефинира популизма като идеология, която противопоставя хората на корумпирания елит. Но тази дефиниция е непълна, защото тя изпуска „свиването“ на обхвата на публичните институции само до интересите на „конкурентната“ и „състезателната“ част от модерните общества, свиване, което е конститутивно за модерните форми на популизъм. Така стават възможни феномени като „Чаената партия“ и Доналд Тръмп в САЩ, за които популизмът няма никакви еманципаторски амбиции. Политиката не цели да „включва“ нови групи, а напротив, да „изключва“ – имигрантите – или да свива обхвата си до най-продуктивната и конкурентна група (като отрича универсалната здравна застраховка, например).

В Европа този вид популизъм има много и разнообразни форми. При кризата с бежанците ставаме свидетели на едно от най-грозните му лица. Но почвата за настоящата паника е подготвена отпреди. Европейците живеят в непрекъснат страх, че стават неконкурентно способни спрямо Китай, БРИК и т.н., или че се товарят с „непосилни“ разходи за изоставачи като тези от Балканите или Полша. Ето най-пресните примери само от тази година:

– Успехът на Камерън във Великобритания на вълната на тежък евроскептицизъм, базиран на страх, че ЕС „дърпа“ британците назад като ги товари с бюрокрация и социални проблеми;

– Дебатът за дълговете на „мързеливите“ гърци, които дърпат всички назад и без които ЕС „ще е по-добре“. Подобни аргументи за малко не срутиха еврозоната с непредвидими последици за всички;

– Аргументите на Сириза в Гърция, че публичният дълг на страната трябва да бъде опростен, защото друг носи вина за него – банки, ЕС, корумпиран елит и пр. Към тях трябва да се добавят и призивите Гърция да излезе от ЕС, за да се справи сама по-добре с кризата.

Общото зад всичко това е популистичната мантра, че хора и държави, оставени сами на себе си и разтоварени от ангажименти към „неконкурентни“ и „изоставащи“ партньори, ще се справят „по-добре“. Тази мантра подбива доверието в институциите, които са призвани да пазят общите интереси. Тя ефективно възпрепятства, забавя, а може и да направи невъзможни политически решения, които са жизнено важни за всички. В крайна сметка, съвременният популизъм обезсилва и отслабва държавността и управляемостта. Прави ги неподготвени, мудни и неадекватни във време на криза, защото поставя под съмнение всяко решение, изискващо общи усилия и участие на всички.

Кризата с бежанците най-вероятно ще намери адекватно разрешение – макар че със сигурност ще сме свидетели на още излишни и нелицеприятни сцени. Просто в ЕС има твърде много ресурси и демократична и просвещенска култура. Но популизмът – разбран като болест на доверието в общите решения и политики – подрива устоите на Европа и бавно я тласка към неуправляемост. Поуките, които би трябвало да извлечем от тази криза, са наистина фундаментални и дългосрочни. Аристотел все пак е прав – не може да има политика и управление в частен интерес, пък било това и интересът на най-конкурентните и напористите. А да не забравяме и фактите – все пак само 1% от населението ще попаднат сред най-богатите 1%, въпреки че половината от хората могат да си мислят, че имат добър шанс да се присъединят към тях. На английски „мечта“ и „сън“ са една и съща дума – това придава особен смисъл на словосъчетанието „американска мечта“. С други думи, добре би било Европа да се събуди от популистките си сънища.

Статия на портал „Култура“


Източник


[1] Издателство „Критика и хуманизъм“, София, 2015 г.

[2]http://www.scientificamerican.com/article/economic-inequality-it-s-far-worse-than-you-think/

Pin It
Даниел Смилов
Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Други статии от този автор

Посетители

15
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    И накрая - последното... преди 3 часа
  • Нели писа Още
    Тук обаче не става... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    А пропо, майката на... преди 3 часа
  • Златко писа Още
    Опасна тема, която... преди 20 часа
  • Нели писа Още
    И все пак е толкова... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Казват, че, веднъж... преди 1 ден
  • Just passing by писа Още
    Авторката е преди... преди 2 дни
  • Серкан писа Още
    "Сговорна дружина... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    За всички хора, които... преди 4 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
          До Георги... преди 5 дни
  • Сухи писа Още
    Както казва един... преди 5 дни
  • петьо писа Още

    ще има да вземаш. за... преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Авторът очевидно не... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Това издание не го... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Наистина ли? Колко... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Любим разказ от... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Странно нещо са... преди 1 седмица
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Да, с голямо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Есето на Георги Карев:... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Господин Карев, това... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Както всички текстове... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хубава история,... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Спомням си, бях в... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Що за коментар?... Абе,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Годината по-горе е 1979,... преди 2 седмици