Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 07 German Eagle gaspingYarek Waszul

 

1. Защо Берлин се противопоставя на изкупуването на дълговете

Автор: Ханс-Вернер Зин

Hans Werner Sinn

Ханс-Вернер Зин (род. 1948) е германски икономист, президент на Института за икономически изследвания (Мюнхен) и член на Борда на съветниците към Германското министерство на икономиката. Заедно с това той е професор по икономика в Мюнхенския университет.

 

Макар че Европа може и да изглежда като силно отдалечена от икономическия живот на средния американец, съдбата на еврозоната оказва силно влияние върху икономиката на Съединените щати. Пенсионните фондове са инвестирали в облигации, издадени от южноевропейски държави, докато банките и застрахователните компании са гарантирали солидна част от кредитно-банкрутните финансови инструменти, които защищават инвеститорите от фалит.

Не е за учудване тогава, че президентът Обама настойчиво подканва Германия да поеме част от дълговете на южните страни-членки на еврозоната. Но, вършейки това, той и някои други страни недоглеждат няколко критично важни фактори.

На първо място, едно подобно изкупуване на дългове би било незаконно според Маастрихтския договор, според който се управлява еврозоната. И тъй като договорът е закон във всяка една от страните-членки, то едно евентуално изкупуване би било отхвърлено от Конституционния съд на Германия.


Small Ad GF 1

Освен това подобно изкупуване няма и икономически смисъл, а по-скоро би влошило ситуацията още повече. Подобни схеми подкопават принципа за отговорността – един от основните принципи на пазарната икономика, според който кредиторите са отговорни за това как подбират длъжниците си. Ако длъжниците не могат да платят, то загубите трябва да се носят от кредиторите.

Ако се откажем от принципа за отговорността, то европейската пазарна икономика ще изгуби едно от най-важните си специфични достойнства: внимателния подбор на инвестиционни шансове от страна на кредиторите. В такъв случай бихме пропилели част от капитала, натрупан с помощта на ревностна спестовност от страна на по-ранни поколения. Учудвам се, че президентът на най-успешната капиталистическа страна в света би могъл да изпусне от погледа си нещо толкова важно.

Това не означава, че не може да има систематично споделяне на риска между държавите в Европа. Но за да се получи това, най-първо е нужно страните да сформират единна нация, с конституция, обща законова надстройка, монопол върху властта, чрез който да се осигури подчинение пред закона, както и обща армия, за защита от външни нападения.

Иначе не би имало нищо, което да се противопостави на силните центробежни сили, създавани от схемите за преразпределение, а това пък с неизбежност би довело да политически взривове, които биха заплашили стабилността на континента. Европейският съюз се радва на дълъг период на стабилност именно защото се въздържа от значително интеграционно преразпределение. Този период би приключил, ако бихме започнали да преразпределяме доходи или дългове, без преди това да сме създали Съединени европейски щати.

За нещастие, нито едно от тези условия не е налице в днешна Европа, а и не се очертава в обозримото бъдеще, защото страните от еврозоната, и преди всичко Франция, не желаят да се откажат от значителна част от суверенитета си.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но дори и една общоевропейска нация не би трябвало да социализира неща като дългове – и това е урок, който ни се представя достатъчно ясно от историята на Съединените щат от 19 век.

Когато Държавният секретар Александър Хамилтън социализира военния дълг на някои от щатите след Революционната война (т. е. войната за независимост от Великобритания, бел. пр.), той създава очаквания и за други подобни преразпределения в бъдеще, което пък води дотам, че щатите започват да правят неоправдани дългове. Това довежда до политически напрежения през ранния 19 век, които поставят в сериозна опасност стабилността на младата нация.

Едва когато цели осем щата и територии обявяват фалит през 1830-те и 1840-те години, Съединените щати се отказват от идеята за преразпределение на дълговете. Днес вече никой не предлага да се изкупят дълговете на Калифорния, от която се очаква самостоятелно да намери решение на проблемите си.

Критиката срещу идеята за опрощаване на дългове по принцип не означава обаче, че Европа трябва да се въздържа от незабавно подпомагане на измъчваните от кризата южноевропейски страни. Докато помощта, предназначена да се избягва фалит е опасна, то помощта, чрез която се цели избягване на кратки кризи на неплатежоспособност е напълно оправдана. Европейската група за икономически съвети – един от международните тинк-танкове, предлага предоставяне на помощ през първите две години от дадена криза, с избирателни фалити, в зависимост от времетраенето и социализацията на евентуални изключителни загуби след това.

Но днес ние се намираме вече в петата година от щедра ликвидна помощ за неконкурентоспособните европейски страни-членки. От късната 2007 насам, Европейската централна банка (ЕЦБ) помага с международно рефинансиране на кредити, известно също като целево кредитиране, от централните европейски държави към периферията, от което Бундесбанката е поела 874 милиарда долара. Целите настоящи бюджетни дефицити на Гърция и Португалия бяха финансирани по този начин.

Нещо повече, от май 2010, ЕЦБ е изкупила повече от 250 милиарда държавни облигации, докато други почти 500 милиарда са дошли от спасителни програми и помощ от страна на МВФ. Прибавете към това двата спасителни европейски фонда и получавате сума от 2,63 билиона долара.

Несправедливо е от страна на критиците да искат от Германия да поема още по-голям риск. Ако стане така, че Гърция, Ирландия, Италия, Португалия и Испания фалират и не платят нищо обратно, Германия би изгубила 899 милиарда. Ако пък се срине еврото, Германия би изгубила повече от 1,35 билиона, повече от 40 процента от Брутния ѝ вътрешен продукт. Поемали ли са Съединените щати някога подобен риск, за да помагат на други страни?

Някои от критиците твърдят, че Германия, след като сама е била облагодетелствана от плана Маршал, сега дължи на Европа един подобен опит за спасяване. Но тези критици трябва първо да огледат цифрите.

Гърция е получила суми (или обещания за такива), в размер на 575 милиарда, чрез опити за подпомагане, включително целево кредитиране, изкупувания на облигации от ЕЦБ и опрощаване на лихви след мораториум върху дългове. Сравнете това с плана Маршал, за който Германия много благодарна. Тя е получила 0,5 процента от своя БВП в течение на четири години, или 2 процента като цяло. В сравнение с гръцкия БВП, това биха били около 5 милиарда в днешни пари.

С други думи, Гърция е получила зашеметяващи 115 Маршал-планове, 29 от тях – само от Германия, но ситуацията там не се подобрява. Защо, господин Обама, според вас това не е достатъчно?

Източник

 

2. Германия, Гърция и плана Маршал

Автор: Албрехт Ричл

Albrecht Ritschl

Албрехт Ричл е професор по икономическа история в Лондонската школа по икономика и член на Борда на съветниците към Германското министерство на икономиката.

 

Старите митове умират трудно и планът Маршал е един от тях. В Ню Йорк Таймс от 12 юни германският икономист Ханс-Вернер Зин прави сравнения с плана Маршал, за да защити позицията на Германия против идеята за Евро-облигации, тоест обединяването на държавните дългове вътре в еврозоната. Тревогите му са разбираеми, но историческата му аналогия е погрешна, а цифрите не съвсем точни. Всичко това отслабва ненужно твърденията му.

Господин Зин възразява срещу хулителите на Германия, че средствата, изплатени по плана Маршал за следвоенна Германия, са ниски, в сравнение с помощта, която Германия изплаща за Гърция в момента, под формата на програми за подпомагане, гаранции върху дългове и пр. Докато средствата по плана Маршал са възлизали общо на около 4% от германския БВП през 1950 (неговата цифра от 2% е прекалено ниска, но това няма значение), то скорошната германска помощ е надминала 60% от гръцкия БВП, а цялата европейска помощ за Гърция е надминала 200% от гръцкия БВП. Това прави плана Маршал да изглежда като подаяние. И освен това то премахва легитимността на всички призиви за германска благодарност, имайки пред вид спомена за плана Маршал. Но дали наистина е така?

Онова, което ни представя господин Зин, е само външната страна на плана Маршал, подсладителят, който е бил добавен, с цел да се направи по-лесен за преглъщане от обществеността в Париж и Лондон един голям политически пакет, съдържащ множество горчиви хапчета. Финансовото ядро на плана Маршал е нещо далеч по-голямо, а именно една програма за огромно опрощаване на държавни дългове. Основният печеливш от него е една държава, която дори още не съществува по времето, когато е стартиран плана Маршал, и самото ѝ създаване е част от този план: Западна Германия.

В края на Втората световна война Германия дължи номинално почти 40% от своя БВП от 1938, под формата на краткосрочни дългове към останала Европа. Не съвсем като т.нар. целево кредитиране на ЕЦБ, тази система е установена от централната банка на Германия, Reichsbank, като просто средство за изчистване на фондове. Но по време на Втората световна война почти всички търговски дефицити на Германия с останала Европа са финансирани чрез тази система, по същия начин, по който повечето от разплащанията на южноевропейски дефицити към Германия от 2008 насам, са били финансирани чрез целево кредитиране. Между другото, днешните количества са приблизително същите, бързо приближаващи се до 40% от германския БВП. Разменени са просто страните. Лоша карма, не е ли така?

Дефицитите на Германия, натрупани по време на Втората световна война, са просто грабежи, извършени чрез силата на оръжието, и обикновено при силно изкривени обменни курсове. Вътрешно-германските военновременни статистики показват, че, ако биха били пресмятани според по-реалистични курсове, трансферите откъм Европа са били равни на около 90% от германския БВП за 1938. Към това се прибавя и официалните вътрешно-германски дългове, които статистиките от онова време представят като възлизащи на около 300% от германския БВП.

И какво се случва с тези дългове след Втората световна война? Ето тук идва мястото на плана Маршал. Получателите на помощ по плана Маршал са били (учтиво) помолени да подпишат документ, според който първото задължение на Германия е да изплати обратно помощите, дадени ѝ по този план. Никакви други искове срещу Германия не могат да бъдат представяни докато страната не е изплатила обратно помощта, получена чрез плана Маршал. Това означава, че на практика през 1947 всички външни искове към Германия са блокирани, включително и касаещите онези 90% от БВП (1938), натрупани под формата на военновременни дългове.

Валутната реформа от 1948 пък изличава с един удар вътрешния публичен дълг, огромната част от онези 300% от БВП, споменати по-горе.

Но, след като изплащанията на германския дълг са блокирани, европейските страни не биха търгували със следвоенна Германия по други начини, освен чрез директен обмен на стоки. За да се избегне тази трудност, Европа е временно изключена от споразуменията от системата Бретън-Уудс и поставена в своя собствена система за търговия и изчистване на дългове, наречена Европейски съюз за разплащания (European Payments Union). Търговският кредит, натрупван вътре в тази система е гарантиран отново от плана Маршал.

През 1953, по силата на Лондонското споразумение върху германския дълг, тези съглашения са направени постоянни и по този начин съхранени и за времената, през които помощта по плана Маршал ще бъде изплатена, а Съюза за разплащания – премахнат. Германският дълг отпреди 1933 ще се изплаща по силно занижени лихвени проценти, докато изплащането на дълговете, направени след 1933, е отложено до времето, в което евентуално ще бъде постигнато някакво бъдещо обединение на Германия. Никаква конференция по този повод не е провеждана след немското обединение от 1990. Германската позиция по тези дългове е, че те са престанали да съществуват.

И така, нека обобщим. Планът Маршал има една външна страна, Програмата за европейско възстановяване, и друга, вътрешна – икономическото възстановяване на Европа на базата на опрощаване на дългове и търговска интеграция на Германия. Следствията от нейното прилагане са гигантски. Докато през 1950-те Западна Европа трябва да се бори с дългове, които са почти два пъти по големи от нейния Брутен продукт, то новата Западногерманска държава има дългове, възлизащи на не повече от 20% от нейния БВП. Това, в съчетание с принуденото ново навлизане в европейските пазари, е реалната печалба, която Германия извлича от плана Маршал, а не толкова онези 2-4 процента от БВП, получени под формата на финансова помощ по плана Маршал. По-дългосрочният ефект от всичко това е, че Германия без усилия възприема една политика на много специфична, [социално ориентирана] пазарна икономика, от която тя не се отклонява съществено и до наши дни.

Но защо американците са направили всичко това и защо Европа се е съгласила с него? Американската травма в този случай са германските репарации, изплащани след края на Първата световна война и финансовата бъркотия, която те създават, при което сметката в края на краищата се изплаща от Америка. Според плана Дейвс от 1924, германската валута е поставена обратно на златен стандарт, но Германия започва да прави огромни заеми. Казано опростено, тогавашна Германия е нещо като днешна Гърция, само че в много по-големи мащаби. За да се сложи край на това, планът Юнг от 1929 прави много по-рисково даването на заеми на Германия, но дефлацията и рецесията, които го последват, скоро го правят самоунищожителен, което в края на краищата води до политически хаос и обявяване на фалит от страна на Германия. Именно избягването на едно евентуално повторение на всичко това е основната цел на плана Маршал. А ръководените от САЩ възстановявания на икономиките на Германия и Япония са едни от централните примери за успехи, постигнати с помощта на либерални финансови интервенции.

И така, има ли нужда Гърция – или цяла южна Европа – от един нов план Маршал? Има ли право Зин, когато твърди, че Гърция вече е получила такъв – при това в 115-кратна форма, както той ни уверява? Отговорът на първия въпрос може и да е „да“, в смисъл, че ма нужда от голямомащабна програма за опрощаване на дългове. Отговорът на втория въпрос е шумно „не“. Гърция със сигурност не е получавала план Маршал, още по-малко пък някакви 115 такива. Нито пък ги е получавал който и да било. Доколкото могат да се правят исторически аналогии, онова, което е получавала дотук южна Европа, когато тя беше включена в еврозоната, е някакъв вид план Дейвс. И, също като Германия през 1920-те, южноевропейците реагират на това с още по-големи заеми. През 2010 ние отново не предложихме план Маршал, а по-скоро един нов план Юнг.

И този нов план Юнг дори не е проведен изцяло до този момент. Но ние виждаме, че последствията от него са също толкова осакатяващи, колкото са били и онези от 1930-те години: технократски правителства, загуба на демократична легитимност, възход на политически екстремни партии и никакъв видим край на финансовата и икономическа криза, в която тези страни са потопени, независимо от това колко нови пакети за помощи се предоговарят. Тежко ни, ако тези исторически аналогии доведат отново до същия окончателен резултат.

Европа трябва да се учи от историята си. И трябва да го прави бързо. Може и вече да няма друга възможност за възстановяване, освен ако дълговете бъдат намалени до управляеми нива. Именно това е, което слага край на Голямата депресия в Европа през 1930-те години, и по всяка вероятност това е, от което имаме нужда отново. Професор Зин има право, когато настоява за решителни действия, макар че начина, по който представя плана Маршал, е погрешен.

Източник

Ханс-Вернер Зин (род. 1948) е германски икономист, президент на Института за икономически изследвания (Мюнхен) и член на Борда на съветниците към Германското министерство на икономиката. Заедно с това той е професор по икономика в Мюнхенския университет.

Pin It

Прочетете още...