Дискусии - Европа

1 1 1 1 1 Оценка 100% (6 гласувания)

2014 05 Prague 1968 thmbПрага, 1968

През ноември 1956 директорът на Унгарската телеграфна агенция, малко преди службата му да бъде изравнена със земята от артилерийски огън, изпраща до целия свят телекс с отчаяно съобщение, в което се обявява, че атаката на руски танкове срещу Будапеща е започнала. Телеграмата завършва със следните думи:

„Ние ще загинем за Унгария и Европа.“

Какво означава това съобщение? Със сигурност – че съветските танкове заплашват Унгария, а заедно с нея и Европа. Но в какъв смисъл Европа е в опасност? Дали съветските танкове се готвят да продължат през унгарската граница и на Запад? Не. Директорът на Унгарската агенция иска да каже, че руснаците, атакувайки Унгария, атакуват самата Европа. Той е готов да загине, само Унгария да си остане Унгария и част от Европа.

Дори и ако смисълът на това изречение изглежда ясен, то продължава да ни интригува. Всъщност във Франция и Америка хората са свикнали да мислят, че онова, за което е ставало дума по време на инвазията не е било нито Унгария, нито Европа, а само един политически режим. Те никога не биха казали, че Унгария като такава е била заплашена; още по-малко пък биха разбрали защо един унгарец, изправен пред собствената си смърт, ще се обръща към Европа. Когато Солженицин изобличава комунистическото потисничество, дали и той се позовава на Европа като фундаментална ценност, за която си струва да се умре?

Не. „Да се загине за собствената страна и за Европа“ – това е фраза, която не би могла да се мисли в Москва и Ленинград. Това е точно видът фраза, която може да се мисли в Будапеща и Варшава.

2.

Всъщност, какво означава Европа за един унгарец, чех, поляк? В продължение на хиляда години техните народи са принадлежали към частта от Европа, основаваща се на римското християнство. За тях думата „Европа“ е не просто географски феномен, а духовна идея, синонимна с думата „Запад“. В момента, в който Унгария вече не е европейска – тоест, вече не западна – тя е прокудена от собствената си съдба, отвъд собствената си история: тя губи най-същностната част от идентичността си.

„Географската Европа“ (простираща се от Атлантика до Урал) винаги е била разделена на две половини, които са се развивали поотделно: едната свързана с античния Рим и Католическата църква, другата закотвена във Византия и Православната църква. След 1945 границата между двете Европи се премести с няколкостотин километра на Запад, а няколко страни, които винаги са считали себе си за западни, с изненада установиха, че сега са част от Изтока.[1]

В резултат на това след войната в Европа се развиха три фундаментални ситуации: тази на Западна Европа, тази на Източна Европа и, най-сложната от всички, тази на частта от Европа, разположена географски в центъра – културно в Запада, а политически в Изтока.

Противоречията на онази Европа, която аз наричам Централна, ни помагат да разберем защо през последните тридесет и пет години драмата на Европа се концентрираше предимно тук: великият унгарски бунт от 1956 и кървавото клане, което го последва; Пражката пролет и окупацията на Чехословакия през 1968; полските бунтове от 1956, 1968, 1970, както и от последните години. По драматично съдържание и историческо въздействие нищо, което се е случвало в „географската Европа“, на Запад или Изток, не може да се сравни с поредицата от бунтове в Централна Европа. Всеки един от тях беше поддържан от почти цялото население. И във всеки от случаите, който и да било от съответните режими не би могъл да се защищава в продължение на повече от три часа, ако не би бил подкрепян от Русия. След всичко казано вече не можем да считаме случилото се в Прага или Варшава за нещо, което по същността си е драма на Източна Европа, на Съветския блок или на комунизма. То е драма на Запада – един Запад, който, въпреки че е бил отвлечен, изместен и с промит мозък, все пак упорства и защищава идентичността си.

Идентичността на един народ и една цивилизация се отразява и концентрира в нещата, създадени от мисълта – в нещото, познато като „култура“. Ако тази идентичност е заплашена от изчезване, културният живот става съответно по-интензивен, по-важен, докато самата култура се превръща в живата ценност, около която всички хора се обединяват. Ето защо, при всеки от бунтовете в Централна Европа, колективната културна памет и съвременното творческо усилие придобиха толкова важни и толкова решаващи роли – далеч по-важни и по-решаващи, отколкото са били при който и да било друг европейски масов бунт.[2]

Унгарски писатели бяха онези, които, обединени в група, наречена по името на романтичния поет Шандор Петьофи, предприеха мощната критика, която доведе до експлозията от 1956. Театърът, филмите, литературата и философията бяха онези, които, в годините преди 1968, в края на краищата доведоха до освободителната воля на Пражката пролет. А забраната на пиеса от Адам Мицкевич, най-великият полски романтичен поет, беше онова, което предизвика известния бунт на полските студенти от 1968. Това щастливо обединение на култура и живот, на творчески постижения и масово участие, беляза бунтовете от Централна Европа с неподражаема красота, която винаги ще упражнява магията си над хората, които живееха през онези времена.

3.

Би могло да се каже: добре, ще приемем, че централноевропейските страни са защищавали заплашената си идентичност, но тяхната ситуация все пак не е уникална. Русия се намира в подобна ситуация. Тя също е на път да изгуби идентичността си. Всъщност не Русия, а комунизмът е нещото, което лишава народите от тяхната духовна същност и което, нещо повече, е направило от руските народи своя първа жертва. Вярно, руският език задушава езиците на другите народи в Съветската империя, но това е не защото руснаците искат да „русифицират“ останалите; то е защото съветската бюрокрация – дълбоко а-национална, антинационална, наднационална – се нуждае от инструмент, с който да обедини държавата си.

Разбирам тази логика. Разбирам също трудностите на руснаците, които се страхуват, че тяхната обичана родина може да бъде сбъркана с омразния комунизъм.

Но е необходимо да се разбере също и поляка, чиято родина, с изключение на един кратък период между двете световни войни, е била покорена от Русия в продължение на два века и през цялото това време подложена на една колкото търпелива, толкова и неумолима „Русификация“ – тоест принудена да се придържа към изискването да бъде руска.

В Централна Европа, източната граница на Запада, всички и винаги са били особено чувствителни към опасностите на руската мощ. И това се отнася не само до поляците. Франтишек Палацки, големият историк и най-представителната фигура в чешката политика от 19 век, пише през 1848 г. известното си писмо до революционния парламент във Франкфурт, в което оправдава продължаващото съществуване на Хабсбургската империя като единствено възможния отбранителен вал срещу Русия, срещу „тази сила, която, след като днес вече е достигнала огромни размери, отново увеличава силите си отвъд обсега на която и да било западна страна“. Палацки предупреждава срещу руските имперски амбиции; Русия си мечтае да стане „универсална монархия“, което означава, че се стреми към световно господство. „Една руска универсална монархия“, пише Палацки, „би била огромна и неописуема катастрофа, неизмерима и безгранична катастрофа“.

Централна Европа, според Палацки, трябва да бъде семейство от равнопоставени народи, всеки от които – третирайки останалите с взаимно уважение и уверен в протекциите на една силна, обединена държава – заедно с това би култивирал и собствената си индивидуалност. И тази мечта, макар и никога не реализирана напълно, ще си остане силна и влиятелна. Централна Европа копнее да бъде кондензирана версия на самата Европа в културното си разнообразие, една малка архи-европейска Европа, смален модел на Европа, изграден от нации, заченати в съгласие с едно и също правило: възможно най-голямо разнообразие вътре в едно възможно най-малко пространство. Как би могла централна Европа да не бъде ужасена, изправена пред една Русия, основаваща се на противоположния принцип: възможно най-малко разнообразие вътре в едно възможно най-голямото пространство?

Действително, нищо не би могло да бъде по-чуждо на Централна Европа и нейната страст към разнообразието, от Русия: еднообразна, стандартизирана, централизирана, решена да превърне всеки от народите, съставляващи нейната империя (украинци, белоруси, арменци, латвийци, литовци и други) в един-единствен руски народ (или, както е по-обичайно да се казва в тази епоха на всеобща вербална мистификация, в „един-единствен Съветски народ“[3]

И така отново: е ли комунизмът отрицание на руската история или нейно окончателно осъществяване?

Със сигурност той е както нейно отрицание (например на религиозността ѝ), така и нейно осъществяване (на централизационните ѝ тенденции и имперските ѝ мечти).

Погледнат откъм Русия, този първи аспект – аспектът на нейната прекъснатост – е по-впечатляващ. От гледната точка на поробените страни, вторият аспект – онзи на приемствеността – се изживява далеч по-силно.[4]

4.

Но дали не абсолютизирам контраста между Русия и западната цивилизация? Не е ли Европа, ако и разделена на Изток и Запад, все още цялостна единица, основаваща се на антично-гръцката и юдео-християнска мисъл?

Разбира се. Нещо повече, през целия деветнадесети век Русия, обвързана с Европа, се придвижва все по-близо до нея. И очарованието е взаимно. Рилке твърди, че Русия е била неговата духовна родина, и че никой не е избегнал въздействието на големите руски романи, които си остават неразделна част от общото европейско културно наследство.

Да, всичко това е вярно. Културният годеж между двете Европи си остава велик и незабравим спомен.[5] Но не по-малко вярно е и това, че руският комунизъм пробуди с мощна сила старите анти-западни руски обсебености и брутално ги обърна против Европа.

Но Русия не е моята тема и аз не желая да се впускам в нейните огромни сложности, с които не съм особено добре запознат. Искам просто да подчертая още веднъж: на източната граница на Запада – повече от където и да било другаде – на Русия се гледа не просто като на още една европейска сила, а като на отделна цивилизация, една друга цивилизация.

В книгата си Родната Европа Чеслав Милош говори за следния феномен: през шестнадесети и седемнадесети век поляците са водили войни срещу руснаците „по далечни граници. Никой не се е интересувал особено много от руснаците… Именно това е опитът, който поставя в опасност полското разбиране за Русия, намираща се ‚там някъде‘ – когато на изток поляците са откривали само нещо огромно и празно, нещо, намиращо се извън света“.[6]

Казимиеж Брандис, в своя Варшавски дневник, си припомня интересна история за срещата на полски писател с руската поетеса Ана Ахматова. Полякът се оплаквал: творбите му – всички – били забранени.

Тя го прекъснала: „Бяхте ли хвърлен в затвора?“

„Не“.

„Бяхте ли поне изключен от Съюза на писателите?“

„Не“.

„Но от какво тогава се оплаквате?“ Ахматова изглеждала истински удивена.

При което Брандис отбелязва:

Това са типично руски утешения. Нищо не изглежда ужасяващо за тях, в сравнение със съдбата на Русия. Но тези утешения нямат смисъл за нас. Съдбата на Русия не е част от нашето съзнание; тя е чужда за нас; ние не сме отговорни за нея. Тя тегне върху нас, но не е наше наследство. Такава е и реакцията ми към руската литература. Тя ме плаши. Дори и днес все още се ужасявам от определени разкази на Гогол и от всичко, което е написал Салтиков–Шчедрин. Бих предпочел да не съм познавал техния свят, дори да не съм знаел за съществуването му.

Забележките на Брандис за Гогол, разбира се, не отричат ценността на творчеството му като изкуство. Те по-скоро изразяват ужаса пред света, който това изкуство представя. Това е свят, който – ако сме отдалечени от него – ни очарова и привлича; в момента, в който обаче се затвори около нас, той разкрива своята ужасяваща чуждост. Не знам дали е по-лош от нашия, но знам, че е различен: Русия познава други (далеч по-големи) измерения за катастрофа, друга представа за пространство (едно толкова гигантско пространство, че цели нации биват погълнати от него), друго усещане за време (бавно и търпеливо), друг начин за смеене, живеене и умиране.

Ето защо страните от Централна Европа изпитват усещането, че съдбата, която ги е постигнала след 1945 е не просто политическа катастрофа: тя е също и атака срещу тяхната цивилизация. Дълбокото значение на тяхната съпротива е борбата за запазване на идентичността им – или, за да го изразим по друг начин, за запазване на тяхната Западност.[7]

5.

Вече няма илюзии по отношение на режимите в страните-спътници на Русия. Но онова, което ние забравяме, е тяхната основна трагедия: тези страни са изчезнали от картата на Запада.

А защо това изчезване е останало незабелязано? Причината можем да открием в самата Централна Европа.

Историята на поляците, чехите, словаците, унгарците, е бурна и разпокъсана. Техните традиции на държавност са били по-слаби и по-малко постоянни от онези на по-големите континентални европейски народи. Притиснати между германците от една страна и руснаците от друга, народите от Централна Европа са изчерпвали цялата си сила в борбата за оцеляване и запазване на езиците си. И тъй като никога не са били напълно интегрирани в съзнанието на Европа, те са си останали най-малко познатата и най-неустойчива част от Запада – скрита, в дори още по-голяма степен, чрез завесата на техните странни и рядко достъпни езици.

Австрийската империя разполагаше с огромния шанс да превърне Централна Европа в силна, обединена държава. Но австрийците, за жалост, бяха разединени между един арогантен пан-германски национализъм и собствената си централноевропейска мисия. Те не успяха да изградят федерация от равни народи, а неуспехът им се превърна в лош късмет за цяла Европа. Незадоволени, останалите народи от Централна Европа разпокъсаха империята си през 1918, без да осъзнават, че, въпреки недостатъците си, тя беше незаменима. Ето защо, след Първата световна война, Централна Европа беше трансформирана в регион на малки, слаби държави, чиято уязвимост направи възможно първо завоеванието на Хитлер, а в края на краищата триумфа на Сталин. Може би по тази причина, в европейската памет тези страни винаги изглеждат като източник на опасни неприятности.

И, за да бъдем откровени, аз изпитвам чувството, че грешката, направена от Централна Европа, се дължи на онова, което наричам „идеологията на славянския свят“. Умишлено казвам „идеологията“, тъй като това е само парченце политическа мистификация, изобретено през деветнадесети век. Чехите (въпреки сериозните предупреждения на най-уважаваните им лидери) обичаха да представят наивно своята „славянска идеология“ като защита срещу германската агресивност. Руснаците, от друга страна, с удоволствие са я използвали, за да оправдават собствените си имперски амбиции. „Руснаците обичат да етикетират всичко руско като славянско, за да могат по-късно да етикетират всичко славянско като руско“, обявява през 1844 големият чешки писател Карел Хавличек, в опит да предупреди сънародниците си за техния глупав и невеж ентусиазъм по адрес на Русия. А той е бил невеж, тъй като чехите, в продължение на хиляда години, никога не са имали директен контакт с Русия. Въпреки езиковото им родство, чехите и руснаците никога не са споделяли някоя обща дума. Нито пък обща история или обща култура. Отношението между поляци и руснаци пък никога не е било нещо по-малко от борба на живот и смърт.

Джоузеф Конрад винаги се е чувствал подразнен от етикета „славянска душа“, който хората обичали да прикачват към него и книгите му поради полския му произход – и преди около шестдесет години той е писал, че „нищо не би могло да бъде по-чуждо на онова, което в литературния свят се нарича ‚славянски дух‘, от полския темперамент с неговата рицарска отдаденост на морални ограничения и преувеличения му респект към индивидуалните права“. (Колко добре го разбирам! Аз също не познавам нищо по-смехотворно от този култ към мрачните дълбини, тази шумна и празна сантименталност на „славянската душа“, която ми се приписва от време на време!)[8]

И въпреки това идеята за някакъв славянски свят е нещо обичайно в световната историография. Разделението на Европа след 1945 – което обедини предполагаемия славянски свят (включвайки бедните унгарци и румънци, чиито езици разбира се не са славянски – но пък кой ти се интересува от дреболии?) – следователно изглеждаше почти като някакво естествено решение.

6.

И така, виновна ли е самата Централна Европа за това, че Западът дори не забеляза изчезването й?

Не изцяло. В началото на нашия век Централна Европа е била, въпреки политическата си слабост, голям културен център, може би най-големият. И, по общо признание, макар и важността на Виена, градът на Фройд и Малер, да се признава с готовност в наши дни, то тази важност и оригиналност имат само малко смисъл, освен ако бъдат разглеждани на фона на останалите страни и градове, които са участвали и допринасяли творчески за културата на Централна Европа. Ако школата на Шьонберг е изобретила дванадесеттонната система, то пък унгарецът Бела Барток, един от най-големите музиканти на двадесети век, е знаел как да открива последните оригинални възможности в музиката, основаваща се на тоналния принцип. С творчествата на Кафка и Хашек Прага предоставя в романа голямото съответствие на творчествата на виенчаните Музил и Брох. Културната динамика на не-германско-говорещите страни се усилва още повече след 1918, когато Прага предлага на света новаторствата на структурализма и Пражкия лингвистичен кръжок.[9] А в Полша голямата троица на Витолд Гомбрович, Бруно Шулц и Станислав Виткевич предусеща европейския модернизъм от 1950-те, и особено така наречения театър на абсурда.

* * *

Възниква въпросът: а дали цялата тази творческа експлозия не е просто географско съвпадение? Или тя наистина се основава на дълга традиция, на споделено минало? Или, да го кажем другояче: дали Централна Европа съставлява някаква истинска културна конфигурация със своя собствена история? И ако такава конфигурация съществува, то може ли тя да бъде дефинирана географски? Кои са нейните граници?

Би било безсмислено да се опитваме да очертаваме границите ѝ точно. Централна Европа не е държава: тя е култура или съдба. Границите ѝ са въображаеми и трябва да бъдат очертавани и преначертавани при всяка нова историческа ситуация.

Например, към средата на четиринадесети век, Карловият университет в Прага вече е събирал едни с други интелектуалци (професори и студенти), които са чехи, австрийци, баварци, саксонци, поляци, литовци, унгарци и румънци, със зародиша на идеята за многонационална общност, в която всяка нация ще има право на собствен език. Всъщност, именно под директното влияние на този университет (в който религиозният реформатор Ян Хус някога е бил ректор), са направени първите унгарски и румънски преводи на Библията.

Следват други ситуации: Хусистката революция; унгарският Ренесанс от времето на Матиаш Корвин с неговото международно влияние; възходът на Хабсбургската империя като обединение на три независими държави – Бохемия, Унгария и Австрия; войните срещу турците; Контрареформацията от седемнадесети век. По това време специфичната природа на централноевропейската култура се проявява внезапно в изключителен взрив от бароково изкуство – феномен, който обединява този регион, от Залцбург до Вилно. На картата на Европа, барокова Централна Европа (характеризирана от преобладаването на ирационалното и доминантната позиция на визуалните изкуства и особено музиката) се превръща в противоположен полюс на класическа Франция (характеризирана от преобладаването на рационалното и доминантната позиция на литературата и философията). Именно в този бароков период се откриват източниците на изключителното развитие на централноевропейската музика, която, от Хайдн до Шьонберг, от Лист до Барток, кондензира в себе си еволюцията на европейската музика.

През деветнадесети век националните борби (на поляците, унгарците, чехите, словаците, хърватите, словенците, румънците и евреите) довеждат до конфронтация нации, които – изолирани, егоистични, затворени – въпреки това са преживели един и същи велик екзистенциален опит: опита на нация, която избира между съществуване и несъществуване. Или, за да го кажем другояче, между запазване на автентичния си национален живот и асимилацията от друга, по-голяма нация. Дори и австрийците, ако и принадлежащи към доминантната в империята нация, не са избегнали необходимостта да се изправят пред този избор: те също е трябвало да изберат между собствената си австрийска идентичност и претопяването в по-голямата, германска такава.[10] От този въпрос не могат да избягат и евреите. Отказвайки асимилацията, ционизмът, също роден в Централна Европа, избира същия път като останалите централноевропейски нации.

Двадесети век става свидетел на други ситуации: колапсът на Австрийската империя, руското анексиране, дългият период на централноевропейските бунтове, които са просто огромен залог, направен в неизвестна ситуация.

Централна Европа следователно може да бъде дефинирана и определена не толкова чрез политически граници (които не са автентични, а винаги наложени от инвазии, завоевания и окупации), колкото чрез великите общи ситуации, които събират отново хората, прегрупират ги по все по-нови начини според въображаемите и постоянно променящи се граници, които маркират една област, населена от едни и същи памети, едни и същи проблеми и конфликти, едни и същи общи традиции.

7.

Родителите на Зигмунд Фройд идват от Полша, но младият Зигмунд прекарва детството си в Моравия, в днешна Чехословакия. Едмунд Хусерл и Густав Малер също прекарват детствата си там. Виенският романист Йозеф Рот има корените си в Полша. Великият чешки поет Юлиус Зейер е роден в Прага, в германоезично семейство. Изборът да стане чех е негов собствен. Майчиният език на Херман Кафка, от друга страна, е чешки, докато синът му Франц приема като свой немския. Ключовата фигура от унгарския бунт от 1956, писателят Тибор Дери, идва от германско-унгарско семейство, а моят скъп приятел Данило Киш, отличният романист, е унгаро-югославянин. Каква бъркотия от национални съдби дори и сред най-представителните фигури от всяка страна!

И всички имена, които току-що споменах, са на евреи. Действително, никоя друга част от света не е била толкова дълбоко белязана от влиянието на еврейския гений. Чужденци навсякъде и навсякъде у дома, издигнати над националните караници, евреите от двадесети век са принципният космополитен, интегриращ елемент в Централна Европа: те са нейният интелектуален цимент, кондензирана версия на нейния дух, създатели на нейното духовно единство. Ето защо аз обичам еврейското наследство и се придържам към него с толкова много страст и носталгия, сякаш е мое собствено.

И още нещо, което прави еврейския народ толкова скъп за мен: в тяхната съдба изглежда се концентрира, отразява и намира символичния си образ съдбата на Централна Европа. Какво е Централна Европа? Неясна зона от малки народи между Русия и Германия. Подчертавам думите: малък народ. И наистина, какво друго са евреите, ако не малък народ, малкият народ par excellence? Единственият от всички малки народи на всички времена, който е надживял както империи, така и опустошителния марш на историята.

Но какво е малкият народ? Предлагам ви моята дефиниция: малък народ е онзи, самото съществуване на който може да бъде поставено под въпрос във всеки момент; един малък народ може да изчезне и той го знае. Един френски, руски или английски човек не е свикнал да си задава въпроси за самото оцеляване на своя народ. Неговият химн говори само за величие и вечност. Полският химн, напротив, започва със стиха: „Полша все още не е загинала…“

Централна Европа като семейство от малки народи си има собствена визия за света – една визия, основаваща се на дълбоко недоверие към историята. Историята, тази богиня на Хегел и Маркс, това въплъщение на разума, което ни съди и решава съдбата ни – тоест историята на завоевателите. Хората от Централна Европа не са завоеватели. Те не могат да бъдат отделени от европейската история; те не могат да съществуват извън нея, а представляват погрешната страна на тази история: те са нейните жертви и аутсайдери. Ето това лишено от илюзии гледище за историята е източникът на тяхната култура, тяхната мъдрост, на „несериозния дух“, който се подиграва на величието и славата. „Никога не забравяйте, че само противопоставяйки се на Историята като такава ние можем да се противопоставим и на историята на собственото си време“. Бих искал да издълбая това изречение на Витолд Гомбрович над входната врата към Централна Европа.

Ето защо в този регион на малки народи, които все още „не са загинали“, европейската уязвимост, онази на цяла Европа, се виждаше по-ясно, отколкото където и да било другаде. Всъщност в нашия модерен свят, където властта има тенденцията да се концентрира все повече и повече в ръцете на няколко големи страни, всички европейски народи са подложени на риска да се превърнат в малки народи и да споделят тяхната съдба. В този смисъл съдбата на Централна Европа предусеща съдбата на Европа като цяло, а културата ѝ придобива огромно значение.[11]

Достатъчно е да се прочетат най-големите централноевропейски романи: в Сомнамбулите на Херман Брох историята се явява като процес от постепенна деградация на ценностите; Човекът без качества на Роберт Музил рисува едно еуфорично общество, което не осъзнава, че утре ще изчезне; в Добрият войник Швейк на Ярослав Хашек, да се преструваш на идиот се превръща в последния възможен метод за запазване на собствената свобода; романните визии на Кафка ни говорят откъм един свят без памет – свят, който идва след историческото време.[12] Всички големи централноевропейски произведения на изкуството от този век, дори и от нашето съвремие, могат да бъдат разбирани като дълги медитации върху възможния край на европейското човечество.

8.

Днес цяла Централна Европа е покорена от Русия, с изключение на малка Австрия, която, по-скоро по случайност, отколкото по необходимост, е запазила независимостта си, но, откъсната от централноевропейското си обкръжение, е изгубила по-голямата част от индивидуалния си характер и цялото си значение. Изчезването на културния дом на Централна Европа със сигурност е едно от най-големите събития на века за цялата западна цивилизация. И така, аз повтарям въпроса си: как е възможно то да е останало незабелязано и неспоменавано?

Отговорът е прост: Европа не е забелязала изчезването на културния си дом защото Европа вече не възприема единството си като културно единство.

Всъщност, на какво се основава европейското единство?

През Средновековието то се е основавало на споделената религия. В модерната епоха, в която средновековният Бог е заменен с един Deus absconditus,[13] религията се оттегля на заден план, давайки път на културата, която се превърна в израз на върховните ценности, чрез които европейското човечество разбираше себе си, определяше себе си, идентифицираше себе си като европейско.

Сега изглежда, че в нашия век се случва друга промяна – също толкова важна, колкото и онази, която разделя Средновековието от модерната епоха. По същия начин, по който преди много време религията отстъпи място на културата, днес културата отстъпва мястото си.

Но на какво и на кого? Каква област от върховни ценности ще може да обедини Европа? Техническите постижения? Пазарът? Масовите медии? (Ще бъде ли великият поет заменен от великия журналист?) Или от политиката? Но от коя политика? Дясната или лявата? Има ли някакъв доловим споделен идеал, който все още съществува над тази двоичност на лявото и дясното, която е също толкова глупава, колкото и непреодолима? Ще бъде ли това принципът на толерантността, респекта към вярванията и идеите на други хора? Но пък няма ли тази толерантност да стане празна и безполезна, ако вече не защищава някаква богата съзидателност или мощен набор от идеи? Или трябва да разбираме оттеглянето на културата като един вид избавление, на което трябва да се отдадем екстатично? Или може би този Deus absconditus ще се завърне, за да запълни празното пространство и да ни се разкрие? Не знам, не знам нищо за това. Знам само, че културата се е оттеглила.

9.

Франц Верфел е прекарал първата трета от живота си в Прага, втората трета във Виена, а последната – като емигрант, първо във Франция, после в Америка. Ето ви една типична централноевропейска биография. През 1937 той е в Париж със съпругата си, известната Алма, вдовицата на Малер; поканен е там от организацията за интелектуално сътрудничество към Лигата на нациите за конференция на тема „Бъдещето на литературата“. По време на конференцията Верфел заема позиция не само против хитлеризма, но и против тоталитарната заплаха изобщо, против идеологическото и журналистическо безразличие на времената ни, което се намира на крачка от разрушаване на културата. Завършва речта си с предложение, за което счита, че може би ще удържи този демоничен процес: да се основе Световна академия на поетите и мислителите (Weltakademie der Dichter und Denker). При никакви обстоятелства участниците не трябва да бъдат именувани според държавите си. Изборът на членове трябва да зависи единствено от ценността на работата им. Броят на членовете, съставен от най-великите писатели на света, трябва да бъде между двадесет и четири и четиридесет. Задачата на тази академия, освободена от политика и пропаганда, е да „се противопоставя на политизацията и варваризацията на света“.

Това предложение е не само отхвърлено, но и открито подложено на насмешки. Разбира се, то е наивно. Ужасно наивно. В един абсолютно политизиран свят, в който артистите и мислителите вече са необратимо „обвързани“, политически ангажирани, как изобщо би могла една независима академия да бъде създадена? Не би ли придобила тя комичния изглед на някакво събрание от благородни души?

Но това наивно предложение ми се струва вълнуващо, тъй като разкрива отчаяната нужда да се открие отново някакъв морален авторитет в един свят, лишен от ценности. То разкрива мъчителното желание да се чуе недоловимия глас на културата, гласът на Dichter und Denker.[14]

Тази история е примесена в паметта ми със спомена за едно утро, когато полицията, след като беше преобърнала с главата надолу апартамента на един от моите приятели, известен чешки философ, конфискува хиляда страници от неговия философски ръкопис. Малко по-късно двамата се разхождахме по улиците на Прага. Спускахме се надолу от Крепостния хълм, където той живееше, към полуострова на Кампа, прекосявайки моста на Манес. Той се опитваше да обърне случилото се на шега: как ли полицията ще разшифрова философската му терминология, която е доста херметична?

Но никакви шеги не бяха в състояние да облекчат болката му, не можеха да компенсират загубата на десет години работа, вложени в ръкописа му – защото той не притежаваше друго копие.

Говорехме за възможността да се изпрати отворено писмо в чужбина, за да се превърне конфискацията в международен скандал. Беше ни абсолютно ясно, че не трябва да изпращаме писмото до някоя институция или държавник, а само до някоя фигура, намираща се над политиката, някой, който е обвързан с представата за несъмнена морална ценност – човек, признат навсякъде в Европа. С други думи, някоя голяма културна фигура. Но кой щеше да бъде този човек?

Внезапно ни стана ясно, че такава фигура не съществува. Разбира се, имаше големи художници, драматурзи и музиканти, но те вече не притежаваха някакво привилегировано място в обществото като морални авторитети, които Европа би признала като свои духовни представители. Културата вече не съществуваше като област, в която се постановяват върховни ценности.

Вървяхме към площада в стария град, в чиято близост аз живеех по онова време, и изпитвахме огромна самота, някаква празнота – празнотата на европейското пространство, от което културата постепенно се оттегляше.[15]

10.

Последният директен личен опит със Запада, който страните от Централна Европа си спомнят, е периода от 1918 до 1938. Тяхната представа за Запада, значи, е за Запада от миналото, за един Запад, в който културата все още не се е оттеглила напълно.

С тази мисъл на ум, бих искал да подчертая едно значително обстоятелство: централноевропейските бунтове не бяха подбудени от вестниците, радиото или телевизията – тоест, от „медиите“. Те бяха подготвени, оформени и реализирани от романи, поезия, театър, кино, историография, литературни издания, популярни комедии и кабаретно изкуство, от философски дискусии – с други думи, от култура.[16] Масовите медии – които, за французите и американците, са неразличими от каквото и да означава Западът днес – не играеха никаква роля при тези бунтове (тъй като пресата и телевизията се намираха до голяма степен под държавен контрол).

Ето защо, когато руснаците окупираха Чехословакия, те направиха всичко възможно да разрушат чешката култура.[17] Това разрушение имаше три смисъла: първо, то разруши центъра на опозицията; второ, то подкопа идентичността на нацията, позволявайки по този начин тя да бъде погълната по-лесно от руската цивилизация; трето, то сложи насилствен край на модерната ера – ерата, в която културата все още представляваше реализация на върховни ценности.

Това трето следствие ми се струва най-важното. Всъщност тоталитарната руска цивилизация е радикалното отрицание на модерния Запад – Западът, създаден преди четири века в зората на модерната епоха: епохата, основаваща се на авторитета на мислещия, съмняващ се индивид, както и на артистично творчество, което изразява нейната уникалност. Руската инвазия хвърли Чехословакия в една „посткултурна“ епоха и я остави беззащитна и гола пред руската армия и присъстващата навсякъде държавна телевизия.

Макар и все още потресен от това тройно трагично събитие, каквото инвазията на Прага представлява, аз пристигнах във Франция и се опитах да обясня на френските си приятели унищожаването на културата, което беше се случило след инвазията: „Опитайте се да си представите! Всички литературни и културни издания бяха ликвидирани! Всяко едно, без изключение! Това не се е случвало никога преди в чешката история, даже не и по време на нацистката окупация по време на войната“.

А приятелите ме гледаха търпеливо, със смущение, което щях да разбера едва по-късно. Когато всички издания в Чехословакия бяха ликвидирани, цялата нация го знаеше и се намираше в състояние на силна болка поради огромното въздействие на това събитие.[18] Ако всички издания във Франция или Англия биха изчезнали, никой не би го забелязал, дори и техните редактори. В Париж, дори и в напълно култивирана среда, по време на вечерни партита хората разговарят за телевизионни програми, а не за списания. Защото културата вече се е оттеглила. Нейното изчезване, което ние в Прага преживявахме като катастрофа, шок, трагедия, се възприема в Париж като нещо банално и маловажно, едва забележимо, като не-събитие.

11.

След разрушаването на Австрийската империя Централна Европа изгуби бастионите си. А не изгуби ли и душата си след Аушвиц, който изличи еврейския народ от нейната карта? След като беше откъсната от Европа през 1945, съществува ли Централна Европа все още?

Да, нейната творческа сила и нейните бунтове подсказват, че тя „все още не е загинала“. Но ако да се живее означава да се съществува в очите на ония, които обичаме, то Централна Европа не съществува повече. По-точно: в очите на обичната ѝ Европа, Централна Европа е просто част от Съветската империя и нищо повече, нищо повече.

И защо това би трябвало да ни изненадва? По силата на политическата си система, Централна Европа е Изток; по силата на културната си история, тя е Запад. Но тъй като самата Европа се намира в процес на загуба на културната си идентичност, тя възприема Централна Европа просто като политически режим. Казано другояче, тя вижда в Централна Европа само Източна Европа.

Централна Европа, следователно, трябва да се бори не само против големия си потиснически съсед, но също и против финия, непрестанен натиск на времето, което в момента напуска епохата на културата. Ето защо в централноевропейските бунтове има нещо консервативно, почти анахронично: те отчаяно се опитват да възстановят миналото – миналото на културата, миналото на модерната епоха. Защото само в този период, само в един свят, който запазва културно измерение, Централна Европа все още може да защищава своята идентичност, все още може да бъде виждана като онова, което е.

Реалната трагедия за Централна Европа следователно е не Русия, а Европа: тази Европа, която представляваше толкова велика ценност, че директорът на Унгарската телеграфна агенция беше готов да умре за нея, и за която той действително загина. Намирайки се зад желязната завеса, той не подозираше, че времената са се променили и че вътре в самата Европа, „Европа“ вече не се възприема като ценност. Той не подозираше, че изречението, което изпращаше по телекса отвъд границите на своята ниска страна, ще изглежда старомодно и няма да бъде разбрано.

1984 г.

Източник


[1] Отговорността на централноевропейските комунисти, които след войната направиха толкова много, за да установят тоталитарни режими, е огромна. Но те не биха успели никога без инициативата, яростния натиск и международната власт на Русия. Веднага след победата централноевропейските комунисти разбраха, че не те, а СССР е господарят в техните страни. От този момент нататък започна бавното разложение на централноевропейските режими и партии.
(Ако не е отбелязано другояче, всички забележки под линя са на автора).

[2] За външния наблюдател този парадокс е труден за разбиране. Периодът след 1945 е едновременно и най-трагичният за Централна Европа, и един от най-великите в културната история. Независимо дали писани в изгнание (Гомбрович, Милош), добиващи формата на нелегална творческа дейност (в Чехословакия след 1968) или толерирани от властите под натиска на общественото мнение – филмите, романите, пиесите и философските творби, родени в Централна Европа през този период, често достигат върховете на европейската култура.

[3] Един от големите европейски народи (има почти четиридесет милиона украинци), бавно изчезва. И това гигантско, почти невероятно събитие се случва без светът да го осъзнава.

[4]Лешек Колаковски пише (Zeszyty literacke, no. 2, Paris, 1983): „Макар и да смятам, също като Солженицин, че съветската система е надминала царизма в потисническия си характер… Няма да стигна до там да идеализирам системата, против която дедите ми са се борили при ужасни условия и под която са умрели, били измъчвани или подлагани на унижения… Смятам, че у Солженицин има тенденция към идеализация на царизма – тенденция, която нито аз, нито пък, уверен съм, който и да било друг поляк би могъл да приеме“.

[5] Най-красивото обединение между Русия и Запада е творчеството на Стравински, което обобщава цялата хилядолетна история на западната музика и в същото време си остава дълбоко руско в музикалното си въображение. Друга великолепна женитба се отпразнува в Централна Европа чрез двете величествени опери на онзи велик русофил, Леош Яначек: едната от тях базираща се на Островски (Катя Кабанова, 1921), а другата, от която се възхищавам във върховна степен, базираща се на Достоевски (Записки от мъртвия дом, 1928). И все пак е симптоматично, че тези две опери не само никога не са поставяни в Русия, но и самото им съществуване е непознато там. Комунистическа Русия отхвърля неправилните съюзи със Запада.

[6] Книгите на Милош Плененият разум (1953) и Родната Европа (1959) са основополагащи: първите щателни анализи, които не са двусмислени по отношение на руския комунизъм и неговата Drang nach West (експанзия на Запад).

[7] Думата „централна“ съдържа известна опасност: тя извиква представата за мост между Русия и Запада. Т. Г. Масарик, президентът-основател на Чехословакия, вече е говорил за тази идея през 1895: „Често се казва, че ние чехите имаме за своя мисия да служим като посредник между Запада и Изтока. Тази идея е безсмислена. Чехите не се намират в непосредствена близост до Изтока (те са заобиколени от германци и поляци, тоест, Запада), а освен това няма и каквато и да било нужда от посредник. Руснаците винаги са имали много по-близки и по-директни контакти с германците и французите, отколкото с нас, и всичко, което западните народи са научили от руснаците, те са го научили директно, без посредници“.

[8] Има една забавна малка книжка на име Как да бъдеш чужд, в която авторът, в една глава, наречена „Душа и омаловажаване“, говори за славянската душа: „Най-лошият вид душа е великата славянска душа. Хората, които страдат от нея, обикновено са много дълбоки мислители. Те могат да кажат неща от рода на: ‚Понякога съм толкова радостен, а понякога съм толкова тъжен. Можете ли да обясните защо?‘ (Вие не можете, не се опитвайте.) Или пък: ‚Аз съм толкова загадъчен… Понякога ми се иска да бях нещо по-различно, отколкото съм.‘ Или: ‚Когато съм сам през нощта в гората и прескачам от дърво на дърво, често си мисля, че животът е толкова странен‘.“ Кой би се осмелил да се надсмива над великата славянска душа? Разбира се, авторът е Джордж Майкс, от унгарски произход. Само в Централна Европа славянската душа изглежда смехотворна.

[9] Структуралисткото мислене започва към края на 1920-те в Пражкия лингвистичен кръжок. Той е съставен от чешки, руски, германски и полски учени. През 1930-те, в това много космополитно обкръжение, Мукаровски разработва своята структуралистка естетика. Пражкият структурализъм е органично свързан с чешкия формализъм от деветнадесети век. (Формалистките тенденции са по-силни в Централна Европа, отколкото по други места, по мое мнение, благодарение на доминантната позиция на музиката, а следователно и на музикологията, която е „формалистка“ по самото си естество.) Вдъхновен от някои скорошни развития в руския формализъм, Мукаровски отива отвъд неговата едностранчива природа. Структуралистите са съюзниците на пражките авангардни поети и художници (с което те предусещат един подобен съюз, създаден във Франция тридесет години по-късно). Чрез своето влияние структуралистите защищават авангарда срещу тясно-идеологическата интерпретация, която е спъвала модерното изкуство навсякъде.

[10] Тук Кундера прави една недопустимо „свободна“ интерпретация на реалните исторически факти: всъщност австрийците никога не са искали да притежават своя, независима от германската, национална идентичност. И при първия възможен случай (за нещастие съвпадащ с времето на Третия райх), те се присъединяват с огромен ентусиазъм към „майчината култура“ (нещо, което им е отказано след Първата световна война, отново против собственото им желание, поради невъзможността да се предостави на победена Германия някакъв вид политико-географско разширение). Едва след Втората световна война, поради неизбежността на този избор, е започната реалната работа по изграждането на една независима от общо-германската, собствено австрийска идентичност (нещо, което пък до голяма степен обяснява факта на отлаганата чак до средата на 1980-те години конфронтация с наследството на нацизма, което е особено силно и отровно в тази сравнително малка страна). Бел. пр.

[11] Проблемът на централноевропейската култура е изследван в много важно списание, издавано от Университета на Мичиган: Cross Currents: A Yearbook of Central European Culture.

[12] С това съзвездие от централноевропейски писатели, с Кафка, Хашек, Брох и Музил, в Европа възниква една нова, пост-прустова, пост-джойсова естетика на романа, струва ми се. Брох е онзи, когото лично аз ценя най-много. Крайно време е този виенски романист, един от най-великите в този век, да бъде преоткрит.

[13] „скрит“ или „бездеен“ Бог – една от основните тези на деизма, според която Бог не се занимава с ежедневните проблеми на света и не е активно ангажиран с него. Бел. пр.

[14] Речта на Верфел изобщо не е наивна и не е изгубила значението си. Тя ми напомня за една друга реч, прочетена от Роберт Музил през 1935 на конгреса за защита на културата в Париж. Също като Верфел, Музил вижда опасността не само във фашизма, но и в комунизма. Защитата на културата означава за него не обвързването на културата с някаква политическа борба (както смятат всички по онова време), а напротив, защита на културата срещу безсмислието на политизацията. И двамата писатели разбират, че в съвременния свят на технологии и масови медии, изгледите пред културата не са особено блестящи. Мненията на Музил и Верфел се приемат много хладно в Париж. Въпреки това, във всички политически и културни дискусии, които чувам около себе си, аз не бих имал почти нищо за добавяне към онова, което са казали те, а и се чувствам, в такива моменти, много близо до тях – чувствам се, в тези моменти, непоправим централноевропеец.

[15] В края на краищата, след известно колебание, той все пак изпрати писмото – до Жан-Пол Сартр. Да, това беше последната голяма културна фигура в света: от една страна, той е самата личност, която, със своята теория за „ангажимента“, предостави, по мое мнение, теоретичната база за отменянето на културата като автономна сила, специфична и неподлежаща на смаляване. Но въпреки всичко, което може би е бил, той действително отговори бързо на писмото на приятеля ми със заявление, публикувано в Le Monde. Много се съмнявам дали без неговата намеса полицията в края на краищата би върнала обратно ръкописа (което тя направи почти една година по-късно). В деня на погребението на Сартр споменът за моят пражки приятел отново ме навести: как неговото писмо вече нямаше да намери получател.

[16] Под „издания“ имам пред вид периодични издания (месечни, двуседмични или ежеседмични), правени не от журналисти, а от хора на културата (писатели, художествени критици, учени, философи, музиканти); те се занимават с културни въпроси и коментират социалните събития от културна гледна точка. През деветнадесети и двадесети век всички важни интелектуални движения в Европа и Русия са се оформили около такива издания. Германските романтични музиканти се сплотяват  около Neue Zeitschrift für Musik, основано от Роберт Шуман. Руската литература е немислима без списания като Современник или Весы́, по същия начин, по който френската литература е зависела от Nouvelle Revue Française или Les Temps Modernes. Цялата виенска културна дейност се е концентрирала около Die Fackel, издавано от Карл Краус. Целият дневник на Гомбрович е публикуван в полското списание Kultura. И така нататък, и така нататък. Изчезването на такива издания от западния публичен живот или фактът, че те са станали напълно странични е, по мое мнение, признак за това, че „културата се оттегля“.

[17] Петстотин хиляди души (особено интелектуалци) бяха прогонени от работа. Сто и двадесет хиляди емигрираха. На около двеста чешки и словашки писатели беше забранено да публикуват. Книгите им бяха премахнати от всички публични библиотеки, а имената им бяха изличени от учебниците по история. Сто и четиридесет чешки историци бяха уволнени. Само от един-единствен факултет на Пражкия университет бяха уволнени петдесет преподаватели. (В най-мрачния момент на Австро-Унгарската империя, след революцията от 1848, двама чешки професори са били прогонени от университета – какъв скандал по онова време!) Всички литературни и културни списания бяха ликвидирани. Великото чешко кино; великият чешки театър – те вече не съществуват.

[18] Ежеседмичното издание Literarni noviny, което имаше тираж от 300,00 (в страна с десет милиона население), се издаваше от Съюза на чешките писатели. Именно това издание в хода на годините беше полагало пътя към Пражката пролет, а след това беше нейна платформа. То не приличаше на ежеседмичници от рода на Time, които са се разпространили из цяла Европа и Америка. Не, то беше чисто литературно: в него можеха да се намерят дълги литературни хроники и анализи на книги. Статиите, посветени на история, социология и политика се пишеха не от журналисти, а от писатели, историци и философи. Не познавам нито един европейски ежеседмичник от нашия век, който да е играл толкова важна историческа роля, и да я е играл толкова добре. Тиражите на чешките литературни ежемесечници варираха между десет хиляди и четиридесет хиляди екземпляра, а нивото им беше забележително високо, въпреки цензурата. В Полша изданията имаха подобна на тази важност; днес там има стотици нелегални списания.

Милан Кундера
Милан Кундера е световноизвестен писател от чешки произход, който живее във Франция от 1975 г. насам.
Други статии от този автор
Посетители: 117

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Всеки обича пазарът... преди 1 ден
  • Броди писа Още
                      Тъкмо... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Прав е г-н... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Най-важното е никой да... преди 1 ден
  • Сухи писа Още
    Никола Георгиев има... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Отговорът на издателя... преди 1 ден
  • Жоро Ончев писа Още
    С риск да разсърдя моя... преди 1 ден
  • Броди писа Още
                       В... преди 2 дни
  • Антония Бонева писа Още
    На мен ми беше... преди 2 дни
  • Светла Петкова писа Още
    Съгласна съм с... преди 2 дни
  • Боян писа Още
    Приемам рецензията на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Голямото изключение,... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Попаднах на този... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    А Турция, като всяка... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Ок, стига толкова... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Впрочем, нека обобщя... преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Драги Златко, "петата... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    И един дребен въпрос:... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Професоре, вашият... преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Цитат: "всички... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Да, разбира се,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Сложна тема. Колкото е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Веднъж един... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А до каква степен в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ееее, професоре, що с... преди 1 седмица