Текстът е четен в деня на откриването на Лайпцигския панаир на книгата 18 март 2010. Георги Господинов беше сред 6-те европейски писатели, поканени от организаторите на панаира в програмата „Autorenspecial“ да произнесат слово на тема „Криза! Каква криза?“.
„Брилянтна лекция“ – така един от най-авторитетните немски всекидневници, „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, отбелязва есето на българския писател.
Криза! Каква криза?
Дами и господа,
Пледирам за невинност още в началото. Поканен съм да говоря тук като писател за една криза, която не съм предизвиквал. Нито аз, нито цялата писателска гилдия, нито хората на този панаир, читатели и издатели. В класическия случай писателите и парите са две институции, обречени на доста хладни отношения. Поздравяваме се, но не си говорим, ако перифразираме отговора на Волтер, когато го питат за отношенията му с една друга много по-висша инстанция. Още тук трябва да призная своята неопитност в така важната финансова област. Никога не съм теглил кредит от банка, първо, защото изпитвам боязън от тези институции, и второ, защото никоя банка, както знаете, няма да даде кредит на човек със свободна и малко несериозна професия като писателската. Ето как човек остава невинен и девствен не от добро.
Нека си представим сега как в този момент някъде паралелно на Лайпцигския панаир на книгата се провежда икономически форум. И там темата е „Литературата! Каква литература?“. Поканени са шест европейски финасови експерти да изнесат лекция. Водещи икономисти са напълнили залата и очакват да чуят как литературата влияе върху фондовия пазар, лошите кредити, върху цялата финансова система, върху потребителските желания на клиентите и пр. Знам, че е трудно да си го представим, даже смешно. Защото с известно основание подозираме, че големите финансови играчи не четат много поезия и проза. Не сме виждали банкери, икономисти, финансисти, частни предприемачи, брокери да прекарват с часове над роман или книга с поезия, да спорят разпалено върху Чехов, Джойс или Томас Ман. Това го няма в никой от филмите, които сме гледали. Все ми се струва, че ако финансистите четяха книги, кризите ни щяха да са различни.
Трябва да си признаем тук, че ние, хората от страната на литературата, писатели, издатели и запалени читатели, сме приели до известна степен своето поражение. Приели сме с известно смирение своето място в ъгъла. Политиката и икономиката са тези, които карат света да се върти. Изкуството и литературата в частност са онези допълнителни екстри, без които също можем. Във всеки случай една книга не е по-важен, желан и рекламиран обект от един мобилен телефон или плей стейшън. Свикнахме също така, че сериозните неща за човека и света се казват вечер по новините от сериозни хора със сериозни професии, от икономическите и политическите страници на вестниците. А последните няколко пъти, когато видях в големите вестници големи писатели на първа страница, беше по повод съобщение за тяхната смърт. По ирония на съдбата „смъртта на автора“, все още е събитие, понякога единственото литературно събитие.
Дами и господа,
Ясно е, че утопичната представа за икономически форум, на който се дебатира литературата, засега си остава само в моето въображение. (Но аз продължавам да държа на него.) Най-вероятно такъв форум би завършил много бързо и с всеобщ консенсус, че литературата се оказва икономически неизгодна както за писателя, така и за издателя и читателя, т.е. за цялата верига, за всички нас, които сме се събрали тук. Там липсват големи инвестиции, няма свръхтърсене и свръхпотребление, банките не са така здраво свързани с този бизнес. Литературата е бавно ликвидна, трудно връща макар и малките инвестиции в себе си. Не е свързана с пазара на енергийни източници. А да сте виждали книги да се търгуват на стоковата борса? След всичко казано тяхната конференция може да се закрие, а литературата да се признае за ненужна, особено във време на криза.
За съжаление, ние обаче не можем в отговор на това да закрием икономиката. Но можем и донякъде сме длъжни да говорим за кризата, да я изговорим, да я опишем от нашата камбанария, да се опитаме да я разберем, да я погалим, да я опитомим, да й изръмжим, ако трябва… Да накараме кризата да проговори.
Какви са нашите основания и права да говорим за една финансова криза? Няма ли да ни обвинят, че влизаме неправомерно в чужди територии?
Първото, което ще кажа е, че рано или късно всичко става предмет на литературата, всяка територия. Второ, казано съвсем късо, литературата е отпреди парите. Нашите основания да говорим са до голяма степен исторически. Размяната на думи е отпреди размяната на пари. Очевидно е, но ние често сме слепи тъкмо за очевидности. Работата не е дори в това, че литературата си служи с един инструмент като езика, далеч по-древен от парите. По-важното е, че самото възникване на парите като знак следва дълбоката логика на езика. Далеч преди виртуалната същност на парите е съществувала виртуалността на езика. Както думата съдържа предмета в себе си, без той да присъства реално, така и банкнотата съдържа потенциалните предмети, срещу които може да се замени. Представете си какво щеше да стане, ако си говорехме чрез самите неща. Ако искам да кажа слон, трябваше да го добутам тук. Ами ако искам да кажа пожар или криза?
Накратко, въображаемото, което е в основата на икономиката и комуникациите днес, исторически произлиза от употребите на езика и литературата. От конвенциите, с които човек е свикнал в едни далечни епохи. Литературата и икономиката могат да се окажат по-здраво свързани, отколкото сме предполагали. Един от въпросите, който, струва ми се, витае в пространството на днешната финансова криза, е дали виртуалното не е достигнало своята критична маса? Възможно е знаците да са надвишили означаемите, да си разменяме знаци без покритие. Нека тук се намеси семиотиката. Днешната финансова криза е до голяма степен една криза на виртуалността. Виртуалност, която е достигнала възможния си предел, необезпечена с достатъчно реалност. Като необезпечени с достатъчно гаранции кредити.
Дами и господа,
Идвам от страна, която познава добре вкуса на кризите. Опитвала ги е, нещо повече, почти не е излизала от тях през последните десетилетия. Тези кризи се развихриха след края на комунизма през 1989-а, но те са заченати и отглеждани тъкмо от десетилетията на предишната система. Бях на 21 през 1989 и помня ясно двете сътояния на криза – тази от времето на социализма, зле прикривана от прокъсаното покривало на идеологията, и тази от прехода след падането на стената, която вече никой не се опитваше да прикрива. Моят малък личен списък на кризите започва от 80-те години. Нека уточня, те са свързани със социализма по български и с моето юношество по онова време – т.е. още тук имаме две изначални кризи. И така, списъкът включва:
Енергийна криза. Наричахме я „режим на тока“. Три часа имаш ток, три часа нямаш. Някои се шегуваха, че погледната от космоса, България прилича на дискотека. Всички се бяха запасили със свещи, седяхме в студените стаи, а свещите хвърляха средновековни сенки в нашите панелни апартаменти от ХХ век.
Криза на стоките от първа необходимост. В различни периоди от време изчезваха най-нужните стоки. През 80-те хитът беше отсъствието на олио, дамски превръзки, тоалетна хартия, червен пипер, да не говорим за портокали и банани, които се появяваха само около Нова година. Пуснат ли портокали на пазара, значи е дошла Нова година. Развихме този условен рефлекс подобно кучето на Павлов. Портокали – Нова година. Портокали все пак опитах, но през цялото си детство така и не успях да се добера до бленуваното шоколадово яйце и истински шоколад Милка. Имаше ги само в т.нар. корекоми – магазини, в които можеше да се пазарува само с валута, но за валута трябва да имаш специален статут. Затова първото нещо, което направих след края на социализма, беше да си купя шоколадово яйце. Беше 1990, имаше ги в нормалните магазини, събрах пари. Спомням си ясно как много смутен платих яйцето на касата и, кой знае защо, изтърсих на продавачката, че е за племенника ми. Грабнах го, прибрах се в студентската си квартира, заключих се и го ядох бавно и егоцентрично сам, много бавно, за всички тези години, в които съм го сънувал. Бях на 22. Няма как да забравя оня вкус на шоколад и сълзи. Добре, че никой не ме гледаше. Това беше моята шоколадова берлинска стена, краят на социализма понякога е в такива дребни неща.
Мога да опиша още много локални микрокризи от 80-те, включително цялото информационно затъмнение (да я наречем криза на информацията) след аварията на атомната електроцентрала в Чернобил. Тайната, която правителството и медиите пазеха няколко дни за размера на щетите, беше буквално убийствена. Случи се в края на април, а на 1 май всички ние марширувахме по площадите под пролетния чернобилски дъжд. Разказвам тези неща, за да имаме база за сравнение между онези кризи и тази, в която се намираме сега.
Най-общо казано, онези бяха кризи на дефицита, а тази, казват, е криза на свръхпотреблението. Всъщност, поне за България, кризите от 80-те се пренесоха и в следващото уж вече демократично десетилетие. Комунизмът е в някакъв смисъл радиоактивен, има дълъг период на полуразпад. Така в началото на 90-те, докато стояхме опиянени по площадите, отново като в дежа вю преживяхме режим на тока, както и няколко редуващи се кризи, отсъствие на стоки, невероятна инфлация, фалит на банки, стопяване на всички спестявания през 1996. Между сутринта и обяда на един ден доларът скачаше няколко пъти. Можеше да се види абсолютно празен магазин, с празни хладилници, празни стелажи и неловко въртящи се продавачки. Ето от това би станал добър музей на соца, музеят на абсолютната празнота.
Неотдавна написах сценарий за късометражен 4-минутен филм за тази най-кризисна българска година, 1996. Филмът разказва историята на една майка, която обменя няколко долара за да купи яйца, сирене, гъби, за да направи омлет на сина си. Докато чака на опашката, курсът се сменя няколко пъти и накрая й остават пари само за 3 яйца, от които по пътя за вкъщи оцелява едно. С едно яйце омлетът е много особен. По ирония на съдбата филмът беше отличен на Фестивала за независимо кино в Сънданс, Америка, в началото на 2009, в самия връх на днешната криза.
Това е накратко българският ми опит с кризите преди. Въпросът е, ако си живял в перманентна криза, като тази от последните 30 години, как ще усетиш поредната, за която говорим сега? За да имаш усещането за криза, което е и здравословно усещане, трябва да си пребивавал и в някакво друго, безкризисно време. Има цяло едно поколение, дали само едно, което не е живяло извън тази ситуация. Това поколение няма друга памет, други сетива и друг опит. Как то възприема поредната криза? Как ще реагира на ситуация, в която кризата си е отишла? Знае ли как да живее в нормално време?
Нека дам малко цифри. За последната година в България има нови 100 000 безработни, 50 000 от които са съвсем млади хора. Според Eurostat по критерия „материални лишения“ страната е на първо място в Европейския съюз (51 % от българите страдат от материални лишения). А общото усещане на хората е, че истинската криза още не е стигнала у нас. Поне не съвсем. Струва ми се, че по-страшно от усещането за криза е липсата на усещане, отсъствието на сетива за кризата. Все едно да нямаш рецептори за топлина. Тогава всяка печка или котлон може да те убие. Това, с което литературата може да помогне, е в развиването на чувствителност към кризите. Иначе те стават перманентни, а нашата безчувственост към тях – хроническа.
Пак според данни на Eurostat около 17 %, или всеки шести в ЕС, живее на прага на бедността. Има една невидима европейска държава с 80 милиона граждани в нея. Няма я на картата, но тя е по-голяма от Франция, от Италия, Испания, Полша. Една държава на бедността, голяма колкото Германия. Знаем ли достатъчно за нея?
Но да се върнем на далеч по-малката България. Официално настоящата криза пристигна там през юли 2009. Значи е пътувала около 2,5 години от Америка. Скоростта не е била особено висока. Но пък в тази част на Европа и пътищата не са толкова добри. Истината е, че българското правителство по това време отказваше да я види. Твърдеше, че икономическите показатели са много добри и България е „остров на стабилността“ в океана на световната криза. Това, което сега знаем със сигурност, а кризата го препотвърждава отново, е, че идеята за остров вече е невалидна. Литературата, разбира се, го е знаела преди икономиката. Онези прекрасни редове за невъзможността да си остров и за камбаните, които винаги бият за теб, на Джон Дън – всички ги знаем (благодарение и на Хемингуей) – са от 1624 г. И са част от една книга с молитви и размишления, носеща прекрасното и подходящо за днес заглавие „Молитви при неочаквани случаи“.
Дами и господа,
Тук е мястото да признаем, че кризата, която описваме, съвсем не е единствената, нито дори най-голямата в историята на света. Да, това наистина е донякъде разочароващо, разбирам много добре. Пак не случихме на велико време. Икономистите описват двайсетина подобни големи финансови кризи само за последните 150 години. За първа се смята тази от 1857 г., тръгнала от Америка и масовия фалит на железопътните кампании. Тя твърде бързо преплува океана, което ни кара да мислим, че икономиката вече е била трансгранична. Следва друга знаменита криза, тази от 1873 г., продължила цели 6 години и получила името Дългата депресия (Long Depression). После идва най-голямата, великата Great Depression, която си има точна дата за начало – 24 октомври 1929 г., черния четвъртък. После първата петролна криза от 1973 г., после сривът на Нюйоркската стокова борса през 1987 г., няколкото поредни кризи, съвсем начесто през 80-те и 90-те години, Мексиканската, Азиатската и пр.
Имаме ли име за днешната криза? Уви, колкото и да се разраства, тя никога няма да бъде наречена „Great Depression“. Което в известна степен усилва депресията ни. Липсва й известно величие. Кризите и депресиите ни не са станали по-малки, но начинът, по който ги преживяваме, сякаш се е смалил. Имаме твърде много обещания за спасение, твърде много виртуални изходи. В един разтрошен на парченца, фасетъчен свят, няма как да преживеем тъгата и трагичното около нас по онзи цялостен, завършен и възвишен начин, който те заслужават. От което не ни става по-леко, напротив. Защото и онова, което старите гърци наричат катарзис, става все по-непостижимо. Пренесено към днешния случай, може да се каже така. Невъзможността да преживееш една трагедия, криза, депресия до дъното й, те прави неин постоянен заложник. Кризата се хронифицира. Моята скрита радикална хипотеза е, че от няколко десетилетия преживяваме една и съща хронична криза, с отделни периоди на ремисия. Да не забравяме, че „криза“ е медицинско понятие, употребявано още от Хипократ и Гален, т.е. далеч преди да стане икономическо.
Но въпросът беше имаме ли име за днешната криза. Да, оказва се, че все повече автори употребяват името „Great Recession“. Е, значи добрахме се все пак до някакво величие, до заветното „Great“. (Впрочем според една статия на Catherine Rampell в „Ню Йорк таймс“ от 11.03.2009, с това име са се кичели поне 4 икономически кризи от 1970 насам.) Но „рецесия“ е доста по-лишено от трагизъм понятие, изгубило се е „героическото измерение“. Според икономическата дефинииция, рецесия има, когато брутният вътрешен продукт (GrossDomesticProduct) е отрицателен за две поредни тримесечия. Някак твърде еднозначно и изчислимо. Вън от икономиката думата рецесия се свързва с ерозия на пясъчните брегове, с оголване на зъбните венци и пр. На този фон „депресия“ сияе с цялото си ветрило от значения. Тук наистина има мит, има легенда. Литературата и психоанализата са си свършили работата. Тук има истинска дълбочина във всеки смисъл на тази дума. В геологията депресия е дълбина, падина, океанско дъно. Впрочем най-голямата депресия в света е Марианската падина. Ето ти още една Great Depression. Можем да съпоставяме с нея тази от 1929-а година, както и собствените си тъги и депресии. Депресия, дълбока колкото Марианската падина. Звучи като стихотворение.
Дами и господа,
Позволете ми, след като отдадохме дължимото на историческите, етимологическите, географски и дори геоложки измерения на кризата (и депресията), да надзърнем и в нейните частни лични дълбини. Тук, за разлика от икономиката, съм истински специалист, както и всички ние, струва ми се, които сме от страната на книгата.
Всъщност една от хубавите страни на тази криза е, че тя ни дава повод да говорим за неща, които се простират отвъд нея. Наричаме я финансова, защото е най-лесно да видим тази част от айсберга. Всички са чувствителни, когато става дума за пари. Но единственото число тук е измамно. Кризите, и то видимите, са повече от една. В краткия каталог влиза екологичната криза, специално държа да отбележа мистериозното изчезване на пчелите през последните години; също кризата с изчерпването на енергийни източници и пр., и пр. Неща, за които толкова е говорено, че вече сме спрели да ги забелязваме. Освен тях обаче става дума и за друга, по-трудно видима лична и глобална криза, която не се изчерпва с банкрута на банки. Каква е тази криза? Ето един възможен отговор.
Ще я нарека криза на лесните обяснения на света. Или криза на скъсения хоризонт. На отсъстващата трансцедентност.
Известно е, че финансовата криза стартира с т.нар. лесни кредити, отпускани бързо и леко, без достатъчно обезпечаване и гаранции. Знаем, че „кредит“ идва от латинското credo – заемам, но и вярвам, доверявам се. Така етимологията ни подсказва, че преди кредитната криза е кризата в кредото. Днес имаме замразяване на кредитите, преведете си го и като замразяване на доверието, на вярата.
По аналогия с това сме изправени пред една система от бързи, лесни и повърхностни обяснения и ценности. Пазарът и медиите в голяма степен стимулират тези процеси. Пазарът иска да купиш на мига, да не мислиш прекалено дълго. Автентичният човек е потребяващият човек, пазаруващият човек, алчният за света човек. (Greed is good, както гласи известната фраза на Gekko.) Не се колебай, казва пазарът, това е твоята природа. Пожелай, вземи парите и го получи сега. Живей днес. От другата страна стои културата с всичките си колебания. И с абсолютно непазарната идея как ще се живее утре. Два различни свята, напрегнати помежду си. Ясно е на чия страна е надмощието. Твърдя, че смисълът на литературата е да застава на страната на губещите. Ценността да си победител и да си неуязвим е естествена за системата на капитализма. Но за хората, които са от нашата, губещата страна, си струва да стоят зад уязвимостта като ценност, зад колебанието и несигурността. Вярвам в колебаещия се човек.
Каква е връзката с медиите? На едно място Милан Кундера ги нарича „редукционисти на смисъла“. Волно или неволно те пренасят, а често и участват в произвеждането на лесните обяснения за света. Разбира се, медиите също страдат от кризата. Свиването на медийния пазар, падането на тиражите, губенето на рекламодатели е факт. Но стратегията на тяхното спасяване, поне в България, включва още по-силно редуциране на смисъла. Първото, което отпада от един вестник, са страниците за анализи, разследваща журналистика, публицистика и страниците за книги и култура. Намирам това за доста недалновидно в дългосрочен план. А и не трябва ли тъкмо във време на криза да има по-голямо предлагане на версии за случващото се отвъд непосредсвената видимост на фактите?
Към лесните обяснения за света (лесните кредити) ще прибавя и експертното, икономическото обяснение. Тази криза е поражение за самозабравилия се Хомо Икономикус, както писаха някои анализатори. Поражение за идеята, че светът може да бъде обяснен единствено през икономически отношения, парични потоци, пазари, лихви, кредити. Дори икономическите депресии не могат да бъдат обяснени единствено с икономически параметри.
Ние не сме направени от икономика и политика. Направени сме също така от тъга и колебание, от такива крехки и необясними неща.
Всяка криза има видима и невидима страна. Едната можем да измерим, другата – не. Как се измерва тъгата? Въпросът е да имаме сетива и за двете. И да не се опитваме да лекуваме едното с лекарствата за другото. Защото няма как да излекуваш тъга с антибиотик. Нито частната си депресия с финансова инжекция.
Помня, че баба ми още в края на 70-те години се вайкаше как светът ще свърши през 2000-та година. Тя четеше вечер Библията шепнешком. Кориците бяха обвити с тогавашния официозен вестник „Работническо дело“, по конспиративни причини. Комунизмът и библията никак не се обичаха. Пък и нали религията беше опиум за народа, както справедлив беше отбелязал Ленин. Та баба ми вземаше всяка вечер своя опиум, опакован в партийния вестник и започваше тихо да срича, кой знае защо все последната глава, Апокалипсиса или Откровението на Йоан. Вечер след вечер. Правех се на заспал, но как да заспиш на огнени конници, тръбящи ангели, огън и жупел? Чух я веднъж да казва на някого, че Апокалипсисът щял да дойде точно през 2000. Бях на 9. Бързо направих сметка, че по това време ще бъда на преклонната според мен възраст от 33 години и не се плашех много.
Баба ми, Бог да я прости, позна.Умря точно през 2000 година. Понякога краят на света е много лично нещо. Както може да бъде лична една криза.
Пред прага сме, това е само частна интуиция, на една нова криза, аналогична на тази с изчерпването на нефтените залежи и енергийните източници. Ще я нарека Изчерпване на залежите от смисъл. Да, до голяма степен това ще е глобална, световна криза. Може би в отделни страни тя ще има по-особено и по-тежко изражение. Там, където собствените залежи на смисъл никога не са били особено дълбоки. И се е черпило доста по-бързо. Криза на късия хоризонт, криза на мотивацията, на неясното утре, люшкане между депресия и агресия, взривяване на твърде крехките примирия в обществото.
Затова предвиждам страхотно бъдеще за литературата, като произвеждаща смисъл. Нещо като алтернативен енергиен източник. Какво прави литературата, казано най-просто? Разказва истории и с това отлага края (Шехерезада) и разширява света и собственото ни ограничено време и тяло. Животът ни би бил обидно кратък без нея. Какво още? Дава ни инструменти за интерпретация. Учи ни как да мислим себе си и света, как да го разкажем, как да го четем. Литературата е бавна медия, за разлика от класическите и нови медии, но смисълът, който тя дава, има важното качество траене. Бавното трае дълго. Харесвам историята за бедуините, които по време на дългите си преходи спирали често, за да дадат време на душите си да ги настигнат. Скоростта на душата е друга. Твърдя, че литературата знае повече за тази скорост.
И още нещо в полза на литературата. Всичко в крайна сметка се превръща в нейна тема. Кризата също. Както пишеше Маларме, в любимия на Борхес цитат „Светът съществува, за да се превърне в книга.“
Дами и господа,
През цялото време се опитвах да говоря за смисъла, важността и съпротивата на литературата с оглед на една криза, зад която надничат други, невидими кризи.
За да сме честни, нека в самия край кажа нещо, което сякаш ме опровергава. Да си припомним, че Голямата депресия от 1929-а се случва в края на едно от най-великите литературни десетилетия, в което излизат книгите на Джойс, Пруст, Вирджиния Улф, Томас Елиът... Звучи доста обезкуражаващо. Но все пак остава надеждата, че тъкмо тази голяма литература е донесла смисъл и утеха за частните тъги и депресии на преживелите 1929-а. Което никак не е малко.
На самия финал бих дал своето доверие и личен кредит на споменатия Томас Стърнз Елиът, който изрича: „За нас е само да направим опит. Останалото не е наша работа.“
Впрочем самият той, както знаем, е работил седем години в известна лондонска банка.
Пледирам за невинност още в началото. Поканен съм да говоря тук като писател за една криза, която не съм предизвиквал. Нито аз, нито цялата писателска гилдия, нито хората на този панаир, читатели и издатели. В класическия случай писателите и парите са две институции, обречени на доста хладни отношения. Поздравяваме се, но не си говорим, ако перифразираме отговора на Волтер, когато го питат за отношенията му с една друга много по-висша инстанция. Още тук трябва да призная своята неопитност в така важната финансова област. Никога не съм теглил кредит от банка, първо, защото изпитвам боязън от тези институции, и второ, защото никоя банка, както знаете, няма да даде кредит на човек със свободна и малко несериозна професия като писателската. Ето как човек остава невинен и девствен не от добро. Нека си представим сега как в този момент някъде паралелно на Лайпцигския панаир на книгата се провежда икономически форум. И там темата е „Литературата! Каква литература?“. Поканени са шест европейски финасови експерти да изнесат лекция. Водещи икономисти са напълнили залата и очакват да чуят как литературата влияе върху фондовия пазар, лошите кредити, върху цялата финансова система, върху потребителските желания на клиентите и пр. Знам, че е трудно да си го представим, даже смешно. Защото с известно основание подозираме, че големите финансови играчи не четат много поезия и проза. Не сме виждали банкери, икономисти, финансисти, частни предприемачи, брокери да прекарват с часове над роман или книга с поезия, да спорят разпалено върху Чехов, Джойс или Томас Ман. Това го няма в никой от филмите, които сме гледали. Все ми се струва, че ако финансистите четяха книги, кризите ни щяха да са различни.
Трябва да си признаем тук, че ние, хората от страната на литературата, писатели, издатели и запалени читатели, сме приели до известна степен своето поражение. Приели сме с известно смирение своето място в ъгъла. Политиката и икономиката са тези, които карат света да се върти. Изкуството и литературата в частност са онези допълнителни екстри, без които също можем. Във всеки случай една книга не е по-важен, желан и рекламиран обект от един мобилен телефон или плей стейшън. Свикнахме също така, че сериозните неща за човека и света се казват вечер по новините от сериозни хора със сериозни професии, от икономическите и политическите страници на вестниците. А последните няколко пъти, когато видях в големите вестници големи писатели на първа страница, беше по повод съобщение за тяхната смърт. По ирония на съдбата „смъртта на автора“, все още е събитие, понякога единственото литературно събитие.
Дами и господа,
Ясно е, че утопичната представа за икономически форум, на който се дебатира литературата, засега си остава само в моето въображение. (Но аз продължавам да държа на него.) Най-вероятно такъв форум би завършил много бързо и с всеобщ консенсус, че литературата се оказва икономически неизгодна както за писателя, така и за издателя и читателя, т.е. за цялата верига, за всички нас, които сме се събрали тук. Там липсват големи инвестиции, няма свръхтърсене и свръхпотребление, банките не са така здраво свързани с този бизнес. Литературата е бавно ликвидна, трудно връща макар и малките инвестиции в себе си. Не е свързана с пазара на енергийни източници. А да сте виждали книги да се търгуват на стоковата борса? След всичко казано тяхната конференция може да се закрие, а литературата да се признае за ненужна, особено във време на криза.
За съжаление, ние обаче не можем в отговор на това да закрием икономиката. Но можем и донякъде сме длъжни да говорим за кризата, да я изговорим, да я опишем от нашата камбанария, да се опитаме да я разберем, да я погалим, да я опитомим, да й изръмжим, ако трябва… Да накараме кризата да проговори.
Какви са нашите основания и права да говорим за една финансова криза? Няма ли да ни обвинят, че влизаме неправомерно в чужди територии?
Първото, което ще кажа е, че рано или късно всичко става предмет на литературата, всяка територия. Второ, казано съвсем късо, литературата е отпреди парите. Нашите основания да говорим са до голяма степен исторически. Размяната на думи е отпреди размяната на пари. Очевидно е, но ние често сме слепи тъкмо за очевидности. Работата не е дори в това, че литературата си служи с един инструмент като езика, далеч по-древен от парите. По-важното е, че самото възникване на парите като знак следва дълбоката логика на езика. Далеч преди виртуалната същност на парите е съществувала виртуалността на езика. Както думата съдържа предмета в себе си, без той да присъства реално, така и банкнотата съдържа потенциалните предмети, срещу които може да се замени. Представете си какво щеше да стане, ако си говорехме чрез самите неща. Ако искам да кажа слон, трябваше да го добутам тук. Ами ако искам да кажа пожар или криза?
Накратко, въображаемото, което е в основата на икономиката и комуникациите днес, исторически произлиза от употребите на езика и литературата. От конвенциите, с които човек е свикнал в едни далечни епохи. Литературата и икономиката могат да се окажат по-здраво свързани, отколкото сме предполагали. Един от въпросите, който, струва ми се, витае в пространството на днешната финансова криза, е дали виртуалното не е достигнало своята критична маса? Възможно е знаците да са надвишили означаемите, да си разменяме знаци без покритие. Нека тук се намеси семиотиката. Днешната финансова криза е до голяма степен една криза на виртуалността. Виртуалност, която е достигнала възможния си предел, необезпечена с достатъчно реалност. Като необезпечени с достатъчно гаранции кредити.
Дами и господа,
Идвам от страна, която познава добре вкуса на кризите. Опитвала ги е, нещо повече, почти не е излизала от тях през последните десетилетия. Тези кризи се развихриха след края на комунизма през 1989-а, но те са заченати и отглеждани тъкмо от десетилетията на предишната система. Бях на 21 през 1989 и помня ясно двете сътояния на криза – тази от времето на социализма, зле прикривана от прокъсаното покривало на идеологията, и тази от прехода след падането на стената, която вече никой не се опитваше да прикрива. Моят малък личен списък на кризите започва от 80-те години. Нека уточня, те са свързани със социализма по български и с моето юношество по онова време – т.е. още тук имаме две изначални кризи. И така, списъкът включва:
Енергийна криза. Наричахме я „режим на тока“. Три часа имаш ток, три часа нямаш. Някои се шегуваха, че погледната от космоса, България прилича на дискотека. Всички се бяха запасили със свещи, седяхме в студените стаи, а свещите хвърляха средновековни сенки в нашите панелни апартаменти от ХХ век.
Криза на стоките от първа необходимост. В различни периоди от време изчезваха най-нужните стоки. През 80-те хитът беше отсъствието на олио, дамски превръзки, тоалетна хартия, червен пипер, да не говорим за портокали и банани, които се появяваха само около Нова година. Пуснат ли портокали на пазара, значи е дошла Нова година. Развихме този условен рефлекс подобно кучето на Павлов. Портокали – Нова година. Портокали все пак опитах, но през цялото си детство така и не успях да се добера до бленуваното шоколадово яйце и истински шоколад Милка. Имаше ги само в т.нар. корекоми – магазини, в които можеше да се пазарува само с валута, но за валута трябва да имаш специален статут. Затова първото нещо, което направих след края на социализма, беше да си купя шоколадово яйце. Беше 1990, имаше ги в нормалните магазини, събрах пари. Спомням си ясно как много смутен платих яйцето на касата и, кой знае защо, изтърсих на продавачката, че е за племенника ми. Грабнах го, прибрах се в студентската си квартира, заключих се и го ядох бавно и егоцентрично сам, много бавно, за всички тези години, в които съм го сънувал. Бях на 22. Няма как да забравя оня вкус на шоколад и сълзи. Добре, че никой не ме гледаше. Това беше моята шоколадова берлинска стена, краят на социализма понякога е в такива дребни неща.
Мога да опиша още много локални микрокризи от 80-те, включително цялото информационно затъмнение (да я наречем криза на информацията) след аварията на атомната електроцентрала в Чернобил. Тайната, която правителството и медиите пазеха няколко дни за размера на щетите, беше буквално убийствена. Случи се в края на април, а на 1 май всички ние марширувахме по площадите под пролетния чернобилски дъжд. Разказвам тези неща, за да имаме база за сравнение между онези кризи и тази, в която се намираме сега.
Най-общо казано, онези бяха кризи на дефицита, а тази, казват, е криза на свръхпотреблението. Всъщност, поне за България, кризите от 80-те се пренесоха и в следващото уж вече демократично десетилетие. Комунизмът е в някакъв смисъл радиоактивен, има дълъг период на полуразпад. Така в началото на 90-те, докато стояхме опиянени по площадите, отново като в дежа вю преживяхме режим на тока, както и няколко редуващи се кризи, отсъствие на стоки, невероятна инфлация, фалит на банки, стопяване на всички спестявания през 1996. Между сутринта и обяда на един ден доларът скачаше няколко пъти. Можеше да се види абсолютно празен магазин, с празни хладилници, празни стелажи и неловко въртящи се продавачки. Ето от това би станал добър музей на соца, музеят на абсолютната празнота.
Неотдавна написах сценарий за късометражен 4-минутен филм за тази най-кризисна българска година, 1996. Филмът разказва историята на една майка, която обменя няколко долара за да купи яйца, сирене, гъби, за да направи омлет на сина си. Докато чака на опашката, курсът се сменя няколко пъти и накрая й остават пари само за 3 яйца, от които по пътя за вкъщи оцелява едно. С едно яйце омлетът е много особен. По ирония на съдбата филмът беше отличен на Фестивала за независимо кино в Сънданс, Америка, в началото на 2009, в самия връх на днешната криза.
Това е накратко българският ми опит с кризите преди. Въпросът е, ако си живял в перманентна криза, като тази от последните 30 години, как ще усетиш поредната, за която говорим сега? За да имаш усещането за криза, което е и здравословно усещане, трябва да си пребивавал и в някакво друго, безкризисно време. Има цяло едно поколение, дали само едно, което не е живяло извън тази ситуация. Това поколение няма друга памет, други сетива и друг опит. Как то възприема поредната криза? Как ще реагира на ситуация, в която кризата си е отишла? Знае ли как да живее в нормално време?
Нека дам малко цифри. За последната година в България има нови 100 000 безработни, 50 000 от които са съвсем млади хора. Според Eurostat по критерия „материални лишения“ страната е на първо място в Европейския съюз (51 % от българите страдат от материални лишения). А общото усещане на хората е, че истинската криза още не е стигнала у нас. Поне не съвсем. Струва ми се, че по-страшно от усещането за криза е липсата на усещане, отсъствието на сетива за кризата. Все едно да нямаш рецептори за топлина. Тогава всяка печка или котлон може да те убие. Това, с което литературата може да помогне, е в развиването на чувствителност към кризите. Иначе те стават перманентни, а нашата безчувственост към тях – хроническа.
Пак според данни на Eurostat около 17 %, или всеки шести в ЕС, живее на прага на бедността. Има една невидима европейска държава с 80 милиона граждани в нея. Няма я на картата, но тя е по-голяма от Франция, от Италия, Испания, Полша. Една държава на бедността, голяма колкото Германия. Знаем ли достатъчно за нея?
Но да се върнем на далеч по-малката България. Официално настоящата криза пристигна там през юли 2009. Значи е пътувала около 2,5 години от Америка. Скоростта не е била особено висока. Но пък в тази част на Европа и пътищата не са толкова добри. Истината е, че българското правителство по това време отказваше да я види. Твърдеше, че икономическите показатели са много добри и България е „остров на стабилността“ в океана на световната криза. Това, което сега знаем със сигурност, а кризата го препотвърждава отново, е, че идеята за остров вече е невалидна. Литературата, разбира се, го е знаела преди икономиката. Онези прекрасни редове за невъзможността да си остров и за камбаните, които винаги бият за теб, на Джон Дън – всички ги знаем (благодарение и на Хемингуей) – са от 1624 г. И са част от една книга с молитви и размишления, носеща прекрасното и подходящо за днес заглавие „Молитви при неочаквани случаи“.
Дами и господа,
Тук е мястото да признаем, че кризата, която описваме, съвсем не е единствената, нито дори най-голямата в историята на света. Да, това наистина е донякъде разочароващо, разбирам много добре. Пак не случихме на велико време. Икономистите описват двайсетина подобни големи финансови кризи само за последните 150 години. За първа се смята тази от 1857 г., тръгнала от Америка и масовия фалит на железопътните кампании. Тя твърде бързо преплува океана, което ни кара да мислим, че икономиката вече е била трансгранична. Следва друга знаменита криза, тази от 1873 г., продължила цели 6 години и получила името Дългата депресия (Long Depression). После идва най-голямата, великата Great Depression, която си има точна дата за начало – 24 октомври 1929 г., черния четвъртък. После първата петролна криза от 1973 г., после сривът на Нюйоркската стокова борса през 1987 г., няколкото поредни кризи, съвсем начесто през 80-те и 90-те години, Мексиканската, Азиатската и пр.
Имаме ли име за днешната криза? Уви, колкото и да се разраства, тя никога няма да бъде наречена „Great Depression“. Което в известна степен усилва депресията ни. Липсва й известно величие. Кризите и депресиите ни не са станали по-малки, но начинът, по който ги преживяваме, сякаш се е смалил. Имаме твърде много обещания за спасение, твърде много виртуални изходи. В един разтрошен на парченца, фасетъчен свят, няма как да преживеем тъгата и трагичното около нас по онзи цялостен, завършен и възвишен начин, който те заслужават. От което не ни става по-леко, напротив. Защото и онова, което старите гърци наричат катарзис, става все по-непостижимо. Пренесено към днешния случай, може да се каже така. Невъзможността да преживееш една трагедия, криза, депресия до дъното й, те прави неин постоянен заложник. Кризата се хронифицира. Моята скрита радикална хипотеза е, че от няколко десетилетия преживяваме една и съща хронична криза, с отделни периоди на ремисия. Да не забравяме, че „криза“ е медицинско понятие, употребявано още от Хипократ и Гален, т.е. далеч преди да стане икономическо.
Но въпросът беше имаме ли име за днешната криза. Да, оказва се, че все повече автори употребяват името „Great Recession“. Е, значи добрахме се все пак до някакво величие, до заветното „Great“. (Впрочем според една статия на Catherine Rampell в „Ню Йорк таймс“ от 11.03.2009, с това име са се кичели поне 4 икономически кризи от 1970 насам.) Но „рецесия“ е доста по-лишено от трагизъм понятие, изгубило се е „героическото измерение“. Според икономическата дефинииция, рецесия има, когато брутният вътрешен продукт (GrossDomesticProduct) е отрицателен за две поредни тримесечия. Някак твърде еднозначно и изчислимо. Вън от икономиката думата рецесия се свързва с ерозия на пясъчните брегове, с оголване на зъбните венци и пр. На този фон „депресия“ сияе с цялото си ветрило от значения. Тук наистина има мит, има легенда. Литературата и психоанализата са си свършили работата. Тук има истинска дълбочина във всеки смисъл на тази дума. В геологията депресия е дълбина, падина, океанско дъно. Впрочем най-голямата депресия в света е Марианската падина. Ето ти още една Great Depression. Можем да съпоставяме с нея тази от 1929-а година, както и собствените си тъги и депресии. Депресия, дълбока колкото Марианската падина. Звучи като стихотворение.
Дами и господа,
Позволете ми, след като отдадохме дължимото на историческите, етимологическите, географски и дори геоложки измерения на кризата (и депресията), да надзърнем и в нейните частни лични дълбини. Тук, за разлика от икономиката, съм истински специалист, както и всички ние, струва ми се, които сме от страната на книгата.
Всъщност една от хубавите страни на тази криза е, че тя ни дава повод да говорим за неща, които се простират отвъд нея. Наричаме я финансова, защото е най-лесно да видим тази част от айсберга. Всички са чувствителни, когато става дума за пари. Но единственото число тук е измамно. Кризите, и то видимите, са повече от една. В краткия каталог влиза екологичната криза, специално държа да отбележа мистериозното изчезване на пчелите през последните години; също кризата с изчерпването на енергийни източници и пр., и пр. Неща, за които толкова е говорено, че вече сме спрели да ги забелязваме. Освен тях обаче става дума и за друга, по-трудно видима лична и глобална криза, която не се изчерпва с банкрута на банки. Каква е тази криза? Ето един възможен отговор.
Ще я нарека криза на лесните обяснения на света. Или криза на скъсения хоризонт. На отсъстващата трансцедентност.
Известно е, че финансовата криза стартира с т.нар. лесни кредити, отпускани бързо и леко, без достатъчно обезпечаване и гаранции. Знаем, че „кредит“ идва от латинското credo – заемам, но и вярвам, доверявам се. Така етимологията ни подсказва, че преди кредитната криза е кризата в кредото. Днес имаме замразяване на кредитите, преведете си го и като замразяване на доверието, на вярата.
По аналогия с това сме изправени пред една система от бързи, лесни и повърхностни обяснения и ценности. Пазарът и медиите в голяма степен стимулират тези процеси. Пазарът иска да купиш на мига, да не мислиш прекалено дълго. Автентичният човек е потребяващият човек, пазаруващият човек, алчният за света човек. (Greed is good, както гласи известната фраза на Gekko.) Не се колебай, казва пазарът, това е твоята природа. Пожелай, вземи парите и го получи сега. Живей днес. От другата страна стои културата с всичките си колебания. И с абсолютно непазарната идея как ще се живее утре. Два различни свята, напрегнати помежду си. Ясно е на чия страна е надмощието. Твърдя, че смисълът на литературата е да застава на страната на губещите. Ценността да си победител и да си неуязвим е естествена за системата на капитализма. Но за хората, които са от нашата, губещата страна, си струва да стоят зад уязвимостта като ценност, зад колебанието и несигурността. Вярвам в колебаещия се човек.
Каква е връзката с медиите? На едно място Милан Кундера ги нарича „редукционисти на смисъла“. Волно или неволно те пренасят, а често и участват в произвеждането на лесните обяснения за света. Разбира се, медиите също страдат от кризата. Свиването на медийния пазар, падането на тиражите, губенето на рекламодатели е факт. Но стратегията на тяхното спасяване, поне в България, включва още по-силно редуциране на смисъла. Първото, което отпада от един вестник, са страниците за анализи, разследваща журналистика, публицистика и страниците за книги и култура. Намирам това за доста недалновидно в дългосрочен план. А и не трябва ли тъкмо във време на криза да има по-голямо предлагане на версии за случващото се отвъд непосредсвената видимост на фактите?
Към лесните обяснения за света (лесните кредити) ще прибавя и експертното, икономическото обяснение. Тази криза е поражение за самозабравилия се Хомо Икономикус, както писаха някои анализатори. Поражение за идеята, че светът може да бъде обяснен единствено през икономически отношения, парични потоци, пазари, лихви, кредити. Дори икономическите депресии не могат да бъдат обяснени единствено с икономически параметри.
Ние не сме направени от икономика и политика. Направени сме също така от тъга и колебание, от такива крехки и необясними неща.
Всяка криза има видима и невидима страна. Едната можем да измерим, другата – не. Как се измерва тъгата? Въпросът е да имаме сетива и за двете. И да не се опитваме да лекуваме едното с лекарствата за другото. Защото няма как да излекуваш тъга с антибиотик. Нито частната си депресия с финансова инжекция.
Помня, че баба ми още в края на 70-те години се вайкаше как светът ще свърши през 2000-та година. Тя четеше вечер Библията шепнешком. Кориците бяха обвити с тогавашния официозен вестник „Работническо дело“, по конспиративни причини. Комунизмът и библията никак не се обичаха. Пък и нали религията беше опиум за народа, както справедлив беше отбелязал Ленин. Та баба ми вземаше всяка вечер своя опиум, опакован в партийния вестник и започваше тихо да срича, кой знае защо все последната глава, Апокалипсиса или Откровението на Йоан. Вечер след вечер. Правех се на заспал, но как да заспиш на огнени конници, тръбящи ангели, огън и жупел? Чух я веднъж да казва на някого, че Апокалипсисът щял да дойде точно през 2000. Бях на 9. Бързо направих сметка, че по това време ще бъда на преклонната според мен възраст от 33 години и не се плашех много.
Баба ми, Бог да я прости, позна.Умря точно през 2000 година. Понякога краят на света е много лично нещо. Както може да бъде лична една криза.
Пред прага сме, това е само частна интуиция, на една нова криза, аналогична на тази с изчерпването на нефтените залежи и енергийните източници. Ще я нарека Изчерпване на залежите от смисъл. Да, до голяма степен това ще е глобална, световна криза. Може би в отделни страни тя ще има по-особено и по-тежко изражение. Там, където собствените залежи на смисъл никога не са били особено дълбоки. И се е черпило доста по-бързо. Криза на късия хоризонт, криза на мотивацията, на неясното утре, люшкане между депресия и агресия, взривяване на твърде крехките примирия в обществото.
Затова предвиждам страхотно бъдеще за литературата, като произвеждаща смисъл. Нещо като алтернативен енергиен източник. Какво прави литературата, казано най-просто? Разказва истории и с това отлага края (Шехерезада) и разширява света и собственото ни ограничено време и тяло. Животът ни би бил обидно кратък без нея. Какво още? Дава ни инструменти за интерпретация. Учи ни как да мислим себе си и света, как да го разкажем, как да го четем. Литературата е бавна медия, за разлика от класическите и нови медии, но смисълът, който тя дава, има важното качество траене. Бавното трае дълго. Харесвам историята за бедуините, които по време на дългите си преходи спирали често, за да дадат време на душите си да ги настигнат. Скоростта на душата е друга. Твърдя, че литературата знае повече за тази скорост.
И още нещо в полза на литературата. Всичко в крайна сметка се превръща в нейна тема. Кризата също. Както пишеше Маларме, в любимия на Борхес цитат „Светът съществува, за да се превърне в книга.“
Дами и господа,
През цялото време се опитвах да говоря за смисъла, важността и съпротивата на литературата с оглед на една криза, зад която надничат други, невидими кризи.
За да сме честни, нека в самия край кажа нещо, което сякаш ме опровергава. Да си припомним, че Голямата депресия от 1929-а се случва в края на едно от най-великите литературни десетилетия, в което излизат книгите на Джойс, Пруст, Вирджиния Улф, Томас Елиът... Звучи доста обезкуражаващо. Но все пак остава надеждата, че тъкмо тази голяма литература е донесла смисъл и утеха за частните тъги и депресии на преживелите 1929-а. Което никак не е малко.
На самия финал бих дал своето доверие и личен кредит на споменатия Томас Стърнз Елиът, който изрича: „За нас е само да направим опит. Останалото не е наша работа.“
Впрочем самият той, както знаем, е работил седем години в известна лондонска банка.
Словото е публикувано във в. Култура, 23 Април 2010, бр. 15
