От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Който днес не признава за „литературност“ друго, освен „чистата литературност“, „неоцапана“ от политика и други сходни примеси, е или наивен, или полукултурен, или лъже. Най-вероятно поне две от трите. Вътрешножанровата чистота е възможно, но не задължително състояние на полето. Живеем в интегративна епоха. Тя импровизира нови комбинации и отхвърля само еклектичните между тях. Модус й е свързването, а не секторизацията. Това последното беше патент на социализма. По него време марксистко-ленинската идеология беше покривът на конструкцията, под който литературата можеше да се развива дори в несмущавано „чисто“ състояние, стига да изпълнява отредената й репрезентативна функция и да заявява периодично лоялността си към властващата комунистическа партия, заета конституционно с поддръжката на споменатия „покрив“. „Отдолу“ пък, от гледна точка вече на самата литература, „чистотата“ беше задължителна в качеството й на защитен пояс срещу идеологическа санкция: обвинения в немарксизъм, антипартийност, западно влияние и прочие рискове.

Днес литературата не повтаря движенията на политиката – поне не всички, - но споделя състоянията й. Само че напоследък в нашата литература стават нови неща. Някои още не са се развили, за други можем да се чудим кое им е в повече, доброто или лошото, за трети съдим на негативен принцип – по симптоматичните им отсъствия. Но движение има и то се усеща. Бих добавил даже, че иззад болестните му петна, които са може би най-видимият детайл по предния му фронт, набират сила и някои доста позитивни тенденции.

Причините за движението не се изчерпват само с най-очевидната измежду тях, но пък тя наистина е много важна: страната ни, а с нея и културата й, е вече част от едно широко общоевропейско пространство. Това идваше и влияеше отдавна, но сега, когато е вече факт, е по-различно, тъй като то вече дърпа след себе си целия живот на нацията, а не само интелектуалния. Тъй или иначе, изолацията свърши. Искам да кажа, политическата и административната. Икономическите разлики, разбира се, си стоят и още дълго време ще ги има. Налице са и други, особено важни за литературата – в споделеното знание и език, валидни за новата ни територия. Но важното, което се случи, е, че системата се отвори, при това по категоричен начин, който възпрепятства всяка възможна стратегия по обратното й самозатваряне.

Между другото, това отваряне е рационален факт и фактор, а не морален. Влизането в ЕС не води автоматично до нравствено очищение, още по-малко до нравствен преврат, който да прерасне и в административно пренареждане – в смисъл, край на корупцията, Народен съд за мутри, ДС-ченгета и други фигури на постсоциалистическия грабеж и моменталната им замяна със свястни, умни и необременени с агентурно минало хора. То значи само, че системата не може вече да се заключи отвътре и опаше с бодлива тел срещу по-нататъшни външни влияния. Поради тази причина тя ще продължи волю-неволю да се оптимизира, независимо от членския й състав в един или друг момент на прехода. Трайни аномалии се наблюдават само в затворени системи, където източникът на аномалията е постоянен: като да сложиш парче магнит до компас и да не даваш друг да се приближи и да го махне оттам. Същото обстоятелство ще сведе постепенно и корупцията до реалистичния й минимум, защото тя е аспект на затворените системи, разчитайки изцяло на затворени пояси от хора, защитени добавъчно от граници, мита и привилегии. И да повторя: конкретният човекосъстав на прехода е вътрешен, а не външен проблем на системата ни и в крайна сметка няма значение за окончателното осъществяване на този преход. Може само да повлияе евентуално върху темпото му.

Но ако промените са неизбежни въпреки участниците в тях, какъвто е случаят, този факт влачи след себе си легитимационна криза във всички сфери на едрата и дребна власт. Проблемът пак е политически, но рефлектира и върху литературата. Тоест имаме от една страна законно избрани представителства и законно съставени йерархии, но и едните, и другите се признават за законни само от ограничени обществени групи, пряко обвързани с тях. И съответно, не се признават за такива (не им се вменява легитимност) от една критично голяма част от обществото. Хем обществото ги е избрало, хем се съмнява, че действително ги е избрало. Убедено е, че гласът му е подменен или че са го манипулирали до неузнаваемост. В случай че подмяната е налице и плюс това има икономическо отражение, тогава обществото излиза на улицата и се сбива с полицията. Ако пък пряката му икономика не е накърнена, то се задоволява с апатия. Престава да участва в избори. Престава да отговаря на въпроси в анкети и да се подписва под петиции. Престава да чете вестници и да следи новините по Канал 1, Би Ти Ви и Нова.

Такава легитимационна криза наистина имаме понастоящем. Хората и институциите в политиката са до голяма степен дискредитирани, къде поради връзки с тайните структури на властта в миналото, къде поради корупционни практики в настоящето. Самият президент се оказа носител на скрита принадлежност, скрепена с второ, не толкова официално име. Управляващото триединство от партии не е популярно сред гражданството, но същото може да се каже, в утежнен вариант, и за опозицията. Впрочем управляващите свикнаха по време на избори да се радват дори на епизодичните мехурчета доверие върху ширналата се обща апатия. Или поне да имитират радост в подобни ситуации.

Но най-важната причина е свързана със споменатата интеграция в ЕС. Защо да гласуваме за политици, щом от тях не зависи нищо, поради причината, че съставляват само междинно звено между нас и Брюксел? Кого избираме и за какво го избираме? Направо да си ни управляват оттам!

Това е типичен пример за понятно, но грешно съждение. Днешният „Брюксел“ не „управлява“ в буквалния смисъл на думата, а координира представителства, вече избрани по места. Други прерогативи в настоящия етап той не би и могъл да има. Но неохотата да се гласува също е нещо сериозно. Извън личната симпатия или обвързаност, в случай че ги има, човек не може лесно да си намери позитивен мотив, който да навие пружината на краката му в посока към избирателните урни. Няма недвусмислени каузи, които да могат да се сведат до конкретна бюлетина. Негативните мотиви (да искаш да накажеш с вота си дадена партия или да предотвратиш преяждането й с власт) са по-сериозни, но те пък не могат да вдигнат кой знае колко процента на избирателната активност. Твърде абстрактни, твърде интелектуални са. Хората трудно ще си оставят сутрешното кафе в неделя и ще се затътрят към пунктовете, заради едничкия шанс да осъществят тройна политическа комбинация.

С една дума, легитимационната криза е обективна и лесно средство за разрешението й няма. Тя е реално отражение и на привичния наглед, който сегашната преходна ситуация създава у хората. Хоризонтът на стандартния български свят се е разкъсал. Светът се е разширил и не е единствено и само български. Но хоризонтът на „новия“ свят го няма. Докато това тече, легитимационната криза едва ли ще отмине.

За щастие, обаче, един модус в сглобката на стандартните ни ценности напоследък умря без шум и трясък, но много окончателно. Свърши се с нашата пословична европеизация. Вече сме в Европа и няма какво повече да се европеизираме. Това, което все не успяваше да стане, въпреки че е заложено като национална стратегия още от 1878 г. насам, стана факт само на база на документи и подписи. Вече не сме откъснати. Не сме провинция. Напротив, даже всеки доскорошен блян по тази, ех, вечно бленувана и недостижима Европа изглежда провинциален в днешния контекст на нещата. Разликите между нас и останалите не съществуват – или по-точно, те са вече раздробени на множество проблеми от частно естество, който както си ги вижда и преценява, а не са колективна съдба или още по-малко колективна дамга.

От настоящата ни позиция можем да видим съвсем ясно, че „европеизацията“, която така и не успя да завърши до момента на ритуалното й убийство в самото начало на 2007 г., беше аспект от статуквото на досегашната ни система, а не серия от просветени инициативи. Всъщност тя е по-стара и от новата история на България. Заложена е още във Възраждането ни. Същевременно, тогава сме били част от Османската империя, която сама по себе си е полагала старания да се европеизира. (Колко е успявала, е друг въпрос, но провалите не опровергават насоките.) След 1878 г. влизаме, с късовременни изключения, под влиянието на Русия, друга „европеизираща се“ система, от която унаследяваме най-охотно бюрократичната й азиатщина. От опеката на Русия пък сме излизали само за да се натъкнем на влиянието на Хитлерова Германия, която, макар и формално в Европа, се е отдалечавала по онова време с бързи крачки от нея. В Европа я възстановява Нюрнберг, както впрочем и Хага върна на пътеката към Европа Сърбия в по-ново време. След 1944 г. пак завиваме към Русия. Тоест никога точно „Европа“, винаги малко встрани. Или малко „преди“. Като теглим една заключителна черта, можем даже да се запитаме: кога у нас думата „европеизация“ се е ползвала с речниковото си значение?

Европеизацията е била досега главно емблема на концептуалната ни политическа и културна самоизолация. Просто удобен термин, лицемерен и двупланов като езика в „1984“ на Оруел. Вярно, в нейно име се е вършела сериозна просветителска, преводаческа, рекламна и всевъзможна друга дейност. Имала е на своя страна отдадени радетели. Но зад афишираното й пропагандиране като основен почин и цел са се криели и гъста мрежа от кариерни боричкания и урежданици, егоистични манипулации, прикрити зад словесна лъжефасада, неграмотно или безхаберно държавно администриране. И най-вече стратегии на затворената система – културните инварианти на политико-икономическата корупция, - които обикновено са удържали победа над спорадичните опити за отваряне. В резултат, България няма и до днес свое стабилно културно лоби в чужбина, за разлика от всички околни нам народи. Тя няма дори присъствие. Присъствието ни има да се гради тепърва, при това вече не в качеството на любопитно „чуждо“, а в качеството на по-неизвестна част от „своето“. За другото времето свърши.

„Европеизацията“, значи, е трайно статукво на националната ни култура в заварения й вид, вместо да е само почин или временно състояние, скоростна отсечка между „старо“ и „ново“. Тя е бюрократизиран преход, практика, превърната в институция. Афишира приобщение, а всъщност маркира безкрайно отстояние до крайната цел, като в Зеноновия парадокс за Ахил, който никога не успява да надбяга костенурката. Чертае граница, конструирана уж като мост. До голяма степен, тя Е българската култура; най-малкото е неин важен механизъм, едва ли не маховик. Използва всякакви похвати около целите си, и редни, и нередни – нередните оправдава с целите, докато редните не брои за похвати, а за права. Ето три от нередните й (но много отработени) похвати в родната литература:

Плагиатство.

Той е най-безобидният, макар и най-дразнещ при регистриране. Иван Вазов очевидно заимства от Гогол, включително и дребни детайли, в повестта си „Митрофан и Дормидолски“. На ръба между плагиатството и имитацията работи Пенчо Славейков в „Кървава песен“, вземайки за образец поемата „Пан Тадеуш“ на Адам Мицкевич. Във „Фрина“ същият плагиатства класически и неопровержимо. В предговора към първата и най-известната си книга „Богомилски легенди“ (1912) Николай Райнов вплита почти непреработени пасажи от статията „Зовы древности“ на Константин Балмонт. Символистичната поезия, която Людмил Стоянов пише на младини, е в много отношения необявен превод от Валерий Брюсов.

Но от тези простъпки националната литература страда слабо. Реално губят в повечето случаи плагиатстващите. Дори да не си признаят, дори да ги защитят техни приятели критици, уличените им произведения се маргинализират, а те самите се сдобиват с оттенък на комична аура, със слаби точки в репутацията си, където сериозната критика и хумористичната преса удрят на месо дълги години напред. Но плагиатството има и обратни концептуализации, в положителен план. Гео Милев, например, го счита за нормално и дори желателно обстоятелство при едно, като у нас, ускорено развитие на националната литература. Логиката не е убедителна, но е разбираема при доза историческо снизхождение – ако приемем тезата на самия Милев като проява на концептуално самоизхвърляне в ситуация на ускорено развитие на българската литературна мисъл. А и той също, в ранната си поезия, превежда необявено от Саша Чорни: „Главата ми – тъмен фенер със строшени стъкла...

Имитация.

Този подвариант има по-големи разклонения и разсейки. Европеизацията се чете системно като подражание на големите европейски литератури. Този почин тече през цялата история на новата българска литература и често стига до големи крайности. Той работи манипулативно с фигурите на приобщението към Европа, затова можем да го окачествим и като вид отплеснато възрожденство. Резултат е на едно често убеждение от страна на редовия ни писател, че родната му литература е нещо крайно изолирано и безпросветно, вследствие на което той самият се явява не просто творец, но и емисар на чуждото естетическо превъзходство у нас. Това го оневинява да заимства сюжети, стилови похвати, теми, идеи – на практика, всичко. Плод на тази нагласа е един от механизмите за производство на литературни ценности, който можем да наречем „като за нас си“. Да речем (импровизирам): „Този роман може да не е нищо особено от европейска гледна точка, но като за нас си е шедьовър.“ Или: „Това е първият Марсел Пруст в българската словесност.“ Или направо: „Това е българският Марсел Пруст.“ Едно подробно проучване на литературното и медийното ни поле ще извади десетки хиляди примери за подобен тип създаване на родни български стойности.

Ето само някои примери от последните тридесетина години. Радко Радков определя като свой принос въвеждането на Петрарковия сонет в България[1]. В прозата си от 1990 г. насам Златомир Златанов проектира механично техники, заимствани от Джойс (не само, но и от него), върху български, дори българански идейно-тематични мотиви. „Писателското“ писане от последните десет години (Георги Господинов, Емилия Дворянова, Теодора Димова), изразяващо се в една непрекъсната професионална самоосъзнатост на пишещия, почива върху концепции и техники на френския постмодернизъм. Съществуват и куриози като Анибал Радичев, който се оповестява като родоначалник на научно-фантастичната поезия в България.

Тези автори не правят нещо нередно, само по себе си. Интересен при тях, във връзка с темата ни, е единствено оценностяващият момент: те се самоидентифицират с нещо „първо“, „първоосновно“, „зачинателско“, „оригинално“ въз основа всъщност на подражание на чужди образци. Което е парадоксът. Именно в това се състои механизмът на „европеизацията“ на ниво литературен текст. Много лесно можем да я диагностицираме чрез обратен превод на съответните произведения или пасажи от тях. Веднага виждаме как оригиналността се стопява и превръща в нещо вторично и неотличимо от околната най-средна среда.

Репрезентативност.

Това е същия мотив като имитацията (подражанието), но с обърната посока: отвътре-навън. Писателят се самоизживява като представител на страната в европейското или световното литературно поле. Това също не е само по себе си нередно и не излиза вън от рамките на нормалната и конструктивна човешка суетност. Лошото е когато е принципна настройка на литературния план. Литературата ни традиционно нехае за вътрешния читател. Понякога той й се вижда малоброен (повечето пъти основателно), понякога – прост (повечето пъти неоснователно). Затова обикновено го използва като трамплин за навън. И обикновено се проваля в намерението си. Писателят ни системно търси репрезентативност, т. е. ролята на представител на българското за пред европейска или световна публика. Това е една от причините, поради които основното русло на литературата ни е класично, а не консумативно. Популярните жанрове се развиват що-годе по-пълноценно едва напоследък.

Често съм се питал през времето, защо е било необходимо така да се хвалят у нас класиците? Та досега. Традиционната ни критика е вид апологетика. Тя назначава и поддържа канона, но не го оспорва. Дори не изпитва нужда да аргументира мястото на този или онзи писател в канона, приемайки това място за самоочевидно и разсъждавайки за писателя оттам нататък. Отговорът е: литературата ни изпълнява репрезентативна функция. Тя е обърната навън, рекламно лице е на нацията. Всички останали членове на литературното поле се чувстват – или би трябвало да се чувстват по дефиниция – длъжни да мият лицето на нацията, колкото и лъжи да им струва това. Може би опростявам истината, но едва ли я изкривявам.

Най-отличителният и болестотворен симптом на „европеизацията“ ни е именно репрезентативността. Една система се дефинира чрез границите си. Основните й проблеми са също съсредоточени по границите й. Европеизацията се идентифицира със стратегии на отварянето, но у нас те се натъкват на мощни, макар и недотам оповестени стратегии на затварянето. Тъкмо на това конфликтно равновесие се дължи традиционната ни изолация, особено в областта на културата. Причините са очевидно прагматични. Когато отваряш системата, печели общата територия. Когато я затваряш, печелят конкретни хора – тези, които са на границата между системата ни и останалия свят. Митничарите на културата. Тези, които са упълномощени да осъществяват обмена – които първи научават информацията и събират митата. Които могат да пропускат едни и да спират други.

Ето още един контраст между „европеизацията“ и „Европа“. Разликата е като между представителство и членство. Във втория случай общуваш наравно с другите в споделената ви мрежа. В първия общуваш чрез единични представители и представителства, чрез емисари на националната култура, които са назначени да отговарят за наличните терминали на културния обмен. Терминалите са структурни елементи: най-високите постове в системата (министри на културата, шефове на писателски организации), както и най-предните аванпостове (културни аташета към посолствата ни, командировани писатели в чужбина). Емисарите са конкретни лица, назначени обикновено по непрозрачен начин, заради членството им в затворени пояси от хора, а не чак толкова заради лични качества. За този произвол в назначенията по терминалите помага и обстоятелството, че дейността там на практика не подлежи на отчитане. Няма критерии за преценка на дейността, а и да ги има, обикновено не се прилагат, освен в случаи на простъпка, която е прераснала в публичен скандал.

Главният дефект на нещата е именно, че при наличното състояние на системата (т.е. на „европеизацията“ в действие), почти цялата дейност по обмена е съсредоточена в емисарите и терминалите. Поради това, обичайна практика е емисарите да приватизират обмена при терминалите, да го отклоняват за лична употреба и полза, или за употреба и полза на затворения пояс от хора, към който те в един или друг момент принадлежат.

В тази връзка бих искал да повдигна реторичния въпрос, на колко български поети, извън себе си, уреди по социалистическо време превеждане, издаване и промоция в чужбина шефът на тогавашния писателски съюз Любомир Левчев, който беше упълномощен от Людмила Живкова да реализира интеграцията на българската литература в световната? Вярно, устрои форуми на местна почва – серия от международни писателски срещи в София. На тях съответно дойдоха видни писатели като Джон Ъпдайк и Уилям Сароян, редица други. Но това, прецизно погледнато, бяха организирани трапези в чест на знаменитости от чужбина. И нищо повече. Интеграция на литератури нямаше. Отвън дойдоха изтъкнатите творчески личности, от наша страна ги посрещнаха трапезите. И Левчев, на сив колективен фон от родно писателство. Навън – пак същото. Левчев главно пътува, Левчев главно го издават, останалите са гориво за двигателя му и контрастен фон за открояването му.

Трагикомичният парадокс в цялата ситуация е, че от нея са загубили всички, включително и самият Левчев. Някой питал ли се е къде отидоха всички тези превеждания по света, гостувания, рецитали? Какво направиха те за утвърждаването на славата му? Всичко е прах и пепел. Той няма някакво забележимо присъствие извън пределите на родната литература. Няма и вътре в пределите й, ако изключим фигурантството му в един салон, поддържан от икономически групировки, политици и купени медии. Колкото и да е изчислявал нещата на времето, колкото и да е подработвал ситуацията така, че тя да му осигури автоматично предимство и на старта, и на финала, той е сбъркал в едно. Трябвало му е контекст. Трябвало е да заложи и на други откроени индивиди, не само на себе си. Трябвало е да рискува дори някой евентуално да има шанса да го задмине по ниво и слава. Макар и да е добър поет, той не е чак толкова добър, че да може да мине и без контекст. Въобще, мъдростта изисква да заложиш и на други способни, защото приливът повдига всички лодки.

Не искам да бъда разбиран крайно. Не казвам, че Левчев е някакъв демон на литературата ни. Но той е нещо може би още по-вредоносно – среден, битов българин с тесен манталитет, качен от съдбата на много висок пост. Вярно, за него никога не съм чувал да е напакостил целенасочено на колега писател, което е хубаво, защото издава професионален етос. Но това, че е бил професионалист, не означава, че е имал изискуемото за поста и мисията гражданско мислене. Няма го у него онзи просветен усет, че трябва да издигнеш и обществото около себе си, ако искаш да блеснеш истински. Защото сив ли ти е контекстът, ти също посивяваш. Като сега.

Днес, да речем, сме друго. Вече сме интегрирани в Европа – „сме“ Европа, макар и само политически засега. За културната ни интеграция ще трябва още доста време и усилия. В това отношение Европа в момента разгръща мрежа от инициативи за по-бързото ни приобщение. Можем да заявим без преувеличение, че никога досега европейската сетивност не е била така отворена за културни излъчвания откъм наша територия.

Проблемът е, че новата „Европа“, поне в тази си част, се гради върху заварените структури на „европеизацията“ – както материални, така и манталитетни. Структурите уж се разгръщат, но родните практики инерционно са същите. Ето пример. От близо две години културен съветник към посолството ни в Берн, Швейцария, е писателят Виктор Пасков. Би могло да се очаква, че като български писател с някаква реализация и на Запад, поне в миналото, както и в качеството си просто на просветен гражданин, той ще съдейства за промоцирането на българската литература в чужбина, ще прокарва канали където е възможно, ще посредничи. За такива инициативи има налице разбиране и готовност за съдействие от отсрещната страна. Но единственото мероприятие за промоцията на родната си литература, което той е реализирал, е едно литературно четене през май миналата година с двама участника от България – той самият и Боян Биолчев. Четенето се е провело в рамките на програма, организирана от посолството ни в Швейцария по повод Деня на славянската писменост.

Още един пример. Малко по-отдавна в сравнение с Пасков, от 2003 г., поетът Кирил Кадийски е директор на Българския културен център в Париж. За тези години той е бил инициатор на четири литературни събития, на последното от тях без да ще, тъй като е резилно. Организирал си е най-напред издаването на три собствени книги на френски. През 2006 г. изд. „Le Cherche midi“ пуска томчето „Concerts célestes suivi de Les Travaux de Dieu et de Mais qui“. Същата година нашето издателство „Колибри“ пуска луксозен том на френски „Кирил Кадийски, поезия – Николай Панайотов, живопис“ (от типа, които едва ли минават без държавна субсидия). През 2007 г. друго френско издателство („L'Esprit des Péninsules“) реализира съвместно с издателството на СУ „Св. Климент Охридски“ огромен том с избрана поезия на Кадийски (800 стр.). Изданието е трилингва – в оригинал, на френски и на английски. Малко по-късно издателството затваря врати. Преди това то има още една издадена стихосбирка на Кадийски – „Temps de sable“ (2001).

Във всичко това не би имало нищичко нередно, ако Кадийски беше осъществил и някаква друга дейност по популяризирането на българската литература във Франция, освен собствената си автопромоция. Но няма друго. По един свръхсебичен, бих казал, грандомански начин той е приватизирал литературния ни излаз към Франция и вместо да играе ролята на проводник, за което е бил назначен и е получавал държавна заплата, играе ролята по-скоро на запушалка. Както впрочем и Пасков в Швейцария, само че още по-драстично.

Освен с издаването на гореспоменатите книги, името на Кирил Кадийски се свърза миналата година и с литературен скандал, който още тече и вероятно ще се развива занапред. Началото сложи в. „Фигаро“, където излезе статия, озаглавена „Фалшив Сандрар с български вкус“, обвиняваща Кадийски в литературна фалшификация. Ситуацията има предистория. През 1995 г. Кадийски успя да вдигне доста шум в академичните и медийните среди с твърдението, че е открил руски превод на първата поема на Блез Сандрар „Легенда за Новгород“, смятана дотогава за изгубена. От откритието се заинтересува Френската Национална библиотека, пожелава да закупи заглавието и поръчва експертиза на хартията и мастилото. Хартията се оказва автентична, но преди да се пристъпи към анализ и на мастилото, Кадийски обявява, че е продал междувременно книгата на швейцарски колекционер за 50 000 долара. В резултат, в публичното пространство остава да фигурира само факсимиле. Неотдавна, обаче, руската изследователка Оксана Хлопина прави подробен анализ на превода и стига до извода, че същият не е автентичен. Според нея поемата е била написана на съвременен руски, след което са били въведени поправки със стария правопис, в които има редица грешки и несъответствия.

Това е красноречив пример как насрещните вълни на бъдещето постоянно връщат културата ни към познати сюжети и поведения от миналото. Българската литература за пореден път не успява да излезе от контекста на разбойничеството и мимикрията и да влезе в европейското общество на регламента и диалога. Явно, докато успее да засвети със собствена светлина, ще мине време и ще са нужни други хора, не стария тип грешници. „Европеизацията“ от нашенски тип гангренясва, но още е на мястото си, а „Европа“ все още не е напълно дошла. Терминалите на литературата действат по старому, само дето не са централизирани под егидата на някой Левчев клонинг, а са се разпаднали на автономни разклонения. И пак се приватизират от емисарите си.

Вече споменах, че понастоящем Европа разгръща всевъзможни културни инициативи за приобщението на новите членки на ЕС. В този контекст попада и нашата литература. Инициативите са наистина уводни, поради факта, че въпреки всичките афиширани усилия, които държавата ни полага за каузата на приобщението, България няма международно присъствие и поради това всеки контакт е по неизбежност дебютен.

Очевидно тук се сблъскват две „европеизации“ – буквалната оттам насам, която тече напоследък, и метафоричната отсам натам, която тече открай време. Втората, уви, е база и за първата. Има и друга разлика. Първата е интеркултурен почин. Втората е локална институция.

Дебютните дефилирания са едно от проявленията на нашия тип „европеизация“. Тя разчита на тях, защото така структурите й са натоварени с работа и (още по-важното) могат да отчитат дейност. В неин прагматичен интерес е всеки контакт да бъде задържан на дебютното си ниво. Това увеличава себестойността на структурите по създаването и осъществяването на контактите (т.е. себестойността на терминалите). „Европеизацията“ е институция за производство и поддържане на дебютност. Защото недебютността може да тече и без държавно-институционални структури, между конкретни хора.

За съжаление външните интегративни инициативи бързо се бюрократизират, тъй като се озовават в полезрението на затворени кръгове и групи у нас, чието поведение в подобни случаи е като на репрезентативни или единствени. По този повод искам да разкажа един сюжет, който за кратък период ме обхвана и изхвърли от себе си, но можах да проследя част от него. В средата на май миналата година получих писмо от канцеларията на фондация „Белончи“, организатор и спонсор на „Премио Стрега“, една от най-отдавнашните и авторитетни литературни награди на Италия. Писмото (подписано от г-жа Лара Фортунато) ме осведомяваше, че инициаторите на наградата смятат да отличат през 2008 г. за пръв път и неиталиански писател. Целта е да се популяризират произведения, останали незабелязани досега от „Европа“. Първото издание на това ново отличие ще се даде, по замисъл, на представител на някоя от по-новите членки на ЕС, между които и нашата. Всяка от тези страни, съответно, трябваше да излъчи (до март 2007 г.) 15-членно жури, което да определи родната си книга-участник. Следва изборът по места и журита на съответните родни книги (през юни). През април 2008 г. членовете на журитата трябва да получат всички участващи заглавия в превод. Първото гласуване (за петима финалисти) ще е през септември 2008 г. в Хелзинки, а второто (за голямата награда „Стрега“) – през ноември с. г. в Неапол.

От горните данни става ясно, че нашата процедура нещо закъсняваше. Писмото съдържаше и въпрос към мен, съгласен ли съм да вляза в българското жури. Отговорих с „да“, след което г-жа Фортунато ме уведоми с ново писмо, че вече съм член на журито, заедно с проф. Боян Биолчев, проф. Валери Стефанов, Йордан Ефтимов, проф. Милена Кирова, Георги Господинов и Яна Генова (от фондация Next Page). Молеше ме също така да дам още предложения за допълване на състава. Аз препоръчах проф. Татяна Стойчева, Копринка Червенкова, Румен Леонидов, проф. Цветан Ракьовски, проф. Александър Шурбанов, Даниел Апостолов (Роджър Доч) и Борис Минков.

После работата замлъкна някак странно до 17 септември, когато от фондацията ме известиха, още по-странно, че не съм в журито. Същото уведомление за отхвърляне, освен до мен, бе изпратено и до Боян Биолчев, Валери Стефанов, Йордан Ефтимов, Милена Кирова, Татяна Стойчева, Румен Леонидов, Яна Генова и Александър Шурбанов. Писмото предлагаше и окончателен вариант на утвърденото жури, с имена и професии: Андрей Петканов (преводач), Биляна Курташева (преподавател по литература), Борис Минков (преподавател по литература), Василка Ванчева (издател), Георги Господинов (писател, журналист), Георги Даскалов (журналист), Златомир Златанов (писател, преподавател по литература), Иглика Василева (преводач), Младен Влашки (преподавател по литература), Николай Аретов (преподавател по литература), Силвия Чолева (писател, журналист), Татяна Рашкова (писател, журналист, издател), Юри Дачев (писател, драматург), Йордан Йорданов. Последният беше представен като „music organizer“, предполагам с идеята, че това значи „организатор на музикални прояви“; но смисълът е „музикален органайзер“, т. е. вид софтуер. За председател на журито беше посочен Владко Мурдаров (преводач, журналист, преподавател в СУ). Оказваше се, че и книгата е вече избрана: „Passion, или смъртта на Алиса“ от Емилия Дворянова.

Въобще не страдам от наранена гордост заради случая. Имам само процедурни въпроси. Защо първоначално бях, а после престанах да бъда в журито? После, защо в състава му влизат съпрузи – Б. Курташева и Г. Господинов? Защо Б. Курташева, Б. Минков, М. Влашки и Н. Аретов са представени скромно като „преподаватели по литература“ – за симулация на широта и разнообразие в състава ли? „Писател, журналист, издател“ ли е Татяна Рашкова? Не я открих дори с помощта на „Гугъл“. Какъв преводач е Андрей Петканов? Автор със същото име има издадена книга за източно-православното вероизповедание. При по-подробно търсене из Интернет попаднах на единична информация за лице с такова име, участвало в Дантеви четения в Равена. Единична.

Изводът ми. Журито е сглобено така, че да се излъчи без съпротива определена книга: избраната. Основно ядро в него съставлява конкретна клика, а останалите са за удобство: едни за престиж, а други за да не пречат на сценария. Кликата се състои от постоянно ядро от хора и периферия, където има известно текучество. Но основният й белег е методологически: каквато и потребност от българско литературно представителство да се появи „отвън“ за целите на евроинтеграцията, някой член на кликата тутакси скача и посочва друг член на кликата. За тази година е ред явно на Емилия Дворянова. Както беше ред през 2006 г. на Теодора Димова, чийто роман „Майките“ спечели Голямата награда за литература за Централна и Източна Европа, дадена от австрийска банка и също дебютна както международната „Стрега“. Да се готвят Чолева, Господинов, Пламен Дойнов и т. н. В този кръг регистрира присъствие и Алек Попов, но той е самостоятелен играч и всъщност мигрира между кръговете, така че казаното дотук не се отнася точно за него.

 По-късно тази година кръгът ще оповести какво голямо международно признание е получила Дворянова, дори само с участието си в борбата за приза. Ползата й е сигурна: най-малкото ще бъде преведена на английски. Така стъпка по стъпка, ход подир ход споменатите дотук трупат международни лични биографии, на база на които улесняват по-нататъшното си превеждане и издаване в чужбина. И се опитват да сподавят факта, че нямат ни едно отличие, присъдено заради четене на произведение. Те печелят бюрократични, а не текстуални награди. Шестват в интегративен контекст. Дефилират навсякъде като българи, а не като себе си по индивидуалному. Превземат напористо разни спуснати отвън инициативи за участие в общоевропейски контекст, имитирайки репрезентативност за българския литературен регион.

Но това е цената на интеграцията. Тя е структурен механизъм. Не е Общ пазар, а събаряне на Берлинска стена. Не е критическо четене и писане, а строеж на нови филиали към наличните библиотечни мощности. Ето защо отделни групи за писателски натиск могат да извървят процедурните пътеки и по чисто бюрократичен начин да се сдобият с някакъв литературен статут. Но днешната им сила е утрешната им слабост. Все пак те не са представителна литература, а обикновен салон. След като приключи дебютното скачване на структурите и в литературното поле затече нормален комуникативен синтаксис, ще пресекне и шансът за бюрократични предимства. Тогава ще е нужно само да си добър. А как ще го направят гореспоменатите, след като години наред са се пресявали, отстранявайки де що свястно и независимо е минало край тях, за мен е тайна.



[1] Стихосбирката “Сонети” (1978).

 

Владимир Трендафилов е роден във Варна през 1955 г. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, където преподава до 2001 г. Работи като редактор в „Народна култура“ (1981-1983) и главен редактор в „Български текст“ ЕООД след 2001. От 2011 г. е професор по английска литература в ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград. 

Автор на забележителни литературоведски изследвания и стихосбирките „Четирите фокуса“ (1997) и „Смъртният танц на фокусника и други стихотворения“ (1999), преводач на избрана поезия на Уилям Б. Йейтс, излязла на български под заглавието „Кръвта и луната“ (1990). Владимир Трендафилов почина след тежко боледуване на 8 май 2019 г.


Pin It

Прочетете още...