Защо да учим класиците?
По тази тема писах
преди две седмици, а това е най-вече в отговор на Хейзъл, която спомена, че класиците са нужни за научаване на красив изказ
и ни правят членове на една общност.
Както казах, в САЩ целта на изучаване на
литературата е критическо мислене, креативност, анализ на гледните точки и
изразяване на своя. А това може да се постигне с произволен списък романи,
разкази, стихотворения и драми.
Освен това литературата е и културология –
тя дава поглед в начина на мислене, идеите, вълненията и стереотипите на
обществото, което е произвело даден роман или разказ. Разбира се, за да се
постигне това трябва да се използват произведения от съответния период. Но пък
не значи, че трябва да са точно определени.
Има и други цели, които обикновено се
свързват с класиците. За да попиваме национални ценности. За да научим нещичко
универсално и лично, независимо от исторически конкретното в тях. Последното е
хубаво пожелание, но в повечето случаи неосъществявано в България. А всъщност
не е речено, че само класиците учат на универсалност.
Наистина, умения за критическо мислене,
анализ и синтез се научават по всички предмети. И по всеки предмет това е по
различен начин, всеки необходим. Но такива умения не са нещо, което може да
оставим на закачалката влизайки в класната стая. Не можем да кажем, сега ще
учим Пенчо Славейков, а следващия път ще мислим върху него. Или пък, понеже сме
изостанали, ще научим най-важното от Славейков, а мисленето – по математика.
Последното не e алтернатива на българския език и култура, научаеми чрез Славейков.
То e самият инструмент за изучаване на езика и културата.
Така че няма проблем с използването на
наличните ни класици за изучаване на критическо мислене. Няма никакъв проблем и
в неизползването им. Нека те се включат, за да научим как са мислели хората от
дадено време и каква своя гледна точка са предлагали различни писатели на
дилемите на времето си, но да не се ограничаваме само с това.
Макар литературата като учебен предмет да
е наистина тясно свързана с българския език и култура, както казва Хейзъл, тя
не се изчерпва с тях. Всъщност това е един от големите проблеми – че учебният
предмет литература в България, освен за възпитание на ценности беше и все още е
просто друг начин за преподаване на българска история. А в действителност тя е
и много други неща – изследване на света в различните му възможни посоки,
изследване на други общества освен българското, изследване на себе си. За да
дадем тази възможност е необходимо в програмата да се включват и други, освен
признатите класици. Първо, някои нестандартни или новоизлезли книги може да
подтикнат за мислене по други, нововъзникнали въпроси и теми, или от различна
гледна точка. Второ, това гъвкаво включване показва на учениците нещо важно: че
литературата не се отъждествява с класиците, а последните не са някакво
непоклатимо задължение. Че книгите крият и потенциален ключ за разрешение на
личните ни дилеми от миналата седмица. Че може да се приложат към обществените
дискусии от днешния вестник.
Отнемането на тези неща от програмата
улеснява превръщането на литературата, като и историята, в идеологическа
дисциплина, която само възпитава какво трябва да мислим и чувстваме, и което
обикновено съвпада с това, което „е искал да каже авторът“. Това е същата
причина автори, които са се изказали неприемливо за днешните критерии, да не се
изучават. Затова Вапцаров преди е бил задължителен, a днес не, защото днес не
се съгласяваме с идеите му. Защото неизказано се предполага, че изучаването му
означава попиване на идеите му. По абсолютно същата причина са изпускани едни
или други куплети от дадени стихотворения като „неподходящи“, защото
стихотворенията се предполага да вдъхновяват, а не за да мислим върху тях и да
се объркваме…
Както се вижда от списъка, който дадох, в
американските училища се изучават класици. Само че може би не едни и същи
навсякъде. Проблемът е че един задължителен списък с класици винаги е съставен
от някого. Кой и защо е оторизиран за това в българската образователна система?
МОН? Партията? Съвет на родителите? Група интелектуалци? БАН? Бих искала да
прочета едно проучване как се е променял този списък на произведения включени в
учебника по литература от последните стотина години и как се е формирал. (Това
би било една чудесна тема за дипломна работа.)
Критериите за включване на един или друг
автор в такъв списък са най-разнообразни, но те винаги се влияят от идеите на
дадено време, вкусовете на момента, стечение на обстоятелствата, дори
държавната политика. Не са обективно измерими. За някои общества и моменти
целият Херодот и Тукидид са били задължително четиво, а днес малцина ги
познават. Аз например казвам, че е абсолютно важно за един тийнейджър да е
прочел Декамерон, за да завърши училище. Обаче никой не ме слуша…
Защо Паисий отпадна? Защо Пеньо Пенев не
се учи вече и точно „Андрешко“ и „На нивата“ да ca задължителните разкази на
Елин Пелин вместо Под манастирската лоза, а днес това да бъде „Ангелинка“?
Защо не Георги Райчев? В края на краищата се оказва, че един задължителен
списък от МОН е също толкова произволен, колкото и всеки един друг избор,
направен от произволно взет учител.
Само дано да не получа отговор, че може и
да е произволен, но поне е еднакъв за всички и това помага всички българи да
имаме еднаквия културен бекграунд да мразим точно едно и също произведение на
Вазов. Защото спокойно можем да мразим и различни негови произведения и пак да
сме една културна общност. Но нека да сме прочели примерно и Бранислав Нушич,
което може да се окаже доста полезно.
Въпреки че американските учители не са
задължени от никого да включват в програмата по литература точно определени
автори с точно определени техни произведения, избираните текстове често се
повтарят или поне следват някаква обща логика. Ако един учител е включил Беоулф,
друг сигурно ще е писал Сър Гауейн и Зеленият рицар, трети – Кентърберийски
разкази, а четвърти – може би отново Беоулф. А пети може да не е
включил нищо средновековно. Това позволява гъвкавост в ръцете на учителя, за да
има поне минимална възможност да приложи материала към учениците.
Царевна уместно каза, че критическо
мислене може да се научава дори и със сега установения твърд списък с класици в
българската програма и липсата на гъвкавост не е пречка в това отношение.
Но е важен въпросът: има ли въобще пресечна точка между самия материал,
използван за четене и възможността за научаване на мислене? Наистина едното не
е задължително за другото. Но материалът помага. Помага от една страна за
личния ангажимент на ученика, а това подпомага и поемане на инициативата за
собственото му обучение, а оттам до мисленето има една крачка. Освен това
помага за влюбване в книгите по принцип. Иначе учениците израстват с
убеждението, че в училище учим задължителното, а извън него е приятното. И
двете някак си естествено се разделят завинаги в ума им.
И понеже няма единен списък с
изучавани от всички класици, този малък детайл тотално променя начина на
изпитване на една матура. Вече не можеш да питаш ученика „Какви са основните
идеи на „Извора на Белоногата“?“, защото може да не го е чел тъкмо него. Но
може да му дадеш откъс на самия изпит и да му зададеш въпроси върху този откъс.
Или да му зададеш проблем или тема, а той да избере върху кое произведение да
аргументира есето си в изследване на темата. И оттам променя и начина на
преподаване, ще не ще. Поставя се ударение на уменията, а не на определен набор
знания за конкретни произведения. Ето едно
сравнение между българската матура и американските варианти.
Причината да роптая против Под игото
в училище съвсем не е трудността на четивото. Одисеята е достатъчно
трудна, но съм била свидетел как може да се преподава така, че всеки стих е
дискутиран, отигран, анализиран и интерпретиран – по много достъпен и
същевременно sophisticated за осмокласници начин. Днес много от нас се дразним
от Под игото точно заради факта, че ни е преподаван като ценност,
която трябва да попием и шедьовър, на който трябва да се възхитим.
Всъщност колкото и да искаме всеки
тийнейджър да завърши училище прочел всички класици, това е невъзможно. Може би
ще е прочел Балзак, но не Емил Зола. Шарлот Бронте по своя инициатива, но не и
Джейн Остин. Ромео и Жулиета, но не и Хамлет. Може би седми
клас е бил в Южна Африка и е пропуснал Любен Каравелов, но после се е върнал и
е хванал Вазов. И все пак успява да се впише добре в обществото, което може би
е израснало с Остин и Зола. Разбира за какво става дума, когато около него се
говори за френски натурализъм и викторианска литература. Има в главата си
осезаема идея за ферментираща Франция или Англия с файтони, фенери и фалш.
Интериоризирал е стереотипа „възрожденска България“.
Какво означава това? Просто културният
багаж от училище може да се натрупа и с един приблизителен и гъвкав, а не точно
определен и задължителен списък с класици. Ако пък бившият тийнейджър има
такива дупки, че не разбира за какво говорят приятелите му, тогава все още има
такава възможност: открива Джейн Остин, прочита в учебника на детето си Мамино
детенце, гледа филм по Зола. Означава, че човек може да продължава да
натрупва това културно сцепление с другите и след това. Колко ли странно звучи
човек да чете класици след като не е вече десетокласник! Бас държа, че дори би
ги чел с повече удоволствие и разбиране.
