Дискусии - Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2017 03 Vermeer
„Момичето с перлената обица“ от Йоханес Вермеер.

Снимка: Vincenzo Pinto/Agence France-Presse – Getty Images

 

През 1930-те и 40-те холандският фалшификатор Хан ван Меегерен печели цяло състояние като успешно предлага много от имитациите си като автентични картини на Йоханес Вермеер. Във всичко това няма нищо чак толкова изключително – освен факта, че, разглеждайки картините на ван Меегерен днес, човек просто не може да разбере на какво се е дължал успехът му. Фалшификатите му изобщо не приличат на истинското творчество на Вермеер. Как е могло да стане така, че добре образовани колекционери и дори експерти са били подлъгани от картини, които днес много бързо могат да бъдат разкрити като фалшификати?

Но това не е чак толкова удивително, ако човек разбира по какъв начин се правят оценките за автентичност (освен чрез химически анализ на боите и други материали). Онова, което прави експертът е да разглежда цялото познато творчество на художника и въз основа на това да решава дали въпросната картина действително прилича на ония, чиято автентичност вече е била потвърдена. Планът на ван Меегерен е бил да намери експерт, когото би могъл да накара да удостовери автентичността на една от фалшификациите му, а след това да се възползва от факта, че една от картините му вече е била приета като част от уж-автентичните Вермееровци, тоест самото тяло, което служи като пробен камък при добавянето на нови картини към цялото.

Идеята му проработва брилянтно и действително той има все повече успехи. С всяко ново удостоверяване онова, което се счита за оригинално творчество на Вермеер, започва да включва все повече фалшификати на ван Меегерен, което пък само увеличава още повече шансовете следващият фалшификат да бъде приет като автентичен. След известно време става невъзможно да се разделят истинските от фалшивите картини просто на базата на сравнения с произведения, считани за автентично-вермееровски.

Всъщност онова, което ван Меегерен е овладял с изключително майсторство е т. нар. „изкуство да се отравят кладенците“. В контекста на историята на мисленето тази техника [на фалшифициране] произлиза от следния факт: ние не преценяваме дали някакво твърдение има смисъл просто като го разглеждаме изолирано, без връзка с други. Обикновено сравняваме твърдението с онзи корпус от уверености и убеждения, с които вече разполагаме. И само в контекста на този корпус от възприети убеждения вече решаваме дали новото твърдение е разумно и приемливо. Имайки предвид тази особеност на мисленето, човек вече може да види по какъв начин самата ни способност за преценяване може да бъде радикално подкопана, ако бъде отровено основното тяло от уверености и сигурности, въз основа на които обикновено правим преценките си. Ако не знаем на кои от основните си убеждения можем да се доверим, то как можем да се осланяме на нещо, когато се наложи да оценяваме някое ново твърдение? И тъй като обикновено това е единственият начин да вземаме решения по такива въпроси, то отравянето на кладенците, от които черпим сигурност, ни оставя безпомощни при вземането на последващи решения относно това на какво да вярваме.

* * *

Зад всеки голям философ-скептик се крие по един отровител на кладенци. А в историята на философията едва ли има по-блестящо изпълнение [на този философски акт] от „Разсъждения върху метода“ на Рене Декарт. Той започва с опит да покаже, че никое от убежденията му, касаещи ежедневието, не може да бъде поддържано. Сред тях се намират такива очевидни убеждения като това, че човек има две ръце, че около него има други хора, че планините не могат да летят и т. н. И по какъв начин го прави? Той отравя кладенците! Но кои са кладенците в този случай, кой е източникът на нашето доверие в подобни убеждения?

Доверието ни в подобни убеждения се базира на увереността, че сетивният ни апарат, нашите очи и уши, ни предоставя точна информация за околния свят. Онова, което Декарт извършва след това е да посее съмнение в надеждността на собствените ни сетива, чрез поредица от изобретателни аргументи, включващи добре известния такъв, че всъщност ние сънуваме. Начинът му на действие напомня онзи на обсаждаща армия, която, виждайки неефективността на опита да се прекрати достъпа на отделните хора до кладенеца, вместо това избира далеч по-ефективната стратегия да го отрови, което постига желаната цел с един удар. На практика Декарт извършва работата по отравянето на кладенците толкова добре, че в края на разсъждението си той е лишен от буквално всичко, в което би могъл да вярва.

Както се оказва малко по-нататък, самият Декарт не е скептик и останалата част от „Разсъжденията“ той прекарва в опити да се измъкне от ямата на скептицизма, която е изкопал сам.[1] И го прави добре, за собствено удовлетворение. И все пак е справедливо да се каже, че не е успял да убеди по-голямата част от читателите си, така че и до наши дни се водят оживени дебати за това как, ако изобщо, е възможно да се извоюва нова основа на вярвания, след като самите източници на рационалното познание са били подложени на тотално съмнение.

 

2017 03 Descartes
Илюстрация на Рене Декарт, с която се онагледява координацията на сетивата.

Източник: Oxford Science Archive/Getty Images

 

* * *

Във всичко това се съдържа сериозен урок относно опасностите, които ни дебнат пред лицето на реториката на Доналд Тръмп и неговите клакьори. Гражданите на една технологически напреднала, дигитална демокрация, трябва да могат да разчитат на собствената си научна общност, която да им предоставя неутрална информация, на чиято основа те да базират решенията си относно политиките, които трябва да осъществява избраният от тях президент. Освен това те са силно зависими от една независима преса, която да им позволява да оценяват представянето на избраните от тях политици. Тръмп – първоначално като национален кандидат, а сега и от подиума на президентството – никога не е преставал да отрича и омаловажава откритията на научните институции, касаещи темповете и причините за промяната на климата. В допълнение към това той редовно охулва отделни членове на пресата и клевети цели новинарски организации. Те са окачествявани презрително като носители на „фалшиви новини“ [fake news] – един етикет, който декартовият скептик с удоволствие би приложил към уж незаслужаващите доверие информации, които ни предоставят собствените сетива.

Това поведение е не само обидно и възмутително. Реалният проблем тук е, че то е опасно: то представлява екзистенциална заплаха за нашата демокрация. Тези нападения отравят кладенците на разумния публичен дискурс, който е основна предпоставка за функциониращата демокрация. Проблемът е не просто в това, че сме подхранвани тук от някоя лъжа, там от някоя измама – макар че това вече е нещо достатъчно сериозно. Въпросът по-скоро е в това, че, разрушавайки доверието на гражданите в институциите на науката и пресата, ние рискуваме да бъдем лишени от самите инструменти, необходими за преценка на това в какво да вярваме и какво да желаем. Ако не можем да се доверим на онова, което ни казват утвърдени учени и журналисти, в края на краищата ще се окажем рационално-импотентни. Вредно е когато хората са подхранвани с полуистини или директно лъгани, но е откровено унищожително те да бъдат лишени от ресурсите, с чиято помощ могат да разграничават фактите от измислиците.

Скептикът на Декарт е предател на познанието: неговите заплахи са отправени не към отделни части, а към цялото начинание, свързано с опознаването на нещата. Атаките срещу науката и пресата, отправяни от Тръмп и последователите му, не са просто локални изблици на измама и лъжливост, а добре-отравящо нападение срещу самия рационален публичен дискурс, който е основа за всяка стабилна демокрация.

Източник


[1] След като е разрушил всички основания на ежедневните уверености, Декарт започва да изгражда нова система от вярвания и убеждения, базираща се на единствено необоримия според него факт, че, щом е в състояние да мисли всичко това, то очевидно е налице поне едно нещо, чието съществуване не може да бъде отречено: собственото му мислещо съзнание. Оттук и изходният постулат на философията му: „мисля, следователно съществувам“. Бел. пр.

Александър Джордж
Александър Джордж преподава философия в Амхърст колидж, Масачузетс. Той е създател на уебсайта Ask Philosophers, където всеки посетител може да задава въпроси на известни философи. Последната му книга е The Everlasting Check: Hume on Miracles.
Посетители: 237

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Гост писа Още
    Как си личи, че това не е... преди 21 часа
  • Румяна Станкова писа Още
    Две бегло въведени от... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Нека безсмъртните се... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Банално, разбира се, но... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Да имаш избор е само... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Като бях някъде след... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Благодаря Ви, г-н... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Мисля, че "Гост" е прав.... преди 2 дни
  • Радомир Парпулов писа Още
    Гост писа:
    Не ми харесва как светът...
    преди 2 дни
  • Никодим Димов писа Още
    "През следващите дни и... преди 4 дни
  • Кети Мирчева писа Още
    Не виждам смисъл от... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Jedem das Seine! преди 1 седмица
  • П. Полянов писа Още

    Читателите са уморени... преди 1 седмица
  • Мина Ветренска писа Още
    В интерес на България и... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Благодаря, ама това... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря за похвалните... преди 1 седмица
  • д-р Иван Симеонов писа Още
    Браво, доц. Минчев!... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Спасяването на евреите е... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Това последното е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Из „Реквием за никого“... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Обобщенията и... преди 2 седмици
  • Петър Анев писа Още
    добре е да се познава и... преди 2 седмици
  • Ставро писа Още
    Органически устав на... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    “… Между тях и нас се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам, както обявих... преди 2 седмици