Дискусии - Култура

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2017 02 turkish wisdom

 

Доста пословици показват уважението към майсторлъка и професионализма, и то придобити с практика, а не с наблюдение: „Бакмакла уста олунсайдъ, кьопеклер касап олурду“ (С гледане ако се ставаше майстор, кучето касапин щеше да стане). Тази практика трябва да е достатъчно дълга, за да се натрупат нужните знания и опит, но възрастта на майстора не трябва да е толкова напреднала, че да му треперят ръцете: „Генч доктордан ве яшлъ берберден сакън“ (От млади доктори и от стари бръснари да се пазиш!). Но за всяко нещо трябва да се обръщаш към човек, който упражнява именно този занаят и няма да те подведе с некачествена стока: „Екмейи фърънджъдан, ети касаптан ал“. [Хляб от фурнаджията (от хлебаря), месо от касапина (от месаря) вземай]; „Бир ока унун варса, устайя хамурла ве пишир“ [Една ока брашно ако имаш, на майстор (иди) да ти го омеси и изпече].

Наред с мързела и лентяйството, за които споменахме по-горе, и много други човешки недостатъци са осъдени от турската традиция в пословиците – някои с ирония, други – с истински гняв. Показано е с колко малко понякога може да се тръгне по престъпния път: „Хърсъзлък бир йомюртадан башлар“ (Бандитството с едно яйце започва); как живее този, който е тръгнал по този път „Ат синейи гиби куйрук алтънда яшар“ (Като конска муха под опашката живее); какви несъвместими прояви включва неговото поведение: „Хем качар, хем давул чалар“ (Хем бяга, хем тъпан бие); „Хем сучлу, хем гючлю“ (Хем виновен, хем наперен). Показано е докъде достига нахалството на подобни хора „Ону кьойде истемезлер, о мухтарън еввинин сорар“ (Те не го искат в селото, той пита за кметовата къща); „Утанмазън йюзюне тюкюрмюшлер, йяймюр йайъйор – демиш“ (Ти го плюеш в лицето, „Дъжд вали“-казва; в българския аналог на тази пословица само зъвършекът е различен: „а пък той вика: „от Бога росица“). Безсрамието на подобни хора е показано най-добре чрез пословицата „Джехеннеме гирсе йозу къзърмаз“ (В ада да влезе, лицето му няма да се изчерви).

Като един от основните човешки пороци турската народопси-хология разглежда многословието, излишната бъбривост: „Чок лаф дермене олур“(Много приказки на мелницата да бъдат – това шеговито послание е съвсем естествено, като се знае, че след жътвата и вършитбата на мелниците е имало големи „опашки“ и мливарите са убивали времето, прекарано в чакане, с безкрайни приказки). Някои пословици наблягат върху практическата безполезност на излишните приказки: „Бош лакърдъ чорбайъ пиширмез“ (Празните приказки няма да сварят супата). Още повече, че сред многото приказки са се прокрадвали и немалко лъжи: „Чок лаф ялансъз, чок пара харамсъз олмаз“ (Много приказки без лъжа, много пари без грях не може); „Чок конушан, чок билир, я чок ялан сьолер“ (Който много говори, или много знае, или много лъже) затова мъдрите хора са предпочитали да вярват повече на собствените си очи, отколкото на чуждите приказки: „Елин айзъндан зийаде кенди гьозюне инан“ (От чуждите усти повече на собствените си очи вярвай). С особена насмешка се отнася турският народ към лъжливите обещания: „Лаф иле пилаф пишерси, дениз кадар яъм олурди“ (С приказки ако се приготвяше пилаф, колкото морето краве масло – от мене). Като цяло, вековният опит е учел, че лъжата бива бързо изобличена и истината скоро излиза наяве: „Арифе гюню ялян сьойеленин, Байрам гюню юзю кара чъкар“ (На Арифе-деня – т.е., в деня преди Байряма – лъжа като кажеш, в деня на Байрама на лицето черното, т.е., срамът, излиза); особено бързо е бивало разобличено самохвалството, като това на „спортиста“, който се хвалел, че в Багдат скачал три аршина скок на височина: „Багдат орада-исе, аршин бурада“ (Багдат ако е там, аршинът е тука). Отбелязано е в пословиците, че престъпниците и злосторниците винаги се стремят да увлекат и други в лошите си помисли и дела: „Джехенеме гиден йолдаш арар“ (Отиващият в ада спътници си търси). Във връзка с това, древните турски мъдреци са забелязали колко заразителен е лошият пример и колко трудно е поквареният за бъде поправен, дори и с цената на много повече добри примери: „Бир фена кърк ийи бозар, кърк ийи бир фенайъ дюзелтемез“ (Един лош четиридесет добри разваля, четиридесет добри един лош не могат да оправят). Честа проява на излишната бъбривост е и вечното мърморанство – когато на някого все не може да се угоди – където и да бъде, каквото и да прави, все нещо не му харесва: „Хамама гидер – курнайъ бейенмез, дююне гидер, зурнайъ бейенмез“ (На баня отиде – курната не харесва, на сватба отиде –зурната не харесва). Немалко пословици съдържат една скрита заплаха за рисковете от необмисленото говорене: „Истедийни сьойлейен истемедийни ишитир“ (Който казва каквото иска, чува неща, които не иска); „Дюшюнмеден конушан, хасталанмадан йолюр“ (Който говори, без да мисли, без да боледува умира, т.е., не умира от естествена смърт). Дори и когато говори истината (а може би най-много тогава!) човек трябва да бъде нащрек: „Доору сьойлеенин, докуз кьойден коварлар“ (Който казва истината, от девет села го гонят); „Доору сьойлейенин бир айайъ юзенгиде герек“ (Който казва истината, единия си крак в стремето да държи). Една от най-противните прояви на лицемерието е интригантското говорене – да се говорят някому нелицеприятни неща за общите познати, които в момента отсъстват от разговора. Няма да забравя една моя „съпартийка“, която по времето, когато бях народен представител, използваше 100 % от времето, когато разговаряхме, да злослови за наши общи познати, за да ме настрои срещу тях. Затова, колчем си припомня една пословица, все тази дама ми е пред очите. Въпросната пословица казва: „Елин айъбънъ сьойлейен сеникини де сьойлер“ (Който ти говори зле за другите, ще говори зле за тебе на другите). Рисковете и опасностите, които човек поема, говорейки, понякога метафорично се приписват на езика, но този, който чуе такава пословица, веднага разбира за какво всъщност става дума: „Дилин кемийи йок, ама кемик кърар“ (Езикът кости няма, но кости троши); „Дил калъчтан кескиндир“ (Езикът е и от сабята по-остър); „Бучак ярасъ ейлешир, дил ярасъ ейлешмез“ (От нож рана заздравява, от език рана не заздравява). Затова, когато е в компания, човек не трябва да дава голяма свобода на езика си: „Софрада елени, меклисте дилини къса тут“ (На масата ръката, в компания езика си изкъсо дръж).

Една доста неприятна черта у някои хора е стремежът им да слагат „на всяко гърне мерудия“, понякога ги окачествяват като „пенкилер“. Първото значение на тази дума е равносилно на „панацея“ – „pen killer“ – убиец на болката. Но у нас много по-важно е второто значение – за човек, който смята, че от всичко разбира и за всичко може да даде нужния съвет. Турската народна мъдрост иронизира тази категория хора в няколко пословици, най-интересни от които са две; интересно е, че и двете, използвайки различна символика, в дълбочината си имат една и съща идея. Не по-малко интересно е, че в един сборник с турски пословици (1) и двете имат крайно елементарно тълкувание. Първата гласи „Бейгирин куйруюну калабалъкта кесме – кими чок къса дер, кими чок узун“ (На жребеца си опашката в навалицата не подрязвай – някой ще каже, че е много къса, накой – че е много дълга). Очевидно е, че собственикът на коня не може да задоволи всички вкусове, нито е нужно да се съобразява с разнопосочните съвети, с които „калабалъкът“, т.е., навалицата, ще го засипва. В цитирания сборник съветът, който дава пословицата, е разтълкуван така: „Не трябва да се съветваш с другите по въпроси, които не ги касаят“ (?!). Втората пословица се отнася до оказването на „първа помощ“: „Кес пармайънъ, чък пазара – мерхем (илач) буйуран чок олур“ (Порежи си пръста, иди на пазара – с лекарство мнозина ще те поканят). Тук на слушателя се предлага своеобразен експеримент – да отиде с порязан пръст на пазара и да се убеди колко много хора от всичко разбират, (включително и от медицина) и ще му предложат различно лечение. Тълкуванието в цитирания сборник отново е много свежо: „Веднъж хората като разберат, че някой е в нужда, мнозина ще се опитат да помогнат“ (?!).

Един от най-страшните пороци на един държавен апарат, при това (ако съдим по броя на пословиците, които са му посветени и по спомените на мемоаристите, свидетели на османското владичество) жестоко вкоренен на всички етажи на османската администрация, е корупцията. При отварянето на всички врати – от крепостните порти на обсадените крепости до тези към високите постове и решаването на съдебните процеси – корупционните механизми навсякъде са казвали тежката си дума: „Алтън калъч демир капайъ ачар“(Златната сабя желязна врата отваря); „Алтън анахтар хер капайъ ачар“(Златният ключ всяка врата отваря); „Алтън тьорпюйе гелмейечек пенче йоктур“ (Със златна пила няма нокет, който да не се изглади); „Кале ичерден верилир“ (Крепостта отвътре се предава). Естествено, на всички е било ясно, че справедливостта и корупцията са абсолютно несъвместими неща: „Рюшвет капъдан гириндже, инсаф капъдан чъкар“(Рушветът през вратата като влезе, справедливостта през вратата излиза), както и това, че не всички хора са се поддавали на корупционните изкушения: „Намуслу бир инсан бир кемик парчасъ ичин кендисини кьопек йяпмаз“ (Един достоен човек заради едно парче кокал себе си на куче няма да направи). Съдебното поприще е едво от местата, които са най-чувствителни към покварата на корупцията и това не е можело да убегне от вниманието на творците на пословици: „Карга карганън гьозюню оймаз“ (Гарван на гарвана око не вади); „Бейин уруйя борджу вар“. (Беят към крадеца борч, т.е. дълг, има). „Не заман бир кадъ даваджидър, Аллах ардамджи олсун“(Когато съдията ти е ищец, Аллах да ти е застъпник); „Махкеме кадъйя мюлк дейилдир“ (Съдебната палата не е имот, собственост, на съдията, т.е., там той не бива да се разпорежда както в собствения си имот). Независимо от това, този, който е разполагал с формалните знаци и символи на власста, обикновено е успявал да присвои и да упражнява и реалната власт: „Мюхю̀р кимдѐ исе – Сюлейма̀н оду̀р“ (У когото е печатът, Сюлейман (началник, победител) ще стане). Една от ироничните пословици, посветени на съдебната власт, е свързана с особения респект у мюсюлманите към брадата – тя се счита за белег на зрялост, мъдрост и справедливост. И тъй като младите мъже далеч не са развили у себе си тези качества, когато те си позволят да си оставят бради, обикновено стават обект на присмех и възмущение от страна на по-възрастните, а особено на старците. А ето, че една духовита пословица напомня обратното – че не винаги буйната брада означава, че някой е пригоден да бъде съдия: „Сакалда фейз олсайда, кечи кадъ олурду“ (И голяма да е брадата ѝ, козата съдия не става). Една от най-ярките пословици, посветени на последствията от съдебните несправедливости, и по-специално на случаите, когато виновниците избягват наказанията, които са заслужили, гласи: „Джезасъз джюрмюн сахиби чок олур“ (Ненаказаното престъпление много стопани ще има, т.е., мнозина ще бъдат склонни да го повторят). Тази пословица като че ли е специално посветена на хората, които настояват за отменяне на международните санкции срещу Русия по повод анексирането на Крим и агресивността ѝ спрямо Украйна.

Една от важните страни на народопсихологията на турския народ е отношението му към парите, сделките, предпазването от измами и т.н. Разбира се, всичко започва със спестовност и получаване на елементарна финансова сигурност: „Ики уджуну бир арайа гетирмек“ (Да свържеш двата края); „Ак акче кара гюн ичиндир“ (Бели пари за черни дни). При това не трябва да се забравя, че спестяването на малки суми изглежда трудно, но само то може да доведе до натрупването на по-значителни: „Алтън дейил, корушу сакламак зордур“ (Не златото, а корушите – грошовете- да спестяваш е трудно). Разбира се, винаги е по-добре да бъдеш с пълна кесия: „Долу бир чеп инсанън ен ийи достудур“ (Пълната кесия е най-добрият приятел на човека). Но има пословици, внасящи важно уточнение в това приятелство, като поставят парите и техния притежател в зависимост от това дали последният е умен или глупав: „Сервет акъллънън кьолеси, ахмайън ефендисидир“ (Богатството е слуга на умния, господар на глупавия); „Пара акъллъларън досту, акълсъзлърън дюшмандър“ (Парите са приятел на умния, на глупавия са враг). Всяка сделка трябва да бъде съобразена с наличните средства: „Кесене данъш, пазарлъйя сонра гириш“ (Посъветвай се с кесията си, пазарлък после прави). Много е важно да се помни, че не винаги най-евтината стока е най-изгодна, просто защото ниската цена обикновено е свързана и с много ниски потребителски качества: „Беш паралък фенер, о кадар янар“ (За пет пари фенер, толкова и свети), а това с още по-голяма сила важи за по-мащабните начинания: „Бир акче иле докуз кибелли хамам япълмаз“ (С едно акче баня с девет купола не може да се построи). През няколкото века, през които се е създавал основният корпус на тези пословици, измамите между съдружниците са били обичайно явление, затова недоверието към съдружника е наложило своя отпечатък върху съдържанието им. Дори на битово равнище е имало подозрение, че познатият касапин ще се помъчи да ти продаде кокали на цената на месото: „Билдик касап кемик сатар“. (Познатият касапин кокали ще ти продаде). Интересно съвпадение е, че точно касапинът е използван, за да се покаже какво ще му остане накрая, ако не прави добре сметките си: „Хесабини билмеен касап, билинде калър бучак ве масат“ (Без сметка касапин, в пояса му остават ножът и точилото). И у нас, когато се разчуе за някой, измамен от съдружника си, хората казват „Абе, орташка работа“, т.е., тази измама е можело да се очаква предварително. Турските бизнес-пословици носят ясна тенденция за разграничаване между приятелството и „алъш-вериша“: „Дост иле ийе, алъш-вериш етме“ (С приятел яж, но търговия на прави!); „Алъш-вериште хатър ве гьонюл бакълмаз“ (В алъш-вериша, т.е., в бизнеса, угода и приятелство не се гледа); „Достлук мускал иле, алъш-вериш кантар иле“ (Приятелството – с мускал, търговията – с кантар). Смисълът е, че приятелството трябва бъде на малки порции, сдържано (с мускал), а в бизнеса всичко трябва да бъде добре разчетено и измерено (с кантар). Вкорененото в народопсихологията на турския народ дълбоко недоверие към съвместната търговия е намерило най-картинния си израз в пословиците, където по-рязко или по-сдържано се настоява за отделни кесии на съдружниците, напр. „Кеселери бир олан ики достун, бири гюлер, йотеки аалар“ (Двама приятели като имат една кесия, единият се смее, другият плаче). Същото важи с пълна сила дори и когато съдружниците са братя: „Аллах кардеши кардеш яратмъш, кесесини айръ яратмъш“ (Аллах братята като братя е създал, (но) кесия за всекиго поотделно е създал). Съществуващото взаимно недоверие е довело до практиката услугата или стоката да бъде предплащана: „Тринк параи, сюр сефаи“(Дрънни парите, че се разположи). Доста скептично е и отношението към даването на пари в заем, достатъчно е дори да приведем най-ироничната от пословиците, посветени на длъжниците и кредиторите: „Борчлунун дуаджъсъ аладжаклъсъдър“ (Най-големият доброжелател на длъжника е неговият кредитор). Очевидно е откъде произтича „доброжелателството“ на кредитора – от желанието все някога да си получи дълга. Когато някой иска заем, той намира евентуалния си кредитор, който му дава сумата „с ръце“, но после много често трябва да го търси и да го гони, т.е., да си получи дължимото „с крака“: „Елинле вер, айайънла ара“. (Дай с ръце, вземи с крака). Тази пословица има буквален аналог сред българските пословици. Също и: „Достуна борч вер, дюшманъндан йодемисини исте“ (Дай заем на приятел, от неприятел дълга си поискай). Тук съвпадението не е толкова буквално, но е достатъчно видимо – българският аналог гласи: „Който дава пари на заем, продава приятел, купува неприятел“. Във всички случаи най-добре се чувства онзи, който няма дългове, който никому нищо не дължи: „Борчсуз чобан борчлу бейден йейдир“ (Овчарят без дългове е по-добре от задлъжнелия бей). В търговската сфера винаги има риск човек да бъде измамен, но ако някой допусне да го измамят втори път, вината е само негова: „Бир кере алданъшта кабахат алдаТанън; ики кере алданъшта, кабахат алдаНанън“. (Веднъж като измамят, вината е на измамника; два пъти като измамят, вината е на измамения; тъй като в българската транскрипция на думите „измамник“ и „измамен“ разликата е само в една буква, различната буква в двете думи е главна, за да изпъкне по-отчетливо). Една човешка черта, която не само е осъдителна, но и прави своя носител изключително уязвим за измами, е алчността (скъперничеството, ненаситността): „Аз тамах – чок ищах, чок тамах – чок зарар“ (Малко скъперничество – много желание; много скъперничество – много загуби; в България, (вкл. от българските турци), много по-често се използва само втората част от тази пословица. Тя е между тези, които съм чувал и запомнил още от ранното си детство). Алчността е чежду човешките слабости, които техните притежатели носят чак да гроба: „Тамахкярън гьозюню бир авуч топрак дойурур“ (На алчния окото една шепа пръст го насища). Тази висока уязвимост на алчните хора към измами е директно посочена в пословицата: „Тамахкярън хаккиндан ялянджи гелир“ (Алчният от лъжеца ще бъде измамен). Същото е показано още по-образно с пословицата: „Дюняда тамах варкен, доландъръджъ ачлъктан йолмез“ (Докато на света има алчни, измамниците от глад няма да умрат). За съжаление, в един от малкото издадени у нас сборници (22), първата част на пословицата е грешно преведена като „Докато на света има будали…“, което придава съвсем грешен смисъл на тази народна мъдрост. А доколко тя е запазила своята актуалност можем да се убедим от стотиците подмамени от високите лихви на „банковите пирамиди“ в началото на 90-те години на миналия век, че и съвсем неотдавна – като вложители в „Корпоративна Търговска Банка“. Вместо да изпитват единствено срам, че не са се усъмнили в неестествено високите предлагани лихви и не са се въздържали от влагане на своите, понякога огромни, авоари, „измамените“, например във Варна, сформираха асоциации за протести срещу държавата – фактически протестираха, че държавата не е защитила интересите им от собствената им алчност. Явно не бяха чували последната пословица. Друга пословица, колкото древна, толкова незагубила и днес валидността си, предупреждава колко време се губи, ако се свидетелства по някое дело и колко голям е рискът за собствените пари, ако човек стане някому гарант (поръчител) пред финансово- кредитните институции: „Ишин йокса – шахит ол, паран чокса – кефил ол“ (Ако нямаш работа, стани свидетел, ако са ти много парите, стани поръчител). Една от най-хубавите пословици в областта на парите и богатството показва, че човешкият живот и здравето не могат да се купят с никакво злато: „Алтън леенин кан кусана не файдасъ олур?“ (Златният леген на този, който повръща кръв, каква ли полза ще принесе?)

Един огромен „корпус“ от турските пословици е посветен на моралните проблеми – правенето на добрини и на злини, отмъщението и прошката, признателността и неблагодарността. Въпреки, че морална оценка се съдържа имплицитно в абсолютно всяка пословица, но в тази обширна група оценъчният елемент е особено ярко проявен. „Кан канла йюмазлар, су иле йюмлар“ (Кръвта с кръв не измивай, с вода я измий); „Ийлик ет, денизе ат; балък билмезсе, Хаалик билир“ (Направи добро, хвърли го в морето; рибата ако не знае, Създателят ще знае); „Ийилийе ийилик олсайдъ, коджа йокюзе бъчак олмаздъ“ (На доброто ако се отвръщаше с добро, стария вол нямаше нож да го чака); „Ийинин мюкафатъ ийиден башка олур му?“ (За доброто отплатата друго освен добро може ли да бъде?); „Ийилийе „Нереде гидийорсун?“ – демишлер; „Котюлюйун йананъ“-демиш“ (Добрината „Къде отиде?“-попитаха; „При неблагодарността“- каза); „Сана таш атана, сен екмек ат“ (По тебе камък ако хвърлят, ти хляб хвърли). Интересна психологическа особеност, при това крайно негативна, е антипатията и дори своеобразната отмъстителност към хората, които са направили някому неоценима услуга, от страна на този, който е получил услугата. Българската сентенция гласи, че няма ненаказано добро. Фройд обяснява явлението с това, че този, който е получил услугата, започва да изпитва подсъзнателна антипатия към този, от когото е получил услугата, защото за нищо на света не може да му прости, че той го е видял в тежко, понякога почти безизходно, а почти винаги унизително, положение. Една турска пословица дава много точен изказ на това явление: „Киме ийлик едерсан, ондан сакън кендини.“ (Комуто направиш добро, от него да се пазиш!). На тиранията, насилието и оръжието са посветени няколко пословици, като: „Залим мерхамед билмез“ (Тиранинът милост не знае); „Аалеме джелат чермек, ама сен олма“ (Светът се нуждае от палач, но ти не ставай); „Калъчънъ кънъндан себапсиз йере чъкарма“ (Сабята си от ножницата без нужда не вади); „Силях сахибине дюшмандър“ (Оръжието на стопанина си е враг). За милостта и прошката е казано: „Херкеси афет, кендини асла“. (На всички прощавай, на себе си – по никой начин); „Аман дийене калъч калкмаз.“ (Над казващия „Милост!“ сабя не издигай); „Аффет, ама унутма“. (Прощавай, но не забравяй.)

Eдна от добре представените теми в турското пословично творчество е темата за приятелството. При това тази тема е представена „диалектически“, със всичките ѝ вътрешни противоречия – от нещата, които изключват едно евентуално приятелство, през нуждата да си подбираш приятелите много внимателно и да бъдеш достатъчно взискателен при подбора им „Ахмак дост акъллъ дюшмандан бетердир“ (Глупавият приятел е по-лошо от умния враг), до фаталните опасности, които крие приятелството с неподходящ човек. Горчивият вековен опит учи, че „приятелите“ напущат човека, който е загубил предишното си положение и престиж: „Дюшенин досту олмаз“ (Падналият няма приятели), но не са рядкост хората, които завързват приятелствата си с користни намерения и винаги са готови да пожертват приятелство, а понякога и приятел, за собствените си егоистични цели: „Достлар шехит, бен гази“ (Приятелите – жертви, аз – победител). Не трябва да се забравя, че има неща (и хора), органично несъвместими, те просто не вървят едно с друго: „Атеште барут йян йяна гелмез“ (Огън и барут едно с друго не вървят); ако тук метафората може да се отнася и за много други неща, освен приятелството, в други пословици нещата са назовани много по-директно: „Лейлек курбая иле дост олмаз“ (Щъркелът със жабата приятел не става). Много повече може да се разчита на старите приятелства, отколкото на новите: „Хершейин йениси, достун ескиси“(От всичко най-новото, от приятелите – най-стария). Показана е ролята на доброжелателното лично общуване в създаването на дълготрайно приятелство: „Татлъ моабетин дойюму олмаз“ (На сладка разговорка насита няма);“Бир финджан кахвенин – кърк йъл хатъръ вардър“ (Един филджан кафе – четиридесетгодишно приятелство ще има). И, независимо от всички предупреждения относно подбора на приятелите и изграждането на отношенията с тях, в крайна сметка турските мъдреци не пропускат да ни предупредят за опасностите, които ни дебнат от страна на приятелите в две особено „чувствителни“ сфери – финансовата и политическата. В първата – че е крайно нездравословно бизнес-отношенията да се обвързват с приятелството: „Дост иле ийе, алъш-вериш етме“ (С приятел яж, но търговия на прави!). Във втората, политическата, че най-гнусните доносничества и предателства, от времето на Османското владичество до времето на Държавна сигурност, са извършвани от хора, които са били считани за приятели: „Сър верме достуна, саман долдурур постуна“ [Тайната си не давай (не доверявай) на приятел, че ще ти напълни кожата със слама, т.е., ще те превърне в поредния си доноснически трофей].

В областта на обучението, турските пословици показват явно недоверие към „обучаващите“ които нямат достатъчен жизнен и професионален опит: „Дюн йомюртадан чъктъ, бюгюн бизе акъл йойретир“ (Вчера се излюпи от яйцето, днес нас на ум ще ни учи). Срещат се тъжни констатации, като тази, че когато ученият е беден (което, за жалост, е обичайно), той няма нужния авторитет в обществото: „Йоксул аалимин созю гечмез“ (Бедния учен никой не го слуша). Но, в същото време, има пословици, които признават огромното значение на делото на учените – до степен тяхното мастило да е по-скъпо от кръвта на тези, които се жертват за някаква кауза: „Аалимин мюреккеби шехитлерин канъндан къйметлидир“. (Мастилото на учения е по-скъпо от кръвта на пожертвалия се). Един много интересен образователно-възпитателен принцип е залегнал в основата на поговорката: „Ети сенин, кемии беним“ (Месото е твое, костите са мои). С гези думи родителят е определял правомощията на учителя, когато му е предавал отрочето си – че в интерес на обучението и възпитанието може да го налага много здраво, но все пак в рамките на меките тъкани, без да потрошава костите му. Така че физическите средства за възпитание не са били на последно място в образователната система на Империята. В духа на същата традиция е и пословицата, която звучи почти мазохистично: „Ходжанън вурдуйу йерде гюл битер“ (Където ходжата удари, там роза пониква). Немалко пословици са посветени на разликата между разбирането на чуждите мнения и съвети при по-умните и образованите в сравнение с тези, на които тази подготовка липсва: „Аннаяна – сиври синек саздър, аннамаяна – даул, зурла аздър“ (На този, който разбира, на комар бръмченето му е достатъчно; на този, който не разбира, и тъпан, и зурла му е напразно); „Акъллъ насихат истемез, аптал насихат динлемез“ (Умният съвет не иска, глупавият съвета не слуша); „Ахмайя ефенди олмактанса, акъллъйя кул олмак йейдир“ (Вместо на глупавия господар да станеш, по-добре стани на учения слуга). Силно неодобрение личи към хората, които са основа на консерватизма и застоя в обществото, които упорито се придържат към собствените си закостенели възгледи, даже и когато имат възможност да усвоят нещо ново: „Херкес аклънъ пазара чакърмъш, ама ийине кенди аклънъ алмъш“ (Всеки акъла си на пазара изкарал, но всеки своя акъл си купил). Една чудесна пословица се надсмива над хората, които винаги обясняват неуспехите си не със собствените си грешни решения, а с лошия си късмет: „Не аклънъ бейенмейени гьордюм, не талихини бейенени“ (Не съм виждал нито някой да е не харесва акъла си, нито някой да харесва късмета си).

Никак не е било в традициите на турския народ излишното големеене, грандоманството, дори и сред хората, заемащи високи постове: „Маруланма, падишахъм – Аллах сенден биюк-дър“ (Не се големей, царю, Аллах от тебе е по-голям); „Не кадар ду олсун шанъ, еб гене бир таштър нишанъ“ (Колкото и да ти е големството, в края на краищата един камък ще ти е знакът). Щом турският мъдрец напомня на самия султан да не се големее прекалено, можем да си представим с какъв присмех се отнася той към бедняците, които се опитват да се представят за хора богати или с високо обществено положение: „Чоплюкте ятар, везир рюясъ гьорюр“. [На бунището ляга да спи, (а пък) везирски сънища вижда (сънува)]; „Йъртък джекете алтън дюйме герекмез“ [Дрипавият жакет (сако) златно копче не държи]; „Айайънда дону йок, феслейен истер башъна“ (На себе си гащи няма, фес иска на главата си); и особено: „Айранъ йок ичмее, атлан гидер съчмее. [Айрян няма да пие, (а пък) на кон ходи да… (ходи по голяма нужда)].

Но присмехът към бедняците, които искат да изглеждат като преуспели, с нищо не накърнява искреното състрадание към хората, които са наистина бедни – към тях простият турски народ изпитва искрено съчувствие и разбиране. На бедняка до такава степен не му върви в живота, че дори и в обстоятелства, които са напълно безопасни за всекиго другиго, на него ще му се случи нещастие или злополука: „Фукарайъ деве юстюнде йълан ъсърър“ (Бедняка и на гърба на камилата змия ще го ухапе). Каквото и да предприеме, сполуката винаги бяга от него: „Фукаранън ачтъйъ куйудан су чъкмаз“ (В кладенеца, изкопан от бедняка, вода не излиза). Дори когато хапне кокошка – щом си го е позволил, вероятно един от двамата е болен: „Йоксул тавук йеиндже, я кенди хастарър, я тавук“ (Беднякът като яде кокошка, или самият той е болен, или кокошката). А колко горчивина и колко душевна човешка болка блика от пословицата, според която беднякът може да бъде направен щастлив, ако Аллах му помогне да намери собственото си магаре! „Аллах факири севиндирмек истерсе, йондже ешейини кайбеттирир, сонра булдурур“ (Аллах бедния ако иска да ощастливи, прави го да загуби магарето си, после да го намери).

Естествено беше, разбира се, към края да потърсим доказателства или опровержения за добре известния като присъщ на ориенталската народопсихология фатализъм; и, наред с това, дали и доколко този фатализъм поражда песимизъм, безсилие и бездействие пред неизбежното, което идва да се случи. Има, разбира се, пословици, които ни насочват към неща, които са неизбежни и изглеждат като намеса на пръста на съдбата: „Еджели гелен фаре кединин йолуна чъкар“ (Мишката, на която ѝ е дошло време да умира, по пътя си котка среща). Една пословица, привидно много близка до горната, на съдържаща и отчетлива разлика с нея, показва смъртта като нещо, на което уж „му е дошло времето“, но което се извършва по ясен повод, даден от жертвата, някакво светотатство, което никой няма да ѝ прости: „Кьопейѝ юледжеѝ геелдимѝ, джаамѝ дуваранъ̀ ишармѝш“ [На кучето като му дойде (времето) да мре, на стената на джамията се изпикава]. Фатализъм се съдържа в това, че дори начинът, по който някой ще се пресели в по-добрия свят, е предопределен от съдбата: „Асъладжак, суда боумаз“ (На когото е писано да го обесят, във вода няма да се удави); „Кадеринде бойюлмак олан бир кашък суда да бойюлур“ (От съдбата определеният да се удави и в една чаша вода ще се удави), да не говорим за това, колко неизвестен е този момент – до степен този, който си вари кафето, да не знае кой всъщност ще го пие: „Инсан кахве пишерикен, кимин ичеджейини билинмез“ (Човек вари кафето, кой ще го пие не се знае). Единственото, което се знае със сигурност, е неизбежността на момента, когато ще почука на вратата ни мрачният вестител от великолепната метафора на пословицата: „Йолюм бир кара деведир, ки херкесин капъсъна чьокер“ (Смъртта е една черна камила, която ще почука на всяка врата). Независимо от безспорния фатализъм на последните няколко пословици, те не само не проповядват песимизъм, но има и други, близки до тях, където пред песимизма съзнателно се слага преграда, например в пословицата, според която само на бостанското плашило може да се намери глава без грижи – т.е., главите на всички живи хора са обременени от техните грижи: „Тасасъ̀з баш боста̀н коркулуйюнда̀ булуну̀р“ [Глава без грижи (само) на бостанско плашило може да се намери]. И ако някой желан изход се окаже преграден, това отваря много повече други варианти: „Аллах бир капайъ капарса, бин капайъ ачар“ (Аллах една врата ако затвори, хиляда отваря). Дори и скръбта по повод смъртта на близък човек трябва, рано или късно, да бъде преодоляна: „Йолю̀ илѐ бирликтѐ йолюнмѐз“ (Не се умира заедно с умрелия). Очевидно смисълът е, че колкото и близките на умрелия да са смазани от скръб, не трябва чак да умират от мъка, защото животът си продължава. За жалост Николова (22) добавя към тази пословица едно от крайно неудачните си тълкувания: „Скръбта по умрелия не убива“ (?!). Когато са изчерпани най-ценните ресурси, винаги могат да се намерят други, не толкова блестящи, но също позволяващи да се постигнат целите: „Алтън гидели, гюмюше бакалъм“ (Златото отиде, да видим среброто). Ако някой бъде победен, включително и в спорта, той трябва да си спомни, че няма човек, който да не е бил побеждаван в дадената област: „Йеник дюшмемиш пехливан йоктур“ (Няма борец, който да не е побеждаван). Свързана с тази, но още по-дълбока по съдържанието си, е една пословица, която, за жалост, носи както груба грешка в превода, така и извънредно неудачно тълкувание: „Йенилен пехливан гюреше доймаз“ (Победеният борец не е изморен от борбата). Първо, грешката в превода: „доймаз“ е преведено на английски като „tired“, т.е., изморен, въпреки че думата означава „не се е наситил“, чийто смисъл е съвършено друг. Предложеното тълкувание: „Отнася се за някого, който не познава капацитета си и не чува предупрежденията на другите, или не иска да приеме факта, че той (тя) е свършен“ (?!). (1). Достатъчно е да се приведе верният превод „Победеният борец не се е наситил на борбата“, за да стигнем до правилното тълкувание – че победеният борец не се е наситил на борбата, а жадува за нови схватки, в които отново да се докаже. Очевидно пословица, опонираща на песимизма.

Една добавка към пословиците, даващи отпор на песимизма, са тези, които съветват да не се показват никому претърпените травми и поражения – за да не се окуражават противниците и да не им се дава излишен повод да тържествуват: „Кол кърълър йен ичинде, баш ярълър сач ичинде (Счупената ръка – в ръкава, ранената глава – под косата); „Кан кусса къзълджък шербети ичтийини сьойлер“ (Който кръв повръща да казва, че е пил шербет от дренки). Българската пословица, даваща аналогичен съвет, гласи: „Червата ти да се влачат, казвай, че поясът ти се е разпасъл“.

В края на този кратък преглед пожем да цитираме една от малкото (а може би единствената) пословица, оценяваща значението на пословиците като цяло: „Аталар сьозюню динлемейени йабана атарлар“ [Който не се вслушва в пословиците, странностите (дивотиите) няма да избегне].

4. В заключение:

Така, използвайки част от огромната съкровищница на турските пословици като единствен инструмент, се опитахме да надникнем в народопсихологията на турския народ. Нищо на гарантира успеха на подобен опит, но такъв винаги си струва да бъде направен, тъй като редица етнически, религиозни и политически причини предварително обричат на неуспех другите възможни подходи към темата. Анализът показва, че тези пословици са дело на един народ мъдър, справедлив и уравновесен, подчертано предпазлив към опасностите и изкушенията, на които го подлага живатът, със сдържано, но подчертано живо чувство за хумор. Пословиците показват, че техните автори изпитват дълбоко уважение към предците си и към родовата памет, без да позволяват потомците да се ползват от заслугите на предшествениците си, ако не прибавят собствения си решаващ принос към тях. Уважението към труда е съчетано с познание и за огромната роля на търпението, за да стигне едно начинание до успешен завършек („Търпение-спасение: от ягоридата петмез става, а от черничевото дърво – коприна“). Голям е респектът към майсторлъка във всяка област („Една ока брашно да имаш, на майстор иди да ти го замеси и изпече“), а съответният „майстор“ не трябва да е прекалено млад, за да е натрупал вече нужните знания и опит, но и да не е твърде стар, за да не му треперят ръцете („От млади лекари и от стари бръснари да се пазиш“).

Пословиците, посветени на финансово-търговската дейност, подчертават нуждата от добър разчет на това докъде ще стигнат наличните средства („С едно акче баня с девет купола не можеш да построиш“). Думата „алтън“ (злато) е ключова за много и много пословици; интересна е тази, която твърди, че не златото, а корушите (грошовете) да спестяваш е трудно. Естествено, този, който е разумен и настойчив в спестяването на грошовете, един ден ще се види и с повече злато. Но спестовността не трябва да се смесва с алчността; напротив, финансовите измами много често се дължат не на това, че измамниците са по-умни от своите жертви, а на това, че са прозрели тяхната алчност и са се възползвали от нея. Именно тя е попречила на жертвите да видят в неестествено изгодните условия (например ненормално високите лихви по влоговете), че „има нещо гнило“ в това, което им се предлага – било участие в маскирани „пирамиди“, било прехвърляне на всичките им спестявания в нечистоплътни банки. Този механизъм е прозрян преди векове от турския народ и е синтезиран в няколко пословици, най-ярката от които гласи, че докато на този свят има алчност, измамниците от глад няма да умрат. Немалко пословици очертават огромната сила на „презрения“ метал – че със златна пила всеки нокет може да бъде изгладен, че златната сабя железни врати отваря и т.н. Но в същото време има пословици, които мъдро очертават границите на тази сила – например че човешкият живот и здраве не са подвластни на златото. Типична в това отношение е пословицата, която пита за златния леген – каква полза ще има от него този, който повръща кръв. Турската народна мъдрост проповядва изключителна предпазливост, дори подозрителност, към това, което сега наричаме „съвместен бизнес“, включително с приятели и близки родственици. Не напразно ни предупреждават, че ако двама приятели имат обща кесия, накрая единият се смее, а другият плаче. Наред с това турската народопсихология включва подчертано недоверие както към даването на заеми, („Дай заем на приятел, от неприятел дълга си поискай“, много близка до нашата, гласяща, че който дава пари в заем, продава приятел и купува неприятел), така и към вземането на заеми („Овчарят без дългове е по-добре от задлъжнелия бей“).

Интересна е позицията на турските мъдреци по вечните морални дилеми на човешкия род: за доброто и злото, за прошката и отмъщението, за признателността и неблагодарността („Прощавай, но не забравяй“; „Кръвта с кръв не измивай, с вода я измий“). Трябва да се прави добро, дори и ако то изглежда безполезно – рано или късно доброто се връща към този, който го е сторил („Направи добро, хвърли го в морето – рибата ако не знае, Създателят ще знае“); дори и на злото трябва да се отвръща с добро („По тебе камък ако хвърлят, ти хляб хвърли“). Но на същите мъдреци не е била непозната и т.н. „черна неблагодарност“ („Комуто направиш добро, от него да се пазиш“), чиито дълбоки психологически механизми бяха разкрити от Фройд чак в началото на ХХ век. Има пословици, показващи силата на приятелството и подчертаващи, че най-много може да се вярва на старото, проверено от времето приятелство („От всичко най-новото, от приятелите – най-старите“). И въпреки всичко – вековният опит на измами, доносничества и предателства е насадил в турската народопсихология дори и към приятелите определено недоверие както като към партньори в бизнеса, така и като довереници на тайните, вероятно най-паче политическите („С приятел яж, но търговия не прави“; „На приятел тайна не доверявай, че ще ти напълни кожата със слама“, т.е., ще те превърне в поредния си „ловен“ трофей).

Разбира се, има немалко пословици, които никак не атестират в добра светлина своите създатели. Много пословици изразяват откровен сексизъм, достигащ до вулгарно-цинично отношение и към нежния пол, и към сексуалния живот. На създателите на турските пословици с право може да се припише липса на етническа и верска толерантност. Наистина, у един народ, по принуда изминал по-дългата част от историческия си път в завоевателни войни и в насилствено държане в покорство на завладените земи и народи, изграждането и съхраняването на една силно деформирана от съвременна гледна точка ценностна система изглежда неизбежно. Надявам се, че това няма да ми се вмени във вина като опит да я оправдая, само искам да помогна да бъде разбрана нейната генеза. Във всеки случай, при такава ценностна нагласа и при многовековното ниско общообразователно ниво на турския народ, пословицата, че мастилото на учения е по-скъпо от кръвта на самопожертвалия се за някоя кауза, е по-скоро едно хубаво изключение. Обратно, религиозният фанатизъм, показният „бабаитлък“ и вулгарното отношение към жените и към секса доминират в тази ценностна нагласа, а в пословиците от тази група преобладават примитивно-наивните твърдения за силата на Ислямската доктрина („Пръстът, порязан според Шериата, не боли“), и ругатните и обидите както за „гявурите“ (всички немюсюлмани) като цяло, така и за българите в частност.

Определен отпечатък върху турските пословици е дал добре известният ориенталски фатализъм, убедеността, че човешката съдба е предопределена, включително и начинът, по който човек ще завърши земния си път („На когото е писано да го обесят, във вода няма да се удави“; „От съдбата определеният да се удави, и в една чаша вода ще се удави“), а смъртта е вестителят на Съдбата, който накрая посещава всекиго от нас („Смъртта е една черна камила, която ще почука на всяка врата“). Една по-дълга пословица като че ли резюмира в трите си части целия фатализъм на турския народ: „Аллахън хикмети биюк-дър; кимсе билмез сонуну; Кадер не исе, о олур“ (Божията тайна е велика; никой не знае края; Съдбата каквото е писала, то ще стане). Независимо от този фатализъм, няколко пословици показват, че за песимизъм няма място, че понякога загубата на една възможност е съпроводена с разкриването на много повече други („Аллах една врата ако затвори, хиляда други отваря“).

Фактът, че огромното мнозинство от турския народ е прекарвало целия си живот си в бедност, неминуемо е наложил своя отпечатък и върху народопсихологията на този народ – а оттам и върху неговите пословици като неин синтезиран израз. Те показват една изключителна емпатия към бедняците и техните съдби. Делото, осъществено от бедняка, което в други случаи може да е само успешно, при него често завършва с необясним неуспех („В кладенеца, изкопан от бедняка, вода не излиза“), а често го сполетяват и напълно необясними нещастия („Бедняка и на гърба на камилата змия ще го ухапе“). Между тези пословици има немалко, които карат човешкото сърце да замира, толкова мъка и човешка болка е събрана в тях – като тази, според която ако беднякът яде кокошка, или самият той е болен, или кокошката. А какво да кажем за пословицата, твърдяща, че ако Аллах иска да ощастливи бедняка, прави така, че той да загуби магарето си, а после да го намери? Наистина, как трябва да е живял един човек, за да го направи щастлив намирането на собственото му магаре?

В предходната точка от настоящия очерк отбелязахме изобилието на животни в турските пословици, както и честото излизане на тези животни от обичайните им клишета. В турските пословици животните са не само повече, но и много по-оригинални от животинския свят в индивидуалното творчество – от басните на Езоп до тези на плеядата на знаменитите френските баснописци. Така магарето, вместо да робува на пословичния си инат, тъжно иронизира себе си, че щом са го поканили на сватба, или дървата не стигат, или водата. Вълкът, за когото повечето турски пословици говорят с определено уважение, когато остарее, става за посмешище на кучетата. Но, тъй като по принцип спада към „лошите“, подходът към него не трябва да е прекалено нежен – не се препоръчва той да бъде държан за ухото. Пияната коза пък се отправя към планината да търси вълка, за да си разчисти сметките с него. Подобно на човека, който – получил висока протекция – се заблуждава относно собствената си значимост, кучето, вървящо в дебелата сянка на каруцата, се поддава на суетната заблуда, че това е собствената му сянка. Така, на фона на мрачни разсъждения или спорове, уместната употреба на една такава пословица разведрява атмосферата и за пореден път ни кара да се усмихнем.

БЛАГОДАРНОСТ: Дълбока благодарност дължа на моя колега и отколешен приятел д-р Панко ВАСИЛЕВ от Варна, за това, че ме снабди с книжката, цитирана в „Източник“ под номер 23.

Георги Карев
По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).
Други статии от този автор
Посетители: 120

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Юлиана Методиева писа Още
    Дълбокото навлизане в... преди 5 часа
  • Златко писа Още
    Но, за да се върнем към... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Повтарям: това, че в... преди 7 часа
  • Жоро Ончев писа Още
    Няма нищо заплетено -... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    здравите си инстинкти и...
    преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Не съм съвсем сигурен... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Айдеееей, пак си... преди 8 часа
  • Милена Моллова писа Още
    Иконоборството на Манол... преди 8 часа
  • Жоро Ончев писа Още
    Простичко е -... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Единственото, което се... преди 8 часа
  • Кунев писа Още
    Да, руснаците... преди 9 часа
  • Николай Угринов писа Още
    Страшно е, че вместо да... преди 11 часа
  • Николай Аретов писа Още
    Много интересна и... преди 11 часа
  • Росица Борисова писа Още
    Напълно съм съгласна с... преди 11 часа
  • Николай Колев писа Още
    Уважаеми г-н Енев, Нямам... преди 12 часа
  • Valpet писа Още
    Поне за мен, текстът на... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Към господин Николов,... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Солидно, подплатено със... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Бърза схватка откъм... преди 1 ден
  • Цончо писа Още
    Към господин Николов и... преди 2 дни
  • българин със самоуважение писа Още
    Ако не бяхме... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не успях да се срещна с... преди 2 дни
  • Николай Колев писа Още
    Г-н Поппетров е споменал... преди 3 дни
  • А. Кирилов писа Още
    Прочитането на статията... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    В цялата история се... преди 4 дни