От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 04 Canetti Masse

 

Да се говори за Елиас Канети в България е колкото необходимо и наложително, толкова и задължително, тъй като единственият нобелист, роден в България, е твърде малко познат в родната си страна. Трудно и обстоятелствено ще бъде да обсъждаме причините за това. Факт е обаче, че името му все пак често се използва, но творчеството му е все още предмет на изследване само на избрани „канетеведи“. Затова на първо място искам да изкажа благодарността си към Австрийска библиотека София и посолството на Република Австрия за възможността, пред софийска по-широка публика да представя някои актуални аспекти на теорията му за масата и властта.

Избрах темата за актуалността, не само защото всеки нов прочит на дадено произведение се осъществява от съвременна гледна точка, тоест ние всички четем, както историята, така и литературата с очите на нашия опит, това ще рече от съвременна гледна точка. Тоест аз нямам намерение да осъвременявам прочита, въпреки че някои тези могат да бъдат онагледени със съвременни примери, а искам да представя някои тези на Канети, с които много добре могат да бъдат разбрани и осмислени съвременни явления. Теорията на Канети ни дава ключ към разбирането на събитията и е много важно този ключ да бъде разшифрован.

Тук ще се спра на две негови тези за масите и на теорията му за превращението (Verwandlung), която е в основата на представата му за очовечаването на човека. Освен това смятам, че в международен контекст са направени и се правят много изследвания за масмедиите, но твърде малко се познават масите и че подходът към масмедиите би трябвало да бъде направен от гледна точка на задълбочено познание за масите.

Основната характеристика, която отличава Елиас Канети от всички други изследователи на масите като Фройд, Гюстав Льобон, Карл Густав Юнг, Ортега и Гасет, Херман Брох и много други се състои в това, че Канети не разделя и не противопоставя личността на масите. Той обръща перспективата и търси масите и техните символи в човека, във всеки човек. Човекът за него е социално същество, което живее в и чрез масата. Още на 19 годишна възраст, при една разходка по Алзер щрасе във Виена той стига до прозрението, че в човека има два нагона (Triebe), които до голяма степен определят неговото съществуване: нагонът към масата и нагонът към властта. И на изследването на тези два нагона той посвещава почти четири десетилетия от живота си, написвайки книгата за масата и властта, в която обединява както собствените си наблюдения, така и митовете и легендите на древните народи, търсейки все по-непознати и по-древни предания и проверявайки ги в съвременните научни открития. Какво означава това, че не само човекът е в масата, но и масата е в човека? Отговор на този въпрос ни дава съвременната детска психология, по какъв начин детето се изгражда от образи и съдържания, подадени му по най-различни пътища и от всякакви медии: родители, училище, улица, телевизия и т. н. Определени масови характери-стики, инсинуирани по различен начин в човека: това е едно ново осмисляне на представата за личността, заложено в онези културологични изследвания на междувоенното време във Виена, на които можем да гледаме като на прелиминарии на съвременните Cultural Studies. Или, както Роберт Музил също много точно го онагледява, характерът на човека не е резултат на самопознание и самоопределение, каквито са били традиционните представи за индивидуалността, а неизбежно последствие от разпределението на ролите в обществото: тъй като „всеки има поне девет характера, един служебен характер, един национален, един държавен, един класов, един географски, един полов, един съзнателен и един несъзнателен, а може би дори и един личен характер“.

Когато говорим за масата при Канети трябва да имаме предвид също и факта, че той разглежда масата както в нейните физически, така и в нейните социални измерения. За него човешката маса е част от всеобщата универсална маса и в този смисъл съществуващият в България превод на теоретичния му труд създава някаква неточност, говорейки за масите или масИ и власт, а не за масА и власт. Дори описанието му на различните видове маса в първата част на книгата предпоставя сродството с физическите измерения на масата (нека не забравяме, че Канети е писал докторат по химия, т.е. образованието му е в природонаучната област): така например при разделението на формални принципи на масата се появяват понятия като разтоварване и избухване на масите, масата като обръч, двойната маса и ядра на масите, които без съмнение отговарят на физическата характеристика на масата. А класификацията на свойствата на масата с нейния стремеж към растеж, равенство, нейната плътност и необходимост от посока показват ясно връзката между човешката и физическата маса. Човешката маса е част от всеобщата маса във вселената и като такава се подчинява на нейните закони. Така например в МАСАТА като такава Канети разграничава пет вида маси по техния водещ афект, т.е афектът, който ги превръща в маса, съдържанието на тази маса. И това са Насъскани маси (Hetzmassen), Маси в бягство (Fluchtmassen), Маси на забраната (Verbotsmassen), Маси на обрата (Umkehrungsmassen) и Празнични маси (Festmassen).


Small Ad GF 1

 

1. Тук ще се спра на описанието на бежанските маси като маси в бягство:

Елиас Канети отбелязва, че „насъсканата маса и масата в бягство са най-стари. Те се срещат сред животните също така често, както и сред хората и е възможно образуването на всяка от тях сред хората винаги да се е подхранвало от примера на животните“. (МВ, 47)[1] „Насъсканата маса … се стреми да убива и знае, кого иска да убива“, (МВ,47)

Масата в бягство възниква при заплаха. Характерно за нея е, че всичко бяга; всичко бива повлечено. Опасността, която я застрашава, е еднаква за всички“ (МВ,52)

Като най-очебийна характеристика на масата в бягство Канети отбелязва насочеността на бягството. „Може да се каже, че масата изцяло се слива с посоката – далече от опасността. Тъй като става въпрос само за целта, където е спасението, само за пътя до нея и за нищо друго, разстоянията, които преди това са съществували между хората, са незначителни… По време на бягството различията помежду им не отпадат, но затова пък всички отстояния между тях изчезват.“ (МВ,53) „Масовото бягство… в противовес на паниката, черпи енергията си от сплотеността.“ (МВ,53)

„Естественият завършек на бягството е постигането на неговата цел. Масата се разпада, когато отново се чувства сигурна. Опасността обаче може да се премахне в нейния зародиш. Обявява се примирие и градът, от който се бяга, вече не е застрашен.“ (МВ,54)

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Примерите за масово бягство са многобройни. Те изобилстват и в наше време.

„До събитията през последната война бихме посочили преди всичко съдбата на Великата армия на Наполеон при отстъплението ѝ от Русия. Това е най-грандиозният случай на отстъпление, изродило се в масово бягство, известно с всички подробности: армия, съставена от хора от толкова различни страни и езици, страхотната зима, огромно разстояние, изминато от повечето от тях пеша. Бягството на един световен град в такива мащаби навярно е преживяно за първи път, когато през 1940 г. германците наближават Париж. Прочутият eкзодус/изход не трае дълго, тъй като се стига до примирие. Но силата и обхватът на това движение са такива, че за французите се превръща в изключителен масов спомен от последната война.“ (МВ,54)

Moжем да продължим примерите – от София по време на бомбардировките, когато първо правителството, а след това и гражданите напускат „презглава“ София. Описанието се намира при Вера Мутафчиева, „Бомбите“. Пример от Индия след 1947г.: Почти половин милион граждани загубват живота си по време на ексцесиите след освобождението на Индийския субконтинент и разделението на две независими държави Индия и Пакистан. Мюсюлмани и индуси, които до тогава са съжителствали мирно, изведнъж се изживяват като кръвни врагове с единствената цел да се убиват и взаимно да се унищожават. Превърнали са се в двойна маса от насъскани взаимоунищожаващи се маси.

Ибрахим Саид, който през 2015 г. защитава дисертация за теорията на Елиас Канети, прилагайки я върху най-новата история на Индия отбелязва следното:

„Разделението на Индия доведе до най-голямата масова бежанска вълна в човешката история. Приблизително 14 милиона индуси, сикхи и мюсюлмани трябваше да напуснат своята родина и да избягат – в обещаната обетована земя на една разделена нация. По-мащабно изкореняване на хората историята на 20 век не познава.“[2]

Това безпрецедентно насилствено противопоставяне на хората, последвано от масово, хилядократно убийство на базата на религиозни противоречия, двойна маса от индуси и мюсюлмани е също част от историята на 20 век, с която новосъздадената индийска държава е трябвало да се справи.

В следвоенна Германия също се заселват общо около 14 милиона бежанци и преселници (изгонени) – 11 милиона в границите на Федерална Република Германия и около 3 милиона в ГДР: бежанци (Flüchtlinge), това са хора, които са бягали от наближаващия фронт на войната и на противниковите войски от изток; изгонените[3], или преселници (Vertriebene) са тези, които след преминаването на фронта през страните и през следващите години е трябвало да напуснат страните при етнически прочиствания. Между тях е имало и хора, които от поколения са живели в тези региони и други, които по време на нацисткия режим са били заселени.[4] Отделно 12 милиона затворници от концентрационните лагери, т.н. displaced persons е трябвало да бъдат репатрирани, или да си търсят ново място за живеене. Невероятни цифри, които показват огромни движения на маси преди малко повече от половин век в Европа и по света.

В сравнително по-малък размер подобни явления се наблюдават и на Балканския полуостров.

Съвременното звучене на темата бежанци може да се намери на сайта:

http://www.zeit.de/thema/fluechtling

 

  • В днешни времена около 60 милиона хора са бежанци, най-високата цифра, която е отбелязана от бежанския съвет на ООН.
  • Само много малка част от тях напуска родната си страна, още по-малка част от тях идва в Европа.
  • През 2015 г. службите отбелязват повече от милион бежанци в Германия.

 

И на края искам да завърша тази първа част с цитат от Елиас Канети от неговите Записки, които посмъртно са публикувани и които тази година ще излязат и на български език и които показват, доколко проблемите на бежански вълни и човечност вълнуват автора и в по късни години. През 1981 г. годината на неговото удостояване с Нобеловата награда, той си записва следната информация:

Приемане на бежанци.

След Вартоломеевата нощ, при население 16 000 жители, Женева приема 4000 бежанци, за 10 години.

Базел е приел по време на Трийсетгодишната война, при население 20 000 жители, 7600 бежанци.

След отмяната на Нантския едикт, Берн приема през 1685 година 6000 бежанци, за 15 години, и е вложил една пета от държавните си средства за чужденците.

Елиас Канети, 1981 г.

 

2. Втората тема е за Невидимите маси

Като невидими маси Канети представя масата на мъртвите (армията от духове) и масата на потомството (масата на спермата).

„По всички краища на Земята, навсякъде, където има хора, се среща представата за невидимите мъртви. Можем да я определим като най-древната представа на човечеството“. (МВ, 40)

Различните култури по различен начин си представят своите мъртви, но те винаги са в някаква общност. „Обикновено смятат, че мъртвите живеят заедно в далечна страна под земята, на остров или в небесен дом.“ (МВ,41) Някои народи си представят своите мъртви или определен брой от тях като воюващи армии (МВ, 41), представата за Северното сияние като за битка при някои северни народи (МВ, 42), представата за Валхала за всички герои, паднали в бой, християнското Средновековие се занимава сериозно с броя на дяволите (МВ, 43). Освен това като невидими маси се появяват също и ангелите и светците. За броя на дяволите Канети цитира две преценки: „Според едната от тях броят им е 44 635 569, а според другата – единайсет билиона.“ (МВ, 44) „В голямо и естествено противоречие с това е представата, която човек си създава за ангелите и светците. При тях цари спокойствие, липсва желание да се постигне каквото и да било, целта е постигната“. (МВ, 44)

Без никаква мистика и мистериозност, описано народопсихологически или още по-точно от гледна точка на колективната масова психика Канети дава два примера за посегателство на мъртвите върху живите: единият пример е от Южна Африка, за самоунищожението на племето ксоса (МВ, 201)[5], другият пример е от междувоенна Германия и манипулативното изкачване на Хитлер на върха на властта[6], когато в немското население се подклажда недоволството от Версайския договор, който не се упоменава с неутралното му име „договор“ (Vertrag), а с инсинуиращите мъст предателство (Verrat) и измама (Betrug): версайското предателство, версайската измама. Подхранва се същевременно и мъстта за двата милиона мъртъвци от Първата световна война, които трябва да бъдат „отмъстени“, които изискват жертвеготовността и саможертвата на своите сънародници и т. н. и които струват, или поглъщат след това двайсет милиона жертви през Втората световна война. По подобен начин, в стила на Канети, също и Карл Маркус Гаус тълкува мита за Косово поле при сърбите, който особено на кръгли годишнини (като национален празник) се захранва с нови мъртъвци. Мъртъвците повличат, поглъщат нови маси със себе си. (Забележително съвпадение на датата на Видов дан при предизвикване на световни или местни катастрофи – 1914, 1979, 1989 по повод 600 годишнината от битката.) Свързването на колективни (напр. национални) празници с поражения, загуби и падения поддържа мъстта и предизвиква нови кръвопролития. Именно това е невидимата маса на мъртъвците, която „оживява“ и „вампирясва“. На кръгли годишнини на битката при Косово поле „братята сърби“ ги обхваща свещена лудост за мъст. В една своя бележка от 1982 г. Канети определя историята като постоянно кръвно отмъщение:

„Всички могат да станат убийци, също и тези, които са били убивани, те дори още повече, и срещу това кръвно отмъщение на масите, което се нарича история, има едно единствено средство: презрението към смъртта. „[7]

Изследването на този вид невидими маси предоставя нови възможности за изследването на културите на паметта с техните празници, паметни места и възпоменания.

Също в този смисъл може да бъде разглеждана и другата невидима маса:

„Невидимата маса, която е съществувала винаги, но е разпозната едва след като се появява микроскопа, е масата на спермата. Двеста милиона от тези семенни животинки се отправят на път едновременно. Те не се различават помежду си и вървят заедно в най-голяма плътност. Всички имат една обща цел и по пътя загиват, освен едно единствено … Всяко от тези семенни животинки носи в себе си всичко от предците, което трябва да се съхрани. То съдържа предците, то е предците, изключителна изненада е да ги намериш отново тук, сред едно човешко битие, в съвършено променен образ: всички тях в едно мъничко невидимо създание и това създание в такива неизмерими числа.“ (МВ,46)

Винаги, когато говорим за бъдещето или за миналото, в съзнанието ни присъстват тези невидими маси – на миналото и на бъдещето, на предците и на бъдещите поколения.

 

Има още една невидима маса, на която Канети не се е спрял, не е обърнал особено внимание, тъй като по времето на неговия живот тя още не беше придобила тази „видимост“ и „осезаемост“, която притежава в днешни дни, но която винаги е присъствала в представите на хората: това е виртуалната маса, масата на т.н. социални мрежи, която по собствен начин се сформира, виртуализира и придобива осезаем вид в определени моменти и може да стане дори асоциална. Този вид маса в началото на нейното сформиране буди изключителни надежди – Вилем Флусер развива теорията за телематичното общество и за „комуникологията“, същевременно обаче забелязва нейната „дубиозност“ и двойнственост. С навлизането на новите технологии той вижда човечеството на прага на нов начин на живот (neue Daseinsform), при която цялата история и предистория ще се превърне само в „подготвителен етап“ на новото време:

„Ако победи първата тенденция, тогава нашата комуникативна ситуация ще се формира като тоталитаризъм и масовизация. Ако победи втората, тогава ще се разкрие невъобразимо (и затова непонятно) разтваряне към нов начин на съществуване. Намираме се в ситуация, в която грози опасността, обкръжаващия ни кодифициран свят да бъде преобърнат по този начин. Съществува опасността, той да се превърне в затвор вместо в мост. Решетките, от които е изграден, биха могли сравнително лесно да бъдат трансформирани във форми на мост“ [8]

По този начин Флусер в едно време, което губи утопиите си и е антиутопично настроено, възвръща надеждата към нова утопия, трансформирайки я в техническа утопия. Тотализацията на медиалността обаче се превръща в опасност, която искам да демонстрирам с конкретен български пример от 2016 година, а именно как невидимите фейсбук-маси свалиха цяло министерство, или с други думи, как Балканджи Йово обезглави поредния министър.

На 26. януари по btv беше излъчено интервю със заместник министърката на образованието Ваня Кастрева, в което на зам. министърката бяха задавани непрекъснато въпроси, но не ѝ беше отредено време, в която тя да може да отговори. Журналистът със замах показваше повтарящи се мнения в отговор на инсинуиран от предаването въпрос Защо знакови произведения изпадат от учебниците[9]. На този въпрос естествено ще даде отговор само определена група зрители, които реагират на такива въпроси и тук самото поставяне на въпроса предпоставя насъскване на маси. При така нагласената ситуация отговорите във фейсбук бяха почти еднотипни и журналистът непрекъснато повтаряше въпроса си за Балканджи Йово и за някакво взето без контекст „съжителство“ и не смяташе за необходимо да изслуша някакъв отговор. Той се чувстваше като „говорител на народа“, глас народен и разиграваше „народен съд“ в дословния смисъл на думата, както преди повече от шейсет години на обвинявания не се е давала думата, а са му били инсинуирани зли намерения или по презумпция той се е смятал за виновен. В една сериозна телевизия такъв начин на говорене не би се допуснал, независимо, дали се интервюира министър или чистача на сградата/ не на летището. Културата на диалога е много по-различна. Та този журналист изигра талибанската си поръчка, не защото българските медии са много смели и виждаш ли те могат да разкрият държавното престъпление в лицето на зам. министърката и невидимите екипи по изработване на учебници, а защото поръчката му е дадена от заинтересовани лица, които не желаят тази реформа да се състои. Разиграва се свободата и властта на привидно свободна медия. Симулира се действителност точно в смисъла на Жан Бодрияр: симулираната действителност на народното недоволство.

 

2016 04 BGTV

http://btvnovinite.bg/video/videos/tazi-sutrin/zashto-znakovi-proizvedenija-izpadat-ot-uchebnicite.html

 

Но тук не ни интересува съдържанието на дискусията, а формирането на масите и как невидимите фейсбук-маси (може би двайсетина поствания) предизвикаха скандала и поведоха на следващия ден други, не по-многобройни маси в няколко града да демонстрират в народни носии радостта си от робството и готовността си да се борят за него. И всичко това се разигра като глас народен. Без да се стигне до разговор с авторските екипи, работили по тези учебници, в които са включени педагози, историци, литератори, психолози и други специалисти. С понятията на Канети можем да кажем, че въпросният журналист като шаман извиква невидимите маси, подрежда ги като армия и ги изпраща в битка.

 

2016 04 BGTV 2

 

Мисля, че тук говоря пред академична общност и се питам, къде остана мястото на тази академична общност. Ако е възможно един журналист (естествено по някаква поръчка) да събори всичките академични екипи, да анулира тяхната работа и да принуди следващите министри и зам. министри да дават тържествени обещания за робството, защото така се харесва на народа… тогава е време да се замислим КАКВИ са тези маси, които създават впечатлението, че формират общественото мнение и има ли нужда от научни екипи, когато един единствен журналист може да напише всичките учебници и може би да води и практически упражнения по обезглавяване.

Невидимите маси могат да погълнат видимите и да тоталитаризират битието.

 

3. Преминавам към третата тема: Превращение и комуникация

Тук искам да се спра на възможностите, които канетиевата теория за превращенията предоставя на науките за комуникацията и в частности за интеркултурната комуникация. Понятието за превращение при Канети е централна антропологична константна категория в неговия образ на човека. В разговор с Теодор Визенгрунд Адорно, в „Разделеното бъдеще“ Канети отбелязва:

Може би първо трябва да кажа, че виждам произхода на човека в неговата способност за превращения. Разликата между човека и животното според мен не започва с работата – твърдение, което естествено познавате – а стига много по-дълбоко и по-далеч в миналото. [10]

Какво представлява превращението за Канети, става ясно от известната негова мюнхенска реч от 1976 г. Призванието на поета при получаването на титлата Doctor honoris causa на Мюнхенския университет:

„Само чрез превращение в онзи краен смисъл, в който тук се употребява думата, може да се почувства какво действително представлява даден човек зад думите си. По никакъв друг начин не може да се вникне в истинската същност на човешката жизненост. Това е тайнствен и по своята същност още неизследван процес и все пак това е единственият верен път към човека. Наричали са го по различен начин, говори се например за вживяване или емпатия, но аз предпочитам по причини, които сега не мога да изброявам, по-взискателната дума „превращение“. Но както и да го наречем, едва ли някой ще се осмели да оспорва, че става въпрос за нещо истинско и много ценно.“[11]

За Канети превращението предлага както познавателен, така и комуникационен модел. В записка от 1943 той загатва възможностите на този модел:

Учението за превращенията обещава да се превърне в панацея, преди да е изцяло премислено. Напомня на учението за прераждането на душите или на дарвинизма, но без претенции за религиозен или строго природонаучен подход, съотнесено с психологията и социологията, като ги слива в едно, драматично подсилено, така че да се изживява паралелно и едновременно всичко онова, което в гореспоменатите учения е разпределено върху поколения или дори в геологически периоди.[12]

 

Какво представлява превращението при Канети: първо трябва да се изясни, че понятието превращение (Verwandlung) при Канети трябва да се мисли в опозиция към неговата противоположност възвращение (Entwandlung). Именно затова не можем да приемем досегашния превод на Елисавета Кузманова, която превежда двете понятия като преобразяване и метаморфоза, като по този начин напълно се заличава опозицията и последователността (преобразяване и метаморфоза са по-скоро синоними, а не антоними, като каквито са представени от Канети Verwandlung, Entwandlung):

Способността на човека за превращения, която му дава толкова власт над всички останали създания, все още е малко изследвана и недостатъчно разбрана. Тази способност е една от най-големите загадки: всеки я притежава, всеки я използва, всеки я смята за съвсем естествена. Но малцина си дават сметка, че ѝ дължат най-доброто от това, което представляват. (МВ, 347, с корекции)

Канети се спира на изначалните превращения, осъществени в бягство от някаква опасност и предадени в митове и легенди. Без съмнение той има предвид и метаморфозите на Овидий, но все пак не използва понятието метаморфоза, което съществува в немския език, а понятието, което Кафка използва (Verwandlung). Превращението при Канети представлява промъкване, шмугване, скок в други начини и форми на съществувание. Тук трябва да се подчертае, че представата му за скока е близка до екзистенциалната представа на Ясперс. Промените в живота според Канети не се осъществяват по диалектичен път, няма развитие, а има скок. По този начин чрез скок и превращение на човека му се предоставя възможността да опознае другостта и превращението придобива познавателен характер. В превращението се обединяват стремежът да се избяга от ограничаващата действителност, бягството от една страна, скокът в други начини на съществуване и създаващата се по този начин епистемологична/гносеологична ситуация. Канети вгражда в гносеологичния си модел личното преживяване, личния опит. Гносеологичният му модел се гради върху превращението и триединството на индивидуална, общностна и универсална сфера, описан в онова споменато вече преживяване на инициация в зимната нощ на 1924 г. на Алзер щрасе[13]. В случая става въпрос за триединство между личен опит, преживяване на единството със социума и на универсалното полагане и вграждане на тези два опита. По този начин понятието за превращение при Канети придобива централно познавателно/гносеологично значение. Изследователите на Канети са единни по въпроса за гносеологичния характер на превращението, което по думите на Кристоф Менке представя когнитивна ситуация „едновременно познавателна и възстановяваща (herstellend), миметична и поетична, когнитивна и перформативна […] Перформативният аспект на превращението се състои в това, че това, в което някой се превръща, бива създадено и възстановено в процеса на превращение.“ По този начин Кристоф Менке стига до генерализиращото заключение, че Маса и власт може да се чете като „набор от фигури и маски на познанието, създадени и възстановени чрез превращения, или по точно: като запис на събрания световен опит чрез превращение във фигури или използване на маски“. [14] (Тук ще отбележа в скобки, че маската при Канети, включително езиковата маска, може да се разбира като ролево поведение). Фридерике Айглер от своя страна обръща внимание на „миметичната презентация на източниците“[15]. Чрез вмъкването в чужди маски и култури то се превръща в превращение-уподобяване с цел представяне и познание. Превращението при Канети се превръща в интердисциплинарно понятие, в пресечна точка на психология и социология, драма и повествование, гносеология и стратегия на паметта. Значението на превращенската способност/способността към превращения на човека за интерсубективната, интеркултурната и международната комуникация я превръща в културологична категория. Във връзка с интеркултурната, респ. интернационална познавателна способност Канети отделя в теоретичното си произведение Маса и власт специално място на нациите и техните масови символи. Относно възможността да се опознаят нациите той пише:

Човек трябва да си направи труда да определи характерното за всяка нация поотделно, без да споделя тяхната алчност. Трябва да е безпристрастен, да стои встрани, но честен и дълбоко заинтересован от всички тях. Така да вземе присърце всяка една от тях, сякаш е осъден наистина да ѝ принадлежи цял живот. Но не бива да принадлежи на никоя от тях така, че да зависи изцяло от нея за сметка на всички останали. (МВ, 174, нациите)

Предпоставка в този процес е превращението, приемането в себе си, присвояването на перспективата, на гледната точка и едно обогатяване на собствения Аз чрез тази смяна на перспективата. Но след това е необходимият скок „встрани“, възвращението към позицията на наблюдателя и сравняващия, който преживява в себе си тази смяна на перспективата и по този начин разширява съзнанието си, обогатява се чрез новата перспектива.

Собствената идентичност […] се запазва при превращението. Той може да бъде едното или другото, но те остават разделени едно от друго, защото между тях винаги е той самият. (МВ, 352, Предчувствие и превращение)

Още две наблюдения от Записките модифицират тази представа:

Преодоляването на национализма не е в интернационализма, както много хора до сега са си мислили, тъй като всички ние говорим езици. То е в плуринационализма.[16]

Сериозна цел на моя живот е да се запозная с всички митове на всички народи. Искам обаче така да ги познавам, като че съм вярвал в тях.[17]

Канети е обвиняван, че при масовите символи на нациите е използвал старите начини на мислене и по този начин се е позовавал на националните образи от 19 век. Но именно това са образите, които се използват от културната психология и народопсихологията, когато се позовават на „систематизацията на културните постижения на общността в областта на религията, езика, изкуството, митовете и т. н.“[18]. Канети обаче не се позовава на историята на религията, историята на езика и разни национални истории, а на масовите символи, които могат да бъдат открити в религията и езика, изкуството, митовете, приказките, песните и др. и които живеят като духовни константи. От този исторически опит на културите Канети избира онзи опит, който като масов символ носи съществени свойства на масата.

„Въпреки че (масовият символ, ПA) не се състои от хора, той напомня за масата и я представя символично в митове и сънища, в речта и в песните.“ (МВ, Символи на масата, 78)

Чрез понятието си за превращение, което придобива измерението на мит, Канети търси единството между индивидуалност, социум и универсалност[19], няма да е грешно, ако кажем че търси unio mystica на разделеното от науките знание чрез херменевтичната смяна и приемане на нови перспективи, което от своя страна води до разширяване на личностната характеристика и множествена перспективност на комунициращите.

Същевременно този мит за превращенията е универсален мит, който не обвързва човека с определена култура, цивилизация или други общностни образувания, а по определени пътища и превращения го свързва с цялото човечество. В този мит той се опитва да преодолее разделението на цивилизации, нации, религии и да погледне към човешкото съществование в универсален контекст. След като превращението бива разкрито като антропологичен, епистемологичен и същевременно драматичен принцип, то придобива статуса на отвореност към света.

По какъв начин това обогатяване с перспективи чрез превращения може да се вгради в интеркултурните комуникационни практики, респ. модели и методи – това е въпрос, на който се спирам в едно мое настояще изследване, където разглеждам комуникационно-психологическия аспект на проблема.

 

4. Е ли Елиас Канети български автор: прави ли родното място принадлежността на автора към дадена литература?

Поставянето на този въпрос може би звучи иритиращо, но всъщност той беше поставен по почти еднакъв начин от двама души в някои медии: от Румен Стоянов, български поет, писател, преводач, дипломат и професор в Софийския университет във fakel.bg и Либерален преглед и от преводача Огнян Стамболиев в РусеИнфо.

Ще цитирам края на статията на проф. Стоянов заради нейната особена стилистика:

В дълбокия социализъм не биваше да броим високогласно Елиас Канети за български писател, оти значеше признаване, че може да пробиеш твърде успешно в загниващия капитализъм, а към това ли ще подбутваме новите човеци, човечки, нали трябваше кротичко туканцък да кютат под топлото крило на партията? Но след като демо (но)кратясахме онаследената страхливост спрямо Канети остава непокътната, от порядъка на битият бит и проч.

За да проумеем с дебелите си глави добре ли постъпваме, отказвайки Елиас Канети, нека вмислим: какво (шепа или по-малко?) би останало от еврейската книжовност, ако тя се ръководеше само по езика, на който са творили нейните писатели? Какви еврейски словесници са, примерно, Кафка, Бродски, щом не са ползвали ивритски? Но тях ги има по израелските справочници. А в нашите има го Иванчо Курабийката, няма го Канети. Молчать, не рассуждать.

Името на Елиас Канети несъмнено се свързва с България. И това е изключително негова заслуга. Със спомените си и с решението му, на неговия стол в залата на нобелистите да пише „Русчук“ той категорично показва уважението, привързаността и признателността към родното си място. Без съмнение за сега той е нобелистът от България. И посетители предимно от немскоезичните страни с интерес търсят родното му място, посещават „Дом Канети“ в Русе, където непрекъснато се провеждат някакви културни събития, показват се филми за Канети, има постоянна изложба за Канети. Издаваме пътеводители на български, немски и английски „В Русе с Канети“, поставени са паметни плочи и паметник на Канети, а от десет години има и национална литературна награда на името на Елиас Канети. Седалището на Международно дружество Елиас Канети е в Русе и една от основните му дейности е популяризиране на творчеството на автора. Издаден беше и рийдър, читанка с откъси от цялото му творчество и статии и студии за съответните произведения от известни български канетеведи. Представихме този рийдър пред ученици от Русе, Велико Търново и Пловдив. Учениците също смятат, че Канети би трябвало да влезе в учебните програми, да се преподава в училищата. Това е пътят, по който един автор може да влезе в българската култура и литература. Да бъде припознат! Още повече, че от него има много нови неща, които могат да се научат, да се осмислят. Канети е велик мислител, който все още не е достатъчно опознат и осмислен в България.

Но когато си задаваме въпроса за „българщината“ на Елиас Канети, би трябвало от една страна да преосмислим понятието за „българска литература“: дали това е литература, писана в България и на български език, или ще приемем, че автори като Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, Илия Троянов, Димитре Динев и т.н. са български автори, макар че пишат на друг език. Тук става въпрос за преосмисляне на понятието за българската литература, а не за някакви славни битки за интелектуална собственост, както да речем се водят за Бранислав Нушич и Гогол.

Смятам, че самият Канети с цялото си творчество показва, че е европейски автор и спомага за създаването на това понятие. Европейският автор par excellence: „Всичко, което преживях по-късно, вече се беше случвало някога в Русчук“. През дългия си творчески път той открива и други свои „духовни родини“, свързва и преплита художествени традиции и мотиви, събира и светове. И смятам, че автори като Канети, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева и Илия Троянов приобщават българската култура към общоевропейските духовни традиции. Остава българската култура да поиска също да се приобщи.

„С историята на своето детство той иска да обедини Европа.“ (1943)[20]

 

„Толкова много хора, които искат да напуснат Европа. Аз още повече искам да остана в Европа.“ [21]

 

Това, което е необходимо да осъзнаем е, че ние сме ЧАСТ от Европа, а за съжаление все още много от дискурсите се водят на базата НИЕ и ТЕ. Все още демаркационната линия в главите на много хора е, (ще цитирам Канети) че „Европа започваше там, където някога е свършвала Османската империя“.

 

ЕКСКУРС

Защо в Германия след Втората световна война и след комунистическата ГДР беше възможна реформа, а в България не е възможна.

Тук не става въпрос за някакъв национален характер или манталитет, няма никаква кръвна или генетична линия. Тук става въпрос за нещо, за което на немски от тогава съществува и терминът – Deutungshoheit – това ще рече ВЪРХОВЕНСТВО НА ИНТЕРПРЕТАЦИЯТА. Кой ще тълкува миналото, историята, току що случилото се! Ако беше оставено на нацистите да изтълкуват нацизма и края на Втората световна война, резултатите нямаше да бъдат по-различни от след Първата такава война: също като Версайския договор и Потсдамското споразумение щеше да бъде наречено предателство, измяна, диктат… и щеше да се тръгне към корекция на границите, подготовка за нова война и всякакви други последствия от този начин на мислене. Но това не се случи. Независимо от всички останали различия победителите наложиха истината за престъпленията на нацизма – американски и съветски филми от концентрационните лагери бяха задължително показани на младо и старо, създаде се база за това, което по-късно се разви като преодоляване на миналото (Vergangenheitsbewältigung). Още в началото от 8 до 80 годишна възраст хората са били водени задължително да видят, какво зло са извършили нацистите, един процес на сблъсък със суровата истина и осмисляне на миналото, наложено в Германия от окупационните сили – САЩ, Великобритания, Франция и Съветския съюз. Става въпрос за един процес на демократизация, който започва с разделението на Германия и продължава поне две десетилетия до т.н. студентска революция в Западна Германия, когато едно младо поколение, вече запознато с демократизационните процеси, иска окончателна промяна. Става въпрос и за завърнали се и постепенно завръщащи се емигранти, така наречената Другата Германия, които съдействат на този процес и са запознати с принципите на демокрацията. Ако Германия разчиташе на бившите нацисти да преосмислят историята, резултатът щеше да бъде съвсем друг: те щяха да продължават да всяват страх от традиционните „кръвни врагове“ и да искат мъст за унижението и загубената война. Както всъщност са се опитали през 1945/46 година да плашат с плана „Моргентау“, изопачавайки го до още по-голяма абсурдност. И в никой случай в учебниците на немските деца нямаше да влезе историята за холокоста и за концентрационните лагери. Всичко щеше да остане скрито покрито и да бъде затрито. Докато днес всички ученици са длъжни да познават тази история и в страната съществуват хиляди организации и институции за осмисляне и преодоляване на миналото (Vergangenheitsbewältigung). Не случайно неотдавна германската канцлерка изказа отново благодарността си към именно тази заслуга на тогавашните победители във войната. Повече от седем поколения деца, а това са и настоящите граждани на Германия се обучават в това, какво зло е донесъл нацизмът по света. Тези поколения се научиха да презират и да се срамуват от нацизма, научиха се на толерантност и на уважение към другостта. Това ще рече, въпросът за вината се осмисля непрекъснато и се предава от поколение на поколение. Не искам да идеализирам германската ситуация. Гражданите от бившето ГДР си носят последствията от комунистическия период, това си личи по много фактори, включително и общата за бившите соцстрани ксенофобия[22]. Докато в България въпросът за „вината“ остана в един единствен каламбур и продължава да битува представата за това, колко добре е било при „Бай Тошо“.

В този смисъл не беше толкова трудно обединена Германия да се справи и с последното наследство от комунистическия режим, да го обработи и направи достъпно до гражданите, а също така и то да влезе в съответната форма и в учебниците. Въпреки че за гражданите това все още е проблем.

Докато в България и до ден днешен, 26 години след така наречените промени правим подписки за това, престъпленията на комунистите да влязат в учебниците по история.

 

 


[1] Тук цитирам по настоящия превод на Елисавета Кузманова, (Елиас Канети: Маси и власт. Леге Артис 2009) като на определени места го актуализирам. По актуализацията на превод на МАСА И ВЛАСТ тепърва се работи. Съкращенията в текста МВ и посочена страница се отнасят към този превод.

[2] Ибрахим Саид: Kasten, Klassen, Vergewaltigungen: Entstehung neuer Massenbewegungen in Indien. Под печат.

[3] В българския език се използва термина "прокудени", но смятам, че при исторически описания не бива да се вземат литературни, емоционално натоварени понятия, затова изгонените или принудително преселени са по-малко обременени понятия за този процес. От всяка европейска страна след войната е имало преселници, които принудително е трябвало да сменят местоживеенето си.

[4] срв. Bundeszentrale für politische Bildung,[4] http://www.bpb.de/nachschlagen/lexika/das-junge-politik-lexikon/161742/ vertriebene).

[5] Самоунищожението на ксоса, стр. 201 f. Описанието, базиращо на записките на един германски мисионер Кропф, представя как въз основа на предсказанията на един лъжепророк и неговата комуникация с мъртвите, които обещават спасение от чуждото господство въз основа на огромни жертви, едно цяло племе в Южна Африка се самоунищожава. Сред малкото оцелели е и лъжепророкът.

[6] МВ: Германия след Версай, стр.186 f

[7] Elias Canetti, Aufzeichnungen 1954-1993. Carl Hanser Verlag 2004. Този том в момента се подготвя за печат в превод на български език в издателство Елиас Канети. Страниците на българското издание ще отговарят на страниците на немското издание, стр. 334.

[8] Villem Flusser: цитиран по: Dieter Merch. Medientheorien zur Einführung. Junius 2006, S. 151.

[9] Това е и сайтът, на който може да се намери интервюто.

[10] Elias Canetti: Die gespaltene Zukunft, Carl Hanser Verlag 1972, S. 125

[11] Елиас Канети, Призванието на поета. В: Съст. Пенка Ангелова: Слуховидецът на века. Елиас Канети. Изд. МД Елиас Канети 2014, стр. 334.

[12] Елиас Канети: Записки 1942-1985. МД Елиас Канети 2015, стр. 51. Страниците на този том отговарят на немското издание под същото заглавие на издателство Карл Ханзер.

[13] Penka Angelova, Elias Canetti, Spuren zum mythischen Denken. Zsolnay 2005, Kap.2. Das “Initiationserlebnis” und seine Beziehung zur Mikrostruktur und Makrostruktur des Werkes: Die erkenntnistheoretische Struktur

[14]Christoph Menke: Die Kunst des Fallens. Canettis Politik der Erkenntnis. In: Einladung zur Verwandlung. S. 45, 47.

[15]Friederike Eigler: Das autobiographische Werk von Elias Canetti. Verwandlung Identität Machtausübung. Stauffenburg Verlag. Tübingen 1988. S. 91, 93.

[16] Елиас Канети, Записки 1942-1985, стр. 82.

[17] пак там, стр. 97.

[18] Alexander Thomas: Interkulturelle Kommunikation aus psychologischer Sicht. In: Alois Mossmüller (Hrsg.) Interkulturelle Kommunikation. Konturen einer wissenschaftlichen Disziplin. Waxmann 2007, Münster/New York/München/Berlin. S. 64

[19] срв. Penka Angelova: Elias Canetti. Spuren zum mythischen Denken. Kapitel: 3: Der Mythos von der Verwandlung. 3.1. Die Anthropologisierung der Verwandlung. Zsolnay 2005.

[20] Елиас Канети, Записки 1954-1993. стр. 21

[21] Елиас Канети, Записки 1942-1985. стр. 482

[22] срв. интервю на проф. Юлиана Рот пред Дойче веле. http://www.dnevnik.bg/intervju/2016/03/19/2725255_prof_juliia_rot_iztochnoevropeecut_e_ksenofob_zaradi/?ref=substory

Пенка Ангелова е професор по немскоезична литература и култура към катедра Германистика и нидерландистика, ВТУ, и професор по европейска цивилизация и немскоезична култура към катедра Европеистика, РУ и БРИЕ – Русе.

Pin It

Прочетете още...