1 1 1 1 1 Оценка 5.00 (1 гласуване)

 

2016 01 amy klein

 

„Е, какво в края на краищата ти даде истинско усещане за нещо различно?“, попита ме приятелката ми Шерън. Като авторка, която публично проследява криволиците на собствената си плодовитост в Ню Йорк Таймс – след три години, четири спонтанни аборта и десет години на опити за оплодяване in vitro (IVF) – аз най-после бях обявила, че се намирам във второто си тримесечие. Изглеждаше така, сякаш тази бременност най-после щеше да се задържи. Бях на 44, а съпругът ми Соломон на 48 – и най-после (може би) щяхме да имаме бебе!

Но как, питаха различни читателки, мнозина от които сами се опитваха да забременеят или имаха приятелки/роднини, минаваща през IVF – процеса на хормонално стимулиране, с цел да се произведат допълнително количество яйцеклетки, които след това да бъдат извлечени, оплодени със спермата на някой мъж и отново внедрени в матката, заедно с ембриона, който са създали. (С помощта на IVF и някои други технологии за асистирано възпроизвеждане, в САЩ днес се получават около 1,5 процента от всички раждания).

„Ти си моят маяк на надеждата“, каза Шерън. „Как успя да го постигнеш?“ Не исках да се поставям на пиедестал или да ѝ отнемам надеждата, но трябваше да бъда и честна. „Използвах донорски яйцеклетки…“, отвърнах.

„О“, възкликна тя, без дори да прикрива разочарованието в гласа си. „Донорски яйцеклетки. Да, разбирам“, прибави тъжно и скоро затвори телефона. Без поздравления, без пожелания за щастие, без нищо.

Износвах детето си, създадено от спермата на съпруга ми и яйцеклетката на непозната жена. Детето щеше да расте вътре в мен от момента, в който беше ембрион на пет дни. След като науката все по-ясно ни показва, че децата в утробата притежават собствени чувства, възприятия и способност за учене, забременяването с донорска яйцеклетка ме беше накарало да преосмисля представите си за неща като връзката между майка и дете, смисъла на думата „привързаност“ и майчинството изобщо. Колкото повече израстваше това бебе вътре в мен, толкова по-силна любов изпитвах към нея.

Но за Шерън и много други хора аз се бях провалила. Не бях успяла да достигна Светия Граал на лечението срещу безплодност: да добия дете от моята собствена и онази на съпруга ми ДНК.

Сред жените, опитващи се да заченат, има ясна йерархия по въпроса как точно. Очевидно, най-лесният и най-малко струващ начин е обикновеният секс. След това идва IVF – в наши дни толкова „нормална“ медицинска процедура, че хората често дори не я споменават. Пък и защо ли? Тези „тест-бебета“ са породени от яйцеклетки на майката и сперма на бащата, така че са генетически сродни и на двамата родители, да не говорим за това, че са износвани от майката: това е зачатие, еднакво в почти всяко отношение с естественото.

Малко по-долу в йерархията се намира така нареченото „възпроизводство чрез трети страни“, използването на личност извън първоначалната връзка, за да се направи бебето възможно. Всеки е чувал за донорство на сперма, има хиляди замразени банки, от които човек може да си избира донор въз основа на онлайн-профил. Самотните майки не се срамуват да признаят, че са създали децата си от собствените гени, в комбинация с онези на някой (висок, готин, умен) непознат. Всичко това е толкова общоприето, че вече има дори и съответна комедия от Винс ВоънДоставчикът (2013).

Използването на „заместители“, тоест на жени извън връзката, които да износят ембриона на двойката до раждането, също вече е част от мейнстрийма. Вижте например филма Baby Mama на Тина Фей/Ейми Полър от 2008, да не говорим за безброй многото известни личности като Джими Фалън и Сара Джесика Паркър, които съобщават, че техните бебета са били износени от заместител, но създадени от собствените им яйцеклетки и сперма.

Дори и осиновяването се променя. Вместо да бъде забулено в тайнственост, при което много често самите деца не знаят, че са осиновени, днес то се оповестява с гордост пред света и се възприема почти като нова форма на святост, под формата на родители, които „спасяват“ нежелани деца.

Единственото нещо, което все още се държи в тайна в нашите свръх-изповедни времена, са жените, които приемат донорски яйцеклетки.

Броят им не е малък. През 2013, от около 213,000 цикъла на оплодяване в Америка, малко повече от 10 процента са използвали донорски яйцеклетки (според доклада на Общността за асистирани репродуктивни технологии, SART). А от 63,286 бебета, родени чрез IVF, 9,512, или 15 процента, са от донорски яйцеклетки.

Което не е трудно за разбиране: цикълът на плодовитост на една жена – или нейната липса – често зависи от възрастта на яйцеклетките, а не от нейното тяло. Най-честата причина за безплодие е намаленият резерв от яйцеклетки, което означава, че по-малко яйцеклетки с по-ниско качество, дават и по-малки шансове за създаване на живо и здраво бебе. Оттук и идеята жените под 35 годишна възраст да замразяват яйцеклетките си – тоест да спрат времето точно когато плодовитостта им започва да намалява.

Според статистките от 2013, една жена под 35 години – най-ниската възраст, която се отчита в статистиките – има около 40,1 процента шанс да зачене чрез IVF. За жена над 42 обаче шансът вече е само 4,5. Напротив, за жена на която и да е детеродна възраст, шансът да се зачене при жена, която използва донорски яйцеклетки, е 49,6.

Разбира се, думата „донор“ е просто евфемизъм в повечето случаи. Яйцеклетките често се купуват, освен в случаите, при които дарителките са членове на семейството. За да се избегне класифицирането на яйцеклетките като „органи“ (чиято продажба е незаконна), технически хората купуват донорския цикъл, независимо от това колко яйцеклетки ще се появят в него.

Законите, регулиращи даряването на яйцеклетки, са различни по света. В САЩ този вид дарителство е законно, а донорите могат да остават анонимни. Цената може да достигне 10,000 долара, плюс пътни разходи и заплащане на медицинското обслужване. Прибавете средно още по 12,400 долара за IVF, което, разбира се, трябва да се извърши допълнително, само дето в този случай не получателката, а дарителката е онази, която е стимулирана с хормони, след което се извличат нейните яйцеклетки. В Канада донорската яйцеклетка е законна само ако е безплатна и дарителката е известна. Във Франция дарението трябва да бъде безплатно, а дарителката – анонимна. Френските дарителки се стимулират с около 500-1000 евро лично заплащане, като самата процедура струва допълнителни 4,500 евро. В Австрия, Германия, Италия и Норвегия, даряването на яйцеклетки е забранено от закона.

Но разходите едва ли могат да послужат като обяснение за това защо жените, които използват донорски яйцеклетки, го държат в такава тайна. В края на краищата, заместителската бременност (gestational surrogacy) в САЩ струва между 100,000 и 150,000 долара, докато цената на осиновяването варира между 30,000 и 44,000 долара (и дори повече).

„Ако IVF не беше проработило, вероятно просто щяхме да си осиновим дете“, каза ми по-късно приятелката ми Шерън, повтаряйки онова, което казват много други – за мен необяснимо, тъй като една оплодена донорска яйцеклетка все още съдържа половината от гените на родителите и се износва от майката, докато при осиновяването няма изобщо никаква биологическа връзка.

„Налице е определена стигма. На дарителството на яйцеклетки се гледа с презрение“, казва Марна Гейтлин, основателка и главна мениджърка на Родители чрез дарителство на яйцеклетки (PVED.org) – една НПО, основана през 2008 с цел да се подпомагат и просвещават този вид родители. Тя казва, че хората го наричат „откачено“ или „неестествено“.

„Просто не казват. Не казват никому“, говори тя за родителите. (Да казват на собствените си деца е друга работа: самата тя е майка на син-тийнейджър, който знае, че е роден чрез дарителска яйцеклетка). „Голяма част от родителите-чрез-дарителски-яйцеклетки са също толкова потайни, колкото бяха гей-хората през 1970-те. Ние се опитваме да отстраним тази стигма“.

Но това ще бъде трудно. „Бременността трае само девет месеца, но генетиката е завинаги!!“, писа ми един човек, когато узна, че съм избрала опцията с дарителска яйцеклетка.

След като узна, че дарителката ми е анонимна, друг човек от дарителския комитет писа, за да ми каже, че ще опропастя живота на детето си. За автора на писанието изглеждаше, че да не се знае коя е дарителката е същото като извършване на закрито осиновяване и отричане правото на детето да знае кои са биологичните му родители.

„Някои хора наричат дарителските яйцеклетки половин осиновяване“, обяснява Гейтлин, „но това е неточно“. Първо, казва тя, майката изнася дете, създадено чрез дарителска яйцеклетка. Второ, когато осиновяваме дете, една биологична майка ни избира, но при дарителските яйцеклетки е точно обратното: ние избираме дарителката“.

Лори Готлийб, психотерапевтка от Лос Анджелис, която се е специализирала в областта на въпроси, свързани с възпроизводството, смята, че стигмата около дарителските яйцеклетки е свързана с остаряването. „Хората асоциират донорските яйцеклетки с остаряването повече, отколкото раждането чрез заместител“, казва тя, като отбелязва, че да се избере заместителска бременност може да се наложи на жените на всякаква възраст. Но при дарителските яйцеклетки често става дума за по-възрастни жени. „И оттук нещата стават невероятно осъдителни и натоварени с предразсъдъци: ‚Чакала си прекалено дълго, трябва да се срамуваш, а освен това си прекалено стара‘, мислят си хората“. Тя е научила от опит, че хората по-рядко казват „ами защо просто не си осиновите дете?“ на двойка, която използва заместител. „За нас генетическата връзка стои по-високо от емоционалната“.

Нашият план за оплождане винаги включваше дарителски яйцеклетки като следваща стъпка, ако IVF с мои собствени яйцеклетки не успееше. След като бяхме тествали генетично ембрионите си и установили, че всички бяха хромозомно анормални, може би поради възрастта ми – 43½ – се видяхме принудени да „ескалираме“, както обича да казва Соломон. Но когато започнах да разпространявам идеята сред познатите си, изпитах някои странни реакции.

„Това сигурно ще е първият път, в който няма да знаем коя ще е майката“, пошегува се баща ми с обичайния си лош вкус. „Аз ще съм майката“, искаше ми се да отговоря, но си замълчах.

„Дарителката еврейка ли ще е?“, попита брат ми. Вярно, и двамата мъже в семейството ми са ортодоксални евреи – хора, обсебени от неща като генеалогия и предаване на семейния произход по майчина линия.

Но такива бяха реакциите не само на религиозните хора. Започнах да забелязвам колко обсебени от генетиката са всички – включително и самата аз. „О, това на мама нослето ли е?“, гугуках на бебето на сестра ми, като приписвах очите, устните и брадичката му на съпруга ѝ.

Това обяснява защо хората ценят по-високо [усилията на] някоя двойка, използваща заместител (с техен генетичен материал) в сравнение с жена, която използва донорски яйцеклетки и изнася бебето сама. Освен това то обяснява, при жените, по-голямата популярност на дарителството на сперма, в сравнение с онова на яйцеклетки. Много жени смятат, че ако не използват собствените си яйцеклетки, то „вече може и да осиновят“. Изглежда всички пренебрегват предимствата на носенето на детето в собствената утроба в течение на 40 седмици.

Но те трябва да размислят. Вече е налице солиден корпус от свидетелства, които показват колко дълбока е връзката, която се изгражда между майката и нероденото дете през деветте месеца на бременността. А науката на епигенетиката – при която става дума за това, че околната среда оформя начина, по който се изразява генетичното наследство – твърди, че изграждането на нероденото дете може да окаже влияние върху целия му живот, включително и неща като темперамент и здраве. Учените сравняват епигенетиката с шалтер, който включва или изключва изразяването на гените. Цялостната структура на ДНК не се променя, но влиянието на гените – да.

Някои от влиянията са въпиещи. Чрез неща като недостатъчно хранене или вторично пушене, майчината околна среда по време на бременността може директно да повлияе върху всичко – от теглото на новороденото дете, до бъдещите рискове от сърдечносъдови заболявания. Едно неродено дете, къпещо се в мътните хормони на майчиния стрес, ще има съвсем друго генно изразяване – всъщност, съвсем друг мозък – в сравнение с дете, износено в спокойствие.

Но голяма част от влиянието е не толкова директно изразена. „Налице са доста погрешни представи когато става дума за цялата тази област, пред-рожденото развитие – дори и сред хора, които работят с бебета всеки ден“, казва психиатърът Томас Върни, автор на Тайният живот на нероденото дете (1981), на когото се приписва създаването на областта на пред-рождената и свързана с износването на детето, психология. Върни казва, че „оформянето на връзка и комуникация със сигурност започва през третото тримесечие, а може би и още по-рано“ – и цитира резултатите от множество изследвания в подкрепа на твърдението си.

Едно от класическите изследвания е публикувано в списание Science още през 1980, от работещия в Университета на Северна Каролина психолог Антъни Декаспър, който показва, че неродените деца са очевидно свързани с речта на майките си още преди раждането. За да проведе експеримента си, Декаспър е ползвал помощта на 16 бременни жени, които са записали на магнетофон детски истории, а след това са ги пускали на децата в утробата по няколко пъти на ден. По-късно, вече след раждането, бебетата са можели да „избират“ между различни истории, като са сучели от изкуствена гръд, свързана с аудио-система. Тринадесет от 16-те новородени са избрали историите, които майките са им чели преди това постоянно. В едно по-късно изследване от 1994, Декаспър е открил, че когато майките четяли на децата в утробата си детско стихче, от 33-та до 37-та седмица на бременността, сърдечният им ритъм спадал – признак за успокоение.

Около 2007 невропсихоложката Рут Фелдман от израелския Бар-Илан университет вече е показала, че степента на привързаност между нероденото дете и майката се влияе от нивата на хормона на интимността, окситоцина, измервани в кръвта на майката преди и непосредствено след раждането.

А свидетелствата за връзката между нероденото дете и майката се увеличават. В изследване, публикувано през 2015 в списание PLOS ONE, психоложката Виола Маркс от университета Дънди в Шотландия открива, че когато майките докоснат корема си, неродените деца реагират с повече движения на главата, ръцете и устата; когато майките говорят, бебетата реагират с по-малко движения на главата и ръката. И цялата тази активност е била записана не само в третото тримесечие, но също и през второто, тоест много по-рано, отколкото се е предполагало преди това – макар че реакциите разбира се нарастват с напредването на бременността.

„Някога на майката се е гледало като на съд, проводник на изхранването и отходните материали на зародиша, който живее изолиран от останалия свят“, пишат авторите на изследването. „Но сега ние знаем, че новородените реагират с определено разпознаване на майчиния глас само часове след раждането, което предполага, че зародишът е в състояние да открива стимули в утробата и да оформя спомени за тях“. Вече отдавна много родители са разговаряли и пеели на бебетата си по време на бременността, като са отбелязвали промени в поведението на зародиша, вследствие от това. Днес, след откритията от Дънди, вече изглежда, че е налице реална комуникация.

Всичко това прибавя реален контекст към вече съществуващите йерархии на мисленето във връзка с оплождането и може да послужи за издигане реномето на дарителските яйцеклетки нагоре по стълбата на желаното – поне доколкото съм в състояние да видя самата аз. Разглеждани от такава перспектива (онази на връзките, създавани по време на пред-рожденото развитие), заместителската бременност и осиновяването изведнъж се оказват еквивалентни, от една страна – също както се оказват еквивалентни естественото зачатие и зачеването от дарителски яйцеклетки, от друга. „И какво значение има дали бебето ще се окаже русо и със сини очи“, пита Върни. Дори и ако детето е генетически ваше, „неговата личност може да бъде силно определяна от деветте месеца в утробата“. Периодът на бременността може да има по-силно влияние върху бъдещето на бебето от гените. Износването на бебето означава създаване на мощна връзка.

Разбира се, привързаността е нещо изключително комплексно и тя може да бъде оформена и след раждането. „Важното е как изграждате връзката си с детето, когато имате дете“, казва Готлийб, която сама е използвала дарителска сперма, за да забременее. Според нея пък хората са прекалено загрижени от мисълта как да създадат връзка с нероденото още дете. „Колкото по-спокоен и уверен в себе си е родителят, толкова по-добра връзка ще се изгради“, смята тя,

Нека да го кажа ясно, че самата аз не съм съвсем уверена в кое да вярвам повече: кое ли точно определя силата на връзката – дали това са гените, ранното детство, пред-рождената атмосфера или може би някаква комбинация от трите? Самата аз съм второ от четири деца и абсолютно не приличам на никой от двамата си родители – които са биологически, трябва да отбележа – нито пък приличам особено много на останалите деца в семейството. По-малката ми сестра, висока и хубава, със светла кожа и коса, дори не изглежда като мен, която съм ниска, тъмна и екзотична. И въпреки близостта ни, личностите ни са като ден и нощ: аз съм рисково настроена, осланяща се най-вече на интуицията си, докато тя предпочита подредения живот. Най-малкият ми брат, ултра-ортодоксален равин (под брадата си той прилича на мен), най-много ми прилича по темперамент, хумор и дори телесна конституция. Двамата страдаме дори от едни и същи болести, макар че възгледите ни за живота са конфликтни във всяко мислимо отношение.

Дали майка ми, която е силно склонна към депресии, е била в по-добро състояние на духа, когато е била бременна с мен и брат ми, с шест години разлика? Или може би е била в по-добро състояние след бременността? И дали ние двамата сме генетически по-добре подготвени за справяне с трудностите в живота от двете ни сестри? А може би всичко е въпрос на свободна воля: във всеки случай брат ми и аз се справихме по-добре с проблемите, идещи от катастрофалния брак на родителите ни (които се разведоха след 29 години на студена война, когато бях на 23).

Разказвам всичко това само за да покажа, че биологическите родители не се оказаха за мен чак толкова страхотен късмет. Аз съм последната, която ще започне да съди хората за техните избори и решения, когато става дума за нещо толкова сложно като добиването на дете. Въпреки че представям собствения си път толкова публично, аз смятам, че такива решения са нещо лично, и че всеки избор – включително и онзи за живот без деца – може да доведе до удовлетворение.

Вижте, ако дарителските яйцеклетки не бяха проработили при нас, Соломон и аз сигурно щяхме да осиновим дете: бяхме готови да направим всичко, за да създадем семейството, което желаем. И съм сигурна, че щях да се чувствам като Беки Фосет, основателката и президентка на Helpusadopt.org, която е осиновила две деца след като всичките ѝ опити за зачеване са пропаднали. „Щом само имате бебе, вие сте майка, точка. Няма значение как сте стигнали дотам“.

И все пак усещането за това как дарителската яйцеклетка растеше вътре в мен е преживяване, което не бих заменила за нищо. Ако в началото все още се бях притеснявала от мисълта, че може би ще изпитвам усещането, че това бебе не е мое, то по средата на второто тримесечие, при първите признаци на живот, последвани от по-силни движения на бебето в утробата ми, вече се чувствах влюбена. Не можех да не изпадам в умиление пред движенията на бебето си, когато съпругът ми нежно докосваше стомаха ми и говореше за това как е минал денят му или свиреше джаз на китарата си. Чудех се дали бебето може да долови мислите ми, защото бях уверена, че е така. „Да, знам че си жадничко, ей сега ще пийна малко вода“, казвах му на глас. Или: „тази музика е прекалено шумна за теб, разбираш ли“. Пошляпвах стомаха си по време на концерта на Били Джоел, с надежда да му предам някое и друго влияние от света на поп-музиката, преди баща му да е направил от него още един джаз-фанатик, което би ме оставило сама срещу двама.

Ние се обвързвахме в едно цяло, и тримата, в продължение на поне половината от онези девет месеца. Ето защо не се учудих ни най-малко, когато най-после малката се роди, че не можехме да я възприемаме като нищо друго освен наша. И ето, тя най-после пристигна, малката Лили – един ритащ, прекрасен малък живот, който беше израствал вътре в мен през последните 40 седмици. И когато я поднесоха към голата ми гръд, а баща ѝ положи топлата си ръка върху костеливото ѝ гръбче, тя веднага се успокои, сред своето – нашето – семейство.

Източник

Ейми Клайн

Ейми Клайн е американска журналистка и авторка на собствен „дневник на плодовитостта [и майчинството]“ в The New York Times. Нейни статии се публикуват редовно в издания като Los AngelesTimes, Salon и Slate

Посетители: 59

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Vivian писа Още
    Сигурно имате предвид... преди 8 часа
  • Л. Стефанов писа Още
    Две знакови гледки в... преди 2 дни
  • Иван Митев писа Още
    Ситуацията в Република... преди 3 дни
  • Иван Младенов писа Още
    Здравейте,
    всъщност,... преди 6 дни
  • деду Въсу писа Още
    поздравления... шапка... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Може в Източна Европа да... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Въпроса с истината за... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    "Кръчмарски... преди 1 седмица
  • Севда Маринова писа Още
    Религията създава... преди 1 седмица
  • Валентина Минчева, журналист, писа Още
    Безпощадно, талантливо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Разбира се, никой не ми е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напудрен глупак, който... преди 2 седмици
  • Димитър Венков писа Още
    Я да видим познанията на... преди 2 седмици
  • Митко Генов писа Още
    Блестящ познавач,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Бих искал да попитам кой... преди 2 седмици
  • Славимир Генчев писа Още
    Много от т. нар. десни... преди 2 седмици
  • Дора Апостолова писа Още
    Типични разсъждения на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря на Златко за... преди 2 седмици
  • Дамян Цоневски писа Още
    Силно тенденциозна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Човек трябва да е сляп,... преди 2 седмици
  • Йордан Нихризов писа Още
    Един кратък анализ на... преди 2 седмици
  • Тодор писа Още
    Хубава статия. Няма... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Набързо откъм фейсбук...... преди 2 седмици
  • галка писа Още
    Хората са жестоки със... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Четох внимателно текста,... преди 3 седмици