От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 01 Susan Sontag

 

(Интервю на Сюзън Зонтаг за американското списание Boston Review, 1975)

Джофри Мовиус: В едно от скорошните си есета върху фотографията от The New York Review of Books, вие пишете, че „никое произведение на творческата литература не може да притежава същата автентичност като някой документ“, и че „в Америка е налице ненавистно недоверие срещу всичко, което изглежда литературно“. Смятате ли, че творческата литература си отива? Отива ли си печатното слово?

Сюзън Зонтаг: Писателите на белетристика се чувстват силно изнервени от проблема за достоверността. Мнозина не се чувстват удобно [при мисълта] да пишат чиста фикция и се опитват да придадат на белетристиката характер на документална проза. Пресен пример за това е Животът ми като мъж от Филип Рот – книга, която се състои от три новели: първите две са нарочно написани в първо лице от разказвача на третата. Че един документ за собствения характер и преживявания на писателя изглежда така, сякаш притежава повече авторитет от измислената фикция е може би нещо далеч по-разпространено в тази страна, отколкото по други места и отразява триумфа на психологическите начини на разглеждане на всичко. Имам приятели, които ми казват, че единствените книги от автори на белетристика, които ги интересуват, са техните писма и дневници.

Мовиус: Мислите ли, че това се случа, защото хората изпитват нужда да се докоснат до миналото – тяхното собствено или онова на други хора?

Зонтаг: Мисля, че то по-скоро е свързано с тяхната липса на реална връзка с миналото, отколкото с интерес към него. Много хора не вярват, че човек може да напише някакво реално изложение на света или обществото, а само на самия/самата себе си – „как виждам нещата“. Те приемат, че онова, което писателите правят, е да дават свидетелства, ако ли не изповеди, а едно произведение се отнася до това как виждате света и как вписвате себе си в неговия порядък. От белетристиката се очаква да бъде „истинна“. Като фотографиите.


Small Ad GF 1

Мовиус: Благодетелят и Смъртоносен набор [Death Kit] не са автобиографични.

Зонтаг: В моите две новели измисленият материал е по-убедителен от автобиографичния. Някои от по-новите ми истории, като „Проект за пътуване до Китай“ от априлския брой на Atlantic Monthly, действително се основават на собствения ми живот. Но никога не съм искала да кажа, че вкусът към лични свидетелства и изповеди, реални и фиктивни, е основният, който движи читателите и амбициозните писатели. Вкусът към футурология, към предсказания, е от също толкова голямо значение. Но този вкус потвърждава също нереалността на реалното историческо минало. Някои романи, поставени в миналото, като творчеството на Томас Пинчън, всъщност са творби на научната фантастика.

Мовиус: Вашият контраст между автобиографичните и научнофантастичните писатели ми напомня за един пасаж от едно от есетата в New York Review, в което пишете, че някои фотографи представят себе си като учени, а други – като моралисти. Учените „правят инвентар на света“, докато моралистите „се концентрират върху трудните случаи“. Върху какъв вид случаи според вас би трябвало да се концентрират моралистите-фотографи в наше време?

Зонтаг: Не обичам да давам предписания за това какво би трябвало да вършат хората, тъй като се надявам, че те винаги ще вършат много различни неща. Основните интереси на фотографа като моралист винаги са били войната, бедността, природните катастрофи, злополуките. Изобщо, нещастията и разлагането. Когато фотожурналистите кажат, че „не е имало нищо за фотографиране“, това обикновено означава, че не е имало нищо ужасно за фотографиране.

Мовиус: А учените?

Зонтаг: Предполагам, че главната традиция във фотографията е онази, която предполага, че всичко може да бъде интересно, ако го заснемете. Тя се състои в откриване на красота – една красота, която може да съществува навсякъде, но се очаква най-вече в случайното и баналното. Фотографията приравнява представите за „красиво“ и „интересно“. Тя е начин за естетизиране на целия свят.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Мовиус: Защо решихте да пишете за фотографията?

Зонтаг: Защото имах опит с обсебеността от фотографиите. И понеже буквално всички важни естетически, морални и политически проблеми – въпросът за самата „модерност“ и за „модернисткия“ вкус – се разиграват в сравнително кратката история на фотографията. Уилям К. Айвинс е наричал фотографията най-важното изобретение от времето на печатната преса насам. Що се отнася до еволюцията на чувствителността, изобретяването на камерата вероятно е от още по-голяма важност. Разбира се, най-вече начините, по които фотографията се прилага в нашата култура, в консумеристкото общество, са онези, която я правят толкова интересна и мощна. В Китайската народна република хората [все още] не гледат „фотографски“. Китайците се фотографират едни други или правят снимки на известни места и паметници, също като нас. Но те са смаяни от гледката на чужденеца, който ще хукне да прави снимка на някоя стара, разнебитена, с олющена боя, врата на селска къща. Те не притежават нашата представа за „картинното“. Не разбират фотографията като метод за усвояване или трансформиране на реалността – парче по парче – което отрича самата възможност за съществуване на неподходящи или незаслужаващи внимание теми. Както се казва в една настояща реклама за [фотокамерата] Polaroid SX-70: „Тя няма да ви остави на мира. Внезапно ще виждате снимка във всичко, което погледнете“.

Мовиус: Как фотографията променя света?

Зонтаг: Като ни дава достъп до огромно количество преживявания, които „обикновено“ не са наши преживявания. И като прави подбор на преживяванията, който е много тенденциозен, идеологически. Макар и да изглежда, че няма нещо, което фотографията да не може да погълне, всяко нещо, което не може да бъде фотографирано, става по-малко важно. Идеята на Малро за музей-без-стени е идея за последиците от фотографията: начинът, по който днес гледаме картините и скулптурите е определян от фотографиите. Не само че познаваме света на изкуството, историята на изкуството, най-вече чрез фотографии, но вече ги познаваме и по начин, по който никой не би могъл да ги познава преди. Когато преди няколко месеца за пръв път бях в Орвието, прекарах цели часове в разглеждане на фасадата на катедралата; но едва когато седмица по-късно си купих книга за катедралата, аз я видях реално, в модерния смисъл на виждането. Фотографиите ми помогнаха да я видя по начин, по който „невъоръженото“ ми око никога не би могло да види „реалната“ катедрала.

Мовиус: Това показва как е възможно фотографията буквално да създаде цял начин на виждане.

Зонтаг: Фотографиите превръщат произведенията на изкуството в единици информация. Правят го като правят частите и цялото еквивалентни. Когато бях в Орвието можех да видя цялата фасада, ако се оттеглех на достатъчно разстояние, но тогава пък не можех да видя детайлите. От друга страна, можех да отида достатъчно близо и да разгледам детайлите на всичко, което не се намираше по-високо от, да кажем, два метра и половина, но тогава пък нямаше начин окото ми да обхване цялото. Камерата издига фрагмента на привилегирована позиция. Както посочва Малро, една фотография може да покаже част от скулптура – глава, ръка – която сама по себе си изглежда превъзходно, а това пък може да бъде репродуцирано заедно с друг обект, който може и да е десет пъти по-голям, но, във формата на книгата, заема същото количество място. По този начин фотографията унищожава нашето усещане за мащаб.

Освен това тя върши странни неща с усещането ни за време. Никога преди в човешката история хората не са имали представа от това как са изглеждали като деца. Богатите може и да са поръчвали портрети на децата си, но конвенциите на портретната живопис от Ренесанса до деветнадесети век са били изцяло определяни от представите за класа и не са давали на хората особено точна представа за това как са изглеждали.

Мовиус: Понякога портретът може да представя нечие чуждо тяло с вашата глава върху него.

Зонтаг: Точно така. А огромното мнозинство хора, онези, които не са могли да си позволят да поръчат картина, не са имали записи на начините, по които са изглеждали като деца. Днес всички ние имаме снимки, на които можем да видим как сме изглеждали на шест години, с лица, които вече са подсказвали какви ще станат по-късно. Имаме подобна информация и за родителите и бабите и дядовците си. И в тези фотографии има много проницателност; те ви карат да разбирате, че тези хора някога са били деца. Да бъдеш в състояние да видиш себе си и родителите си като деца е преживяване, уникално за нашето време. Камерата е дала на хората едно ново и по същество патетично отношение към самите себе си, към физическия си вид, към остаряването, към собствената смъртност. Това е вид патос, който никога не е съществувал преди.

Мовиус: Но в това, което казвате, име нещо, което противоречи на идеята, че фотографията ни дистанцира от историческите събития. От колонката на Антъни Луис от тазсутрешния New York Times си записах следния цитат от Александър Удсайд, специалист по китайско-виетнамски изследвания в Харвард. Той казва: „Виетнам вероятно е един от най-чистите примери в съвременния свят за зависимо от историята, обсебено от историята общество… САЩ пък вероятно е най-чистият пример за общество, което вечно се опитва да отмени историята, да избегне мисленето по исторически начини, да обвърже динамизма с една предварително планирана амнезия“. Направи ми впечатление, че в есетата си вие също твърдите за Америка, че ние сме лишени от корени – че не притежаваме миналото си. Може би в запазването на фотографии се крие някакъв импулс за спасение [от това].

Зонтаг: Контрастът между Америка и Виетнам не би могъл да бъде по-впечатляващ. В Пътуване до Ханой, кратката книга, която написах след първото си пътуване до Северен Виетнам, през 1968, описах колко силно впечатлена бях от северновиетнамския вкус към правене на исторически връзки и аналогии, колкото и груби или опростени да ги намираме ние. Когато говореха за американската агресия, виетнамците обикновено цитираха нещо, което са извършили французите или дори неща, които са се случили п време на хилядите години на нападения откъм Китай. Виетнамците поставят себе си в един исторически континуум. А този континуум съдържа повторения. Американците, ако изобщо мислят за миналото, не се интересуват от повторенията. Основни събития като Американската революция, Гражданската война, Голямата депресия, се разглеждат като уникални, извънредни и прекъснати. Това е едно различно отношение към опита: тук няма усещане за повторение. Американците имат напълно линеарно усещане за история – доколкото изобщо имат някакво.

Мовиус: И каква е ролята на фотографиите във всичко това?

Зонтаг: Принципното американско отношение към миналото е да не се грижим прекалено много за него. Миналото спъва действията, отнема енергия. То е бреме, понеже модифицира или противоречи на оптимизма. Ако фотографиите са нашата връзка с миналото, то тя е една много особена, крехка, сантиментална връзка. Правите снимка преди да разрушите нещо. Фотографията е неговото следсмъртно съществуване.

Мовиус: Защо мислите, че американците възприемат миналото като бреме?

Зонтаг: Защото, за разлика от Виетнам, това не е „реална“ страна, а конструирана, пожелана, мета-страна. Повечето американци са деца или внуци на емигранти, чието решение да дойдат тук, преди всичко друго, е имало много общо с желанието да се разделят със загубите си. Ако емигрантите са запазвали някаква връзка със страната, от която са произхождали, то тя е била много избирателна. Основният импулс е бил да се забрави. Веднъж попитах майката на баща ми, която умря, когато бях на седем, откъде е дошла. Тя каза, „Европа“. Дори на шест години аз знаех, че това не е много добър отговор. Казах ѝ, „Но къде [в Европа], бабо?“ А тя отговори, натъртено, „Европа“. Така и до днес не знам от коя точно европейска страна са дошли баба и дядо ми по бащина линия. Но имам техни снимки, които ценя, които са като мистериозни символи на всичко, което не знам за тях.

Мовиус: Описвате фотографиите като силни, управляеми, дискретни, „спретнати“ отрязъци от време. Мислите ли, че запазваме отделния кадър по-лесно от серията движещи се картини?

Зонтаг: Да.

Мовиус: Защо мислите, че запомняме отделната фотография по-добре?

Зонтаг: Мисля, че това е свързано с естеството на визуалната памет. Не само че си спомням фотографиите по-добре от движещите се картини. Но дори и онова, което запомням от даден филм, се свежда в края на краищата до антология от отделни образи. Мога да си припомня историята, отделни диалози, ритъма. Но онова, което запомням визуално, са избрани моменти, които на практика съм свела до неподвижни образи. Същото важи и за собствените ни животи. Всеки спомен от детството или от всяко време, което не се намира в непосредственото настояще, е като отделна фотография, а не толкова като филмова лента. А фотографията въплъщава именно този начин на гледане и запомняне.

Мовиус: „Фотографски“ ли виждате [нещата]?

Зонтаг: Разбира се.

Мовиус: Правите ли [сама] снимки?

Зонтаг: Не притежавам камера. Луда съм по фотографии, но не искам да ги правя.

Мовиус: Защо?

Зонтаг: Може би наистина бих могла да се пристрастя, да стана зависима.

Мовиус: Лошо ли би било това? Би ли означавало, че човек става от писател нещо друго?

Зонтаг: Действително мисля, че ориентацията на фотографа се намира в отношение на конкуренция към начина, по който гледа на нещата писателят.

Мовиус: В какъв смисъл те са различни?

Зонтаг: Писателите задават повече въпроси. Трудно е за писателя да изхожда от предпоставката, че всичко може да бъде интересно. Много хора преживяват животите си, сякаш са имали камери. Но макар да го виждат, те не могат да го кажат. Когато разказват за интересно събитие, разказите им обикновено се свеждат до твърдението „Бих искал да бях имал при себе си камерата“. Има нещо като общ срив в разказваческите способности и само малко хора вече разказват истории.

Мовиус: Мислите ли, че този срив съвпада случайно по време с възхода на фотографията, или смятате, че между тези неща има директна причинно-следствена връзка?

Зонтаг: Разказването е линеарно. Фотографията е антилинеарна. Днес хората имат много силно развито чувство за процес и преходност, но вече не разбират какво точно съставлява едно начало, среда и край. Финалите и заключенията са дискредитирани. Всеки наратив, като всяка психотерапия, изглежда потенциално нескончаем. Така че всеки край изглежда произволен и става някак стеснителен, а формата на разбиране, при която ние се чувстваме комфортно, е когато нещата се третират като части от нещо по-голямо, потенциално безкрайно. Мисля, че тази чувствителност е свързана с липсата на усещане за история, за което вече говорихме. Удивена и обезкуражена съм от изключително субективното разбиране за света, което имат повечето хора, при което те свеждат всичко до собствените си грижи и ангажименти. Но пък, отново, може би всичко това е специфично американско.

Мовиус: Всичко това се отнася също и до нежеланието ви да разчитате принципно на собствения опит в белетристиката си.

Зонтаг: Да пиша основно за самата себе си ми изглежда като доста заобиколен път към онова, за което искам да пиша. Макар че развитието ми като писателка е по посока към повече свобода с „Аз“-а, и повече използване на личен опит, никога не съм била особено убедена, че личните ми вкусове, щастия и нещастия са от особено образцов характер. Животът ми е моята столица, столицата на моето въображение. Но обичам да колонизирам.

Мовиус: Осъзнавате ли тези въпроси когато пишете?

Зонтаг: Ни най-малко, когато пиша. Когато говоря за писането, да. Писането е мистериозна дейност. Човек трябва да се намира на различни нива на концептуализиране и реализация, в състояние на изключителна будност и съзнателност, но също и в състояние на голяма наивност и невежество. И макар че това най-вероятно важи за практиката на всяко изкуство, то може би е още по-вярно по отношение на писането, защото писателят – за разлика от художника или композитора – работи със средство, което човек използва през цялото време, през целия си живот. Кафка казва: „Разговорът отнема важността, сериозността, истинността на всичко, което мисля“. Склонна съм да мисля, че повечето писатели се отнасят подозрително към разговорите, към онова, което излиза на повърхността при обичайните използвания на езика. Хората се справят с това по различни начини. Някои почти не говорят. Други играят игри на прикривания и декларации, както без съмнение го правя аз сега. Човек просто може да разкрие само определена част от нещата. За всяко себе-разкриване трябва да има и по едно себе-прикриване. Доживотният ангажимент с писането включва някакъв баланс между тези несъвместими потребности. И все пак аз мисля, че моделът [на разбиране] на писането като себе-изразяване е прекалено груб. Ако смятах, че онова, което върша докато пиша, е да се изразявам, отдавна да съм захвърлила пишещата си машина. Това не е нещо, с което може да се живее. Писането е много по-сложна дейност.

Мовиус: Не ни ли довежда всичко това до вашата двойственост по адрес на фотографията? Вие сте запленена от нея, но заедно с това я намирате и опасно проста.

Зонтаг: Не мисля, че проблемът с фотографията е в това, че е прекалено проста, а по-скоро в това, че е прекалено властен начин на гледане. Нейният баланс между това да „присъстваш“ и да „отсъстваш“ е прекалено лесен, когато бъде обобщен като поведение – каквато тя е днес в нашата култура. Но аз не съм против простотата като такава. Има диалектически обмен между простотата и сложността, също като онзи между себе-разкриването и себе-прикриването. Най-първата истина е, че всяка ситуация е изключително сложна и че, следователно, всичко, за което човек мисли, става още по-сложно. Основната грешка, която хората правят когато мислят за нещо – било то историческо събитие или някакво събитие от личните им животи – е че просто не виждат колко сложно е то. Втората истина е, че човек не може да изживее всички сложности, които долавя, и че, за да може да се действа интелигентно, почтено, ефективно и състрадателно, е нужна голяма доза опростяване. Така че има моменти, в които човек трябва да забрави – потисне, надмине – сложните усещания, които има.

Юни 1975

Източник

Сюзън Зонтаг (1933 – 2004) е американска писателка, режисьорка, философка, преподавателка и политическа активистка. Тя пише предимно есета, но публикува и романи; първата си голяма творба, есето „Бележки за ‚Камп‘, публикува през 1964 г. Сред най-известните ѝ творби са критическите „Срещу интерпретацията“ (1966), „Стилове на радикалната воля“ (1968), „За фотографията“ (1977) и „Болестта като метафора“ (1978), както и художествените „Начинът, по който живеем сега“ (1986), „Вулканичният любовник“ (1992) и „В Америка“ (1999).


Pin It

Прочетете още...