От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Азиатският Изток прочее бе дал на Византия средствата на материалното ѝ могъщество, а предимно в същия Изток тя черпеше и духовни сили. И с това се обяснява голямият примес от азиатски елементи в нейната култура, който требваше да се увеличава, колкото по-вече последната биваше принудена да търси все по-нови и съвършени средства за самозащита и колкото по-вече наследството на древността се оказваше недостатъчно да запълни потребите на едно по-друго време. Бавното ориентализиране на Византия[1] още по-вече я отчуждаваше от индогерманския запад, но даже и в тоя случай тя оставаше вярна на късноримската традиция. Защото пътят към Изток бе поет решително още от Диоклетиана, който бе разбрал, че едничко там ще намери основите и учрежденията, що би предали на римския държавен колос тъй нужната му сила и вътрешно равновесие.

Серия „Класическа българска есеистика“

Духът на отрицание у българина от Найден Шейтанов

Оптимистична теория за нашия народ от Иван Хаджийски

Превъплъщенията на Бай Ганя от Боян Пенев

Сексуалната философия на българина от Найден Шейтанов

Изток или Запад от Янко Янев

Психология на българина от Константин Гълъбов

Българската интелигенция от Д-р Кръстю Кръстев

Български светоглед от Найден Шейтанов

Нашата интелигенция от Боян Пенев

Национално съзнание от Спиридон Казанджиев

Психология на Априлското въстание от Иван Хаджийски

Народностно обособяване на българската култура от Атанас Илиев

Половата свитост на българина като основа на неговия характер от Стефан Гидиков

Поп Богомил и Свети Иван Рилски от Петър Мутафчиев

За културната криза у нас от Петър Мутафчиев

Изток и Запад в европейското средновековие от Петър Мутафчиев

Проблемата за психологията на съвременните българи от Атанас Илиев

Но не бе само Изток, дето Византия намираше елементите на своята мощ. Когато по-късно, в VIII в., възстанови авторитета си в балканските земи, тя се сблъска там в областта на социалните отношения с нещо ново, на което славяните, вече заседнали в тия земи, упорито държаха и с което я превъзхождаха Това бе течното общество от свободни земеделци. Некогашните земевладелски отношения, които те при нашествието си бяха помели, вече не можеха да бъдат възстановени.[2] А затвърдена веднъж в балканските провинции тая нова социално-стопанска форма, чрез масови мирни преселения, се разпространи и на Изток, в Мала Азия, чиито полета поради това също промениха своя вид. През епохата следователно, когато в латинския Запад класата на свободното и стопански независимо селячество вече изчезваше, на византийския Изток тя се възземаше за нова историческа мисия. И пълен упадък за Византия настъпи чак тогава, когато тя – загубила поради арабското завоевание част от своето търговско-индустриално могъщество, – видя след това отново да погива тая класа от свободни селяни и за втори път да се навдига едрото земевладение.

Некои историци, които се спират над тоя последен момент от историческото ѝ развитие, с готови да видят в него отношенията на феодализма.[3] Същият възглед понякога прозира и в преценката на съответните явления от българската история.[4] – Нищо по-погрешно от това. Феодализмът, чиято същност бе съединението на политическата власт с земевладението, вътрешно не се създаде никога във Византийските земи.[5] В това именно лежи едно от най-голямите различия между Византия и държавите, намиращи се под знака на нейната култура, от една страна, и Запада от друга. Едри земевладелци тук малко или много имаше във Всички времена; в епохата на упадъка те, като черковни или светски магнати, владееха почти всичката земя, но феодали те не бяха, защото с политически суверенитет над земите си те не разполагаха. Отделни силни люде използваха вътрешни неуредици или външни затруднения, за да се обявят за политически владетели на малки или голями области, но феодали те също тъй не бяха, защото основа на тяхната власт не бе земевладението. Тук липсваше при това тази сложна система на сюзеренство и васалитет, която тъй добре характеризираше феодалните отношения на Запад.[6] Във Византия към края на нейната история се бяха създали по отделно социалният и политическият елементи на феодализма, но тяхното съединение и, следователно, същинския феодализъм тя не видя, а неговото право винаги ѝ остана безкрайно чуждо.[7]

Особената картина, каквато представяше европейският източен свет, е причина за много превратни схващания и преценки. – Дълго време се държеше, пък и сега не е съвсем изоставен възгледът, който обвинява византийския живот в неподвижност, а византийската култура в пълно безплодие. В тоя възглед има нещо само наполовина вярно. – във Византия не виждаме наистина това буйно и разностранно развитие, което се наблюдава в средновековната история на Запад, но тук, у нея, то не бе и тъй необходимо, както там, Западното средновековие започна с хаоса, предизвикан от рушенето на старата цивилизация, при което взелите връх необуздани сили на новото имаха да водят упорита борба, за да надделеят и да създадат по тоя начин възможностите и условията за един нов разцвет на мирното човешко творчество. В тая борба те се обезсилваха взаимно или изглаждаха, заедно с това първоначалният хаос се улегваше, но неукротените окончателно стихии из дълбините му не преставаха да го раздрусват и да произвеждат най-разнообразни промени върху неговата повърхност. Поради това и голямата пъстрота на явленията, които там се сменяха. Византия в тоя хаос никога не падна и за това ней бяха спестени усилията за освобождението от него. В нея винаги имаше една крепка власт, която пазеше реда и обуздаваше анархията. Двете начала, светско и духовно, които на Запад бяха възникнали независимо едно от друго и не можеха тъй лесно да се примирят, в нея бяха се развили едно от друго и за това случайните им конфликти немаха никакви съдбоносни последици. До епохата на Ренесанса, който тури край на западното средновековие, тя остана най-културната страна в света. Един ренесанс в такъв смисъл тя не можеше да преживее, защото старината тук никога не бе падала в продължителна и пълна забрава. Римското право, чието възраждане създаде на Запад такъв преврат в гражданските и политически отношения, – във Византия почти винаги се ползваше с безспорен авторитет. Преходът от натуралното стопанство към паричното, с което за Запада се отвори една нова епоха, за Византия на можеше да бъде никаква проблема, тъй като паричната разменна форма тук винаги съществуваше. Вътрешното освобождение на човека, постигнато на Запад, с цената на толкова усилия и жертви, тук оставаше един не особено остър въпрос, понеже религията, която владееше там напълно човешкото съзнание, тук се изразяваше главно в спазване на външностите и сухите догми и защото един наистина византийски опортюнизъм отдавна бе направил възможно съжителството на евангелските догми с омировските или хезиодовски теогонични представи и с пропитата от езически мистицизъм философия на Платона. И днес демоничните фигури на мнозина от представителите на италианския Ренесанс будят изумление с необузданите си пориви и страсти, с многостранните си интереси и с неподаващия се на никакви ограничения морал. Рядкост са обаче тия, които знаят, че византийската история е изпъстрена с такива характери и че, преди да се роди в Италия, човекът на Ренесанса отдавна живееше във Византия, дето още в XI в. срещаме например един Михаил Псел, юрист, философ, историк, политик, теолог и медик, и, едно след друго или в едно и също време – адвокат и професор, калугер и дворцов интригант[8].

Византия бе достигнала следователно тая степен на цивилизация, при която животът на обществата тече равно, постигайки чрез незабелязано вътрешно преобразуване това, на което е способен. В нея всяко време носеше и разрешаваше своите малки или голями задачи и промените се извършваха, без да избиват силно на повърхността на нейния живот или да разклащат основите му. Гражданските институции на Византия, нейното право, военната и административна организации не оставаха едни и същи. Социалната ѝ структура – също. Византийското общество преживя глухата борба между поземлените магнати и дребната селска маса и когато последната бе изтласкана от сетните си позиции, то видя в метежите на Зилотите да се навдигат през XIV в. вълните на едно социално движение, чиито последици днес никой не би могъл да отгатне, тъй като турското завоевание тури край на всичко.


Small Ad GF 1

Малко по друг е въпросът за безплодието на византийския живот. – Духовното богатство, с което Западът влезе в новото време и което му позволи да развърне тъй много сили, бе на разположението на Византия векове под ред, но въпреки това тя не създаде от него никакви нови ценности. Тя приличаше на един грамаден музей, дето времената и цивилизациите, които бе наследила, бяха оставили своите съкровища, но всички тия реликви стояха там като надгробни паметници, които тя благочестиво пазеше, снимаше от тях мъртви копия, без да почувства духът, който бе ги вдъхновявал, без да бъде в състояние да се зарази от творческия пламък, който продължаваше да тлее в тях и сама да стане способна за самостойно творчество. Всичко това е вярно, но в него не се съдържа самата истина. Право е, че нито в областта на науката, нито в тая на художествената литература Византия не създаде нищо, което да преживее вековете. Но, когато се изтъква всичко това, не требва да се забравя, че тя не живееше вън от своето време и че духовното блуждение на средновековния човек можеше да намери на край само едно убежище – християнството. То не бе изпълнило още своята културно-просветна роля и тогавашният ум, неспособен да се проникне напълно от истините на една свободна философия, недостатъчно закрепнал и смел, за да поеме сам тъмните пътища към върховете на познанието, – се възвръщаше винаги към него, като към извор и край на всека мъдрост. При тази възраст на човечеството образоваността можеше да обогати само формално ума, да развие в него диалектичната способност. И в това отношение образованите византийци бяха останали наистина ненадминати. В тънките теологични спорове и в дипломатическото изкуство, дето именно тия способности им бяха най-необходими, те превъзхождаха всички свои съвременници, които – безразлично дали живееха на Изток или на Запад – си оставаха безпомощни варвари. Тази степен на развитието подготвя човешкия ум за момента, когато той би се почувствал достатъчно силен, за да се освободи от авторитета. Тъй узрял се показа той едва в края на средновековието, когато Византия вече не съществуваше. А какво би направила тя, ако съдбата не бе тъй корава към нея, показва факта, дето тя предаде на Запада не само съкровищата на древността, които едничка бе запазила, но и първите учители на Възраждането. И при все това тази византийска култура не бе тъй безплодна, както се мисли. Там, дето преданието или пък самото християнство не се проявяваха като сдържащи сили, тя създаде творения, некои от които и до днес не с надминати. Най-велики паметници на средновековната архитектура остават не готическите катедрали в Кьолн и Милано, нито романските домове на Шпайер, Трир и Майнц, а цариградската света София. Живописта на ранния Ренесанс в Италия представляваше развитие не на западноевропейското изкуство и непосредствените предшественици на Джото бяха неизвестните византийски майстори от XI и XII векове.

Но, когато се разисква върху развитието или неподвижността в историческия живот на дадени общества и за ценностите, които една култура е създала или не, и от това гледище се присъжда нейната продуктивност или безплодие, никога заключенията не требва да се правят без оглед на възможностите за спокойно творчество, с които тя е разполагала. Това условие Византия в противоположност на Запада никога не доби. През течение на средновековието тоя последният никога не се видя застрашен от вън тъй, както Византия. Нейният дългогодишен живот бе непрекъсната борба с врагове, които заплашваха цялата сложност на нейната култура и не веднъж превръщаха в пепелища най-цветущите ѝ провинции: тук се сменяха готи, хуни, авари, славяни, българи, араби, маджари и руси, а след тях – печенеги, кумани, татари, нормани, латинци и турци. По-малко или по-вече на същите изпитания бяха изложени всички държави на европейския Изток. Нему бе се паднала незавидната и тежка участ да образува бариерата срещу опустошителните пороища от варвари, които Азия непрекъснато изсипваше. Благодарение на тоя заслон Западът можеше спокойно да се предаде на едно истинско творчество, но за това пък непрестанната опасност и вечната война не позволиха на европейския Изток да развърне и част от силите си, за да постигне това, на което бе способен: една голяма задача за него бе дори да запази съществуващото. И, понеже говорим за Византия, ако на най-малко промени бяха изложени общите форми на нейния живот – то бе не само защото сдържащото начало на традицията тук се проявяваше най-силно, но и защото в тия изпитани форми и отношения византийското общество виждаше залога за съхранението си и чувстваше, че не може да се отрече от тях, без да предизвика кризис, който при постоянната външна опасност би заплашил самото му съществуване. И за това, дори и когато времето внасяше ново съдържание в тях, те продължаваха да се държат и възпитаният в опортюнизъм византийски ум винаги намираше възможност чрез компромис да изглади несъответствията. Това примирение на старо с ново и постоянното приспособяване на едното към другото требваше да стане основният мотив във Византийската история. И, само следствие от една необходимост, то бе, което не позволяваше на противоположности да се развият и изострят, което предупреждаваше стълкновенията; то ѝ предаде тая външна монотонност, която е най-много пречила и още пречи да се разбере нейното вътрешно, подвижно съдържание.

Своите най-добри сили и най-голями умове Византия требваше да привлича на служба за самозапазването си и за това пълководци и държавници тя създаде повече от когото и да било друг. Полето на мирното културно творчество обаче тя обикновено бе принудена да предоставя на посредственостите. И те вършеха, каквото можеха: пазеха ценностите, които не бяха в състояние да разработят и умножат. Но нима това само по себе си не бе една огромна историческа заслуга? И не показва ли то с какви голями запаси от енергия и широки интереси разполагаше това общество, което в една тъй сурова и мрачна епоха използваше редките години на затишие и покой, за да отдаде заслужена почит на занятията, що даваха храна на духа? – Когато се говори за средновековния Изток, той требва да се сравнява само с съвременния му западен свет. А кой може да посочи там хора от типа на един Ив. Кантакузин напр., който еднакво сръчно държеше перото и меча, или пък на нашия цар Симеон, който, когато нямаше кого да надвива, пишеше книги, за да си почива?

                                                               * * *           

Върху интересния въпрос за влиянието на византийската култура над съвременният ѝ Запад аз на мога сега да се спирам. Достатъчно е само да спомена, че не веднъж тоя последният намираше у нея готови решенията, които сам търсеше, a некои негови земи, особено Южна Италия и Венеция дълго време се намираха под трайното ѝ въздействие. Народите обаче, които образуваха същинския византийски свет, бяха тия, които тя бе приобщила към себе си чрез православието – балканските и източните славяни.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това положително и добро, което те ѝ дължаха, е твърде известно, за да има нужда да се занимаваме с него. По-важно би било да се изтъкне с неколко думи другото.

Най-близки съседи на Византия и най-силно изложени на нейното влияние бяхме ние, българите. И за това нашето средновековие в културно-историческо отношение представяше непрекъсната борба на началата, присъщи на нашия бит, и тия, застъпвани от Византия. В тоя основен факт намира обяснение цялата ни средновековна съдба, тъй странно прошарена с трескаво-бързи подеми и главоломни падения. По силата на историческия закон, според който една по-съвършена култура винаги си подчинява по-неразвитата, въздействието на Византия над нас бе спонтанно и непреодолимо. Но независимо от това ние бяхме принудени да правим и съзнателни заемки. По тази причина държавен строй, черковна организация, образованост и мироглед, всичко това, изникнало първоначално из българска почва и с задачата да служи на нацията и нейната държава, се превръщаше накрай във Византийско и, следователно, насочваше се против своята същност. Както Преслав, тъй и Търново, се създаваха като национални средища, за да свършат като разсадници на византинизма. Българските царе се издигаха като представители на исторически стремежи, основно противоположни на тия, които Византия застъпваше, но накрай, увлечени от византийските представи за власт, те се окичваха с атрибутите на източния император и ставаха негово малко подобие. Опиянени от тъй бързо постигнатото външно и привидно величие, те не можеха да се освободят от мечтите да заемат сами местото на византийските си съперници и обилно разхищаваха силите на своя народ в безплодни пристъпи срещу цариградските стени. След тях идеше болярството, заемащо титлите, външния блясък и мирогледа на византийските си събратя, а после – духовенството, което, почнало с задачите да служи на своя народ, се заразяваше твърде скоро от формализма и празния живот на византийските си образци. Аз нямам възможност да разгледам сега въпроса, доколко ние като народ бяхме в състояние да възприемем византийската култура в нейната цялост и главно – в нейната същност. За това нам липсваха всички условия, а главно – историческите, които във Византия бяха всичко. По тази причина, макар държавата ни да се византинизираше, ние спрямо Византия винаги си оставахме варвари, както бяха такива и всички останали народи. И обстоятелството, че ние по-силно от всеки друг бяхме повлияни от нея, това обстоятелство имаше за най-голям резултат само това, че нашата самобитност се разлагаше, пресъхваха живите струи на националното ни строителство и постепенността на развитието ни ставаше невъзможна. И тъй като неотразимото влияние на византинизма си подчиняваше предимно и най-леко върховете на средновековното ни общество, когато пък масите, винаги по-консервативни, оставаха с особеностите на своя бит и мироглед, това направи безплодна цялата ни тогавашна просвета и изрови между управляващи класи и народ оная пропаст, която погълна старата българска държава, отречена от самите тия, на чиято опора и защита требваше да разчита.

Страната, в която византинизмът намери последно прибежище, бе Русия. Първите негови завоевания там почнаха още в самото начало на руската история. Приетото от Византия християнство го засили, но истинска сила стана той там, когато Византия вече не съществуваше. Крайно неразвитата руска среда бе твърде непригодна, за да се разрасне в нея това, което образуваше същността на византийската култура, и тя се яви тук само в сухите си и безжизнени форми. Останала едничката православна държава на Изток, Русия се почувства приемница на византийската държавност. Една византийска принцеса, представителка на сетната византийска династия, стана жена на Ивана III и донесе с себе си тук всички права върху босфорското наследство и всичкия пиетет към учрежденията на падналата империя. Държавната мощ на Русия, която в разширението си поглъщаше разнородните племена, намери в космополитичните идеи на византийската държавност своето върховно историческо оправдание. Всичко това направи от православието и самодържавието основа на руския строй, която и реформите на Петра Велики не бяха в състояние да разклатят. В известен смисъл те дори я усъвършенстваха и затвърдиха. Твърде характерно за голямия руски реформатор бе, че той, който искаше да откъсне Русия от Изток и я поведе из пътищата, по които се развиваше Западът, извърши постъпката, на която не бе се осмелил никой византийски самодържец. – Той унищожи и сянката от самостоятелност на руската черква, премахна нейния представител, обяви се сам за император и патриарх и по този начин доведе византийския цезаропапизьм до най-висшия му предел[9].

Виновен ли бе византинизмът за това, че Русия и до най-ново време запази отношенията, с които той бе живял в една друга епоха и при съвсем особена историческа обстановка? – Когато търсим отговора на тоя въпрос, не требва да се забравя вече казаното: „самодоволният квиетизъм“ на Византия произтичаше от едно истинско и съзнато превъзходство. Обратното бе в Русия. В основите на нейния бит лежеше пъстрата смесица от примитивни славянски или азиатски начала с свойствените тям идеологични надстройки, но всичко това не ѝ пречеше с същия самодоволен квиетизъм и наивна вяра във Великата си световна мисия да счита, че варварството, което тя тъй ревниво бе откърмяла, е повикано да обнови „гнилата западна цивилизация“ или да я замести.

Само един страшен катаклизъм можеше да разпръсне всички тия илюзии, които мирната действителност и вековете не бяха в състояние да отстранят. . .

*

Двата света, на които при началото на средновековието се разпадна европейското човечество, остават разделени и днес. И кризата, в която това човечество сега е хвърлено, още по-силно разкрива дълбоката граница помежду им. Само че техните места днес с разменени. Дълбоко раздрусаният Запад има предимството на некогашната Византия – той разполага с една сила, която поддържа неговото равновесие и способност за съпротива. Това е уважението към една хилядолетна култура, в чието създаване всички съсловия и класи имат своя голям дял и чиито ценности и блага там никой не смее да отрече или пък с леко сърце да изложи на унищожение Тази сила по-нататък е чувството на историческа отговорност, което не позволява заради интересите на едно несигурно бъдеще да се пожертва настоящето, колкото незадоволително и да е то. По тази именно причина западният човек търси изходът от тежкото настояще във Възможно по-безболезненото разрешение на противоречията. Това, което днес най-добре характеризира европейския Запад, е не само неговата висока култура: то е чувството на реализъм, съзнанието за разликата между желано и достижимо, то е най-сетне вътрешната дисциплина, еднакво силна у отделната личност и у цели общества.

Всичко това липсва в некога византийския Изток. Поради редица нееднакви причини културното развитие в различните му земи бе спряно през течението именно на тия векове, които настъпиха след средновековието и които бяха най-плодоносни за западната цивилизация. И когато старите възрения на тоя източен свет, извехтелите и преживели времето си негови учреждения и форми се сблъскаха с новото време и требваше да издържат едно върховно изпитание, рухна всичко, за да настъпи царството на хаоса.

Може би едно ново бъдеще се ражда в мъките на настоящето. Но ако то требва да донесе едни по-съвършени форми и отношения, несъмнено е, че задачата за тях ще се разреши само от обществата, които водеха и сега още водят човешкото развитие.

В това отношение на закъснелия Изток предстой само една задача. – Да догони тия, които с го изпреварили, и се изравни напълно с тях. Всеки опит да се повърне неговото развитие из пътища, които човечеството отдавна е напуснало, ще увеличи само неговите мъки, както и опитът да се изпревари развитието, остава вече там само развалини. Защото стара истина е, че както историческият прогрес не се състои в повръщане към миналото, тъй не се създава той с желания и теории и че останалият назад не може никога да бъде водач.

25 Октомври 1923



[1] Въпросът за азиятизацията на Византия още не е изследван и осветлен в нуждната пълнота. До сега над него с се спирали предимно във Връзка с въпроси от общата византийска култура (Напр. Nеumаnn, Die Weltstellung 14, 16, 40 сл. 62; Brentano ц. м. 37; Diehl, Byzance, 120 сл.). У нас некои негови страни с разгледани от К. Стоянов, Ориентализацията на Византия и нейното отражение у южните славяни. Сп. Б. Ак. XX, 187–238.

[2] Васильевскiй, Законодательство иконоборцев, Ж. M. Н. Пр. Ноябр 1878. Успенскій, К исторіи крестянскаго землевладенія във Византіи, Ж. M. Н. Пр. ч. 225 (1883).

[3] Rambaud, L'empire grec au dixième siècle P. 1870, p. 295: C'est ainsi qu'à l'époque où la féodalité s'organisait, sous l'empire de coutumes non écrites dans les contrées barbares de l'Occident, une institution tout à fait analogue se régularisait en Orient, sous l'influence des constitutions impériales. Beaucoup de différences sans doute séparaient au X-e siècle ces deux féodalités; l'existence d'une hiérarchie, d'une chaine de suzerains et de vassaux, caracrérisait celle de l'Occident; en Orient tous les possesseurs de fiefs étaient soumis directement à un souverain unique. Mais pour toutes deux, la qualité de militaire était attachée à la possession de la terre; chez toutes deux la base du système était la propriété foncière ; le but de l'institution, s'était l'organisation d'une force militaire. L'analogie était si grande qu'elle frappa les conquérants du XIII-e siècle. Les barons français trouvèrent en Morée une organisation semblable à celle qu'ils avaient laissée en Occident; en bas de l'échelle sociale, des paysans, des serfs, auquels ils appliquèrent tout naturellement la dénomination de vilains; de l'autre des nobles et des militaires, de grands propriétaires et des possesseurs de fiefs, auquels ils appliquèrent tout aussi naturellement la dénomination de gentilshommes. – Diehl, Byzance p. 165 sq. също говори за появяването на феодал. класа в Изток, за нейното развитие и триумф над централната власт. „Несъмнено, казва той (стр. 177), между феодализма в Запад и тоя във Византия съществуваха в X в. и винаги оставаха да съществуват голями различия. На Изток не се установи никога тая строга иерархия, която създаде от феодалното общество на Запад една дълга верига от сюзерени и васали. Но съществуването на тая могъща провинциална аристокрация имаше във Византийската империя същите последици, както в държавите на западното средновековие. Особено много беше тя, – всеки път колчем централната власт отслабваше, – един страшен елемент на смут и разложение“.

[4] Напр. у Mишев, България в миналото. С. 1916, 170 и у Я. Сакъзов, Българите в своята история, С. 1917. Сакъзов намира (стр. 44) „феодален строй“ дори и в началото на първото ни царство.

[5] Ние имаме пред вид владелските отношения тъй, както те бяха израстнали на византийска почва, а не формите и институциите, които бяха внесени във Византийските земи от латинците при IV кръстоносен поход. Те упражниха тук известно влияние, но значението на последното не требва да се преувеличена. Латинският феодализъм не създаде феодализъм и във Византия. Той засили само политического раздробление и подпомогна процеса на селското обезимотяване. Колко чужди бяха на Византия западно-европейските феодални отношения, се вижда от обстоятелството, че след прогонването на латинците от византийските земи, изчезнаха и създадеиите там от тях специфични владелски формации.

[6] С. Zachariä v. Lingenthal, Gesch. d. griechisch-römischen Rechts. 2. A. 277 сл.: на визаитийците остана чужда истинската система на феодалните връзки; латинските завоевания на Изток пренесоха наистина и там ленното устройство заедно с всичките му особености, но ленната система изчезна отново веднага с крушението на латинското господство. Едничкото влияние, което тя оказа върху византийския живот, бе бързото развитие на едрого земевладение и почти пълното изчезване на имотното и свободно селячество.

[7] В гореприведените (бел. 24) думи на Rambaud се съдържа поради това едно голямо недоразумение. Той има пред вид на първо место войнишките земи (τὰ στρατιωτικὰ κτήματα), които, както ние на друго место показахме (гл. моята работа „Войнишки земи и войници във Византия през XIII–XIV в.“ Сп. Б. Ак. XXVII), немат нищо общо с ленните владения при западноевропейската феодална система. Не беше и обстоятелстаото, дето всички тия византийки possesseurs de fiefs milita res бяха подчинени направо на един едничък сюзерен, което ги отличаваше най-вече от западните феодали, защото същата система на непосредствено подчинение, immédiateté, отличаваше и английската феодална система, тъй както тя бе се сложила след завоеванието на Англия от норманите. Войниците (στρατιῶται) във Византия не бяха никакви феодали, а прости селяни, които получаваха държавни земи срещу задължението си да се явяват под знамената при мобилизация. във Втората част от гореприведения пасаж на същия авгор вече се имат пред вид прониите и тяхните владетели – прониари. Но тъкмо, както ние в посочената си работа (стр. 37–61) показахме, нито прониите бяха феоди, нито пък пропиарите бяха лица, у които военната служба е била необходимо задължение. – На Запад феодалът беше суверенен господар в земитe си. Тоя суверенитет бе основният принцип в правото на феодализма. във Византия бе обратното. Место пъти и тук силни поземлени магнати суспендираха функциите на органите на централната власт в своите земи, но това бяха актове на произвол и насилие, с които държавата никога не се примиряваше. По право и традиция императорът оставаше прек господар над всички поданици в царството и неговата власт не търпеше посредници от рода на тия, които западният феодализъм бе създал. В случаите пък, когато отделни династи успеваха да станат политически господари на никои провинции, с самия тоя факт тия последните преставаха да бъдат части от империята и тяхните владетели, далеч от мисъльта да се считат за васали на императора, сами аспирираха да се издигнат до достоинство равно на неговото или пък сами да овладеят целата империя. Най-нагледен пример за това бяха трапезундските владетели и епирските деспоти през първата половина на XIII в.

[8] П. Безобpазов, Византійскій писател Михаил Пселл. Москва 1890. Успенскій, Очерки по исторіи византійской образованости. Спб. 1892. Rambaud, Michel Psellos, philosophe et homme d'État byzantin au XI siècle, Études sur l'histoire byzantine P. 1912, p. 1 9–171. Br. Rhodius, Beiträge zur Lebensgeschichte und zu den Briefen des Psellos, Gymnasialprogramm Plauen 1892; Krumbacher, Gesch. d. byzant. Litteratur. 2. A. 433 flg.; K. Dieterich, Byzantinische Charakterköpfe. Lpz. 1919, 63–80.

[9] Несъмнено, Петър Велики при тая си реформа се ръководеше не от забравените образци на ромейските самодъръци, а от примера на протестантските страни. Симптоматичното обаче за израстналия върху византийска почва руски абсолютизъм бе, че той намери за нуждно при своето консолидиране и модернизиране да заеме именно това, а не друго нововъведение от протестантската черковна организация.

Петър Стоянов Мутафчиев е български историк византолог и специалист по средновековна история, член на БАН (1937), редовен професор в СУ (1937). Автор е на трудовете „Българи и румънци в историята на дунавските земи“ (1927), „Из нашите старопланински манастири“ (1931), „История на българския народ“ в два тома (1943), „Книга за българите“ (1987) и други. Баща е на автора на исторически романи и учен османист акад. Вера Мутафчиева и на физикохимика Боян Мутафчиев.

Pin It

Прочетете още...