Приписки
към „Градът между Изтока и Запада ХІV-ХVІІ век“ от Йордан Велчев
„Още в 1870 година професор Гиртс ми пишеше: „Ний знаем за островите в южния океан повече, отколкото за народите в европейска Турция.“
Феликс Каниц
Йордан Велчев, „Градът между Изтока и Запада ХІV-ХVІІ век“
Изд. „Жанет 45“, 2005
*
Потапяйки се в документите, да не превърнеш съдържанието им в суха статистика, а да съживиш историята. Самите историци са измислили този трик – когато нещо не може да се докаже документално, да бъде доказано художествено (вж. Вера Мутафчиева). В книгата на Йордан Велчев няма преконцепция – сам се учудва на всяко ново откритие от съпоставянето на местните писмени извори от епохата, материалните останки и разказите на пътешественици от по-ранни или по-късни епохи. И същото онова петвековно пространство се организира по друг начин, без да се размиват епохи и деяния; всяко нещо има собствена причина и е несравнимо по-артикулирано от учебникарската мантра за „тежкото положение на българския народ под петвековното турско робство“. Някак всичко си идва на мястото и вековете придобиват свой образ и привкус, престават да бъдат тъмна и размита непрогледна маса.
*
Няма друга българска книга, която така последователно и упорито да се опитва да проумее взаимовлиянията между азиатския изток и останките от античността, между всесилните орди, с които се движат изтънчени персийски поети, и отчаяните от столетия жители на разпокъсания Балкан, съжителството на устрема и страха, на християнство и ислям, както „Градът“. В неговия миниатюрен свят се случва всичко, което се случва в целия регион, той е една вселена, където събитията са не само огледало на бурите на външния свят – самият Град бучи и кипи като казан, в който са събрани всички възможни вкусове: ту едни вземат връх, ту други; ту всичко започва отначало; а лицата край огнището хем се менят, хем остават.
*
Движението на погледа на небезпристрастния наблюдател (пристрастен към откривателството) е не само хронологически от век на век, а и пространствено – то непрекъснато сменя гледната си точка и сякаш с качена на кран камера обхожда от всички страни попадналото на фокус явление: през погледа на ислямските историографи, на европейските пътешественици, на местните извори (доколкото са се запазили) и на материалните паметници. Изследва подробно кое и какво прави впечатление на западните пътешественици, изхождайки от склонността им да правят аналогии със собствения си опит.
На пръв поглед незначителни неща също попадат в полезрението на автора. Но и от най-малкото зрънце той съумява да отгледа цял клас, с който дава храна не само на въображението ни – отделните части по невероятен начин се напластяват, създавайки правдива канава на разказа.
Панорамата, която създава, е енциклопедична и пъстра. Научаваме в детайли всевъзможни неща, което по странен начин не е самоцелно, а направо належащо, ако искаме да си изградим жив образ за една отминала епоха, в която много неща са били толкова различни от днес: от сградите и пътищата до облеклото на хората от различните етноси, от флората и фауната до движението на войските и техните огромни лагери, настанени край Града, от храната и занаятите до поезията и религиите с техните представи за света.
Да си представим само, че облеклото на един жител на Града през ХV-ХVІ век се състояло от кадифета и брокати, изработвани в Бурса, коприни от Дамаск или Кайро, мохер от Анкара и лен от делтата на Нил, сукно от Солун, в къщите си имали килими от Египет, Ирак или северна Сирия, медни съдове от Кастамону, стъклария от Хеброн и Дамаск. И какво ли не още. Но анализирайки прозаичните данни за броя на керваните пристигащи в Цариград от Изтока и от европейските провинции на империята през ХVІ век, авторът съзира и началото на съдбоносните за балканските народи промени, които се случили век и половина по-късно. А по пътищата на търговците се движели и поети и философи, строители и живописци, музиканти и учени.
Като енциклопедичен текст книгата предполага препрочитане и връщане към отделни детайли, непрекъснато преоткривателство на нови и нови богатства, презареждане с изключително ведрия, но критичен поглед на автора.
*
Не се задоволява с митологиите, създадени по патриотични подбуди, а съвестно изследва разнообразни извори и ги съпоставя – откривайки къде са преписвали, къде са добавяли от себе си, къде са се заблуждавали летописците (а също и техните подбуди – култура, разбирания за света, които проличават от цялостния текст, откъде идват, по кое време – с какъв свой свят съпоставят видяното).
*
Превежда историята на езика на ежедневието с цялата му пъстрота, щумотевица, конфликти, падения и звездни мигове, от които е подредена мозайката му.
*
Текстът е плътно документиран. Че е художествено четиво ни подсказва фактът, че авторът навръзва документалната основа в ярък и вълнуващ разказ, дори и с несигурността си, ни тласка към определено виждане. Гради хипотези, но и ги оцветява с емоцията на ежедневието. Или просто пише друг тип история, не тази, която сме свикнали в училище.
Изключително модерно – на ХХІ век – виждане на историята, в която не се търсят герои и победители, а човекът от Града:
– Създава плътна историческа основа: анализирайки промените през периоди от 15-20 години (твърде голямо време за човешкия живот, макар и от разстоянието на историята да изглежда незначителен).
– Разрушава градени с десетилетия щампи, но не за да ги замени с други, а за да ни приучи на жив поглед към историята. Не вярва безпрекословно на никой авторитет и се отнася с внимание и към най-незначителното сведение.
*
Това е роман за Града, маскиран като документално изследване, за да задоволи потребностите на съвременния читател от фактология. Невъобразимото количество извори са съвестно подбрани и подредени.
*
Неговите герои са не само хората, а самият Град или Вратата, например (става въпрос за Траянови врата, проходът, където още в древността била построена истинска крепостна врата). През нея минавали всички западни пътешественици, мисии, търговци, отправили се за Константинопол през Пловдив. Както Градът, Вратата също има самостойна роля в книгата, превръщайки се в неотменно присъстващ герой на събитията, а не само декор: тя се променя, описват я от век на век, вълнуват се от нея, очакват я, помнят я.
*
Защото това, което днес е Запад, някога е било родено на Изток.
Хегел.
*
Изминаха 5 г. от издаването, докато „Градът“ попадна в ръцете ми и започнах да я чета. Освен че не можах веднага да си я набавя от България, роля изигра и обемът на книгата. Забързаният днешен човек не се решава лесно да започне четиво от над 700 страници, голям формат и със ситно изписани букви. По-доброто качество на илюстрациите, които са много любопитни, навярно доста би оскъпило книгата, макар да е жалко, че не могат да се видят в целия им блясък. С това, надявам се, съм отказала поне половината от евентуалните читатели да посегнат някога към изданието. Но на останалите искам да кажа, че я смятам за най-доброто нещо, което съм чела на български през последните години. „Градът“ не е просто исторически роман. Това е разказ за Града през ХІV-ХVІІ век, през т.нар. тъмни векове. Същите онези, които учебниците по история, а и всякаква литература просто предпочитат да прескачат. Школата на споменавания и от автора Фернан Бродел за първи път обръща сериозно внимание на дълбоките промени, които се извършват през тази епоха – станали основополагащи за следващите исторически времена. В известен смисъл Йордан Велчев прилага неговия подход в условията на Балканите, връщайки на историята ранга на муза.
Колко ли години труд е нужен, за да може суровите списъци на регистрите, разсеяните, разкрасени или оскъдни описания на пътешествениците (често преписвали един от друг), правени през различни епохи, да се превърнат в увлекателен разказ – който не си позволява особени увличания.
Няма нездрав локалпатриотизъм, но има много обич към града; липсва самосъжаление, придружено с проклятия към историята, която ни е нахлупена на главата не по наше желание.
В историята авторът не търси оправдание, а иска да проумее корените на днешното ни битие, конфликтите, които го разтърсват, закодирани още в далечните векове. Защото именно това е времето, когато се зараждат много от съвременните обществени структури, натрупаният опит и създаденият през тази епоха манталитет оставят дълготраен отпечатък върху цялото общество от по-късно време, та и до днес. И то не само отрицателен, както често се опитват да ни убедят. Направо е необяснимо, че никога досега никой не се е опитвал да прозре това наследство и да го изчисти от щампите.
Велчев вижда в турския завоевател не само диво номадско племе, а и преносител на богатата персийска култура, от която в Пловдив е донесено най-доброто – десетки библиотеки, училища, изтъкнати учени и поети населяват Града и оставят своя отпечатък не само по камъните. Не пести жестокостите на поробителя, но не ги оцветява емоционално, а ги слага в цялостната система на османската структура и светоразбиране.
*
Ако в представите ни живее само образът на обезправената рая, лишена от всяко достойнство, как може да се обясни протестът на пловдивските граждани, възроптали срещу ограничаването на правата им, позоваващи се на това, че си плащат данъка (ХV век)? Познаването на подобен факт (и правилното му тълкуване) може да въздейства много повече за утвърждаването на гражданското общество, отколкото самосъжалителният образ на поробения човечец. Както и фактът, че свободата си човек не загубва от единия ден за другия, тя е не само въпрос на моментна политическа ситуация, а вътрешно усещане, което може да бъде унищожено единствено с усилията на дълго и системно изкореняване, поради загуба на вяра и примирение – и за това наистина са били нужни векове. Колко ли време трябва за възстановяването им.
*
Изрича с прост разказвачески глас очевидности, които рядко някой се ангажира да каже публично (при това без афектация, без откривателство, далеч от политически инсинуации – защо ли се учудвам, сякаш това не е най-естественото нещо на света).
Трудно е да се признае нелицеприятният факт, че конфликтът между православни и католици се оказал в полза на завоевателя, не само заради поведението на Европа. Самите източни християни – вече в рамките на султаната – охотно подкрепяли своите поробители срещу католиците, които им изглеждали по-големи врагове. Това особено важи за Цариградската патриаршия, която през ХV-ХVІІ век имала не един патриарх от български произход.
Конфликтът на православието с католицизма векове наред бил по-остър от този с исляма. За това свидетелстват и западните пътеписци, но не пестят думите си и православните попове. Йерусалимският патриарх виждал в Османската империя бариера срещу католическата мощ. Но не само той.
Какво да кажем за сведението, че католиците отивали да се венчават по-скоро по турски обред, ако нямат свещеник(!) – отколкото да влязат в православна църква.
Православните духовници първоначално гледали на исляма като на секта на християнството, като проява на еретизъм – основанието им е, че в основата му стоят много християнски постулати. Смятали го за много по-безопасен от католицизма.
Истинското настъпление на ислямския фанатизъм започва от ХVІІ век, когато империята упада.
*
Кръгово движение на мисълта около определени теми. То намира израз и в структурата на книгата – авторът многократно се връща на едно и също време, изследвайки го от различна гледна точка. Така дава предимство на източния тип мислене, което е кръгово, за разлика от европейското, което се стреми директно към целта.
*
Градът е мястото, където въпреки прекъсванията и промените, се осъществява най-пълноценно приемствеността на средата. И това става независимо от социалните условия и още по-независимо от ефимерните политически структури.
В Пловдив българинът не е затворен в балканското си битие, а общува със света.
Съвременният поглед към света (европейски) означава да сме в състояние да го въприемаме в неговото многообразие – а историята на Града е образец за подобно общуване.
*
Описанието на другите народи поражда интерес и предизвиква уважение; авторът не тръгва по щампата на осмиващите възрожденски описания, които наблягат на недостатъците, а създава за павликяни, арменци, евреи, католици, турци ярък и пълноценен образ, обвързан с конкретното време, но жив и в наши дни.
Колцина знаем, че жената на цар Симеон Велики е била арменка, например, сестра на (по-известния поне сред историците) Георги (Кеворк) Сурсувул. Както и патриарх Фотий или Давид, Арон, Мойсей и Самуил, или Лъв (Левон) Математик. Тези факти не стават за друго, освен за създаване на митологии. Но само познавайки взаимно митологиите си можем да осъзнаем тяхната несъстоятелност, неконвертируемост. Те може да са изиграли положителна роля за времето си. Днешното време изисква други митологии. „Градът“ ни отърсва от митологиите на миналото, давайки ни възможност да го видим със съвременен поглед.
*
Отделните общности съществували изолирано една от друга. Било време, когато хората живеели групово. До ХVІ-ХVІІ век все още били склонни да кажат добра дума за другия. Описанието на отделните народности и техните качества може да се възприеме и като един вид разделение на труда в едно общество, в което всеки имал своето точно очертано място. Защо авторът се е спрял на периода ХІV-ХVІІ век? Освен всичко друго, това е времето преди възникването на нациите, когато хората се обединявали от общата идея за Бога.
Колкото и изолирано да са живели отделните общности, влиянието на културите е всепроникващо и двупосочно. Източното влияние се открива дори върху орнаментиката на християнската книжнина или в характеристиките на православната икона!
*
Според Ив. Хаджийски, също цитиран в книгата, през първите векове на робството се изгражда общинското самоуправление, българското общество живее автономно и по своите обичаи. Шанс за бъдещето? Във всеки случай това е времето, когато се формират структурите на съвременното общество. Ако искаме да обясним нещо от днешния ден, корените му трябва да търсим именно в този дълъг период на вътрешно развитие на обществото.
В основата на българската идентичност стои неспирният диалог между „опредметявана приказност и обожествявана действителност“. И досега...
*
Огромната материя, натрупана за живота на Града от ХІV до ХVІІ век, се вълнува като жива – нещо непрекъснато се случва и преминава като тръпка през цялата тъкан на обществото. Погледът не е статично спрял върху делата на политиците, а се движи по шумните улици на града и живо и любопитно наблюдава случващото се от разстоянието и знанието на столетията.
*
Връщайки се на мотото, което е цитат от книгата, днес, през 2011, бих добавила: и ние. И ние не знаем повече за народите от бившата империя, към която сме принадлежали в продължение на 500 години. „Градът“ на Йордан Велчев е грандиозно начинание, което ни връща собствената история по един достъпен начин.
