От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2011 04 Religious Wars

 

Всички религиозни войни, причинявали кръвопролития в продължение на векове, възникват от страстни чувства и лесни противопоставяния, като Нас и Тях, добро и зло, черно и бяло. Ако за западната култура е очевидно, че е богата, то това е защото още преди Просвещението тя се е опитвала „да разложи“ зловредните опростявания чрез изследване и критична мисъл. Разбира се, тя не винаги е успявала. Хитлер, който изгаряше книги, осъждаше „изродените“ и убиваше ония, принадлежащи към „низши“ раси, както и фашизмът, който в училище ме учеше да рецитирам „Бог да прокълне англичаните“, защото били  „хора, които ядат по пет пъти дневно“, а следователно били алчни и по-малоценни от пестеливите италианци, също са част от западната култура.

Понякога е трудно да се схване разликата между идентификацията със собствените корени, разбирането на хора с различни корени и преценяването на това кое е добро и кое – зло. Дали трябва да предпочета да живея по-скоро в Лимож, отколкото, да речем, в Москва? Москва със сигурност е красив град. Но пък в Лимож ще разбирам езика. Всеки от нас се идентифицира с културата, в която е израсъл и случаите на трансплантация на корените, ако и да ги има, са малко: Лорънс Арабски се обличал като арабин, но в края на краищата се оказал обратно у дома в Англия.

Западът, често по причини на икономическата експанзия, се е интересувал от другите цивилизации. Гърците са наричали хората, които не говорели техния език, варвари, тоест „пелтечещи“, сякаш те изобщо не говорели. Но някои по-зрели гърци, като например стоиците, са отбелязали, че макар и варварите да използват различни думи, те все пак отразяват същите мисли.

От втората половина на 19 век насам, културната антропология полага усилия да смекчи усещането за вина на Запада към другите, и особено към онези други, които са били определени като диваци: обществата без история, примитивните хора. Задачата на културния антрополог е била да докаже, че съществуват вярвания, различни от ония на Запада, и че те трябва да бъдат вземани на сериозно, а не презирани или потискани. За да може да се каже дали някоя култура е по-висша от друга – както го прави понякога италианският министър-председател Силвио Берлускони – трябва да се определят параметри.

Една култура може да бъде описана обективно – тези хора се държат по този и този начин; те вярват в духове или в единично божествено същество, което обхваща цялата природа; срещат се във фамилни кланове според такива правила; намират за красиво да пробиват носовете си с пръстени (което би могло да бъде описание на младежката култура на Запада); считат свинското месо за нечисто; обрязват се; отглеждат кучета за храна по време на публични празници или, както англичаните и американците все още казват за французите, ядат жаби.


Small Ad GF 1

Антропологът очевидно знае, че обективността винаги е ограничена от множество фактори. Критериите за преценка зависят от нашите корени, предпочитания, навици, страсти, от нашата ценностна система. Например: заслужава ли си средната продължителност на живота да бъде увеличена от 40 на 80 години? Лично аз смятам, че да, но мнозина мистици биха могли да отговорят, че между един лакомник, който живее 80 години и Свети Луиджи Гонзага, който е оцелял само 23, именно вторият е имал по-пълноценен живот.

Смятаме ли, че технологическото развитие, разширяването на търговията и по-бързият транспорт са ценни неща? Мнозина мислят така, и преценяват нашата цивилизация като по-висша. Но и в самия западен свят има много хора, които искат да живеят преди всичко в хармония с една незамърсена околна среда, и са готови да изоставят пътуването по въздуха, колите и хладилниците, да плетат кошници и да пътуват пеша от едно село до друго, само и само да няма озонова дупка.

Така че, за да можем да определим една култура като по-добра от друга, не е достатъчно просто да я опишем (както прави антропологът), но е препоръчително и да използваме помощта на система от ценности, за които вярваме, че са незаменими. Само в такъв случай можем да кажем, че нашата култура е по-добра, за нас.

Колко абсолютен е параметърът на технологическото развитие? Пакистан има атомна бомба, не Италия. Означава ли това, че Италия е по-низша цивилизация? По-добре ли е да се живее в Исламабад, отколкото в Аркоре? И дали не е по-добре да уважаваме ислямския свят за това, че ни е дал хора като Авицена (който е роден в Бухара, недалеч от Афганистан) и Авероес, както и Ал-Кинди, Авемпаце, Авицеброн, Ибн Туфайл, или онзи велик историк от 14 век, Ибн Халдун, когото Западът счита за баща на социалните науки? Испанските араби са се занимавали с география, астрономия, математика или медицина по време, когато християнският свят се е намирал далеч по-назад в тези области.

Можем да си припомним и това, че онези араби са били доста толерантни към християните и евреите, докато самите ние сме създавали първите гета, и че Саладин, когато е отвоювал Ерусалим, е бил по-милостив към християните, отколкото самите те са били към сарацините, когато преди това завоювали града. Всичко това е вярно, но в ислямския свят днес има фундаменталисти и теократични режими, които не толерират християните, а Бин Ладен не беше милостив към Ню Йорк. Талибаните разрушиха с взривове великолепните статуи на Буда; да, но и французите проведоха Бартоломеевата нощ, което не дава никому основания да твърди, че те са варвари и днес.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Историята е двуостър меч. Турците са побивали хора на кол (и това е лошо) – но ортодоксалните византийци са избождали очите на опасните си роднини, а католиците са изгорили Джордано Бруно; сарацинските пирати са извършили много злини, но пиратите на Негово британско величество подпалваха испанските колонии в карибския регион; Бин Ладен и Садам Хюсеин са (или бяха) яростни врагове на западната цивилизация, но пък в самата западна цивилизация има хора като Хитлер и Сталин.

Не, проблемът за параметрите се поставя не в историята, а в наше време. Един от похвалните аспекти на западната култура (свободна и плуралистична – и това са ценности, които ние считаме за основни и съществени) е в това, че тук вече отдавана е прието, че една и съща личност може да използва различни параметри, които могат да си противоречат по различни въпроси. Например, удължаването на живота се счита за нещо добро, а атмосферното замърсяване за лошо, но ние сме напълно в състояние да разберем, че в големите лаборатории, където хората се занимават с удължаването на живота, сигурно функционират мощни системи, замърсяващи околната среда.

Западната култура е развила способността свободно да демонстрира противоречията си. Може би те си остават неразрешени, но пък са добре познати и признати: как е възможно да практикуваме някаква позитивна глобализация, същевременно избягвайки рисковете и несправедливостите, следващи от това; как можем да удължим животите на милиони африканци, умиращи от СПИН (заедно с това удължавайки и собствените си животи), без да приемаме една планетарна икономика, в следствие на която хората умират от глад и СПИН, и която ни предлага замърсени, некачествени храни?

Но именно тази критика на параметрите, практикувана и насърчавана от Запада, ни прави способни да разбираме колко деликатно е всичко това. Справедливо и уместно ли е да се защищава банковата тайна? Много хора мислят така. Но ако тази тайна позволява на терористи да притежават сметки в лондонското Сити, то дали и тогава тази защита на така нареченото лично пространство е нещо положително? Ние винаги поставяме под въпрос параметрите си. Западният свят прави това до такава степен, че позволява на гражданите си да се отказват от технологическите постижения и да стават будисти, или да отиват и стават членове на общности, където не се използват автомобилни гуми, даже не и за конските каруци.

Западът е решил да влага пари и усилия в изучаването на чужди порядки и практики, но никой не е дал на другите народи реален шанс да изследват западните порядки и практики, освен в училища, поддържани от бели емигранти, или позволявайки на богатите хора от други култури да следват в Оксфорд или Париж. А след това те се завръщат вкъщи, за да организират фундаменталистки движения, защото се чувстват солидарни с онези техни сънародници, които не са имали възможността да получат такова образование.

Една международна организация, наречена Transcultura, от няколко години насам се опитва да популяризира така наречената „алтернативна антропология“. Тя кара африкански изследователи, които никога преди това не са били на Запад, да описват провинциална Франция или обществото в Болоня. И двете страни започнаха да се оглеждат истински, получиха се и интересни дискусии. В момента (статията е от 2001 г., бел. пр.), трима китайци – философ, антрополог и артист) – правят пътуване по пътя на Марко Поло, но в обратна посока, което ще завърши през ноември с пресконференция в Брюксел. Представете си мюсюлмански фундаменталисти, които биват поканени да изследват християнския фундаментализъм (само че този път не онзи на католиците, а на американските протестанти, които се опитват да прочистят училищата от учението на Дарвин и са по-фанатични от аятоласите). По мое мнение антропологическото изучаване на чуждите фундаментализми води до по-добро разбиране на своите собствени. Нека дойдат тук и започнат да изследват нашето собствено разбиране за свещена война (бих могъл да им препоръчам множество интересни текстове, включително и някои доста нови). А след това може би самите те ще погледнат малко по-критично към собствената си представа за свещена война.

Ние сме плуралистка цивилизация защото позволяваме строежа на джамии в собствените си страни, и няма да престанем просто защото някой хвърля в затвора християнските мисионери в Кабул. Ако направим нещо такова, то и самите ние бихме се превърнали в талибани. Параметърът на търпимостта към разнообразието със сигурност е един от най-мощните и най-малко подлежащи на спорове. Ние смятаме културата си за зряла, защото тя е в състояние да толерира разнообразието, а онези, които твърдят, че споделят културата ни, но отхвърлят разнообразието, смятаме за нецивилизовани, точка. Ние се надяваме, че ако позволим строежа на джамии в нашите страни, някой ден ще има християнски църкви в техните, или поне статуите на Буда няма да бъдат повече взривявани. Ако нашите параметри са правилни, тоест.

Но има и много голямо объркване. Смешни неща се случват в наши дни. Изглежда, че защищаването на западните ценности се е превърнало в изключително право на десницата, докато левицата е про-ислямска. А това загърбва една историческа реалност, която всички са в състояние да видят.

Защитата на научните ценности, на технологическото развитие и модерната западна култура като цяло, винаги е била нещо характерно за секуларните и прогресивни политически кръгове. Всъщност всички комунистически режими са разчитали на идеология, свързана с технологическия и научен прогрес. Комунистическият манифест от 1848 започва със страстна възхвала на възхода на буржоазията. Маркс не казва, че е необходимо да се променя посоката или да се преминава към азиатски методи на производство. Той просто казва, че пролетариатът трябва да се научи да овладява тези ценности и успехи.

И обратно, винаги е било израз на реакционно мислене (в най-добрия смисъл на думата), поне от времето на отхвърлянето на Френската революция, да се отрича секуларната идеология на прогреса и да се защищава завръщането обратно към традиционни ценности. Само някои неонацистки групи имат митично разбиране за Запада и биха били готови да прережат гърлата на мюсюлманите в Стоунхендж. По-сериозните традиционни мислители винаги са гледали на исляма като на източник на алтернативна духовност, в добавка към обредите и митовете на примитивните народи и ученията на Будизма. Те винаги са се опитвали да ни напомнят, че идеологията на прогреса ни прави не по-висши, а ни обеднява, и че ние трябва да търсим истината в ученията суфи-мистиците или дервишите. Така че сред десницата в момента се оформя някаква много странна дихотомия. Но може би всичко това е само показателно за факта, че във времена на голямо объркване (каквото е нашето собствено) вече никой не знае къде точно се намира.

Но именно във времената на объркване оръжието на анализа и критиката доказва реалната си ценност, като бъде прилагано към собствените ни предразсъдъци, както и към онези на другите.

Източник

Умберто Еко (род. 1932) е италиански медиевист, семиотик, философ, литературен критик и романист, най-добре познат с романа си „Името на розата (1980).

Pin It

Прочетете още...