1 1 1 1 1 Оценка 5.00 (3 гласувания)

 

participants
Участници в дискусията: Александър Вълчев и Стефания Николаева, ученици от НГДЕК. Снимка: Марта Методиева.

 

Разглеждаме социалната травма като двоен процес. В него присъстват както историята на разкъсването на социалната връзка – на увереността, че можеш да имаш доверие в човешкостта (взаимното уважение и взаимната сигурност между хората) така и последиците от това разкъсване.

Организираме разговори по някои от най-разпознаваемите прояви на социална травма в най-новата история на България. Нарекохме ги „Социалната травма и непознатите ѝ жертви“.

Първият от тях е посветен на насилствената смяна на имената на българите с ислямско вероизповедание, известен със зловещото си име „Възродителен процес“.

Смятаме, че ако едно изнасилване (като насилственото преименуване на български граждани от български граждани) се приема от някои хора за престъпление, това не означава, че тези хора са мнозинство в обществото или че са популярни със своята позиция. Тази особена малцинственост на хората, които гласно възразяват на насилието, говори нещо както за обществото, така и за малцинствата – и травмираните, и тези, които са на страната на жертвите.

И за другите.

Срещата се проведе в Къщата на неправителствените организации в София на 17 март 2017 г.

Rumen
Румен Петров

 

РУМЕН ПЕТРОВ: С тази инициатива искаме да видим възможно ли е да открием образа на гражданина, на изследователя, който е чувствителен към системното нарушаване на човешките права, и дали те могат да са солидарни към проблемите, които всеки от тях е приел за своя кауза.

Искаме да поговорим за причината за мълчанието около „Възродителния процес“. По-голямото предизвикателство е след известно време ние тук да се съберем с още хора, когато дискутираме социално-травматичния характер примерно на затвора, на инвалидността, на национализма, на милитаризма, както и на други неща, които смятаме за важни и в които искаме да не сме сами, когато ги изследваме и работим с тях.

Конкретният повод е излязлата преди месец книга на д-р Румен Аврамов Икономика на „Възродителния процес“.

 

yuliana metodieva
Юлиана Методиева

 

ЮЛИАНА МЕТОДИЕВА: „Маргиналия“ направи поредица от 7 авторски текста на Румен Петров. Имаше изключителен интерес към начина на интерпретиране на неща, на пръв поглед известни, включващ понятия като „репресия“, „нарушение на правата на малцинствени групи“. „Маргиналия“ ще бъде партньор на Румен Петров в сесиите, които ще правим. Подчертавам, че това е авторска теза на Румен Петров и се радвам, че „Маргиналия“ може да бъде публикатор на нашите дискусии.

В днешната дискусия участват Румен Аврамов, Вихрен Чернокожев, Екатерина Михайлова, Момчил Методиев, Михаил Иванов, Антонина Желязкова, Надя Данова, Емил Коен, Марта Методиева и учениците от Националната гимназия за древни езици Александър Вълчев, Стефания Николаева и Михаил Зарев.

 

avramov
Румен Аврамов

 

РУМЕН АВРАМОВ: Книгата[1]  осчетоводява от икономическа гледна точка причините и последиците на „Възродителния процес“. В това търсене неизбежно се сблъскваш с травми, нанесени на хора и общности. „Възродителният процес“ беше гражданска война.

На пръв поглед изненадващо е, че за разлика от всички предходни кампании срещу етнически малцинства в България, при събитията от 1984-1989 г. икономиката не е движеща причина. Занимавал съм се с антигръцкото движение от началото на 20 век, с антиеврейските гонения през 40-те години. И в двата случая икономическият мотив е очевиден. Основателно или не, тези общности са възприемани като по-заможни, което поражда ревност и съперничество, а в определени моменти на екзалтация и посегателство върху имуществото им. Спрямо българските турци подобни мотиви отсъстват, защото те не се открояват със социалното и стопанското си положение. Отношението към турците е изяло политически и идеологически (националистически) обусловено.

Още от Освобождението българското общество изпитва боязън към Турция, страхове, че малцинството може да повлияе върху вътрешната политическа и социална стабилност у нас. А след 1944 г., когато България и Турция попадат от противоположните страни на Желязната завеса, турците се превръщат в разменна монета и в основен фокус на противопоставянето между двете държави. Те недвусмислено са третирани като „пета колона“ на Турция. През цялото си съществуване комунистическият режим се мята между две крайности: политики за допускане на изселвания с разбирането, че по-малобройното малцинство е по-малък проблем; „приобщаване“ чрез асимилация, т.е. чрез опити за изтриване културната и историческата му идентичност. Днес сред сериозните историци съществува консенсус, че „Възродителният процес“ е кулминация на дългосрочни тенденции в отношението към турското малцинство.

Какво се случва в икономиката през четирите години (1985-1988 г.) от първата фаза на „Възродителния процес“?

Най-напред властта насочва инвестиции в тези райони с илюзията, че ще удави травмата от насилието в пари и ще купи лоялността на турското население. Всъщност не се прави нищо по-различно от добре познатото. Партията просто продължава опитите си с утвърдения „колонизационен“ модел за изоставащите територии, правейки инфраструктурни и социални разходи и създавайки работни места. Съответно веднага се приемат гръмки „комплексни“ програми за Кърджали и другите „смесени“ райони. Но отделените пари не са огромни суми по тогавашните мащаби. Не става дума и за нови ресурси, а по-скоро за преразпределение на наличните. Така че резултатите не са впечатляващи и през 1988 г. въпросните окръзи продължават да са с чувствително по-ниско жизнено равнище.

В книгата се питам дали – както би могло да се очаква – „Възродителният процес“ предизвиква експанзия на разходите за репресивния апарат. Това ме отведе към бюджетите на МВР и УБО като сигурно съм първият, който ги е преровил. Оказва се, че през 1984 – 1986 г. действително има увеличение на сумите, заделени за силовите ведомства (включително и за Военното министерство), но че то не е свързано само с текущите събития. Отчасти се изпълняват вземани преди това решения за увеличение на заплатите и няма промяна на дела на тези разходи в общия държавен бюджет. А след 1987 г., когато стопанското състояние на страната се влошава чувствително и започват усилията за бюджетни икономии, парите за МВ и УБО също са съкратени. Дори най-острата фаза на „Възродителния процес“ през 1989 г. е посрещната изцяло в рамките на редовното бюджетно финансиране, при значително свити средства спрямо предходните години. Извънредните разходи са покривани с прехвърляне от перо в перо. Бюджетът на тези институции е бил толкова широко скроен, че това е било напълно възможно.

Свързани с асимилацията през 1984 – 1988 г. са различни проекти за предислоциране на работна ръка от и в районите с турско население. Въпреки че те нямат открито принудителен характер и се набляга на икономическите стимули, политическата им цел е съвсем очевидна. Без съмнение, тези инициативи оказват травматични ефекти върху хората, внасяйки несигурност в очакванията и тревожност от евентуално преселване. На практика обаче плановете увисват във въздуха и през 1986 – 1988 г. така и не се постига съществена промяна на демографската картина в набелязаните региони.

Често се твърди, че с „Възродителния процес“ властта е целяла да отмести вниманието от остри икономически проблеми в страната. Това не е вярно. В икономическо отношение 1984 г. е една от най-добрите години за онзи период. Току-що е решена кризата с външния дълг от края на 70-те години, дълговото бреме е сведено до най-ниското си равнище, като цяло конюнктурата е добра… И тук икономиката не може да се приеме за фактор, предизвикал политическите събития.

Но през 1989 г. икономиката нахлува с пълна сила като последица от „Възродителния процес“. След като не успява с асимилацията, режимът решава да вдигне шлюзите за излизане от страната. Това става в контекста на две важни промени: Виенският процес и свързаното с него предстоящо частично либерализиране на пътуванията зад граница; започналите през месец май протести на българските турци срещу смяната на имената под формата на щафетни гладни стачки и на бунтове, потушени с човешки жертви. След декларацията на Тодор Живков от 29 май границата е отворена за турското малцинство и до 21 август (когато Турция спира безвизовото приемане на изселници) 320 хил. души напускат България. Тук вече пресечната точка между икономиката и личните травми е очевидна. Техните проявления се четат навсякъде из огромната съхранена архивна документация на съгледваческия апарат на МВР и БКП.

Масовото теглене на спестявания от заминаващите за Турция, обмяната им във валута и/или изнасянето на левове са безусловно травматични процеси. Българският комунистически режим (за разлика от полския или югославския) не се беше сблъсквал с подобен шок след 1944 г. Става дума за огромно търсене на налични пари от населението със съответната необходимост от банкнотна емисия и с неизбежни инфлационни последици. Документите на БНБ, на ДСК и на други стопански институции много ясно отразяват картината. Изправена пред дилемата (както по-късно през 1990 и 1996 г.) дали да разреши на всички желаещи да изтеглят депозитите си от ДСК или влоговете им да бъдат блокирани, властта разумно решава да удовлетворява безусловно исканията. За бюджета това означава огромна загуба на ресурс. А човек, изправен пред житейската необходимост да си изтегли парите при извънредни и спешни обстоятелства, е поставен в капан.

 

participants 2
Участници в дискусията. Снимка: Марта Методиева.

 

Травматични последици носи и уреждането на собствеността на жилищата на заминаващите български турци. Не всички решават да продадат своите жилища: това се случва с около 4-5 хиляди имота, продадени някъде с държавен рекет (като задължително условие за получаване на паспорт), другаде вследствие на икономическа принуда. По тогавашните разпоредби тези жилища се изкупуват от общините, които на свой ред ги отдават под наем, препродават или предоставят на предприятия, разпореждащи се по-късно с тях. Огромен политически, икономически, правен, нравствен, но и психологически проблем възниква, когато завърнали се от Турция (или дори неуспели да заминат) се оказват без дом. От края на 1989 г. до 1992 г. се минава през различни решения, като към 1992 г. са останали висящи около 1500-2000 случая. В крайна сметка въпросът е уреден със Закона „Доган“ от 1992 г.

Самото напускане на страната в условията на дефицит от време за подготовка и при агресивни антитурски настроения е травматична ситуация с висока икономическа цена. В книгата привеждам много свидетелства за това по какъв начин поставените в екстремални условия хора реагират на създалото се положение. От една страна, те имат най-вече нужда от ликвидност, която добиват, ликвидирайки влогове, разпродавайки набързо вещи и обръщайки левовете си в долари. От друга страна, турците търсят покъщнина и транспортни средства, особено леки коли. Така те губят отвсякъде. Като продавачи попадат в „пазар на купувача“, където именно купувачът определя условията, а продавачът се разделя със собствеността си най-неизгодно, без оглед на цената. А като купувачи заминаващите са принудени да купуват на изключително високи цени.

Отношение към обсъжданата тук тема за травмите имат и заключителните обобщения на книгата. В тях посочвам, че съществена последица от заключителната фаза на „Възродителния процес“ през лятото на 1989 г. е кръвосмесителната и взривна комбинация между кълнове на „капитализъм“ и фактическо ръководство с най-силовите средства на „военния комунизъм“. През този кратък период спонтанно възникват полусвободни сиви пазари (валутен, трудов, стоков). И в същото време режимът организира масово принудително движение на населението (бригади, депортиране), поголовно управлява ръчно икономиката… С насилието, произвола и икономическите си неравновесия „Възродителният процес“ всъщност е предистория и тренажор за последвалите травматични години на прехода…

 

momchil
Момчил Методиев

 

МОМЧИЛ МЕТОДИЕВ: Г-н Аврамов, казвате, че възродителният процес няма икономическа логика. Това ме препраща към термина „ирационален“. Мисля, че тоталитарните режими, за разлика от демократичните, които разчитат на някаква легитимност, са склонни да бъдат ирационални. Както изглежда, например, поведението на Северна Корея в наши дни. Това ме кара да задам въпроса дали „Възродителният процес“ може да се определи като „самоубийство“ на българския социализъм?

РУМЕН АВРАМОВ: Прочетени постфактум, събитията действително са самоубийство за режима. В този смисъл те са действително икономически и политически ирационални. Но за властта „Възродителният процес“ започва с надежди, защото тя разсъждава в термините на своята си „идеологическа рационалност“. Документите показват, че тогавашната върхушка изпитва автентично усещане за страх от Турция и турското малцинство.

 

marta
Марта Методиева

 

МАРТА МЕТОДИЕВА: До каква степен наследството, което оставя „Възродителният процес“ в икономически план, е платено в първите години на демократичния преход? Може ли да се каже, че от икономическа и политическа гледна точка преходът можеше да протече по-различно, ако не беше се случил „Възродителният процес“?

РУМЕН АВРАМОВ: „Възродителният процес“ изиграва ролята на мощен и съществен катализатор, който „забързва“ икономически процеси и тенденции, започнали от 1986-1987 г. Те бяха необратими, но той ускори нещата. Мораториумът по външния дълг от 29 март 1990 г. е характерен пример. Той със сигурност не се дължи само на „Възродителния процес“. Но архивите ясно показват, че именно политическите събития от лятото на 1989 г. са решаващи за момента на прекратяването на плащанията.

Ако говорим в по-конкретен смисъл за преките цени, заплатени след 1989 г., то в тях трябва да се осчетоводят мерките, свързани с решаването на жилищния проблем на завърналите се в България турци. Иначе, 1990 е най-мътната година за българската икономика (тогава не работеше нито планът, нито пазарът) и някаква част от тогавашната инфлация е последица от събитията, свързани с „Възродителния процес“.

РУМЕН ПЕТРОВ: В икономическите програми на университетите има учебни предмети по стопанска история. Да разбирам ли, че в съществуващия предмет „Стопанска история“ ще чакаме да има урок за икономиката на „Възродителния процес“?

РУМЕН АВРАМОВ: Първо би трябвало да има урок по политическата история на „Възродителния процес“, какъвто, доколкото разбирам, отсъства. След това може да се стигне и до стопанската история.

РУМЕН ПЕТРОВ: Господин Чернокожев, табу ли е за най-новата българска литература „Възродителният процес“? Как мълчи българската литература за възродителния процес?

 

vihren chernokozhev
Вихрен Чернокожев

 

ВИХРЕН ЧЕРНОКОЖЕВ: Ще се спра, макар и бегло, на най-новата българска литература през последните 20-25 години.

„Възродителният процес“, който винаги слагам в кавички, през 70-те и 80-те години на 20 век, е тема табу в най-новата българска литература. Макар да се е наложило в изследователската практика, понятието „възродителен процес“ е изключително неточно. То няма собствен културологичен смисъл. „Възродителният процес“ не възражда. Той присвоява, заличава, погубва вери и самоличности. Малцина са съвременните български писатели, които са се осмелявали да нарушат забраната и да се докоснат до тази психична болка, до колективната травма, до този трагичен и срамен за 20 век процес на насилствена асимилация на мюсюлманските общности в България.

Няма да кажа нищо ново, ако кажа, че историята и литературата са най-активните производители на национализми. Все още сме далече от установяването на точните факти за т. нар. „възродителен процес“ през 70-те и 80-те години на 20 век, ако това изобщо е възможно след четвърт век отлагане.

Затиснати от клишето за „турското робство“, още сме далеч и от осмислянето и разбирането на травмата, въпреки че част от документалната основа за т. нар. „Възродителен процес“ съществува. Може би г-н Момчил Методиев ще каже дали в томовете, които имаме, напр. под редакцията на проф. Искра Баева и проф. Евгения Калинова, са публикувани най-важните документи.

Фактите сами по себе си още не са историческа истина. Интерпретациите са полюсно противоположни. Азбучна истина е, че същинската история никога не е един единствен разказ, освен в авторитарните и тоталитарните режими. Всяка репресия естествено поражда защитен рефлекс на изтласкване на забрава, забрава и пак забрава на травматичните спомени, преживявания и емоции.

Най-новата българска литература през последните 20-ина години беше твърде заета с възвръщането към собствената си подменена от соцреализма идентичност. Затова, съзнавано или несъзнавано, тя не иска да си спомни агресията, цинично нарекла се „възродителен процес“. Изключенията от това само потвърждават правилото, че изтласканите спомени рано или късно се завръщат.

В романа „Краят на потоците“, мислен и писан през далечните 1987-1989 г., по времето, когато Свилен Капсъзов, уволнен поради „непригодност“ от хайтовото списание „Родопи“, е бетонджия в Домостроителния комбинат в София, главен герой не е родопската песен, както наивно и умилително твърдеше Ганка Найденова, автор на предговора към романа, който излезе едва през 1994 г. Главен герой е погавреното от възродителите под дулата на техните танкове човешко достойнство. Има едно забележително изказване на Свилен Капсъзов в дневниците на Народното събрание от януари 1992 г., в която той съвсем директно назовава някои от главните герои на т. нар. „възродителен процес“ в Родопите през 70-те години. Нееднократно съм цитирал това изказване. То е може би едно от обясненията защо му се случи това, което му се случи. Свилен, който беше първият главен редактор на в. „Права и свободи“ (в редколегията тогава бяха Радой Ралин, Борис Димовски, бел.ред.) и настояваше ДПС да води политика, близка до политиката на тогавашното СДС, загина в инсценирана автомобилна катастрофа „при неизяснени обстоятелства“.

Апокалипсисът на възродителния процес покоси живота и на Мехмед Карахюсеинов. Той изгоря, за да опази най-свидното си – името си и честта си на човек и поет. Неговото горене от посмъртно издадената му през 1999 г. в издателство „Стигмати“ на Малина Томова книга „Не по ноти“, не е литературоведска метафора, а жива факла. Уви, допотопните демагози, за които Мехмед Карахюсеинов пишеше тогава, не изтляха. Те пак са тук и пак се готвят да ни управляват.

Когато през 2015 г. в издателство „Изток-Запад“ излезе антологията „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те и 80-те години на 20 век в литературата на мюсюлманските общности“ – антология, която съставихме заедно с проф. Зайнеп Зафер от Анкарския университет, след сигнал на известната на мнозина от вас „Дружба Родина“, на ДАНС беше възложена проверка, която не знам как е завършила. Антологията, която за пръв път представи пред българския читател една дълго скривана трансгранична, транснационална литература на травматичния опит, се оказа заплаха за националната сигурност през 2015 г. Но тази антология даде един неподозиран глас на болката „възродителен процес“. Специално благодаря на сайта „Маргиналия“ и на г-н Емил Коен, който пръв написа отзив за антологията. Има още трима мои колеги, които написаха отзиви в „Литературен вестник“ и в „Литернет“. За съжаление тази антология не предизвика почти никакъв интерес у своите герои. Тя излезе в тираж 500 и две години след нейното излизане все още може да бъде намерена в по-големите интернет книжарници. Доста екземпляри бяха изпратени на български изселници в Турция. Появи се регистративен отзвук. Явно хората там не желаят да си спомнят това време. Изтласкването на травматичния спомен е естествен процес.

Все още търси път към зрителите си пиесата „Невидимите пътища на прошката“ от Теодора Димова, публикувана през 2004 г. в кн. 2 на сп. „Съвременник“, но непоставена и до днес на сцената на Националния ни театър, където е предлагана. Не е приета тази пиеса и за участие в театралния конкурс в Шумен. Според авторката текстът е директно обвинение срещу бившата Комунистическа партия. Болката „възродителен процес“ има своите протагонисти, своя сцена, своя публика. Теодора Димова е имала кураж да усети и да запише всичко това. Д-р Бекри Реджебов от пиесата на Теодора Димова никога няма да стане член на БКП, на „малоумната им партия“, както той я нарича, защото няма да изневери на истината за себе си, на самоуважението си, няма да стане Асен Асенов, както му предлагат. Това не е драматично-героическа поза, а усилие да не изневери на основната роля в живота си – да бъде близко до своето „не и аз“. Ще успеят ли героите на пиесата „Невидимите пътища на прошката“ да съберат в едно фатално разпиления си живот, да си простят и да простят? Прекъснати ли са пътищата към нормалното човешко съществуване? Ще се състои ли помирението? Има ли път към прошката? Мъчни въпроси и още по-мъчни отговори. Неслучайно дългият път към прошката завършва с монолози. Прошката е едноличен, дълбоко осъзнат интимен акт.

Неслучайно радиопиесата „Името – твоето име“ на Силвия Чолева, излъчена по Българското национално радио през 2015 г., е монодрама, чийто първообраз е един разказ от сборника „Гошко“ – 2013 г., на Силвия Чолева. Монодрамата само привидно е театър с един актьор. В по-дълбоките си пластове радиопиесата с гласа на Цветана Манева е нещо повече от драмата на една жена, която е имала лош късмет да се влюби в свой състудент помак, който бяга от България, когато искат да му сменят името. Старицата на Силвия Чолева не се бои да се изправи пред самосъд, да поеме вината си заради незнанието, заради мълчанието, заради неволното мълчаливо съгласие с насилието. Мълчаливото съгласие с насилието и трагедията на фундаменталното разчовечаване всъщност превръщат човека в жертва на властта, но и в палач на истината.

Тепърва ни предстои да доуточним адресите на вината и прошката. Няколкото творби в най-новата българска литература от последните 15-ина година, на които бегло спрях вниманието ви, са само началото на този разговор.

Накрая ще отбележа, че специално внимание заслужават отгласите от „възродителния процес“, например в пиесата на Димитър Кабаков „Жарава“ – моноспектакъл на Невена Мандаджиева в театър „199“ през 2005 г., и в романа на Димитър Коруджиев „1989-а година“. Отгласи от възродителния процес има също в „Къща отвъд света“ на Георги Данаилов и в дебютния роман на Диана Боева – „Писма за оригами“, който излезе през 2015 г. Тези творби са важни акценти от психичната болка „възродителен процес“, която чака осмислянето си не с думи, а с действия. Може би в осмислянето и превъзмогването ѝ своята роля имат психолози, психоаналитици.

ЮЛИАНА МЕТОДИЕВА: До 1989 г., когато ставаше дума за живота на малцинствата и особено на турското малцинство в България, печатните издания са били много бъбриви. Правила съм специален анализ на най-авторитетни издания по повод на документалния филм „Технология на злото[2] “, посветен на „Възродителния процес“. Тогава медиите вървят след партията и по нейна поръчка са извършвали своята „снимка“ на „щастливия живот“ на малцинствата, лъжесвидетелствали са за това „щастие“ и са успявали да извършват промиването на мозъците, включително на самите турци. Има интервюта и репортажи, в които журналистите карат „възродените“ турци да изповядват колко са щастливи, бидейки част от репресивния процес по смяна на имената им.

ВИХРЕН ЧЕРНОКОЖЕВ: След излизането на антологията, във в. „Дневник“ излезе един откъс, не знам по чия инициатива. „Дневник“ се чете доста, включително и неговият компютърен вариант. Разбира се, коментарите там бяха пълни с ругатни, които могат да се резюмират с въпроса: „Колко струва да продадеш България?“

РУМЕН ПЕТРОВ: А какво е отношението на правото като дисциплина и практика по този въпрос?

 

ekaterina
Екатерина Михайлова

 

ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: Макар и да се занимавам през последните години с правото в тоталитарната държава, не съм изследвала точно този въпрос. Тръгнах по обратния ред – да видя какво се е случило след 1989 г. и оттам да открия дали е правено нещо специално в рамките на законодателството в рамките на тоталитарната държава за възродителния процес.

Ще изредя част от нещата, които са се случили като законова рамка след промените в 1989 г. По време на възродителния процес работех като адвокат и нямам спомен да е имало специална законова регулация, която да обхваща тези хора. Когато Румен Петров ме покани да говоря по тази тема, аз се замислих и му разказах някои неща, които ще разкажа и сега, за да подкрепя тезата, че държавата чрез репресивния си апарат и чрез всички структури, които владее, е оказала принуда върху тези хора, за да предприемат определени действия.

Бях действащ адвокат в Пазарджик, където няма много турци, но има и малко помаци, преселили се да живеят в града. Режимът за недвижимите имоти беше рестриктивен – действаше Законът за собствеността на гражданите. Хората трябваше да продават имотите си чрез общинския народен съвет, но все пак имаше възможност законът да се заобикаля, което ние непрекъснато правехме. Това беше в резултат на един текст, че можеш да не продаваш имота си през съвета на лимитирана цена, ако го прехвърлиш на низходящ или възходящ роднина. Така „въртяхме“ имоти непрекъснато – примерно бабата прехвърля имот на сина си, на внука си. Имаше 2-годишен срок, в който трябваше да се предприемат тези действия. Когато наближаваше края на двегодишния срок, ние ги предупреждавахме да дойдат и пак да прехвърлим имота на друг член от семейството, за да не бъде продаван от общинския съвет на символична нормирана цена. В този период от време правехме тези сделки, ако занесем пред дежурния съдия (тогава не се изискваше нотариус) акт за свето кръщение, което е пълен абсурд. Нямаше законово или нормативно изискване за това, но имаше „телефонно право“. Имаше нареждане да не се изповядват сделки между роднините, за да може хората да бъдат принудени да продават имотите си само по реда на Закона за собствеността на гражданите – чрез общинските народни съвети, или да се откажат от имотите си, тоест да ги дарят на държавата (ставало е чрез отказ по силата на Закона за собствеността на гражданите).

Такъв е моят спомен, който потвърждава онова, което намерих като законодателство след 1989 г. Не е имало специален закон. Действали са тогавашните закони, които са били рестриктивни към всички български граждани. Имало е принуда от страна на държавата, та да не могат и малките изключения, които са съществували, да бъдат ползвани.

Второ, в съда започнаха да сменят целия архив. Има срок, в който делата се пазят, чак след това се унищожават, защото не могат да се пазят безкрайно. Има обаче категория документи в съда, които не се унищожават. Те са свързани със собствеността – нотариалните актове и делата по делбите, за да може и след 100 години да се види историята на даден имот, ако има спор. Започнаха обаче да подменят имената на стария архив – където има „Ахмед“, трябва да се появи „Асен“. А човекът може отдавна да си е отишъл от този свят. Не се справиха с тази задача. Това беше обемна дейност, а после трябваше обратно да се връщат имената.

Казвам това, защото, когато говорим за травмата, не всичко намираме в документите. Моята тема е „Законите, които овластяват възродителния процес. Законови регулации. Дела и документи“. Много от нещата няма да ги намерим в документите. Няма да ги намерим и в законите. Част от характеристиката на тоталитарната държава е, че тя има и други средства за въздействие.

Какво открих, което подкрепя моята теза, че се е минавало през телефонно право и през принуда? Всичко, което е прието след 1989 г., са постановления и закони, които не отменят правни норми. Ако имаше създаден специален ред със законодателството, би следвало да има отмяна на тези репресивни актове.

Първоначално имаме две постановления на Министерския съвет – от 1990 и 1991 г., с които се предприемат първите действия, за да се подобри нещо в извършеното от държавата преди това. Въвежда се режим, че недвижимите имоти, изкупени по реда на Закона за собствеността на гражданите, могат да се предложат за изкупуване на предишните им собственици.

„Възродителният процес“ се движеше в две посоки – смяна на имената и отнемане на имуществото. Това е ставало по действащите закони, които са били достатъчно рестриктивни за всеки човек. След 1971 г., когато се приема Конституцията (живковската), понятието „частна собственост“ изчезва и се появява понятието „лична собственост“. Тази собственост е само онази, която си придобил с труд и с която можеш да задоволяваш своите потребности. Въвежда се режим – примерно семейство с две деца може да има апартамент от 80 до 100 кв. м. с две стаи, но ако не си женен или омъжена или сте семейство без деца, можеш да си купиш чрез общината или чрез ново строителство жилище в рамките на твоите потребности, които са лимитирани в закона. Личната собственост слага ограничение върху притежанието на имоти. От онова, което е повече, трябва да се освободиш, та да не би да ти носи приходи. Такава е логиката при приемането на Закона за собствеността на гражданите, за да не могат гражданите да получават нетрудови доходи.

Но да се върнем към направеното след 1989 г. След тези две постановления има специален закон – Закон за възстановяване собствеността върху недвижими имоти на български граждани от турски произход, направили постъпка за заминаване в Република Турция и други страни през периода май – септември 1989 г.“

За да се възстанови справедливостта, през 1992 г. по време на Тридесет и шестото народно събрание законодателят приема друг подход – „директно се възстановява собствеността“. А дали ще я потърсиш или не – това си е твоя работа. Държавата обявява за нищожни отказите от наследство, които можеха да се правят (те и до ден днешен могат да се правят по същия текст от Закона за собствеността на гражданите).

Мотивите на Решение № 18 от 1992 г. на Конституционния съд по Конституционно дело № 24 (по Закона за възстановяване на собствеността) ни дават отговор за травмата. Група народни представители атакуват този закон като дискриминационен, защото дава възможност на група граждани да получат директно чрез закон отнета собственост, а други, които не са от турски произход, нямат това предимство. Искането е отхвърлено от Конституционния съд. Според мен решението е добре обосновано, тъй като имаме държава, при която репресията отива отвъд закона. Казват: „Няма как някой да докаже и да си възстанови собствеността по нормалния законов ред, ако закон не каже, че му го връща, защото един е бил насилван повече с различни методи, а друг по-малко.“ А тези методи не могат да бъдат открити и доказани. Именно тук Конституционният съд е стъпил на травмата в резултат на репресията и е създадена законова норма с цел овъзмездяване и известна справедливост.

РУМЕН ПЕТРОВ: Г-жо Михайлова, знаете ли по времето на „Възродителния процес“ колко българи с турски или помашки произход са били съдии?

ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: Знам един мой съвипусник от Велинград, с когото завършихме заедно „Право“ – Ерол Кадьов. Когато завършихме (това беше през 1979 г.), той получи най-лошата позиция при разпределението – съдия изпълнител. Тогава наистина това беше лоша позиция. Момчето започна работа, ожени се за българка, но му смениха името – Елин. Това беше в рамките на Пазарджишки окръг. За друг не знам, но са били малко.

 

antonina
Антонина Желязкова

 

АНТОНИНА ЖЕЛЯЗКОВА: И ние с г-н Михаил Иванов имахме приятелка помакиня – Жени Хайвазова от Златоград. Тя беше завършила право и адвокатстваше. Спомняме си ги поединично.

Тогава имаше опити да се заличава памет. Г-жа Екатерина Михайлова употреби израза „телефонно право“. Задавам си въпроса: дали е имало нещо в Закона за здравеопазването, за да разпореждат на лечебните заведения да заличават архиви, както са се опитали да направят в съда?! Познавам шефове на отделения, които отказваха да заличават информация. Те казваха: „Ние няколко поколения сме пазили архиви за наследствени болести. Как сега изведнъж ще ги унищожим? Това е абсурд!“ Същото се е случвало и в архивите на училищата. Трябвало е да горят дневници, за да започнат да се употребяват нови дневници и т.н. Хората са запазвали архиви по някакъв начин – примерно в мазета, криели са информация, за да запазят паметта на селските и градските училища.

МАРТА МЕТОДИЕВА: Какво точно означава „телефонно право“? (Оживление и смях в залата.)

ЕКАТЕРИНА МИХАЙЛОВА: Примерно началникът се обажда по телефона и казва: „Спирате продажбите и няма да правите сделки, без да ви кажем“.

 

Michail
Михаил Иванов

 

МИХАИЛ ИВАНОВ: Ще дам пример: Бойко Борисов се обажда по телефона на шефа на митниците и му казва какво да прави. Това е телефонно право.

АЛЕКСАНДЪР ВЪЛЧЕВ: Въпросът ми е свързан с българо-съветските отношения. Според Вас дали „Възродителният процес“ повлиява на охладняването на отношенията ни със Съветския съюз?

МИХАИЛ ИВАНОВ: Когато говорим за „Възродителния процес“, аз разбирам по-дълъг период и не се ограничавам в рамките на 1984-1989 г. Става дума за репресивната политика на БКП от 1945 г., която навлиза в своята финална права от 1969 г., когато започват груби насилствени действия срещу българите в Родопите, срещу помаците, срещу ромите, и накрая – голямата асимилация, голямото преименуване срещу турците. Съветският съюз оказва в различните периоди много голямо влияние върху българската етническа политика. Особено характерен е периодът след 1944 г., когато всичко се е правело по указание на Сталин. Има документи, които показват това. Относително самостоятелен период са 60-те години. Тогава Съветският съюз като че ли започва да се оттегля от по-активна намеса в политиката на Комунистическата партия, но винаги запазва своето постоянно присъствие като наблюдатели. Всички заседания, които се провеждат под ръководството на МВР и на Държавна сигурност, са с неизменното присъствие на съответните аташирани към това министерство хора от КГБ на много висок ранг. Фьодоров беше един от тях.

А дали са се влошили отношенията ни? През 1985 г. започва процес на раздалечаване между България и Съветския съюз. Отношенията започват да се влошават по всички азимути, един от които е икономическият. Руснаците са били сдържани, не са проявявали рязко неодобрение. По-интересното е, че когато България е подложена на огромен натиск в международните отношения – отвсякъде критика, тогава тя не среща подкрепа сред част от бившите социалистически среди. Въпреки това получава подкрепа от страна на Съветския съюз.

Александър Вълчев

АЛЕКСАНДЪР ВЪЛЧЕВ: Защо тогава Горбачов, известен с перестройката, не се противопоставя?

МИХАИЛ ИВАНОВ: Тогава Горбачов провежда линията „Оправяйте се сами“.

РУМЕН АВРАМОВ: „Възродителният процес“ започва по време на най-голямото „безвластие“ в Съветския съюз. Когато Черненко вече е болен и не се появява. След серийните погребения, първо на Брежнев (1982), после на Андропов (1984). Едва ли това е момент, в който съветската власт има склонност да се впуска във външни авантюри. По-късно, Горбачов е в открито несъгласие с Т. Живков, включително по този въпрос.

МАРТА МЕТОДИЕВА: Искам да се обърна към учениците. Смятате ли, че такива неформални събирания ще ви бъдат полезни?

АЛЕКСАНДЪР ВЪЛЧЕВ: Според мен е добре да се говори за „Възродителния процес“. Могат да се извлекат много поуки. Но от друга страна, това е събитие с 30-годишна давност. За да влезе в историята по обективен начин, мисля, че е нужно да мине поне още толкова време.

МОМЧИЛ МЕТОДИЕВ: Не съм се занимавал специализирано с „Възродителния процес“ и затова ми е малко трудно да говоря директно по темата. Бих могъл да говоря как „Възродителният процес“ се отразява на службите за сигурност, на кариерното развитие на участниците в него, но това ми се струва в известна степен технически въпрос. Имам известна представа и как Българската православна църква се отнася към „възродителния процес“, но архивите от този период ги няма, поради което имам опасения да правя генерални изводи. Макар да ми се иска да развия тази тема, дори и въз основа на явни източници, поради настоящата позиция на Българската православна църква относно бежанците, която може да бъде характеризирана най-малкото като крайно консервативна.

Но говорейки за травмата, и по-конкретно за травмата от „Възродителния процес“, си задавам въпроса – защо нямаме памет за тези събития? Когато се отваряха досиетата, аз съм развивал тезата, включително и публично, че не би могло да се очаква държавата да накаже всички агенти, да се направи масова лустрация и всички да бъдат изхвърлени зад борда. Това не може да стане по различни причини, не само защото има доста гранични случаи, но и защото има много унищожени документи. Затова съм защитавал мнението, че преди да се намеси държавата и да въведе някакви общи принципи за лустрация, това трябва да бъде направено от съответната общност, засегната от тези неща. Но от отварянето на досиетата досега това не се е случило, с малки изключения – мога да посоча например Богословския факултет или решението (спазвано досега без изключения), да не се назначават за посланици бившите сътрудници на Държавна сигурност. Вероятно има и други случаи, за които не знам, но все пак те си остават изключения. Задавал съм си въпроса „Защо?“.

Когато говорим за „Възродителния процес“ се сетих за голямото дело срещу католиците през 1952 г. Всички знаете за осъдените на смърт католици, но има и католици, осъдени на различни срокове затвор. Това е класически сталински процес. Когато човек чете делото, вижда технологията на развитие на един такъв процес, който се основава на самопризнания. В делото стоят предварителни подготвени самопризнания на обвиняемите, които след това се подписват на всяка страница. Но за да се стигне до тези признания, се минава през т. нар. очни ставки. След като един признае, се прави очна ставка със следващия и така, един по един, се стига до признанията. Голяма част от обвинените подписват, но има и такива, които категорично отказват. Един от тях – Фортунат Бакалски, е убит в затвора. В смъртния му акт пише, че на 29 август се изкъпал, излязъл на двора и два дни по-късно умрял от менингит, защото се „простудил“. Минават 7-8-10 години и осъдените излизат от затвора. Умишлено не говоря с имена, защото не мога да съдя хората, които са подписвали в тази ситуация. И като последица малцината, които не подписват самопризнания, в следващите години се оказват най-маргинализирани от всички, донякъде и от държавата, но и от собствената си общност. От човешка, а още по-малко от историческа гледна точка, ние нямаме право да съдим тези хора, но от тяхна лична гледна точка те имат житейска история, която е много по-силна от всичко останало. Започнах да си мисля доколко този наистина краен случай не се отнася към много други травматични изживявания, включително и към неща, свързани с „Възродителния процес“. Случаи като този ме навеждат на мисълта, че действителността е много по-гадна, отколкото си я представяме.

На второ място, това, което прави Държавна сигурност по отношение на различните общности, е, че успява да разбие общността. Едни хора, които приемат да направят компромис, да станат сътрудници, правят шеметна кариера, а други, които отказват да направят този компромис, постепенно са маргинализирани. Много такива примери има в историята на Православната църква. Тоест не общността си излъчва лидерите, а някаква невидима сила, в случая Държавна сигурност, се намесва и излъчва лидерите. Общността вече престава да бъде общност или поне тя е раздирана от противоречия, тъй като от една страна са моралните стожери, а от другата – тези, които държат властта.

Третият момент е втвърдяването на хората, които се съпротивляват. От една страна, дори и да не са обект на пряка репресия, те изпадат извън борда. Нямат перспектива. Стават все по-самотни, все по-излишни, нямат житейски хоризонт. Това е ужасно, но те знаят, че са прави. Резултатът е, че за всичките десетилетия, включително и в годините на прехода, те стават много твърди характери, с които много трудно се работи, стават безкомпромисни. Казвам този факт с изключително уважение към тези хора. Цялата несправедливост, която са изживели преди 1989 г., я преживяват и през следващите 25 години след 1989 г., тъй като досиетата така и не отварят, истината не излиза наяве.

Четвъртият момент е отварянето на досиетата. Преправянето на биографии е ясна работа. Но за тези 25 години, тъй като досиетата се отвориха много късно, някои от доста активните и ефективни сътрудници на Държавна сигурност през комунизма, през следващите 20-25 години, бидейки на позициите си, успяват да се обградят с хора от следващото поколение, много от които способни, немалко от тях – и почтени. И когато досиетата излизат 25 години по-късно, тези представители на т. нар. следващо поколение, именно защото са добре възпитани и почтени, никога няма да вдигнат ръка срещу своя ментор. Вярно е и това, че те продължават да зависят от него.

Като обобщение мога да кажа, че през комунизма Държавна сигурност успява да разбие общностите. Това, което се случва в годините на прехода поради късното отваряне на досиетата, а и поради общата социална несигурност, е, че тези общности започват да се капсулират. На повърхността излизат нови лидери, но възпитани от същите тези водачи, чийто досиета в продължение на 25 години не са били отворени. Новото поколение знае за съществуването на моралните стожери, но предпочита да не говори за тях, за да не засилва травмата, да не засилва несигурността. Това се случи в Българската православна църква, но и в много от гилдиите, които практически станаха наследствени професии, мисля, че много такива случаи могат да се посочат за лекарската или съдийската гилдия. Предполагам е така и в много други сфери. Накратко, след като Държавна сигурност разбива общността, а в годините на прехода тази общност се капсулира, тя не успява да възстанови системата за естествено излъчване на лидери въз основа на качества, а подменя тази система със семейственост или друг тип „мрежи“. И темата за травмата, за комунизма, някъде минава встрани – всички говорят за нея, но гледат да не бъде официално.

ВИХРЕН ЧЕРНОКОЖЕВ: В архивите на Държавна сигурност има ли следи от документи за участието на Държавна сигурност в подготовката на атентата на гара Буново и другите атентати?

МОМЧИЛ МЕТОДИЕВ: Не съм сигурен.

ВИХРЕН ЧЕРНОКОЖЕВ: Чел съм журналистически публикации, че извършителите на атентата на гара Буново са били сътрудници на Държавна сигурност, но не съм сигурен доколко тези твърдения се основават на документи.

МИХАИЛ ИВАНОВ: В документите на Държавна сигурност има специална линия – „Борбата с тероризма“. Тази линия показва, че те по никакъв начин не са знаели кои са извършителите на атентата в Буново. Всъщност извършителите на този атентат са извършители на още атентати – в Сливен, Пловдив и Варна. Извикани са хора от ЩАЗИ и КГБ да помагат, но до 1986 г. те не знаят кои са извършителите. Моята теза е, че е малко вероятно това да е манипулация на самия режим. Пита се какъв им е бил мотивът. Пропагандата, която сега е в много голяма сила, иска да ни убеди, че точно такива неща, индуцирани от Турция, са предизвикали репресията на властта. Не е така. Всъщност репресията на властта започва с преименуването на турците през 1982 г. под формата на преименуване на лица от смесени бракове. На това аз казвам „пълзяща асимилация“. До ноември 1984 г. са преименувани по тази схема около 50 хиляди. Срещу тази пълзяща асимилация спонтанно възниква много сериозна съпротива. Създават се нелегални организации и една от тях е организацията на тримата атентатори – с помашки произход.

Зададената тема трябва да бъде леко преформулирана. Втората част на темата – „Каква е съдбата на знанието за „Възродителния процес“ в университетите?“, е лесен въпрос. Знанието за „Възродителния процес“ в университетите няма съдба. Няма регламентирано изучаване на „Възродителния процес“.

По първата част от темата – „БАН по време на „Възродителния процес“, имам забележка към времевия интервал. Към „Възродителния процес“ не можем да не включим преименуването на помаците и на циганите. „Възродителният процес“ включва не само репресията „преименуване“, но и забраната за изучаване на майчиния език и забраната да развиват свой културен живот.

Темата „БАН по време на „Възродителния процес“ е много стеснена. Според мен тук е заложена огромна тема, която не е изследвана. Това не е толкова тема от психологията, а тема за обществените науки – за социологията, за историята на науката, защото става дума за обществените и хуманитарните науки по време на комунистическия режим. Ако говорим за травма, то периодът от 1944 до 1989 г. нанесе много тежки травми и поражения върху нашите обществени и хуманитарни науки. Казвам това дистанцирано, защото моето образование е по физика, но съм имал възможността да наблюдавам онова, което става в Икономическия институт на БАН, в Института по литература, в Института по право. Всичко беше подчинено на предварително зададени парадигми от Централния комитет на партията. Много пъти в Икономическият институт са се разработвали смислени неща, но когато тези неща отиват в Централния комитет, те биват хвърлени в кошчето и се прави нещо друго.

Обществените и хуманитарните науки нямаха условия да се развиват в сравнение с естествените науки. Ще дам пример. Имам братовчед, с когото живеем в една къща, икономист в Икономическия институт. Веднъж виждам на бюрото му списание „Дер Шпигел“. Попитах го: „Как попадна това при теб?“ Отговори ми, че му го е дал негов приятел от ЦК. Тогава не всеки можеше да разполага с такива издания. Така стоеше въпросът и за контактите в чужбина. Тогава бях в ръководството на комсомола в БАН. Ние се борехме младите хора да ходят на специализации и командировки в чужбина, да растат нагоре. В обществените науки под млад човек се разбираше над 40 години. В дисциплините физика, химия, биология младите хора получаваха относително по-добри възможности за развитие. Ролята на специалните служби в това отношение беше изключително силна. В Научния секретариат на БАН за връзката с тях отговаряше проф. Михаил Бъчваров от Философския институт. Когато някой трябваше да замине в командировка, много често на проф. Бъчваров казваше: „Не може“. Питаха го: „Защо бе, Мишо?“ Отговорът беше: „Органите не дават“ и така въпросът приключваше.

Тежки поражения претърпя нашата философия. Това особено силно бе почувствано след 1944 г. Имаше тежки травми в българското езикознание. Докато Сталин не е казал, че езикознанието няма класов характер, акад. Владимир Георгиев е обявен за буржоазен учен. Слава Богу, че Сталин в своята книга „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ написва, че езикът няма класов характер, та нещата са утихнали, но никой след това не се е извинил на този човек.

Много тежки удари и кулминация в натиска върху науката можем да наблюдаваме и по време на „Възродителния процес“. Трябваше да бъдат обосновани необосноваеми тези. В кариерата се издигаха онези, които го правеха.

Темата е „БАН по време на „Възродителния процес“, но не става въпрос само за БАН. Ние можем да говорим за Университета и за другите университети в България. Има Институт по история на БКП при ЦК на БКП, има Академия за обществени науки и социално управление (АОНСУ). Става дума за доста широк комплекс от научни и учебни звена, които обхващат обществените и хуманитарните науки.

Смятам, че темата не е изследвана. С това трябва да се занимаят хора като Антонина Желязкова, Надя Данова, за да се разкаже истинската история на българската история. Трябва да се знае например как проф. Петър Петров и проф. Емил Боев обосновават „Възродителния процес“ (тук става въпрос за конкретни хора), как доминират писанията на Николай Мизов, но не в световната наука, не сред нашите научни работници, а пред ЦК на БКП. Николай Мизов разработва въпросите за исляма, Петър Петров – за насилието, Емил Боев – за българския характер на нашите съграждани турци и помаци.

Когато говорим за травма, това е преди всичко травма и поражение върху науките, както и на хората, които се занимават с тези науки. Въпреки това в нашите обществени и хуманитарни науки успяха да се утвърдят с име много хора, включително и извън България.

Когато говорим за този период, трябва винаги да си представяме тоталитарната държава. Когато в кръга на Тодор Живков се реши нещо и по-нататък се приведе в изпълнение чрез отделите на ЦК на БКП, никой не можеше да не приеме, да не започне да изпълнява. Навремето се говореше за ловната дружинка на др. Тодор Живков. Той обичаше да се обгражда с хора на много високо интелектуално ниво. Намерих снимка във в. „Труд“ на тази дружинка. Тя е имала плаващ състав. На снимката са Любомир Левчев, Емилиян Станев, Йордан Радичков, скулпторът Величко Минеков, ген. Христо Русков, акад. Ангел Балевски, поетът Георги Джагаров, художниците Христо Ненков, Светлин Русев (Светлин Русев по-късно е бил изключен от дружинката и от ЦК на БКП), Милко Балев, ген. Илия Кашев. В нея веднъж е бил и Георги Марков, който е описал всичко това. Пробвали са го за малко, но повече не са го канили.

В този състав има две лица, които играят много голяма роля при формирането на „Възродителния процес“ – Ангел Балевски и Георги Джагаров. Когато се обосновава идейно „Възродителния процес“, знаем, че има две основни групи. Едната е формирана около Държавния съвет начело с Георги Джагаров. Там активната личност е Орлин Загоров, чието турско име е Шукри Тахиров. Другата, по-умерената група, за която многократно се говори и пише, е около Стоян Михайлов – секретар на Централния комитет. Едните са за по-твърд подход, стигащ до асимилация и преименуване, а вторите са пак за асимилация, но с мирни средства, без физическо насилие.

При изследванията обаче има трудност и тя е свързана с документацията. Все още има недостъпни кътчета на нашите архиви. През 1986 г. към Президиума на БАН е бил създаден Научно-координационен съвет по възродителния процес. Три месеца негов председател е бил Илчо Димитров (от февруари до май). Едва преди две-три години архивът на този съвет е бил декласифициран и председателят на БАН Стефан Воденичаров го връчва на шефа на архива на БАН Валери Кацунов, който го държи в една папка в своя кабинет. Аз го поисках, но ми бе предадено, че архивът не е обработен и че в момента не може да се разполага с него. Кацунов е обяснил, че няма да придвижи нещата, защото още има живи хора. Все пак част от информацията излиза, защото има документи в Партийния архив и в архива на МВР. Някои от тези документи са публикувани в излезлите документални сборници.

Покрай документите на Държавна сигурност, покрай документите на ЦК на БКП, ние знаем състава на този Научно-координационен съвет. В него влизат ресорни директори на много идеологически институти, включително и Икономическия институт на БАН. Има хора и от Софийския университет. Начело на този съвет е Страшимир Димитров. Заместник-председател е Алдемир Сидеров, когото не познавам. Научни секретари са доц. Цветана Георгиева и Евгени Радушев. Доколкото знам, Евгени Радушев получава орден „Червено знаме на труда“ за приноса си към „Възродителния процес“. Членове на Бюрото са Вера Мутафчиева, Петър Петров (който издава в два тома книгата „По следите на насилието“), Николай Мизов, Георги Хрилов, Паунка Гочева (съветничка на Пенчо Кубадински в Отечествения фронт), Стефан Андреев (шеф на Народната библиотека по онова време). В Съвета са Емил Боев, Йордан Пеев, Ибрахим Ялъмов, Ибрахим Татарлъ.

Трябва да се има предвид, че когато тогава ти кажат, че влизаш в съвета, ти трябва да влезеш. Нищо друго не можеш да направиш. Но какво се случва в съвета? Той не е развил голяма дейност, не е бил финансиран, не е имал свое помещение, не е имал апарат. Създаден е през 1986 г. Програмата, която съставя, се появява през декември 1986 г. Разполагаме с протокол от заседанието на съвета през януари 1987 г. по тази програма. Виждаме, че Икономическият институт не е дал нищо за програмата.

ВИХРЕН ЧЕРНОКОЖЕВ: Институтът за литература при БАН също не написа възложения му по тази програма сборник с изследвания „Възродителният процес“ в литературата“ и проф. Боян Ничев – тогава директор на института – трябваше да дава обяснения.

МИХАИЛ ИВАНОВ: Езиковедът проф. Москов пише:

„Аз се въздържах да предложа научно-изследователска тема, защото има някои неясноти. Най-голямата е въпросът за турцизмите в българския език. Не е ясно какво се иска от нас – да твърдим в нашите разработки, че тези турцизми не са например 1000, а да кажем 100… Какво трябва да направим? Да намаляваме броя на турските думи по научен път или да ги изчистваме от речника и топонимията? Много българи са потурчени и ние трябва да докажем това по лингвистичен път. Но тук аз и много мои колеги сме на кръстопът. В нашите работи ние не можем да употребяваме думата „турско“. Ако я употребим и редакторите я видят, веднага я задраскват.“

Тук става дума за драма на учения, става дума за натиск върху неговата психика, става дума за невъзможността той да бъде учен. Става дума, макар и в много мека форма, за неговия протест.

Маргарита Ваклинова от Археологическия институт се оплаква по следния начин:

„Като съдя по нашия институт, мога да кажа, че доста голям е броят на неразбиращите процеса. Подиграват се, а някои направо заявяват, че това е грешка.“

РУМЕН АВРАМОВ: През 1992 г. Общото събрание на БАН създаде специална комисия, която да проучи „Възродителния процес“ и ролята на БАН в него. Изводите ѝ бяха доста замазващи.

АНТОНИНА ЖЕЛЯЗКОВА: Съставът ѝ беше доста съмнителен. В нея бяха поставени хора, които нищо не разбираха от нещата – физици, химици и т.н.

МИХАИЛ ИВАНОВ: През 1992 г. имаше бурно заседание на парламента на тема „Възродителният процес“. Това е първото усилие да се обяви комунистическият режим за престъпен. Аспарух Панов направи много политизирано изказване за ролята на Академията. Очевидно е чел архива, но архивът е в кабинета на Валери Кацунов.

РУМЕН АВРАМОВ: Темата за ролята на науката във „Възродителния процес“ е много важна, обширна и непроучена. В началото на 1990 г. А. Желязков предлага морално осъждане на историците, които взимат активно участие в него, но среща тотална съпротива.

Една бележка към казаното от г-жа Екатерина Михайлова. Вярно е, че носещата конструкция на правната система не е пипана, но са пипани много постановления, подзаконовата нормативна база. Например уредбата на гражданската мобилизация в мирно време, която е специално адаптирана, за да може да послужи за мобилизиране на трудови ресурси. Специално постановление пък спира за два месеца продажбите на леки коли втора ръка. То среща съпротивата в юридическите среди. Променени са наредби с оглед съкращаване сроковете, в които държавата може да се разпорежда с имотите на заминалите в Турция.

РУМЕН ПЕТРОВ: Разбирам, че мнението ви за тази среща е позитивно. Благодаря за участието!

Послеслов

В отговор на въпросите Какво, Как и Защо на социалното насилие, носещо травмиращото име „Възродителен процес“, за Румен Аврамов няма съмнение, че става дума за тежък социален разпад – за гражданска война. Икономическа логика за тази война Аврамов не открива и това поставя проблема на „Защо“ особено болезнено. Една възможна причина, според Аврамов, е страхът. Българската национална идентичност е натоварена със страх от „турското“. Може би освен страх има и срам. Във всеки случай, насилственото преименуване и политики на изселване на българи с ислямска идентичност е процес, който не е спирал от възникването на България като национална държава с установено социално и политическо господство на едно мнозинство (хората, които са научили български език от майките им, които не владеят турски и не изповядват ислямската религия).

Към 1984 г. този процес на разслоение е с почти вековна история и са се натрупали вторични разлики в разпределението на индустриализацията и между областите в преобладаващо присъствие на хора от мнозинството или на малцинството.

Аврамов изучава поведението и архивите на насилника – държавния апарат, впрегнат в една определена политика на опит за неконтролирана насилствена асимилация и прогонване от родните места, както и различните поводи за вторична (икономическа) загуба и безпомощност, причинени на българските турци. Поставя и въпроса за моралните последици от всичко това върху оставащите, които веднага след този период на травма поемат по пътя на ново десетилетие, белязано от лишения, предателства, загуби, разломи и надежди – първите години на т.нар. пост-тоталитарен преход.

И при внимателен анализ на икономист това насилие е икономически необосновано. За Аврамов анализът разкрива държавна политика, водена от силни емоции. От страх? Дали този страх е страх от неизвестността тогава? Може би. Дали към този страх не се прибавя изначалният страх на състоянието на тотална война, наречена тоталитаризъм? Възможно е.

Вихрен Чернокожев направи обзор на прозата и театъра, за да ни представи дали и как те, като вид рефлексивна човешка дейност, носят доказателства за качеството на социалното мислене върху социалния разпад, наречен „Възродителен процес“. Първият факт, на който се натъква, е, че тази рефлексия е бедна – малко на брой са нейните артефакти. Друг факт, който затруднява мисленето за „Възродителния“ процес, е затрудненото мислене върху обществото, организирано на принципите на войната, водена от държавата срещу обществото – тоталитаризма. Някои от малкото гласове не оцеляват физически, други са репресирани под различни форми и след 1989 г. Впечатлява относителното мълчание и сред жертвите, и сред останалите. Литературният анализ на Чернокожев откроява мълчанието на мълчаливото съгласие с насилието, след което срамът и вината продължават разединителната си работа.

Екатерина Михайлова показа, че правото и законът са (не)изненадващо безучастни и безинтересни в тези процеси. Но това и може да се очаква в един, още взето, безправов социален ред, какъвто е обществото на войната на държавата срещу обществото и общността, какъвто е тоталитаризмът. Не е имало нужда от специални закони за специалната репресия в режим, в който държавната репресия е приета за естествена и неподлежаща на контрол. Достатъчно е властта да се обади в съда, в прокуратурата и т.н. за да се измисли как хората да бъдат лишени от жилищата им в рамките на тогава действащия Закон за собствеността на гражданите, създаден така, че да позволява както заобикалянето му, така и телефонното вмешателството в него от страна на всевластната държава. Законите при социализма са „врата в поле“ само за абсолютната власт на държавата.

Момчил Методиев повдигна идеята за морала и за общността, рушени и разрушавани от тоталитарната държава със или без помощта на Държавна сигурност. След 1989 г. по един или друг начин мълчаливите знаещи правят кариера и получават достъп до обществената власт и лидерство. Мълчанието се насърчава и то става модел за отнасяне към времето, в което се приемаше за естествено държавата да насилва обществото, морала и общността без контрол от страна на индивида. Времето на безпомощността.

Михаил Иванов обръща внимание на „скопените“ откъм морал и човешки права обществени и социални науки тогава – състояние, което засилва допълнително моралната дезориентация на обществото, общностите и отделните хора. Това кастриране на мисълта е организирано, дори архивирано – в документи, умове, спомени и съвести. Доста от тях са заключени.

Средната възраст на участниците беше над 50 г. Повечето от нас се изкачиха трудно на третия етаж, по стръмните стълби на гражданското общество. Според един от най-младите участници в разговора, годините, изминали от тези времена, са малко за да има (кой?) обективна преценка на събитията. Сигурно е прав за годините, предвид времето пред него. За онези в дискусията, които са били ученици преди 40-50 години обективната оценка на насилието е винаги и субективна и горчива. Може би поколенията ще се срещнат и ще си поговорят. И обективно и субективно. Дано да имат време и дано местата на разговор (училища и университети) им съдействат. Засега те, обикновено, решително пречат.

Дискусията подготви за печат:
Юлиана Методиева

Източник


[1] Румен Аврамов, Икономика на „Възродителния процес“, Център за академични изследвания, София, 2016 г.

[2] 2001 г. Сценарист – Татяна Ваксберг, режисьор – Марта Илиева.

Посетители: 54

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Vivian писа Още
    Сигурно имате предвид... преди 8 часа
  • Л. Стефанов писа Още
    Две знакови гледки в... преди 2 дни
  • Иван Митев писа Още
    Ситуацията в Република... преди 3 дни
  • Иван Младенов писа Още
    Здравейте,
    всъщност,... преди 6 дни
  • деду Въсу писа Още
    поздравления... шапка... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Може в Източна Европа да... преди 1 седмица
  • patanasl@yahoo.com писа Още
    Въпроса с истината за... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    "Кръчмарски... преди 1 седмица
  • Севда Маринова писа Още
    Религията създава... преди 1 седмица
  • Валентина Минчева, журналист, писа Още
    Безпощадно, талантливо,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Разбира се, никой не ми е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напудрен глупак, който... преди 2 седмици
  • Димитър Венков писа Още
    Я да видим познанията на... преди 2 седмици
  • Митко Генов писа Още
    Блестящ познавач,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Бих искал да попитам кой... преди 2 седмици
  • Славимир Генчев писа Още
    Много от т. нар. десни... преди 2 седмици
  • Дора Апостолова писа Още
    Типични разсъждения на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Благодаря на Златко за... преди 2 седмици
  • Дамян Цоневски писа Още
    Силно тенденциозна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Човек трябва да е сляп,... преди 2 седмици
  • Йордан Нихризов писа Още
    Един кратък анализ на... преди 2 седмици
  • Тодор писа Още
    Хубава статия. Няма... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Набързо откъм фейсбук...... преди 2 седмици
  • галка писа Още
    Хората са жестоки със... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Четох внимателно текста,... преди 3 седмици