Дискусии - България

1 1 1 1 1 Оценка 97% (6 гласувания)

 

 2017 02 Gancho Savov

 

Ганчо Савов е славист, писател, преводач и публицист, роден е през 1930 г. През 1974 г. е осъден на 18 години затвор по обвинение в шпионаж и идеологическа диверсия, след като се противопоставя на сътрудничество с Държавна сигурност. За него се застъпват безуспешно Аmnesty Intertnational и ПЕН-центърът на Словения.

След като излиза от затвора, 11 години след присъдата, до падането на режима на Живков, е в изолация. Изкарва прехраната си като работник, но подновява дейността си в печата под псевдоними. До 1997 г. е гл. редактор на сп. „Панорама“. Започва да преподава по южнославянски литератури във Великотърновския университет. Автор е на автобиографичната книга „Капан за контри“ за репресиите през комунизма, която е знакова в разбирането на механизмите на режима и въздействието им върху отделния човек. Личното му преживяване, осмислено с мъдростта на самосъхранилия се човек, се превръща в дълбоко психологическо и философско изживяване и за читателя. Текстът, който следва, е разговор с него върху темата за времето като проблем. Савов разказва какви са начините то да бъде „преодоляно“ в екзистенциална ситуация като неговата, която би пречупила много хора.

Какво беше личното Ви усещане за време, за начина, по който то минава по време на този принудителен престой? Кога имахте чувството, че то минава по-бавно? И кога – по-бързо?

Тежкото усещане за безкрая на онези осемнайсет години, които ме чакаха, някак необяснимо бързо се изтри след превеждането ми в Старозагорския затвор. Отначало (докато бях в ареста на Софийския затвор) мерех времето с крачки из килията и тогава времето едва се влачеше, но след присъдата, т.е. в Стара Загора потънах в неминуемостта на новото, на затворническото ежедневие. Не мога да си обясня как стана това. Може би се дължи на устойчивия ми дух и разумното възприемане на реалността. Не си спомням да съм имал усещането за по-бърз и по-бавен ход на времето, но без съмнение когато бях зает с работа, дните течаха сякаш по-бързо…

Още от първия ден бях настанен на работа в Мебелния цех на затвора и работих много съвестно, със съзнанието, че два трудови дни ще ми се зачитат за три от присъдата. Това дърпаше времето напред. Поех работата на една трудна машина и след време усъвършенствах нейните функции, та получих удостоверение за рационализатор, което се присъждаше както в цивилния живот. Даден ми бе и по-висок, майсторски разряд и граждански документ за това. Затворът приличаше на селище от затворен тип и животът придобиваше всички нормални функции на това, само че гарнирано с различните форми на психологически и физически натиск и репресии, които прилагаше властта. В Мебелния цех (който си беше същинска фабрика!) работих няколко години. В последния три-четири годишен период бях назначен за библиотекар на затворническата библиотека и там задълженията ме увлякоха, та времето минаваше още по-бързо в сравнение с предишното ми работническо еднообразие.

Имахте ли някакви техники за „справяне“ с времето – умишлено запълване със занимания/работа в библиотеката например облекчи ли това изчакване на времето?

Понеже не ме преследваха никакви притеснения по отношение на времето, не съм си измислял никакви „техники“ за справяне с него. То си течеше и аз бях влязъл в неговия ритъм.

Безспорно, всички интелектуалци в политическите отряди на затвора сякаш ускорявахме времето с участието си в художествената самодейност и в някои дейности в рамките на т. нар. „възпитателен режим“, който бе всъщност опит за принудителна и в края на краищата – безуспешна дресировка.

Какво е усещането за човек да следи дните от календара и как се справяхте с този проблем?

Ето, това не правех – не следях дните от календара. Правех си само сметка за излежаното времеь но на по-големи периоди. Ако бях следил календара ден по ден, сигурно това щеше да ме съсипе и нямаше да остана със здрава психика! Напротив, аз наблюдавах с журналистическо любопитство как се развива всичко и ми бе интересно докъде може да стигне режимът в репресиите си срещу населението. Защото ние имахме начини да се осведомяваме за всичко, което става вън от стените затвора. Както може да се види от „Капан за контри“, ние тайно успявахме да получаваме и информация и от западни медии.

Кои бяха основните прийоми на пречупване?

Това бяха физически и психически методи. Всред нас имаше не малко истински бунтари, борци срещу режима, малтретирани още докато не са били осъдени. Те не се примиряваха и в затвора, та властите се опитваха да ги пречупят. Тези затворници продължаваха да критикуват на висок глас комунистическия режим, стачкуваха, съпротивляваха се, правеха опити за самозапалване или за опити за бягство и пр. Върху тях се изсипваха жестоки санкции: биваха поставени в изолация за кратко (в карцер, на хляб и вода!) или в т. нар. „режим“, т.е. наказателни килии за дълго време – за месеци и години; лишавани бяха от свиждания с близките или от колети… Психически тормоз бе упражняван срещу всички ни – принуждаваха ни да се развеждаме със съпругите си, не само се заканваха, но и тормозеха семействата ни, включително и децата ни; преследваха приятелите ни; заставяха със заплахи някои да им доносничат и пр. Но не ми е известен случай някой да се е „пречупил“; най-много да се е изплъзвал с хитрини от ръцете им.

Какво Ви отне и какво Ви даде изминалото или „преминатото“ време в затвора? Как тези десет години и половина ви промениха?

Сами можете да се досетите какво предизвиква затворът. Той прекъсва целия процес на развитието ви. Срива целия ви път в живота, всички планове и стремежи, семейството ви, приятелските ви връзки и пр. Сетне, когато излезете на свобода трябва да започвате отначало, особено ако сте творческа личност. Но по време на затвора се сблъсквате с всичко онова, което дава характеристика на политическия режим, узнавате истини, които преди това често са били само плод на слухове и недомлъвки. Вече никаква пропаганда не може да ви подмами, защото вие просто сте „превъзпитан“ в истински противник на комунистическия политически режим.

Ясно е, че тези години са Ви взели много, но какво Ви дадоха?

При такова екстремно състояние силите и слабостите на всеки човек по някакъв начин кристализират. По-късно той установява, че просто не е познавал себе си достатъчно добре. След арестуването ми не можех да си представя, че мога да бъда толкова издръжлив, а се оказа, че мога. Дори когато ми прочетоха присъдата, приех това сравнително спокойно, докато виждах как други се сриваха психически. Като ме върнаха от съда в затвора, изведнъж почувствах, че съм страшно огладнял и първата ми грижа беше да се нахраня… Постепенно започнах да гледам на дългата си присъда и на престоя си зад решетките все по-философски и понеже нямах чувството, че съм извършил престъпно деяние (както се оказа много по-късно!), ме поддържаше бодрият дух и една натрапчива надежда, че ще се върна в нормалния живот. Което и се случи. Сега имам свидетелство за съдимост, в което пише: „лицето не е осъждано“, което иначе звучи доста абсурдно.

Затворът прекъсна нормалния ми творчески живот, отне ми скъпоценни години и тогавашното ми семейство, приятелствата ми и какво ли не още. Но пък колкото и необичайно да звучи, програмираният живот в затвора оправи здравето ми. Най-важното обаче бе, че отвори сетивата ми към цялата истина за т. нар. социализъм.

Интервюто води Невена Борисова

Невена Борисова
Невена Борисова е родена през 1987 г. във Велико Търново. Завършва журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”, следва и социология и магистратура „Литература, Кино и Визуална култура“ в същия университет. През 2009 г. стихосбирката й „Бавни портрети“ печели Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет" и Националния поетичен конкурс „Млади гласове“ в Каварна. Носител е на различни отличия за поезия, включително Фондация „Св. Кл. Охридски“ и Национален младежки конкурс „Веселин Ханчев“.
Посетители: 121

Последните най...


Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

support

Библиотека

Коментари

  • Жоро Ончев писа Още
    Простичко е -... преди по-малко от минута
  • Златко писа Още
    Единственото, което се... преди 6 минути
  • Кунев писа Още
    Да, руснаците... преди 2 часа
  • Николай Угринов писа Още
    Страшно е, че вместо да... преди 3 часа
  • Николай Аретов писа Още
    Много интересна и... преди 3 часа
  • Росица Борисова писа Още
    Напълно съм съгласна с... преди 3 часа
  • Николай Колев писа Още
    Уважаеми г-н Енев, Нямам... преди 5 часа
  • Valpet писа Още
    Поне за мен, текстът на... преди 20 часа
  • Златко писа Още
    Към господин Николов,... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Солидно, подплатено със... преди 23 часа
  • Златко писа Още
    Бърза схватка откъм... преди 23 часа
  • Цончо писа Още
    Към господин Николов и... преди 2 дни
  • българин със самоуважение писа Още
    Ако не бяхме... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не успях да се срещна с... преди 2 дни
  • Николай Колев писа Още
    Г-н Поппетров е споменал... преди 2 дни
  • А. Кирилов писа Още
    Прочитането на статията... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    В цялата история се... преди 3 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Напълно съгласен с Ангел... преди 4 дни
  • Ангел Николов писа Още
    Самата идея, че която и... преди 4 дни
  • Българин писа Още
    Златко, Златко,... преди 6 дни
  • Яни Милчаков писа Още

    Вече казах за... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    "Чете го като дяволът -... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Разбира се. Случва се не... преди 6 дни
  • Яни Милчаков писа Още
    Уважаеми Златко,
    Кратки... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    А между другото, Лешек... преди 6 дни