1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

3. Литературата като квазиекзархия

Настоящият текст е част от студията Националният проект, църквата и литературата.
Отделните части на студията могат да бъдат намерени тук:

Националният проект, църквата и литературата – Част I

Националният проект, църквата и литературата – Част II

Националният проект, църквата и литературата – Част I!!
Всъщност Екзархията не изчезва съвсем, тя просто изгубва смисъла си, лишава се от своя център. След смъртта на Екзарх Йосиф I Екзархията е практически изпразнена от съдържание; формално тя продължава да съществува, като се управлява от Екзархийско заместничество, без действащ екзарх и без вътрешна цел; следващ (и последен!) екзарх – Стефан I (1878-1957, екзарх 1945-1948)е избран едва след 30 години (1945 г.), при съвсем други исторически условия и не без благословията и амбициите на новата отечественофронтовска власт. Това обаче е друга тема.

Какво остава от Екзархията? Остава нейното име – име по-скоро на нещо вече отминало, отколкото на действена реалност, име на спомен за загубено духовно единство. Остават и задачите, изпълнявани от Екзархията, и сега някак оказали се сами, без възможност за собствен изказ и самоизява. „Националният идеал“ също не се снема от дневен ред, но мислен по същия начин и със същите водачи България стига до същото „никъде“.

Крахът на Екзархията отваря празно пространство, а такива пространства не търпи нито природата, нито социумът: някой (нещо) трябва да поеме нейния „товар“; „националният идеал“ не може да стои безмълвен, безок.

Времето формулира следната задача: трябва да се намери субект (институция), който да успее да поеме тежестта на „идеала“: да бъде не само негов „носител“, но и негово олицетворение, сетивен наглед, израз, символ. Този „носител“ трябва да отговаря на следните условия: първо, да е способен да изрази идеала; второ, да кореспондира с него, някак да му съответства; трето, да е консенсусен носител, т.е. да има общо („всенародно“) съгласие върху „кандидатурата“ на носителя на идеала; четвърто, „носителят“ да е в състояние да излъчи лидер, ясно разпознаваем „духовен вожд“. При това ясно е, че този носител вече не може да бъде нито държавата, нито църквата. Първата е компрометирана, „декапитализирана“ – тя вече изглежда (поне за дълъг период от време) напълно неспособна да изразява и да следва каквито и да било идеали, втората – „свита“ в пределите на държавата, без ясен „център“ и „програма“, и все така намираща се в схизма, т.е. в международна изолация. В този случай обществото трябва да предложи някаква друга възможност – например форма на културата, която подлежи на институционализиране и притежава ресурса да отговори на потребностите на времето. Тук става дума за обществен и културен механизъм, който действа независимо от личните воли, стремежи, съзнания. Той не може да бъде част от самосъзнанието на епохата, понеже е част от нейното културно несъзнавано; ето защо реконструкцията на този механизъм е възможен на основата не толкова на текстовете на епохата, колкото на нейните жестове – пластични по-стъпки на времето, обективации, „кондезати“ на социална енергия.

В края на второто десетилетие на ХХ в. в България става безпощадно ясно: националният идеал не може да бъде постигнат, той не може да бъде живян, а може само да бъде мечтан, бленуван, припомнян. Ето защо на преден план трябва да излезе онази форма на културата, която кореспондира с промяната в социалните нагласи и може да отговори на „обществената поръчка“. Това е разбира се, литературата: оттук насетне тя трябва да поеме върху себе си товара на онова, в чието формиране активно е участвала. Логично е да се очаква, че превръщайки се във важна обществена институция, литературата встъпва в особени отношения с държавата и църквата; тя наследява мисията на Екзархията, но за да разгърне своята институционална мощ, литературата се нуждае от „патерицата“ на държавата.

И така, с помощта на държавата литературата се превръща в квазиекзархия. Литературата поема от Екзархията задачата да олицетворява националното единство, да осъществи „националния идеал“ – този път в полето на културата; същевременно тя придобива квазисакрални характеристики, като поема и приема характерната за църквата изразност.

Как става това?

***

Не само политическите, но и културните преврати винаги имат своите места, те са топографично определени. Тук ние можем да посочим точният ден и място, когато е станало „обръщането“; датата е 27 ноември 1919 г., денят на подписване на Ньойския договор, мястото – малкото пространство на кръстовището на ул. „Раковска“ и „Иван Вазов“ (тогава – ул. „Вълкович“) в София. Нека го видим такова, каквото е било по това време.

В единия ъгъл на кръстовището е домът на Ив. Вазов; по диагонал на срещуположния ъгъл, и днес се намира красиво, монументално здание, в което по това време се е разполагал Министерския съвет на Царството, т. е. правителството. (Натрапчиво е впечатлението, че Вазов и властта някак кореспондират помежду си дори чисто визуално.) Фронтално срещу Вазовия дом, от другата страна на „Раковска“, се е намирал „Юнион клуб“ (а по диагонал, срещу входа на Вазовата къща – Земеделската банка), където през последните две години от живота си поетът често е прекарвал свободното си време в компанията на Ив. Шишманов. Ето какво се е случило през погледа и записите за този ден в „Дневника“ на събеседника на Вазов; първо – според първообразния, конспективен и нередактиран вариант на записа:

„Ден на победите и на унижението. Днес се подписа мирния договор в кметството на Ньой. – Към 1 ½ (бяхме пили вече и кафето си) мина една рота офицери. Станах да видя през прозореца. Казах Вазову. – „Каква съдба. Изхвърлени са на улицата, бедните“ – и се просълзи. – След малко чуваме военна музика. Свири „Съюзници-разбойници“. Отидох при прозореца. Съглеждам тълпа пред Вазовата къща. Явна манифестация. Вазов се яви на ъгълния прозорец срещу Земл[еделската] банка. Държа хубава реч със силен глас. – Отсреща на един балкон се появиха министрите Райко Даскалов, Димитров, Данев, Маджаров. Райко Даскалов държа реч. Тълпата го изслуша внимателно. На края обаче един офицер [Лука Малеев], адютант на Жекова, отговори Даскалову, че народът е дошел за Вазова, а не да прави овации на министрите. – Вазов втори път говори от прозореца и благодари“.[1] В „обработения“, окончателно редактиран вариант на записа на Ив. Шишманов за този знаменателен ден, фактичността и последователността на събитията е същата, но тук са добавени важни детайли: „...хилядна тълпа се натрупа пред Вазовия дом, но поетът се яви на ъгловия прозорец на клуба срещу Министерския съвет и тълпата се обърна (к. м. – Е. Д.). Вазов държа expromto една хубава реч, със силен глас. Изненада всички със своята импровизация“. След изявлението на бившия адютант на главнокомандващия ген. Жеков за това, че народът е дошъл за Вазов, „министрите веднага изчезнаха от балкона и от прозорците, като облени със студен душ“, а след втората реч на Ив. Вазов „последваха бурни „ура“, след което тълпата се разотиде. В клуба и в града днешната манифестация се тълкува като блам за правителството и особено за председателя на Радомирската република“ (т. е. за Райко Даскалов – Е.Д.)[2].

Никак не е учудващо това, че Ив. Шишманов акцентира върху непосредствения политически прочит на събитието: естествено, първото, което се набива на очи е необичайността на политическото действие – демонстративният отказ на народа от припознаване (като „своя“) на легитимната власт и „обръщането“ на тълпата: с гръб към властта, с лице към поета. Разбира се, участникът в едно събитие не може да прочете по-дълбокия символичен смисъл на същото събитие – най-малкото понеже той се разкрива чрез поредица разгърнати във времето жестове. При първо приближение към предмета можем да кажем, че тук, на въпросната дата, „народният поет“ окончателно е изваден от частното си съществуване (в дадения случай – пребиваването в „Юнион клуб“) и е припознат като национален вожд. Онова, което не може непосредствено да бъде прочетено в ситуацията, е това, че неподозирано бързо държавната власт ще „прехване“ Ив. Вазов и ще се опита да канализира и насочи „енергията“ от неговото културно и обществено присъствие. И не само това: сякаш взела си „поука“ от нанесеното публично оскърбление (нещо само по себе си достойно за отбелязване у нас!), държавната власт ще предприеме поредица от стъпки за законово „фундиране“ (все пак не регламентиране) и поощрение на литературната дейност: тя ще стане обществено престижна, макар (както и дотогава) незащитена от произволите на неустойчивата българска политическа конюнктура.

Впрочем не става дума, разбира се, за „поука“: държавата уж се засрамила и решила да се „поправи“... Става дума за нещо несравнимо по-дълбоко: за криза на националната идентичност, изразена чрез катастрофата на „националния идеал“. Точно в деня на Ньойския договор става безпощадно ясно: с пространствения национален проект (поне в обозримо бъдеще) е безвъзвратно приключено, националната енергия трябва да бъде пренасочена от сферата на политическото действие в тази на културното действо. В този пункт може да бъде фиксиран определен обществен консенсус, към който се присъединява и държавата. От „културния преврат на 27 ноември“ насетне може да се говори за определена, повече или по-малко устойчива културна политика, чийто гръбнак е тъкмо литературата – предмет на известен консенсус между държавата и обществото, който не е „взривяван“ от политическите превратности на 20-те – 30-те години на ХХ век. При това този своеобразен „обществен договор“ е активно подкрепен от българския интелектуален елит, изработил „правилата“ на договора и придал му плът и кръв (т. е. изпълнил този „контракт“ със съдържание).

Каква е по-конкретно ролята на държавата в този разгърнат през 20-те години процес, предмет на по-нататъшното ни изследване? Първо, със законодателната си дейност и редица други жестове (финансово подпомагане и стимулиране на писатели, учредяване на фондове, изграждане на паметници и пр.) тя определя централно място сред другите форми на културата тъкмо на литературата. Със същата дейност и аналогични жестове тя регламентира и централното място на Ив. Вазов в българската литература, респективно – култура.

Държавата не прави култура, но „знае“ как тя да бъде подредена: избраният модел е концентричен, изграден върху опозицията център-периферия – в центъра им място само за една форма на културата (респективно – само за една нейна „персонализация“); съответно – колкото нещо стои по-близо до центъра, толкова повече то ще бъде ценностно натоварено, и обратното – колкото по-далече е от него, толкова по-лесно и безболезнено ще бъде маргинализирано.

Второ, с механизмите на държавата се утвърждава и популяризира Пантеонът на българската литература. Държавата, естествено, не твори ценности, но тя разполага с механизми за тяхното йерархизиране и утвърждаване; най-ефективният механизъм сред тях, естествено, е този на Министерството на народното просвещение: всички бъдещи литературни критици, историци и теоретици първо ходят на училище...

Държавата не пише поезия и проза, но „знае как“ тя да бъде изучавана, притежава know how за това.

Държавата създава „очевидностите“ за българската литература.

Но да се върнем към случилото се на 27 ноември 1919 г. в София.

Според тогавашната преса[3] и спомените на участниците, предисторията на събитието е следната:

Този ден, денят на „диктата в Ньой“, с който „се туря нова бариера в пътя на обединението на българското племе“[4], „е същевременно и една света дата от нашата най-нова история – денят на победите“[5]; куриозно, но в столицата това е бил един празничен ден. „В катедралата „Св. Неделя“, по случай празника на победите, се отслужи панихида за падналите герои в освободителната война и тържествен молебен за армията и народа“[6]; присъствали са министрите – действащи и бивши, генерали и офицери, граждани и представители на различни корпорации и сдружения. След молебена, отслужен от „цялото духовенство начело с митрополитите“, управляващият Министерството на войната Райко Даскалов поздравява строените пред „Св. Неделя“ за парад войски. След това множеството се разотива, обаче офицерството от столичния гарнизон, начело с гвардейската музика, придружавано от част от гражданството, се отправя към Военния клуб. Там, след кратко импровизирано музикално-литературно тържество, „възторжената и ентусиазирана публика вдигна на ръце, при нескончаемо „ура“ един от най-заслужилите наши офицери ген. Тодоров[7], като го носи дори до двореца, дето влезе и цялото гражданство“[8]. „Шествието се превърна в една шумна народна манифестация... Царят отсъстваше. Там някой из множеството извика: – Тогава при народния поет Ив. Вазов!“[9] Сега многолюдното шествие, отново начело с гвардейската музика и популярния след Балканските войни марш на Л. Бобевски „Съюзници-разбойници“[10], тръгва по „Цар Освободител“ и „Раковска“ и „зае кръстопътя до „Юнион клуб“[11], където народният поет Ив. Вазов в тоя момент се хранеше“[12]. Случилото се непосредствено след това е вече известно.

И така, в този социален жест можем да съзрем извървяването на пътя от храма до поета.

Точно това се случва през следващите месеци и години: можем да проследим не само поредицата от социално санкционирани жестове на признание на поета (юбилеят на Ив. Вазов през 1920 г., погребението му през 1921 г., превръщането на дома му в музей и пр.), но и ясно проследимите актове на свръх-номиниране (присвояване на свръхоценностени имена) и на своеобразна сакрализация. Поетът започва да бъде мислен от обществото като сакрална фигура, като квази-екзарх.

Това изместване, дори преобръщане на социални роли и значения може да бъде показано не толкова чрез текстове, колкото чрез жестове. Мисленето на социума се изразява чрез пластичен жест, рефлектиращ в „пластовете“ на езика. Социалното признание се фиксира чрез устойчиви словесни „формули“. Ето как:

След „преврата“ от ноември 1919 г. Ив. Вазов – в опиянението на юбилейните тържества през 1920 г., а още повече сред приповдигнатата реторика на държавно-всенародното му изпращане година по-късно – бива припознат като „духовен вожд“[13], като „нашия велик вожд“[14]. Това съвсем не са случайно изтървани думи в минути на горест; не, самото Народно събрание говори за поета като за „Духовния вожд на българското племе Иван Вазов“ – така започва некрологът, издаден от името на Бюрото на XIX ОНС.[15] Със същия надпис – „На духовния вожд на българското племе“ – са поднесени два, едни от „главните“, сред общо 156 венеца на гроба на поета – тези от името на Народното събрание, и, забележете, от Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ).[16]

Само няколко години преди това подобно титуловане е нещо напълно немислимо; до 1915 г. легитимен и всенародно признат водач е Екзарх Йосиф I. След неговата смърт и крушението на екзархийското дело в Македония и Тракия две години преди това в националното ни духовно пространство се отварят „дупки“, важни свободни „места“: първо, „националният идеал“ е в криза, поради което търси възможност за нов израз и изказ, и второ, необходим е нов духовен лидер – всеобщо приемлив, навсякъде приет. Естествено, лидерът ще олицетвори „идеала“.

Да повторим: не само природата, но и социумът не търпи празните места.

Повече от символично е съвпадението, че летоброенето и на Екзархията, и на литературната дейност на Ив. Вазов се води от една и съща година – 1870 г.; юбилеите – обществения „отчет“ за извървения път – макар и да не произтичат един от друг и да не са непосредствено свързани, все пак са „в синхрон“ помежду си във времето, поради което е възможно да ги мислим заедно, да ги просветнем и сравним.

През 1895 г. се отбелязват „малките юбилеи“ и на Екзархията, и на Ив. Вазов. Първият от тях е безспорен (всъщност тъкмо от него води началото си не само традицията за отбелязване на 25-годишни юбилеи у нас, но и тази на институционалните юбилеи)[17], вторият не е очевиден „по природа“, дори можем да говорим за обществен дебат относно личността на юбиляра; силната кандидатура на Ив. Вазов се налага не отведнъж, а едва след смъртта на П. Р. Славейков. В суматохата на юбилея поетът е поздравен не само от почитатели, съмишленици и събратя, но и от „властта“ в различните й измерения – князът, Народното събрание, професионалните гилдии, обществените сдружения. Юбилеят е нещо като парад на институциите пред лицето на юбиляра. Разбира се, Църквата не прави изключение – поетът получава поздравления от някои от тогавашните митрополити – членове на Св. Синод[18], но знаменателно е отсъствието на едно име сред многобройните адмиратори – това на Екзарха. Това, както смятаме, се дължи не на неосведоменост и на пренебрежение, а на етикет: от страна на Църквата поетът е поздравен от съответните нему „по ранг“ митрополити.

Че тук наистина става дума за съизмерване на духовни авторитети и за наличието на обществено призната йерархия, може да се види от „сценария“ и „режисурата“ на един друг юбилей седем години по-късно. Става дума за юбилея по повод 25-годишната дейност на Екзарх Йосиф, отбелязан много тържествено на 23-27 април 1902 г. в Цариград[19]. „Юбилеят се чествувá с всичката възможна за целта тържественост“, като в него „по един или по друг начин участвуваше целокупният български народ. То (тържеството – Е.Д.) се явяваше и като триумф на една велика творческа идея, на едно всенародно културно дело, чиято люлка бе Цариград“[20]. Наистина е така: юбилеят на Екзарха се превръща в общонационално поклонение пред духовния лидер на България; той става своеобразен „събор“ на представителите на България – представители едновременно и на различните нейни краища (най-вече – Македония, където юбилеят се отбелязва тържествено в редица градове), и на различните обществени прослойки и сдружения, властови структури и професионални гилдии. Тук е и част от интелектуалния елит на България, представляващ научни и културни институции и сдружения. Актът на поклонение е акт на припознаване: поклонението пред духовния лидер е и припознаването му като такъв. Тук е и Иван Вазов, пристигнал като представител на Славянското дружество; него лесно разпознаваме на фотографиите от юбилея, фиксирали наистина исторически мигове (откриването на българската болница „Евлоги Георгиев“, обща снимка в Пера-палас на гостите на Екзарха): поетът е винаги на първия ред, но все пак той е само един сред множеството. Така е наистина: Ив. Вазов е, разбира се, драг и почитан гост, но той е само един от адмираторите на Екзарха. Ето как той засвидетелства почит и признание на истинския (и легитимен!) духовен лидер: „От страна на Славянското благотворително дружество присъединявам и аз своя глас към гласа на младото, мислещото и идеалното у нас и казвам: „живейте, Ваше Блаженство, още за дълги години и, дай Боже, да празднувате и 50-годишния юбилей на Вашата светителска, пълна със заслуги за Църквата и народа, деятелност“.[21] В отговор, Екзарх Йосиф I едва сега изказва и своето отношение към поета: по думите на хроникьора на тържествата, на екзарха „драго му е, задето тая деятелност се удостоява с такава чест именно от г. Вазов, у когото винаги е адмирирал оня поетически талант, с който обезсмърти себе си и българския дух. Особно приятно му е, дето може сега и лично да изкаже тая своя адмирация и уважение към поета“.[22]

Срещнали се и се разпознали.

Да обърнем внимание върху пожеланието на Ив. Вазов към Екзарха за отпразнуване на „пълен“, 50-годишен юбилей. Това не става, Екзарх Йосиф I не надживява с много делото на живота си: тук обаче иде реч по-скоро за утеха, нежели за мирова несправедливост. През 1920 г. обаче се отбелязват 50-годишнините на Екзархията и на поета, доживял своя пълен триумф. Изумителен е обаче контрастът: нещо се е „пречупило“, преобърнало се е, радикално се е променило. Екзархията вече е загубила своята символична власт и привлекателност; нейният юбилей е вече само въздишка по нещо безвъзвратно отминало:

„Днес 50-г[одишнина] на Екзарх[ията] (1870). Сутр[ешен] молебен пред Ал. Невски. Шествие. Речи пред дома на Балабанов и [Христо] Стамболски. Не ходих. И Вазов не беше.[23] (...) Не отидохме в театра, гдето от 4-6 имаше да се четат адреси пред един почет[ен] комитет. Вазов: „Га че тържеството става пред един гроб, над гроба на нашите идеали“ – така в бележка от 14 март 1920 г. Ив. Шишманов скицира скромния юбилей на Екзархията.[24] Вазовите юбилеи ще бъдат анализирани по-долу (вж. гл. 2), тук само ще отбележим осъществения в българската култура символичен „геологически преврат“ (Достоевски): ако през 1902 г. увенчаният поет отива на поклонение в Цариград, сега по-скоро Цариград нему се покланя. Към юбилейните тържества в чест на 50-годишната творческа дейност на „народния поет“ сега се присъединява и Екзархията: както научаваме от новоиздирени от нас документи, Екзархията в Цариград – в лицето на Екзархийското заместничество – подготвя своя програма за отбелязване на Вазовия юбилей, включваща литературно утро (непосредствено след отслужването на Божествена Литургия), събиране на пожертвувания за фонд „Иван Вазов“ и др.[25] Вазовият юбилей е непосредствено свързан с църковния живот.

Припознавайки Вазов, Екзархията като че символично му делегира власт и харизма...

Тъкмо в „случая Вазов“ можем да видим как литературата иззема от Църквата сакралността: при смъртта на поета се срещат определенията му като „светец“[26]; това, да речем, е метафора, но тя все пак е значеща отвъд себе си метафора: тя означава определен прелом в съзнанието, приплъзване на неговите пластове. А именно: осъществява се дълбинно преместване на значимост, на „символическа мощ“ – от Църквата към литературата. Литературата се сакрализира, Църквата се „белетризира“. Църковното съзнание у нас, поело веднъж по пътя на „националния идеал“ и подвластно нему, прави и следваща крачка: то вече разпознава като носители на благодат, като „Божий съсъд“ само такива църковни дейци, които стоят на границата между Църквата и литературата. Това, че единствените – до ден днешен! – „нови“ канонизации, които Българската Православна Църква е осъществила, са на хора на перото, на писатели – Паисий Хилендарски (канонизиран през 1962 г.) и Софроний Врачански (канонизиран през 1964 г.) – не е нито случайно, нито пък може да бъде обяснявано единствено с „политическото положение“. Тук не е мястото да се спираме на този въпрос, но не можем да не отбележим известната изкуственост на канонизацията: няма реално църковно-народно почитание на тези светци; в случая с Паисий ние не разполагаме с почти никакви данни за неговия живот, поради което не може да се съди за личното му благочестие, монашеско-аскетически подвизи и т.н. При цялото уважение към негово културно-национално дело, все пак можем да се усъмним в църковната му значимост: има достатъчно примери за по-скоро обратното въздействие на „История славяноболгарская“ – така например тъкмо запознаването с нея е отвърнало П.Р. Славейков от намерението му да приеме монашество.[27] Да отбележим мимоходом, че дори пластичните въплъщения на представите ни за Паисий (напр. паметникът му до „Св. Александър Невски“) по-скоро репрезентира бореца, а не светеца.[28]

Да се върнем към Ив. Вазов. Присъствието в една култура се измерва не само по „високото“ присъствие в света на текстовете и значенията, но и чрез „ниското“ пребиваване в света на телата и всекидневието: музеи, паметници, паметни плочи... Особено място сред тях заема гробът[29]: мястото на всекидневната мистика, на среща на (по)читателя със сянката на мъртвия поет.

Изглежда, досега не е обръщано особено внимание на това, че Ив. Вазов е погребан в най-сакралното място на българската столица –– в най-високата, смислово натоварена, част на стара София, в триъгълника, образуван от древната базилика „Св. София“, катедралния храм „Св. Александър Невски“ (осветен през 1924 г.) и зданието на Св. Синод. Гробът на Вазов стои отделно, не е част от някаква „алея на писателите“, нито е неин център, той е ориентиран съвсем другояче в градското семиотично пространство. А именно: този гроб е съотнесен непосредствено със „Св. София“, намира се пред нейната абсида, пред олтара на исторически „главната“ софийска черква, дала името си на българската столица.[30] Така Ив. Вазов е положен в сакралното, а не в светското пространство – вечното му жилище не е съпрегнато с парламента или с двореца, да речем, не с някоя политико-държавна институция, а тъкмо с Църквата. Да отбележим мимоходом, че от другата, западната страна на „Св. София“, се намира паметникът на Ив. Вазов: паметникът и гробът на писателя „обграждат“ древната базилика, като незримата линия, която ги свързва, като че пресича храма по надлъжната му ос. Ако просветнем този уж незначителен факт, не можем да не отбележим, че по този начин – пред абсидата на черква – се погребват не писатели, а свещенослужители или църковни йерарси. И тук е натрапчиво сравнението между поета и Екзарха: 6 години преди Вазов до абсидата на „Св. Неделя“ („Св. Крал“) тържествено е погребан Екзарх Йосиф I; така са погребани само те двамата.[31]

В известен смисъл богослужението в „Св. София“ се извършва с лице към гроба на Вазов, който като че „ожида“ чудеса и канонизация...

Оставени са ни знаци; ние трябва да умеем да ги четем.

Впрочем, езикът отдавна е изразил интуициите, за които говорим. Не може да не отбележим нещо очевидно: говоренето за Вазов е в особен регистър, то става на езика на сакралното. Ето само един случаен и твърде характерен пример: тук дори не става дума за „полет“ във високите емоционални регистри на словото, а просто се констатира един факт. И така, „на 6 юни 2005 г. се навършиха 70 години от освещаването на къща музей „Иван Вазов“ – гр. Сопот – свято място за всеки българин, храм на българщината, място за поклонение пред безсмъртното творчество на патриарха на българската литература“[32] (к.м. – Е.Д.). Нека преброим: в това „спокойно“ изречение точно 6 (шест) думи принадлежат към друг, а не към литературния глосарий, а именно: това са думи от речника на Църквата и тъкмо те изграждат смисловия гръбнак на високото, институционализирано говорене за Вазов. Примерите, разбира се, съвсем лесно могат да бъдат умножени; свето-славословенето на „патриарха“ често достига до комични и гротескни проявления.

И така, в края на второто десетилетие на ХХ в. Ив. Вазов е „изискан“ от българската култура и общественост като център, около който да бъде организирано българското духовно пространство. Логичен е въпросът: а защо тъкмо Вазов? Не е ли той явление, което е вече нещо анахронично, изживяно, несъответно за своето време? Какво място има за „народния поет“ в края на първата четвърт на ХХ век? Как едно явление от културата на предмодернизма е изискано у нас de facto след утвърждаването на модернизма?

Историческата оптика е коварно нещо; първото, което се губи, е чувството за автентичен контекст.

Там е въпросът, че тъкмо по времето, за което става дума, окончателното разпадане на империите е вече факт: краят на Първата световна война бележи пълното тържество на „националния проект“. На съмненията ни: а дали национализмът в този момент вече не е изживян? – отговаря Ал. Балабанов чрез есето си „Национализмът“:

„Нашите дни са най-националистични. Може да звучат думите ми като парадокс, но наистина, помислете и ми кажете, знае ли някой историк в живота на цялото човечество епоха по-националистична, по-яростно национално съзнание, по-бурно изтъквана културна и национална особеност сега в целия свят? (...) Това съзнание за националност се изостри до невъзможност особено след голямата война“[33]. На преден план излиза тъкмо националната култура: „Кръвта се лее не за пари, а за национален дух. Сега вече за език, не за вяра. За обособена култура, не за имоти“.[34]

А националната култура – проекцията на национализма върху културата – има нужда тъкмо от националния поет.

Който е не само митолог на „националния идеал“, но и терапевт на „болката“, която идеалът поражда и поддържа.

Митът Вазов се изгражда върху несбъдването на националния идеал.


Текстът (който е част от по-голяма научна работа със заглавие Социология на българската литература) ще бъде публикуван в списание „Философски алтернативи“ (2008, N 4)



[1] Шишманов Ив. Дневник. С., 2003, с. 289.

[2] Пак там, с. 288–289.

[3] Вж.: Камбана. № 3617. 27 ноември 1919, с. 1; Дневник. Год. XV. № 6026. 29 ноември 1919, с. 1; Народна отбрана. Год. I. № 189. 28 ноември 1919, с. 1.

[4] 27 ноември. – В: Дневник. Год. XV. № 6026. 29 ноември 1919, с. 1

[5] Пак там.

[6] Праздника на победите. – В: Камбана. № 3617. 27 ноември 1919, с. 1.

[7] Става дума за генерала от пехотата Георги Тодоров (1858–1934), брат на Ал. Теодоров-Балан, опълченец, участник в Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, през 1918 г. – помощник-главнокомандващ Действащата армия. По данни на други ежедневници, овация е направена и на ген. Вазов, без да се уточнява дали става дума за ген. Владимир Вазов (1868-1945) или за ген. Георги Вазов (1860–1934).

[8] Денят на победите. – В: Дневник. Год. XV. № 6026. 29 ноември 1919, с. 1.

[9] Праздника на победите. – В: Камбана. № 3617. 27 ноември 1919, с. 1.

[10] К. Константинов говори за “психозата на шовинистична войнственост”, атмосферата на която „роди оня известен марш – „Съюзници-разбойници” с безсмисления текст („Поехме ний ръка на брат / У вас се крила душа-ад...”), който години наред се тъпчеше в главите на учащите и на войниците” (Константинов К. Път през годините. С., 1966, с. 231). Популярността на марша е огромна; в началото на Първата световна война „в София и провинцията пееха „Съюзници-разбойници”, което даваше да се разбере, че нещата ще се решават пак с чувствата, а не с разума” (Попов Ст. Цит. съч...., с. 109).

[11] Любопитно е съвпадението, че Ив. Вазов става член на „Юнион клуб” малко преди шествието от 27 ноември 1919 г. (то, естествено, се е отправило не към клуба, а към дома на поета отсреща): „... в края на 1919 г. той бе изявил именно желание да стане член на Union Club, но с мене наедно (...) Аз одобрих намерението на Вазова и вече през ноемврий 1919 год. бяхме членове на Union Club, гдето обядвахме и вечеряхме на една малка отделна чиста масичка, сложена само за двама” (Шишманов Ив.Д. Иван Вазов за втория си юбилей. 24 октомврий 1920. – В: Българска мисъл. Год. II. 1927, №№ 7–8, с. 468–469.) Ето в тази интимна, спокойна обстановка, в момент от частното живеене на Ив. Вазов се „вклинява” демонстрацията от 27 ноември.

[12] Праздника на победите. – В: Камбана. № 3617. 27 ноември 1919, с. 1.

[13] Помен за Ивана Вазов: сборник за траурните чествувания на народния поет от 22 до 28 септември 1921 год. / По поръка на г-на министра на народното просвещение състави Ст. Чилингиров. [С.]: Държавно издание, б.г. [1922], с. 138, 386 и др.

[14] Пак там, с. 144 (Некролог, издаден от учителското тяло при Свищовската смесена гимназия).

[15] Пак там, с. 149.

[16] Пак там, с. 65.

[17] Вж.: Бобчев С.С. Една знаменита 25-годишнина... – Юбилеят. – В: Българска сбирка, 1895, Год. II, 1895, № 3, с. 303–307.

[18] Вж.: Юбилеят на Ивана Вазов. (Тържественно празднуванье 25-та годишнина от книжовната деятелност на Ив. Вазов, на 24-й септемврий 1895 год. в София). С., 1895, с. 68. Ив. Вазов получава две поздравителни телеграми: едната от Климент Търновски (В. Друмев), другата – подписана от митрополитите Григорий Доростоло-Червенски и Симеон Варненско-Преславски, както и от архим. Василий (бъдещ митрополит Доростоло-Червенски).

[19] Вж.: Йосиф I Екзарх Български (1877–1902). Юбилеен сборник. Издава Българското Книжовно дружество в София. С.: Държавна печатница, 1904. 375 с. Ловчанският митрополит Йосиф (светско име Лазар Йовчев) е избран за български екзарх на 24 април 1877 г.

[20] Пак там, с. 9.

[21] Пак там, с. 24.

[22] Пак там.

[23] Отсъствието на Ив. Вазов от тържествата за 50-годишния юбилей на Екзархията е повече от символично. Разбира се, поетът е бил лично известен и поканен за тях; вж. писмото на проф. Ст. Цанков до Ив. Вазов от 14 февруари 1920 г., с което го кани да напише текст по този повод за „Църковен вестник” – НА-БАН, ф. 112К, оп. 1, а. е.

[24] Шишманов Ив. Дневник..., с. 307.

[25] ЦДА, ф. 246К, оп. 3, а. е. 313, л. 1-2.

[26] Помен за Ивана Вазов…, с. 137. „Пръв между първите, изпитал перипетиите на светец и мъченик за каузата й, певец увенчан за нея” (за народната душа – Е.Д.) – така пък е определен Ив. Вазов в некролога, издаден от името на учениците при Плевенската гимназия (Помен за Ивана Вазов..., с. 117).

 

[27] Вж.: Български писатели: Живот-Творчество-Идеи... Т. II. С., 1929, с. 111.

[28] Между другото, самото поставяне на въпроса за канонизацията на Левски (да не говорим за дебати и пр.) вече е симптом за това, че българското църковно съзнание реагира единствено на дразнители, идващи от страна на националната митология и героика.

[29] Топосът на гроба вече е предмет на научно внимание; вж.: Стефанов В. Образът на гроба в поезията на Христо Ботев // Разночетенията на текста. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. д-р Кирил Топалов. С., 2003, с. 21-26.

[30] Срв.: “Гробът беше изкопан в градината пред олтаря на черквата „Св. София” (Помен за Ивана Вазов: сборник за траурните чествувания на народния поет от 22 до 28 септември 1921 год. / По поръка на г-на министра на народното просвещение състави Ст. Чилингиров. [С.]: Държавно издание, б.г. [1922], с. 31).

[31] В интерес на пълнотата и точността трябва да отбележим, че в българската столица все пак има още един подобен случай: Петко Каравелов (1843-1903) е погребан от едната страна на абсидата на „Св. Седмочисленици” (след смъртта на Екатерина Каравелова през 1947 г. тя е погребана до съпруга си). Този случай, макар и външно сходен, в действителност е съвсем различен: тук гробът на политика всъщност е съотнесен не с черквата като черква, а с Черната джамия, превърната в черква през 1901-1903 г., където П. Каравелов е затворен по време на Стамболовия режим. С други думи, този гроб е съотнесен биографично-символично с тюрмата (сега – само исторически спомен), а не с черквата, осветена на 27 юли 1903 г., в деня на храмовия празник – Св. Седмочисленици, т. е. след смъртта на П. Каравелов (24 януари 1903 г.). От другата страна на абсидата имаме „правилен” гроб – този на еп. Смоленски Нил Изворов (1813–1905). Вж.: Калев Д., свещ. Църквата „Св. Седмочисленици” София. С.: Синодално издателство, 1979, с. 84-87, 98-104.

[32] Неделчева Цв. Към историята на създаването и откриването на къща музей „Иван Вазов” в град Сопот // Известия на Националния литературен музей. Т. III. С., 2005, с. 25.

[33] Балабанов Ал. Апология на българското: Спомени за себе си и размишления за българската литература. Балканският хитрец / Съст. Ц. Билярски. С.: Синева, 2006, с. 79–80.

[34] Пак там, с. 80.

Pin It
Емил Иванов Димитров
Eмил Иванов Димитров (род. 1961) е български автор, преводач, изследовател и издател. През 1985 г. завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и докторантура през 1989 г. Занимава се с разнообразни изследвания, най-вече на руската и българската култура от XIX-XX век, с архивистика и документални проучвания; автор е на около 200 публикации, сред които и книгата „Досието на Михаил Арнаудов” (С., 2007). Поет: "Eва" (лирика, 2000), циклите "Пиянството на един поет", "Сбогом на ХХ век" (пародии и шаржове на идеи и мислители), "Изповед". През 90-те години активно се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница “Достоевски”). Специализирал е източно богословие в Рим. Работи в Института за литература на БАН.
Други статии от този автор

Посетители

50

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Гост писа Още
    По-горе "напъните",
    Гост писа:
    ...
    преди 50 минути
  • Гост писа Още
    Какъвто Volk-ът, такъв... преди 1 час
  • Сухиванов писа Още
    Най-сетне  честна... преди 7 часа
  • Златко писа Още
    Интересно наблюдение... преди 2 дни
  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 1 седмица
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 1 седмица
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 1 седмица
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Значи да не се мъча да... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    иван сухи писа:
    Това да си докторант...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Да се обръща внимание... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    В славянската... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не са "журналисти",... преди 2 седмици
  • иван сухи писа Още
    Взаимно се надъхват... преди 2 седмици
  • иван сухи писа Още
    Това да си докторант в... преди 2 седмици