1. Има ли етнически конфликт в България
Събитията в благоевградското с. Гърмен бяха широко дебатирани в публичното пространство. Бих искал да адресирам някои от коментарите, които, дипломатично казано, ме изненадаха, а именно: че в България „може скоро да се очаква етнически конфликт“, както и, че „етническият конфликт в страната тлее“. Възниква въпросът, има ли етнически конфликт в България? Струва ми, се, че проблемът произтича от убеждението, че насилието е неотменна характеристика на конфликтите. Тук не е мястото за задълбочено обсъждане на различните ракурси върху понятието „конфликт“ – съзнавам, че подобна дискусия, бързо ще отчае и отегчи читателя. Това което трябва да се каже, обаче е следното: всички отношения между съвкупности от индивиди, които предполагат несъвместими разлики или цели, както и желание от претендиращите страни да постигнат онова, което е достъпно само за едната, са отношения на социален конфликт (Р. Дарендорф). С други думи, насилието е само една от фазите на развитие, на ескалацията на конфликтите, чиято природа е изключително динамична. От тази гледна точка в България винаги е имало, има и ще продължава да има етнически конфликти (в множествено число). Конфликтът е сложно явление, което не задължително е негативно. Конфликтът може да има и конструктивен характер. Това, което без съмнение трябва да се избягва на всяка цена е ескалацията – употребата на насилие или дори достигането до (гражданска) война между страните, за да постигнат желаните от тях цели.
2. Предизвикателствата пред етническите отношения
Понятието „български етнически модел“, което се използва за описание на етническите отношения в страната, е политически конструкт. Този факт не означава, че такъв модел няма, но е важно да се изясни неговото съдържание. През последните години предупредителни сигнали – като конфликтите пред столичната джамия Баня Башъ, в с. Катуница, и с. Гърмен и много други, свидетелстват за задълбочаващата се криза на легитимността на модела. Съвременният български етнически модел е институционализация на етническия разлом (който съществува между българите и турците, между българите и ромите и т.н.). Институционализацията е постигната, чрез даването на възможност на етнически партии (преди всичко ДПС) да участват във всички фази на политическия процес. На теория, вместо да се капсулират, да се затварят в себе си, малцинствата могат да изпращат свои представители във властта и така да се чувстват представени и защитени. Моделът обаче се оказа нож с две остриета. От една страна, благодарение на него беше избегната реализацията на „босненски“ или „косовски“ сценарии в България. От друга страна, през последните години все повече надделява неговата деструктивна страна. Моделът винаги е поляризирал българското общество, но тази поляризация се задълбочи чувствително. Основните предизвикателства пред етническите отношения са няколко. Първо, кризата на легитимността на ДПС е криза и на модела, защото партията е неговото лице или основна манифестация в политиката. За разлика от българските турци, ромите почти не са представени в политическия живот (друг е въпросът доколко, реално, ДПС, изобщо защитава интересите на своите гласоподаватели). Маргинализацията на ромите и задълбочаващата се изолация е опасна, защото по този начин се отварят широко вратите за проповедниците на радикалния ислям (случаят „Пазарджик“). Трябва да се подчертае, разбира се, че политическите партии в България, като цяло, са заложници на нерегламентирани лобистки влияния, непрозрачно финансиране и липса на вътрешно-партийна демокрация. Въпреки това, кризата на партийна система нерядко води до поставянето в светлината на прожекторите на ДПС и оттам, на намиращите се в коалиционни или други взаимоотношения с него партии, заради „особения“, етнически характер на движенето. Второ, налице е демографски срив сред българите, подклаждан от висока смъртност, ниска раждаемост и огромна емиграция. Именно демографската криза, съчетана с факта, че ромското население е обект на редица мерки на позитивна дискриминация, а се отличава с криминална активност, която надвишава в пъти тази на останалите групи, подклажда крайно негативните етнически стереотипи спрямо него. Трето, нараства дискриминацията по етнически признак, особено спрямо ромите. Близо 46% от тях са на мнение, че в днешно време дискриминацията спрямо тяхната общност се е увеличила[1]. В сравнение с предходните 10 години, те по-често, в сравнение с други групи в обществото, са дискриминирани. Делът на онези, които не отчитат промяна и не са се сблъсквали с дискриминативно отношение е 24%. Редица изследвания, показват увеличаване на социалните дистанции[2]. Те остават най-големи спрямо ромите (от двете най-големи малцинствени общности) Четвърто, за активизиране на радикалните анти-системни нагласи и (ултра-) национализма допринася кризата със сирийските бежанци. През октомври 2013 г. огромната част от българите (83%) изразяват опасения, че нарастващият брой бежанци крие рискове за сигурността[3]. Около тази позиция се консолидира мнозинство от всички социално-демографски групи. Само 17% не виждат сериозна причина за притеснение. Изследване на „Галъп“, публикувано през януари 2014 г., обаче показва успокояване на обществото по този въпрос. 52% считат, че България трябва да помага на сирийските бежанци; 28% са на мнение, че страната не трябва да ги приема като изгони тези, които вече са влезли. Впечатляващо е, че по отношение на бежанците, „Атака“ и политически формации, представители на ромите, като ДРОМ застават на сходни, негативни позиции. Бежанската вълна е употребена медийно и политически от редица националистически субекти (ВМРО, Боян Расате, новосформираната „Националистическа партия на България“). Очакванията за нов бежански прилив (в настоящия момент в Турция има приблизително два милиона бежанци от конфликта в Сирия) по всяка вероятност ще налеят вода в „мелниците“ на етническите предприемачи. Пето, според мен, в дефектите във функционирането на политическата система се коренят основните предизвикателства към етническия модел. Вече стана дума за кризата на партийната система. Що се отнася до гражданското общество, трябва да се посочи, че независимо от съществуването на неправителствени организации, които формално защитават и поставят на дневен ред проблемите на малцинствата, те често не се разпознават като легитимен представител на техните интереси. Възможностите за влияние на тези организации върху институциите на държавата остават ограничени, а слабите им контакти и представителство на европейско ниво допринасят допълнително за тяхната маргинализация. Етническият модел зависи в голяма степен както от легитимността, така от силата надържавните институции. Силата, в тесен смисъл на думата – като способност да се поддържа обществения ред и да се привеждат в действие приетите закони, е от ключово значение. Силата на държавните функции е по-важно условие от обхвата за икономическия просперитет. Основната задача пред правителството остава икономическата стабилизация и неразривно свързаните с нея успешна борба с корупцията и реформа на съдебната система. В това отношение бяха предприети важни, позитивни стъпки. Трябва да бъде ясно, че анемията на държавните институции възпрепятства икономическото развитие и по този начин формира изгодна среда за нов пик в „дейността“ на етническите предприемачи. Забавянето на мерките за оздравяване на институциите или флегматичното им прилагане крие висок риск от нарастване на междуетническото напрежение.
3. Перспективи
Политическата система, засега, предотвратява възникването на сериозни етнически конфликти, но начинът, по който отразява интересите на основните малцинствени етнически групи, е крайно незадоволителен. Изследването на предизвикателствата дава основание да очакваме задълбочаване на конфликтите. Съюзът между политическия популизъм и крайния национализъм, в който не рядко се припознава най-голямата опасност за етническия мир, е само симптом на заболяването, което всъщност трябва да бъде третирано. Става дума за склерозирането на партийната и политическата система. Ролята на ДПС в модела, както и, изобщо, институционализацията на етническия разлом (кливидж), е силно делегитимирана. Привидната (само)-изолация на движението е палиативна мярка, която трудно може да предизвика обрат в негативните тенденции. В този си вид, моделът е деструктивен. Етническите отношения са в капан. От една страна, моделът се гради върху институционализацията на етническия кливидж, която води до политизация на идентичността; от друга – институциите, призвани да способстват за канализирането на интересите на етническите общности, са анемични и с проблематична легитимност. Етническият мир е „поверен“ на дефектен механизъм. Това е най-сериозният проблем в етническия модел, изграден след 1989 г. Институционализацията на кливиджа вероятно ще се запази. Необходима е, обаче дълбока трансформация на институциите, които претендират, че изразяват интересите на малцинствените етнически общности. Средства за това могат да бъдат: повишаването на образоваността на малцинствените групи и реалната им интеграция; установяването на строг контрол върху партийното финансиране; изкореняването (или поне редуцирането) на корупцията и пазаруването на гласове; промяна на изборното законодателство, например чрез създаването на пълноценен 32-ри избирателен район за гласовете от чужбина и др.
[1] По данни от извършеното през 2011 г. представително проучване в рамките на проект „EU INCLUSIVE – Трансфер на данни и обмен на добри практики между Румъния, България, Испания и Италия, отнасящи се до включването на ромското население“.
[2] Вж. Пампоров, Ал. (2008) „Нещо старо, нещо ново, нещо за съседите – българският етнически модел през призмата на социалните дистанции“, Състояние на обществото, 2008, стр. 96-111 (София: Институт „Отворено общество“).
[3] Цитираните данни са от проучване на „Алфа Рисърч“, публикувано през октомври 2013 г.
