Стана дума вчера, във Фейсбук, за поредната статия от „Прегледа“, човъркаща темата за „спасяването“ или липсата му, в най-новата българска история. Прощавайте, ако ви припомням неща, дето инак са ви преизвестни, но по тази тема в моето списание по всяко време са се водели доста разпалени дискусии (искам да кажа, докато хората имаха желание да дискутират).
Та така. Заговорих се значи с едни млади момчета и момичета, и разговорът вървеше съвсем не чак толкова зле. Искам да кажа, спомена се последната статия на Александър Везенков (публикувана, между другото, в „Култура“ още преди около година, но появяваща се в „Прегледа“ едва сега, поради пропуска ми да я забележа по-рано). Спомена се с добро чувство, размениха се няколко общи приказки – и това беше. Нормално, нали?
Нормално, но само докато малко по-късно отнякъде се появи друго едно момче младо, което, по непроницаеми за мен причини, изведнъж пльосна в разговора следното повече от абсурдно твърдение: „И защо никъде в статията не видях да пише, че всъщност така наречените ‚нови земи‘ са били под гръцка юрисдикция? От там цялата обективност на статията отива на кино.“ Последваха безразборни размени на реплики, малко като в престрелка от лош уестърн, тоест патаклама без особено много смисъл зад нея, щото в първия момент аз бидох дотолкова ошашавен от бездънната глупост и невежество на тоя коментар, та дори не успях да измисля нещо от малко-малко по-остроумно и само запитах останалите участници в разговора какво мислят за всичко това… На което пък отговорът беше „Ами трябва да проверим фактите…“ Да проверим, вярно. Правилен подход. Умни млади хора, знаещи и научно мислещи…
И понеже след тоя разговор вече съвсем не съм уверен, че публиката тукашна, четяща и чат-пат пудреща форума, е по-добре информирана от въпросните млади хора, да поуточня все пак за какво долу-горе става дума. Значи, на 19 април 1941 г., далеч преди каквото и да било обявяване на война – някъде, някому – България навлиза с масивни военни сили (Пета българска армия) в Македония (на следващия ден – в одринска Тракия). Следва бърза и необичайно ефективна кампания за българизиране на тези земи, която включва, между другото:
– въвеждане на българско законодателство и утвърждаване на три административни центъра – Битоля, Скопие и Ксанти;
– възстановяване на епархиите на Българската екзархия и българските училища;
– предприемане на действия за подпомагане на завръщането на бежанците от Македония и Тракия в родните им места;
– провеждане на масивна кампания за културно преобразяване на окупираните – за трети път от 1912 г. – „нови земи“[1].
Всичко това, в зависимост от обичайните за настоящето ни български параметри – възраст, образование, информираност, политически пристрастия и пр. – може да бъде разглеждано или с възхищение, или с почесване там, където човек не го сърби, но едно е ясно: Фантомàс се е развихрил, дами и господа, и то за трети път от началото на века. Шегички няма, няма и поплюване, за разлика от инак тъй мижавото му присъствие в културната, икономическа, политическа и всякаква друга история на полуострова, след като е бил пердашен, пердашен и отново пердашен, все заради същото това развихряне, в хода на няколко последователни грозни и унизителни национални катастрофи, от които той – очевадно! – не е научил нищичко. Нищичко. НИЩИЧКО!
Резултатът от всичко това – уж! – но само на уж! – е колкото добре познат, толкова и (по всяко време) предсказуем: поредна национална катастрофа, този път смекчена донякъде от отказа на сталинова Москва[2] да остави България да бъде разпарчетосана отново[3] – което инак би било напълно заслужено, защото какъв пък е смисълът от историята, ако една група хора упорито, по магарешки, отказва да научи каквото и да било от нея, по дяволите!
Някои от предхождащите и донякъде съпътстващи този резултат факти обаче – очевидно – са упорито укривани от широката публика българска – инак как би било възможно хората днешни, комай независимо дали млади или стари, да твърдят най-сериозно, след всичко това, нещо толкова абсурдно и космически бездънно колкото нещото, което изтъпани вчера онова младо момче? Значи, докато си възвръщаме така изгубеното, тамошните хора май-май не са съвсем съгласни да ни го възвърнат ей така, в резултат на което армията наша славна току поотупва едни или други гащи, както в Македония, така и в одринска Тракия. За македонските евреи и нашето „кой ни сра в гащите“ вече сме се наслушали до сита (имаме задължения пред шефовете, плащаме си ги – какво пък чак толкова?) В гръцка Драма пък се надига спонтанен бунт на местното население, в резултат на който армията-освободителка поутрепва така къмто три или повече бона жители, за поученье. Едно на ръка безплатен бой и тормоз за всеки, който посмее да каже „гък“ – това, предполагам, си е ясно, самите ние си го познаваме от малки, едва ли има какво толкова да се убеждаваме и поучаваме.
И сега, значи, някъде къмто седемдесет и кусур години по-късно – (дез)информираносттта на широкото население наше е до такава степен всепродължаваща и всеобхватна, че хората са в състояние да твърдят, най-сериозно, че някой друг, а не самите ние, ги е вършил всичките тия неща. Гърците са ни нареждали да трепем гърци, примерно. Такива работи…
Но всъщност цялата тази история е само един вид преамбюл (на български – въведение) – към другата, вече по-обичайната, тема за упоритото ни заслепение и незнание по въпроса за съдбата на българските евреи (и малцинства изобщо, но за това по-късно, значително по-късно, предполагам; нека в момента се ограничим до темата за евреите български и съдбата тяхна).
Значи, нека отново се опитаме да обобщим фактите възможно най-едро: историята за „спасяването“ на българските евреи си има собствена история, добре позната и документирана, но някак напълно неизвестна, в собствената си страна. Започва тази история, както е добре известно, съвсем не през 1940-те години – защото по онова време за нечие „спасение“ и дума не е ставало, никъде и никога: нито по време на самия акт, получил се по чудотворно и необяснимо чрез каквато и да било друга, освен миракульозна, тоест вълшебна такава, логика, нито пък малко по късно, по време на преговорите на съюзниците относно съдбата на победените хитлерови приятелчета, малки и големи, нито по време на, хм, хм, „народния съд“[4]. Никъде – подчертавам: НИКЪДЕ в историята българска преди втората половина на 1960-те години, не се споменава и думица за „спасяване“ на когото и да било си – и нацията родна, задрямала и неосъзнаваща, както винаги, че господ най-неочаквано е решил да ѝ поднесе каре асà в ръката – си няма хал-хабер, че била „спасила“ някого си[5].
А започва историята, както обикновено, с един скандал: скандалът около книгата на Хана Аренд за онзи изверг и процеса му, в началото на 60-те години[6]. В едно-единствено кратичко изречение гранд-дамата на следвоенното интелектуално непокорство подсказва на света, че някъде там, на Балканите, има едно такова място, видите ли, в което на края на войната е имало повече евреи, отколкото в началото ѝ.
В хода на още няколко години всичко продължава да си остава незабелязано, както у нашенско, така и отвъд. Едва цели пет години по-късно, през 1967, изведнъж се пръква на бял свят „голямата идея“: Абе, ние сме били спасители бе! Абе, ние сме били спасители бе! Брей, какви сме будали, толкова време да не се усетим! Айде действайте, действайте сега да наваксаме, че времето не чака![7]
И се започва тя, братко. Келепир, казвам ти! Малка ли? Нищожна ли? Посрана ли? Я ни вижте какво сме направили ние бе! Вие като сте токова напред с материала що не си спасихте евреите, а? И после няма да ви бием на световното ли? Били сме ви и пак ще ви бием, ей! Още преди петдесет години!
Забравена е Драма, забравени са единадесетте хиляди от Македония, забравени са и сополивите годинки отпреди „спасението“. Събитието започва да се раздува и придобива вселенски, космически размери. Де що има чедо българско, все е спасител. Самочувствие, братко! Самочувствие![8] Отде инак такава благинка тук, в страната на вечното послеатомно затъмнение?
Но стига, стига толкова глума, че вече започва да ми омръзва и сам. Онова, за което става дума тук, уважаеми читатели, е упоритата борба против пробуждането, която се води в България през всичките тези след-десетоноемврийски години, дни, часове, че комай и по-малки единици време. Борбата за робство, както сполучливо я нарича Албена Хранова. Борбата против себеопознаването и себепознанието, борбата против осъзнаването на това кои сме, откъде идваме и докъде евентуално бихме могли да стигнем, ако продължаваме все така както си я знаем.
„Няма такова нещо!“ продължава да си остава любимият български рефрен, независимо дали става за по-глибокото от Искъро или за националната история, извън вкаменения коловоз на национал-комунистическия наратив, който пък от своя страна не е нищо друго освен излизване в бетон на по-раншни, натъманявани от Сан-Стефано та чак до ден-днешен мераци и мерачета за национално величие и връщане тъпкано на всичките унижения, които ни е поднесъл…
И пак, щем не щем, стигаме значи до основния въпрос...
Кой?
Кой всъщност? Кой ни ги е поднесъл и продължава да ни ги поднася, всичките тия унижения?
Как мислите?
Кой, уважаеми читатели?
Попитайте веднъж – ей така, за разнообразие – не някой друг, не примерно Делян Пеевски, а самите себе си…
Кой? Кой, аджеба…
[1] Времената на Сан-стефанския договор, за да поставим нещата в нужния исторически контекст, междувременно лежат назад в историята с повече от половин век, а съответно нито Македония, нито одринска Тракия могат да бъдат наречени „български“ в някакъв друг освен баш-най-чисто-оруеловски, смисъл. Тукашните населения, пречиствани, пресявани и претаковани в хода на няколко последователни вълни на всевъзможни етнически прочиствания, „обмени на население“ и прочие благинки на балканския политически и социален инженеринг в продължение на десетилетия, са, в обичайния случай, предполагам, или „против всички“, или, отново предполагам – „всекигови, стига само да ни оставят на мира“. (В днешна Уикипедия, между другото, за тези земи се употребява компромисния израз „овладени“, което вероятно е огромен прогрес в сравнение с обичайното „възвърнати“, което все още се употребява под път и над път от целокупното население, включително и във всевъзможни днешни медии, и т.н.)
[2] Ирония на ирониите, но факт, поне откъм нивото на сегашното ми историческо познание.
[3] Нещо, което не е спестено нито на Унгария, нито на Румъния, за Германия и Полша пък изобщо да не подхващаме приказка. Нека си припомним и това, уважаеми мои съотечественици
[4] Димитър Пешев, основният „виновник“ за спасението, едва отървава кожата, както е добре известно – но не защото е спасил, комай еднолично, животите на къмто 50,000 души евреи, а защото години преди това – отново – е спасил от бесилото някакъв комунистически функционер. Елементарно, Ватсон? Така се прави история у нашенско…
[5] В единственото по-значително художествено произведение с (до голяма степен) българско авторство, посветено на тази тема преди откриването на спасителската ни роля – филма „Звезди“ на Конрад Волф по сценарий на Анжел Вагенщайн (1959 г.) – дори за миг не се споменава някакво спасение. Напротив – целият патос на филма черпи енергията си от трагичната съдба на „вдигнатите“ от Македония евреи, очакващи транспортирането си към крематориумите на Аушвиц. Как мислите, дали е случайно това, че този филм е на практика несъществуващ както в тогавашна, така и в днешна България?
[6] Отново добре известен факт: по онова време пък самата Аренд е яростно нападната от сънародниците си, поради безпощадното портретиране на формите на еврейско сътрудничество в процеса на (собственото си) унищожение. Днес вече, разбира се, тя е издигната на пиедестал – за същото онова портретиране. Грозна и поучителна история, особено за самите нас, които тепърва започваме да се влачим из дебрите на подобни лабиринти на националното себепознание…
[7] Ситуацията в България се променя през 1967 г., когато Хаим Оливер, приятел на партийния вожд Тодор Живков, публикува книга, озаглавена „Бяхме спасени. Как българските евреи бяха опазени от лагерите на смъртта“. Книгата е преведена на множество езици и е разпространена из целия свят. Наред с това в София се организира изложба на тема „Спасяването на българските евреи 1941-1944“. Самата изложба, в превод на много езици, пътува из различни европейски страни, както и отвъд океана. През Втората световна война Т. Живков е оглавявал нелегална партийна клетка в софийския квартал Ючбунар, населен главно с евреи, а в последните месеци на войната е командир на партизанския отряд Чавдар, действащ в региона на София.
Щефан Трьобст, Спасение, депортиране или Холокост?, „История, митология, политика“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010, стр. 493–512.
[8] Тук само един, вероятно далеч не най-драстичният, пример за „новото българско самочувствие“: Николай Флоров, преводач на (инак изключително важния и първопроходчески) текст на Джон Миърсхаймър и Стивън Уолт „Израелското лоби и американската външна политика“:
„Тук не става дума за болезнени изявления като на нашия Милен Радев, или на нашата ‚на два строя метреса‘ Леа Коен и тяхното растящо снизхождение към българите по чисто еврейски маниер, развяващи като знаме вината на германците и непогрешимостта на евреите на път и под път, сякаш да ни сплашат. Ние нямаме нужда от напомняне – когато сме ги спасявали, не сме питали нито Хитлер, нито Сталин. Затова днес на Израел не дължим компенсации и можем със същия тон да кажем: нито Гюнтер Грас, нито Иран, нито палестинците са боксьорски круши за Израел и за про-израелци като горните двама, да не говорим за фашизоиди като Нетаниаху.“ (http://www.svobodata.com/page.php?pid=9063&rid=6, посетен на 28.7.2014)
