От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2013 03 fragility

На 31 март 1943 Борис е на посещение при Хитлер в неговата резиденция в Берхтесгаден, а не следващия ден има дълъг разговор с домакина и с Йоахим фон Рибентроп, външния министър на Хитлер. Скорошните депортации не напускат мисълта му. Ето какви са, по думите на Филов, впечатленията на Борис от срещата: „[Цярат] дискутирал нашироко еврейския въпрос с Рибентроп, опитвайки се да му обясни, че българските евреи са испански [т. е. сефардски] и че те по никакъв начин не играят ролята, която имат в други страни. Но изглежда, че Рибентроп не приема тези възражения и отговорил, че един евреин винаги си остава евреин (запис в дневника на Филов от 5 април 1943)

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

Рибентроп, в телеграма до Бекерле, прави малко по-различно описание на този разговор. „Що се отнася до еврейския въпрос в България“, пише той, „царят казва, че засега е съгласен да депортира само евреи от Македония и Тракия до Източна Европа [т. е Полша]. А що се отнася до българските евреи, той иска да се освободи само от незначителен брой – болшевишко-комунистическите елементи. Иска да задържи онези 25,000 евреи, които се намират в момента в концентрационни лагери; той казва, че иска да ги използва за строителство на пътища. Оставих тези коментари без внимание и просто подчертах, че по наше мнение, единственото подходящо решение на еврейския въпрос е расовото“ (4 април 1943, Оцеляването, стр. 243).

Разликите между двете версии са показателни. Борис се представя пред Филов като голям поддръжник на евреите, въпреки факта, че Филов подкрепя депортациите (но човек никога не може да знае). Но с Рибентроп Борис подчертава, че е разрешил депортацията на тракийските и македонски евреи, а след това обещава да депортира и някои български евреи, ако те са про-комунистически настроени. Но колко от тях? Ако се извадят онези 25,000 евреи, които Борис желае да задържи, от общия брой 48,000, изисквани от нацистите, това оставя някъде около 23,000 кандидати за депортация. Дали царят е възнамерявал да сдържи думата си или просто се е опитвал да успокои германския си събеседник с неопределени уверения? В края на краищата Борис предлага да задържи останалите евреи в концентрационни лагери. Още един финт? Без съмнение. Във всеки случай разликата между подобни мерки и „радикалното решение“ е повече от очевидна.

В светлината на тези документи и лични спомени Борис изглежда играе една по-малко героична роля, отколкото му приписват неговите почитатели. Действията му са ръководени от собствен интерес или по-скоро от онова, което той вижда като интереси на България. За човек като Борис, който се идентифицира напълно със страната си, двете неща са неразличими. Онова, което го мотивира, е националният интерес такъв, какъвто го разбира той, а не хуманитарни принципи. Малките страни трябва да се споразумяват с големите. Хитлер притежава властта, а следователно някои от исканията му трябва да бъдат приемани. Царят успява да държи българските войници вън от свадата (като се изключи военната окупация на обещаните тракийски и македонски земи). Но когато става дума за предаване на евреите, както го изискват Хитлер, Химлер и Рибентроп, то е необходимо да се отстъпи тук и там, за да се спечели на други места; с други думи, да се депортират евреите от окупираните територии, но не и онези от „стара България“; да се прогонят евреите от София, но не и от България. Това всъщност е и начина, по който Бекерле се опитва да представи събитията, по време на собствения му процес през 1968: царят, казва той, се е съгласил с депортацията на тракийските и македонски евреи, но тайно е помолил за неговото сътрудничество, така че депортацията на евреите от стара България да бъде осуетена. Политиката на Борис е пресметнат ход, предназначен да се търси спогодба със силните на тоя свят. Тя успява да спаси някои животи – четири пети от българското еврейско население – за сметка на останалите.

Дали царят се е решил да застане зад българските евреи от хуманитарни съображения? Напротив, всичко показва, че и тук изборът на Борис е бил политически. През пролетта на 1943 победата на Хитлер вече не е онова очевидно заключение, каквото някога е изглеждала. Борис не желае да компрометира отношенията на България със Съединените щати и Великобритания, които са му представили ясно твърдото си противопоставяне срещу анти-еврейските политики на нацистите. Нито пък би могъл да игнорира напълно променящата се вълна на общественото мнение у дома. Има публични протести когато се гласува Закона за защита на нацията (ЗЗН), също както ще ги има и по-късно, през май 1943, по време на евакуацията; Борис е демонстрирал способността си за безразличие. Но защо променя поведението си след март 1943? Поради намесата на Пешев в народното събрание, отначало: това действие, буквално неподчинение вътре в правителственото мнозинство, показва, че една трета от неговите членове са готови да откажат подчинение на правителството по еврейския въпрос. Взимайки пред вид този нов баланс на силите, царят решава оттук нататък да се противопоставя на депортацията на българските евреи.


Small Ad GF 1

Ако царят не би взел това решение, евреите може би биха били депортирани; но пък ако Пешев и неговите еднакомислещи колеги не са действали както са го направили, царят вероятно би взел по-различно решение. И така ние стигаме до един трети начин за отговаряне на първоначалния ни въпрос, що се отнася до това кому подобава заслугата за спасяването, което значи да се постави акцентът върху действията на Пешев. Италианският журналист и историк Габриеле Нисим, както и други свидетели на тази драма, прави точно това в скорошната си биография на Пешев. Нисим подчертава изключителното естество на акцията на Пешев на фона на европейския контекст от 1943; той може и да не е единственият човек, помогнал на евреите, но той е единственият, който е водил законова, парламентарна акция в тяхна защита; той се е борил не просто в защита на едно или две лица, а за всички тях заедно.

От гледна точка на фактите, Пешев не е сам в България. Протестните писма, телефонните обаждания, личните стъпки, предприети по време на дебатите в Парламента и по време на арестите: никоя от тези мерки не би била достатъчна, взета поотделно, да се спре машинарията на потисничеството. Но количеството се е превърнало в качество и чрез самия си брой тези акции променят общата атмосфера: преследването започва да губи лъскавината на победата. Застъпничествата пред царя, дори и онези, които изглеждат напразни, продължават. Призивите към здравия разум на депутатите от Събранието, макар и игнорирани тогава и там, въпреки това оказват мълчаливо въздействие върху техните сърца и умове.

Сред различните призиви особено важни са онези на Българската православна църква и, с влошаването на ситуацията, позицията на църквата става все по- и по-твърда. По време на първите дебати в Народното събрание около ЗЗН, митрополитите подчертават разликата между конвертираните или покръстени евреи, които са приели християнската вяра, и останалите – изисквайки, преди всичко, пълна защита на първите. В същото време, църковниците молят за това, последните, не-покръстени, да бъдат съдени според онова, което са извършили, а не кои са. По време на една среща на Синода, на 2 април 1943, дори онези, които са защищавали закона, вече атакуват приложението му. Йосиф, митрополит на Варна, например казва „Към евреите-нехристияни, отношението ни трябва да бъде такова на универсален морал, на човек към човека: (Оцеляването, стр. 231). Друг митрополит, Климент от Стара Загора, добавя, че, действайки по този начин, правителствените организации се държат като комунисти, а не като християни. Кирил от Пловдив и най-вече Стефан, са особено красноречиви. Стефан изпраща едно послание след друго, царят си остава равнодушен, докато премиер-министърът заплашва да даде Стефан под съд за действия, враждебни срещу държавата. Стефан отговаря със заявлението, че вратите на всяка българска църква и манастир ще бъдат отворени за евреите.

Пешев, следователно, за да бъде разбран правилно, трябва да бъде разположен сред тези други действащи лица. Разликата между него и тях се намира най-вече в неговата по-висока ефективност. Този адвокат, роден през 1894, служи като министър на правосъдието от 1935 до 1936; по-късно, през 1939, става депутат в Народното събрание от името на консервативната, мажоритарна партия, и заместник-председател на Събранието. Той не се противопоставя на ЗЗН когато законът е обсъждан в Събранието и, както ще видим, дори 30 години по-късно, в мемоарите си, не може напълно да отхвърли аргументите, довели до неговото приемане. Губи поста си след акцията от март 1943, но не и мястото си в Събранието; арестуван през късната 1944 от новите комунистически управници на България, той е осъден и пратен в затвора, но е освободен в края на 1945. Прекарва края на живота си, до смъртта си през 1973, в един вид вътрешно изгнание, рядко напускайки стаята си. От 1969 до 1970 пише безценните си мемоари, в които представя с големи подробности мненията и спомените си, касаещи всички въпроси на обществения живот, с които се е сблъсквал в хода на годините, включително и преследването на евреите. Мемоарите му съдържат енергична и, в контекста на комунистическа България, яростна защита на демокрацията, парламентарните принципи и личните свободи. Пешев е един от тринадесетте „праведни“ българи, официално почитани от държавата Израел.

Паметите се намират в конфликт едни с други защото славната роля в миналото – ролята на героя или, в други контексти, на жертвата – предоставят ценен символичен капитал в настоящето, такъв, който придава престиж, легитимност и, в края на краищата, повече власт на онези, които могат да предявят успешни претенции към него. Но паметта не е просто място, на което се сблъскват воли, всяка от тях търсеща предимство пред останалите. Освен това паметта е отворена за установяване на истината. Или вярно, или невярно е, че комунистите са отговорни за спасяването на евреите; или вярно, или невярно е, че Борис е направил всичко, което е могъл, за да спаси всички български евреи от депортация. Ако паметта трябва да се превърне в история, битката на противопоставящите се една на друга воли за власт трябва да отстъпи на заден план и да остави място за търсенето на истината: може би едно безкрайно, но въпреки това необходимо търсене.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Защо и как

Миналото изисква не само да го изследваме и познаваме, но и да научаваме уроците му – по следната проста причина: злото не е просто нещо, принадлежащо на миналото. Спасяването на българските евреи е една от редките светли страници в историята на евреите от онези мрачни времена; тя значи е освен това и неопровержимо положителен политически акт, който, по своята рядкост, заслужава пълното ни внимание. Защото, ако разберем по-пълно неговите последствия и мотивите на хората, отговорни за него, то може би сами ще можем да действаме по-добре утре.

През март 1943, премиер-министърът Филов изглежда е бил единственият човек в България, който е смятал, че евреите няма да бъдат много по-зле, ако бъдат депортирани. Всички останали знаят по-добре, независимо от това дали тази ситуация ги изпълва с удовлетворение или виждат в нея източник на срам. Точната информация е била рядкост, подробностите около унищожението все още смътни; често пъти онова, което е минавало за новини по онова време, днес вече е добре известно за нас като неверни слухове (например унищожението чрез електрически ток). Въпреки това, необходимо е било човек само да наблюдава как еврейските семейства – включително деца и възрастни хора – са арестувани, малтретирани и транспортирани, нужно е било само човек да се вслуша в онова, което са казвали говорителите на Съюзниците или представители на неутрални страни като Швейцария, за да се осъзнае, че немските позовавания на неотложни нужди от работна ръка са зле прикрити измислици, в които никой не е вярвал истински. „Те се изпращат на смърт“, казва Шарл Редар, швейцарският chargé d’affaires; всички имат мрачни предусещания за съдбата им, разказва на Пешев неговият колега-депутат Икономов. В протеста, който Пешев пише по-късно и който четиридесет и двама други депутати подписват, се говори за „жестоки мерки… които могат да изложат правителството и цялата нация на обвинения в масово убийство“. Това е нещото, което всеки доброжелателен човек, живеещ в някоя европейска страна през 1943, може и да е знаел. Но когато знаем, че съседът ни е постигнат от зло, въпросът е, ще направим ли нещо против това? И ако да, то какво? И как?

Царят, който държи върховната власт в България, действа, както беше казано по-рано, въз основа на националните интереси. От момента, в който той преценява, че депортацията на евреите би накърнила репутацията на страната му, а следователно би компрометирала и бъдещето й, той й се противопоставя решително и ефективно. Може и да е бил подкрепен в решението си от призивите за състрадание, отправени от различни морални и религиозни авторитети. Това обединение на собствен интерес и добродетел е особено солидно. За съжаление то се случва рядко. През март 1943 царят очевидно не смята, че спасяването на евреите е от жизнен интерес за страната му; в съответствие с това той разрешава депортирането на първите 11,343. Като окончателни основания за действие, националните интереси сами по себе си не предлагат някаква особено солидна основа; те подменят доброто само по себе си с „онова, което е добро за нас“.

Онези, които не притежават власт да вземат решения, но които въпреки това участват в обществения живот, действат – тоест, когато изобщо действат – от името на някакъв закон. Понякога този закон е писан; съюзът на адвокатите, например, също като опозиционните депутати, посочва един от членовете на Конституцията, който твърди, че всички индивиди са равни пред закона. Църковното ръководство, в едно от посланията си, говори за „думата на нашия спасител, в чиито очи всички са деца на един небесен Отец“. Други хора може и да не са били в състояние да цитират никакъв конкретен закон, но пък говорят за страданието на жертвите: те действат, ръководени от хуманност. За тях е невъзможно да останат безразлични и пасивни пред лицето на болката, която действията на хората са докарали в този свят. „Хората описват ужасяващи и сърцераздирателни сцени, и ми разказват за ужасните условия, при които се държат евреите“, пише Стефан по времето на тези събития. „[Те] са третирани с нечовешка жестокост“. Важно е да се запомни, че всичко това се случва тогава и там, на българска земя, а онези, които „третират“ евреите по такъв начин, са български полицейски и държавни служители. Икономов, в призива си към Пешев, описва подобни реакции сред очевидците, разказвайки за „техния гняв и ярост, тяхната неспособност да останат безразлични пред трагедията, която се развива пред очите им: това множество от жени, деца и възрастни хора, които биват отвеждани кой знае къде“.

Какво е мотивирало тези хора, които – когато е дошло времето – са се осмелили да кажат „не“? Спомените на Пешев хвърлят известна светлина върху този въпрос. Човек трябва да си припомни, преди всичко, че през есента на 1940 Пешев не вижда причини да не приеме Закона за защита на нацията и че гласува за него. Аргументите му се отнасят до националния интерес: трябва да се направят отстъпки пред германците, тъй като България зависи от тях, а изолирането на евреите изглежда прави германците доволни; освен това, законът няма да бъде наложен и всъщност никой няма да пострада от него. И ако започва да променя мисленето си през първите месеци от 1943, то е защото там, където някога е виждал абстракции – правила, закони, регулации, евреи – сега вече вижда индивидуални лица, и това са лицата на хора, които страдат.

Първо, налице е изложението, предоставено му от Икономов, който, както Пешев правилно посочва сам, е нещо като политически противник. Следователно, ако те са се съюзили, това не е от някакви тактически съображения, а защото и двамата са почтени хора, готови да действат според убежденията си, а не само в съгласие с непосредствените си интереси. Че Икономов е решил да се обърне към него, дългосрочния си опонент, е за Пешев указание, че реакцията на другия е истинска. Изложението на Икономов говори не чрез абстракции или принципи, а за мъката на конкретни хора. „Тракийски евреи, възрастни хора, мъже, жени и деца, носещи покъщнината си, сломени, отчаяни, безсилни хора, просещи помощ докато преминават през града пешком, влачещи се към някаква неизвестна дестинация“. Жертвата, принесена от тракийските евреи, по този начин ще послужи, за да спаси техните братя, защото това ще пробуди съвестите на българските законодатели и висшето духовенство.

Няколко дни по-късно Пешев научава за плановете за ново „вдигане“, този път в Кюстендил, неговата изборна област. Именно тогава той взема решението си. „Не можех да остана пасивен… съвестта и разбиранията ми… не го позволяваха“. Така, както Пешев описва този момент, той изглежда сякаш волята му е била обладана от някаква висша сила. Вече няма друг избор и трябва да действа сега. Депортацията е разпоредена от правителството, но тя нарушава както писани, така и неписани закони. „Това съглашение, в нарушение на Конституцията, на обичайното върховенство на закона, нормалната почтеност и базисното човешко състрадание, не можеше да бъде въведено в сила и, от законова гледна точка, беше невалидно“. От този момент нататък действието става нужно, мълчанието нетърпимо, а гражданското неподчинение – задължително. „Да си мълча би било измяна към съвестта ми, то би противоречало на чувството ми за отговорност както в качеството ми на депутат, така и като човешко същество… Бездействието на мнозинството пред този въпрос би го превърнало в съучастник не само в… нарушение на Конституцията, но и много повече – в углавно престъпление, чисто и просто: масовото убийство на хиляди човешки същества“. Колко политически лидери от 1943 биха могли честно да кажат, че са говорили и действали по този начин?

Освен силните и видимите, налице е и голямото мнозинство от населението, което не участва директно в политическия живот, но чиито действия имат директно значение. Би било преувеличение, разбира се, да се твърди, че у българския народ не е имало никакъв антисемитизъм. Съществуването на войнстващи дяснорадикални организации като Ратник, Бранник или Легионерите ни припомня нещо по-различно, както го правят и публични активисти от висок ранг като Белев или антисемитите от по-елементарен тип, като например човека, който е нападнал Асен Суичмезов, един от защитниците на евреите. „Попов, келнерът, беше много враждебно настроен срещу евреите. Щом само ме видя, той грабна един стол и се опита да ме удари с него по главата“. Дори онези, които защищават евреите, често разкриват един вид приемане на дискриминацията, на която последните са подложени. Стайнов например, в реч пред Народното събрание, уверява колегите си, че „Евреите никога не са участвали в българския политически или обществен живот. Няма евреи в Народното събрание… Нито пък има такива в офицерския корпус, в театъра, в пресата, в телеграфните агенции, доколкото изобщо имаме такива, нито пък в дипломатическото тяло или публичните служби“. И всичко това, разбира се, е вярно. Въпреки това би било некоректно да се твърди, че мнозинството от българския народ храни антисемитски чувства, а тази липса на враждебност от тяхна страна без съмнение допринася за спасяването на евреите по време на войната.

Какво обяснява тази липса на враждебност? Една от причините за това е, че еврейските семейства са широко разпръснати сред останалото население, вместо да бъдат изолирани по териториален или езиков признак. Българските евреи не живеят в гета; някои от тях знаят юдео-испанския диалект, Ладино, но всички говорят български език. Трудно е за сънародниците им да видят в евреите някакво въплъщение на злото или агенти на мрачна власт. Лицето на евреина, познат за повечето българи, е напълно различно: „дребни търговци на зърнени храни, продавачи с подвижни сергии, търговци на дребно, работници и прислужници – всички те работещи за ежедневната прехрана и всички те полугладни“. Трудно е да се натрапи на българите нацисткия мит за евреите като агенти на световната експлоатация.

Има и една друга причина за тази липса на враждебност, която е свързана не със самите евреи, а с онова, което може да се нарече, по липса на по-добро название, „български национален характер“. Германският посланик Бекерле се позовава на него по няколко повода, за да обясни на началниците си липсата на антисемитски плам в България. „Твърдо съм убеден“, пише той в един доклад от 7 юни 1943, „че премиер-министърът и правителството желаят – и активно търсят – едно окончателно и необратимо решение на еврейския въпрос. Но усилията им са осуетявани от манталитета на българския народ, който не притежава нашата идеологическа яснота. Израснали сред арменци, гърци и цигани, българите не откриват някакъв особен недостатък у евреите, който би могъл да оправдае специални мерки срещу тях“ (Оцеляването, стр. 259). Петицията до Народното събрание от страна на Съюза на българските писатели говори за същата национална черта, но от друга гледна точка: бащите ни все още имат пресни спомени от потисническото иго, се казва в него. Как можем да приемем един закон, който би подложил и свел до условия на робство онези, които живеят сред нас?

Да се използват думите „иго“ и „робство“ в българския език означава да се предизвика автоматична асоциация с петте века на турско владичество (1396-1878), които няма как да не са оставили следи в колективната памет и националния характер. През този период българите споделят съдбата на други малцинства в Османската империя – гърци, арменци, власи, сърби, албанци, евреи, цигани и други. Всички тези народи, за да оцелеят, е трябвало да се научат да се прекланят, да сдържат гордостта си, да приемат, че трябва да живеят заедно със спътниците си в нещастието. А след това идва Освобождението – осъществено чрез намесата на трета страна, Русия, в Руско-турската война, а не чрез усилията на самите българи. В новата българска държава те се оказват отново заедно с довчерашните си спътници в нещастието, но сега с голямо турско малцинство – всички онези, които не са могли или не са пожелали, да се изселят в Турция.

Силната национална гордост не е сред отличителните черти на българите, както казах по-рано, а има времена, в които човек си желае това да би било обратно. Но в този случай изглежда именно тази сравнителна слабост е обяснението за сравнителната им толерантност към собствените малцинства, защото отказът да ги използват като изкупителни жертви, говори за липса на чувство на превъзходство над другите, което е и първата стъпка към тяхното подчиняване или изключване. Разбира се, това, че някой до вчера е бил жертва, не може да гарантира, че хората няма да изберат страната на потисниците си в днешно време; всъщност, човек често остава с впечатлението, че онова, което унижените и оскърбените си желаят повече от всичко друго, е компенсация за миналото им страдание. Но липсата на национална гордост – под което в този случай аз разбирам убеждението, че човек се намира по-високо от хора от други националности – комбинирана със способността за самокритика, изглежда е предпазила българите от изкушението да направят изкупителни жертви от другите.

Най-новата история изглежда подкрепя това твърдение. През 1980-те години комунистическото правителство започна да преследва турското малцинство; една от първите мерки, предприети срещу турските българи, беше българизацията на турските имена. Далеч от това да бъдат енергично поддържани от населението, вместо това тези мерки предизвикаха появата на дисидентски движения, за пръв път когато и да било при комунистическия режим. Никоя друга кауза не е имала този ефект – нито потискането на обществените свободи, нито икономическата мизерия; едва когато едно национално малцинство беше малтретирано, група български съграждани, самите те не преследвани, се осмелиха да кажат „не“[1].

Такава е почвата, в която политическата доброта, този рядък и скъпоценен вид, може да пусне корени. Нека сега хвърлим по-близък поглед върху начина, по който тези действия са осъществени: кое точно е нещото, което ги е довело до успех?

Отговорите на този въпрос са различни, в зависимост от нивото на политическа йерархия на съответните действащи лица. За да започнем с една от крайностите, от момента, в който царят решава да застане твърдо срещу депортацията, той предприема необходимите и най-подходящи мерки. Вместо да влезе в директна конфронтация с германските власти, които биха могли да организират снемането му от власт, той ги умиротворява с неясни обещания, като в същото време поставя най-различни пречки на пътя им. Немският посланик в София стига до там да защищава политиките на Борис пред собственото си правителство: едно забележително преобръщане. Пред своите съветници или подчинени, министри или депутати, царят винаги е предпазлив; никой не може да твърди, че знае какви точно са намеренията му. С представителите на еврейските организации Борис е учтив и дистанциран; той им дава уверения, без обаче да се впуска в нещо повече от общи изражения на загриженост. Той дърпа всички конци, но никога не заема централно място на сцената, оставяйки подобни лесни удовлетворения за министрите си. Предпочита сенките вместо дневната светлина. Типично, след като е сменил заповедта за депортация със заповед за евакуация, на 23 май 1943 той напуска София, за да отиде на лов; в следващите дни, докато различните канцеларии са изпаднали в състояние на паника, царят остава недостъпен. Не може да се отрече, че всичко се случва точно така, както той е възнамерявал.

Обикновените политически фигури не разполагат със същите възможности; те трябва да се задоволяват с упражняване на натиск там, където могат, докато се опитват да подобряват шансовете си за успех. Предложеният Закон за защита на нацията пробужда съвестите на мнозина. Професионални и други организации – Съюзът на българските писатели, Съюзът на адвокатите, Съюзът на лекарите, Съюзът на артистичните общества, Асоциацията на занаятчиите – всички те използват сдържани изрази в протестните си писма и не пропускат да подчертаят патриотизма си, но без особен успех. Адвокати, депутати и политици коректно посочват на правителството, че новият закон е в противоречие не само със съвестите им, но и с явни положения от Конституцията – отново, без особен успех. Митрополитите, които като разпоредители на държавната религия са публични фигури, се опитват да покажат противоречието между духа на закона и онзи на християнството; те биват учтиво посъветвани да си гледат работата. Казасов, в откритото си писмо до министър-председателя Филов, показва голям кураж и режещ ум; въпреки това законът е прокаран и въведен в сила. Добрите души се оказват безсилни, което не означава, че действията им остават напразни; но поне за обозримото бъдеще ефектът от тези стъпки все още ще трябва да бъде изчакван.

Следващата криза, центрираща се около депортацията, не е много по-различна от първата в това отношение. Протестите от страна на публични фигури, от висшето духовенство, не водят до никакви резултати. Има само едно изключение, но то е голямо и по тази причина заслужава по-дълго разглеждане. Става дума за акцията на Пешев. Кое е изключителното в нея? Не това, че човекът зад нея е послушал гласа на съвестта си, а не заповедта на правителството си, нито пък това, че е готов да поеме рисковете, които идват заедно с това неподчинение. Онова, което прави това действие уникално е фактът, че то успява.

Акцията на Пешев се състои от цяла поредица стъпки. Първата е посещението на 9 март 1943 при министъра на вътрешните работи Габровски. Тук упоритостта и непоколебимостта на Пешев се изплаща, защото първоначално Габровски твърди, че никой не е разпореждал никакво „вдигане“ на евреи (тук по принцип Габровски използва похватите на царя, казвайки на всеки отделен човек онова, което последният би желал да чуе). Депортацията е задържана само защото Пешев, Михалев, Икономов и останалите депутати отказват да напуснат канцеларията на Габровски докато той не издаде, в тяхно присъствие, разпореждане да се освободят арестуваните евреи. Може би в тази сцена има нещо наивно (дали Габровски не би могъл да отмени заповедта си щом само посетителите му си отидат?). Въпреки това директното, лице в лице, взаимодействие между страните е решаващо. Упоритостта на Пешев и неговите приятели се изплаща.

Но все пак още нищо не е окончателно уредено. Габровски е отстъпил, но той би могъл да промени решението си; а зад него стои Филов – човек, обсебен от жажда за власт, който ненавижда всяко отстъпление. Пешев разбира, че сега, след първата намеса, е дошъл решаващият момент. „Реших да действам“, пише той в мемоарите си, „но как?“ И така започва играта на шах между двама страховити противници, Пешев и Филов.

Пешев анализира ситуацията блестящо. Необходими са бързи действия. Той е помогнал да се осуети депортацията, но правителственото решение – причината за депортацията – си остава в сила. Публичните протести са излишни, тъй като те винаги могат да бъдат игнорирани в името на държавните интереси. Позицията на правителството трябва да бъде променена. Но кой би могъл да го направи? Освен царят, до когото Пешев няма достъп, остава само една възможност: Народното събрание. Фактът, че Пешев е негов заместник-председател и има приятели там, прави този избор толкова по-убедителен. Легализмът на Пешев, неговата отдаденост на самите форми на демокрация, като Събранието, го подтикват в това направление. А освен това той вижда, че никой няма да бъде в състояние да дискредитира тази акция. Тук Пешев прави един втори стратегически избор: да откаже предложението за подкрепа от страна на някои членове на опозиционната партия. Действието, насочено против решението на правителството, трябва да бъде ръководено от членове на партията на мнозинството, партията на самото правителство. Трябва да бъде абсолютно ясно, че депутатите, които се противопоставят на правителственото решение, действат от името на същите цели и същата най-обща политика; че онова, което те искат, е не да променят политическата линия, а да покажат, че тя е зле обслужвана от последните правителствени решения. Само по този начин, разсъждава Пешев, тяхното действие има някакви шансове за успех.

Пешев незабавно съчинява протестно писмо до премиер-министъра и, при следващата сесия на Събранието, на 15 март, започва да го разпространява сред другите членове на правителственото мнозинство. На 17 март той вече е събрал още четиридесет и два подписа освен своя собствен, и е решил, че е дошло времето да разиграе картите си. Изминала е една седмица от срещата в канцеларията на Габровски. Пешев взема думата и се обръща към председателя на Народното събрание, който го изслушва в мълчание, а след това излиза, за да се срещне с премиер-министъра.

Едва от този момент нататък Филов попада в картината; Пешев е имал начално предимство, което ще използва в своя полза. Научавайки на 18 март за съществуването на протестно писмо, подписано от четиридесет и трима депутати, в началото Филов се опитва да използва тактиката на отлагането: Пешев не трябва да прави текста си публичен, а просто да го предостави на следващото организационно събрание на партията. Пешев получава съобщението, но съдържанието му пробужда съмнения. Защо това допълнително забавяне? Очевидно е, че Филов се страхува от публичност; слабостта му, следователно, трябва да бъде използвана. На следващата сутрин, 19 март 1943, Пешев е изпратил протестното писмо чрез предписаните за целта законодателни канали, като по този начин го прави публично, макар че това избързване може и да му е струвало няколко допълнителни подписа.

Филов контраатакува. Той се среща със съветника на царя и излага собствената си стратегия. Вместо да допусне дебати по еврейския въпрос и да рискува открито представяне на разцеплението вътре в партията, той ще предложи гласуване на вот на доверие за правителствените политики като цяло; сигурен е, че ще спечели. „Поясних, че вотът на доверие трябва да бъде цялостен и пълен; с други думи, че за гласуване за правителството по дадени точки и против него по други, не може да става и дума“. Междувременно той се опитва да изолира Пешев, изисквайки от всеки от подписалите се да оттегли подписа си. И накрая, Филов предлага на един покорен депутат да се въведе мярка за недоверие срещу Пешев и да се изиска премахването му от поста на заместник-председател. Царят, който вече е възприел позицията на Пешев по еврейския въпрос, не дава никакви указания относно собствената си позиция. „Царят е съгласен с неодобрението на Пешев от страна на мнозинството“, пише Филов в дневника си на 23 март, „за да му се попречи да причини по-нататъшна вреда.“

По такъв начин Филов е успял да си възвърне инициативата и всичко изглежда върви по план. Но тогава идва първото препятствие. Не всички от четиридесет и двамата депутати, които са подписали петицията, се отказват; тридесет от тях остават на предишното си мнение. На общото събрание, на 24 март, вотът на доверие за правителството е прокаран единодушно. Пешев също гласува в негова полза, защото не желае да сваля правителството, а само да промени някои от неговите политики, което вече е успял да направи. Въпреки това, когато се стига до вота на недоверие срещу Пешев, депутатите отново са разделени: шестдесет и шест гласуват за, тридесет и трима – против, а единадесет се въздържат („приятелите му, които бяха подписали писмото, не можеха да го изоставят“, обяснява Филов).

Тогава Пешев разиграва нова карта. Той отказва да напусне поста си, макар че същата нощ Филов е изпратил един общ приятел, който е министър на правосъдието, да се срещне с него, за да го убеди да направи тази крачка и да си спести по-нататъшни унижения. Пешев отказва категорично. Да се откаже, доброволно, би означавало да признае, че онова, което е извършил, е било погрешно, а това е точно нещото, което той не мисли. Той смята, през цялото време е имал право: „Твърдото ми убеждение беше, че съм изпълнил дълга си“. На следващия ден, 25 март, хората на Филов надвиват. Вотът на недоверие е прокаран и Пешев е отстранен от поста си, без дори да му е позволено да говори в собствена защита. Филов печели своята малка лична борба и надвива противник, който, във всеки случай, не се стреми към тотална победа и не разполага със средства за постигането й.

Но принципната победа е на Пешев. Депортацията е прекратена и повече няма да бъде възобновявана. Пешев е изстрадал известно лично унижение, но знае, че това е цената, която трябва да заплати и че тя при всички случаи си струва. „Ето защо бях напълно доволен. Личните ми разочарования и неприятности в тази история бяха незначителни в сравнение [с постигнатото]“.

Пешев има основания да се чувства горд. Той и съюзниците му, борещи се за справедливост, са демонстрирали, че няма такова нещо като безизходна ситуация, че човек не е принуден да се покори на личната си съдба. В Европа от 1943, под нацистки контрол, той може би е единственият държавник, способен да се изправи срещу позора, да спре преследването на евреите. След него никой вече не може да каже, „Не знаех, това не беше моето място, не бях в състояние…“

Онова, което различава Пешев от други смели и безкористни мъже, следователно е не съвестта, а стратегията му. Той прави онова, което е необходимо при тези специфични обстоятелства, за да постигне целта си. Откритият протест, бунтът вътре в собствената му партия, който той успява да организира, е подходящ за България от 1943. При други обстоятелства, същите тези действия биха могли да се окажат напразни, дори самоубийствени. След 9 септември 1944 откритото несъгласие вече носи със себе си много по-големи рискове.

Един подобен случай: по време на войната Никола Петков е един от водачите на извънпарламентарната опозиция, Отечествения фронт – нелегална антифашистка организация, но не е комунист (той е член на БЗНС). В тази си роля той подписва протестно писмо до царя, касаещо евакуацията на евреите от София в провинцията. Той никога не е тормозен или нападан за това, че е предприел такова действие. След 9 септември той отново се оказва на страната на опозицията, този път демократичната опозиция срещу комунистическия  режим. Този режим обаче не е толкова снизходителен като предишния, „фашистки“ такъв. Петков е арестуван, осъден и екзекутиран; политическата му група е разтурена и забранена. Той не е извършил нищо повече от онова, което е направил Пешев, просто е критикувал определени правителствени действия. Но по това време България вече е станала тоталитарна държава, каквато очевидно не е била при царя и Филов. При един тоталитарен режим парламентарното действие вече не е приемливо; несъгласието трябва да намери други пътища за действие.

Гледайки назад и размишлявайки върху спасението на българските евреи, човек започва да разбира, че нито един индивидуален или единичен фактор не би могъл да доведе до него.Само съвместните действия са го направили възможно. Ние бихме желали, може би, да посочим някой отделен човек и да го обявим за герой на героите, шампион в борбата на доброто срещу злото; в действителност обаче отговорността е споделена. Царят, без надигането на общественото мнение против депортацията, не би решил да я отмени. Хората на съвестта и куража, хора като Стайнов и Казасов, Стефан и Кирил, Икономов и Пешев, биха се борили напразно, ако царят не би решил да вземе тяхната страна; а и самите те едва ли биха действали по начина, по който го правят, ако не са чувствали, че българските граждани, с някои малки изключения, стоят твърдо зад техните усилия. Самите хора пък се противопоставят на антисемитските мерки, но една общност е безсилна без лидери, без онези индивиди сред нея, които упражняват публична отговорност – в този случай, митрополитите, депутатите, политиците, готови да поемат рисковете, с които са свързани действията им. Всичко това е необходимо, за да може доброто да триумфира, по определено време и на дадено място. Най-малкото нарушаване на веригата от събития – и усилията им биха могли да пропаднат. Изглежда, че, щом само веднъж бъде допуснато в обществения живот, злото лесно се самоувековечава, докато доброто винаги е трудно, рядко и чупливо. Но въпреки това възможно.



[1] Тук вероятно е необходима известна корекция на доста „розовите“ разбирания на Цветан Тодоров относно спецификите както на българското национално чувство (закъсняло – да, разбира се; „меко“ и „безобидно“? Тук вече има място за солидни разногласия), така и относно утвърждаваната в текста липса на ентусиазирана поддръжка за „възродителния процес“ от страна на етнически-българското население, а и естеството на последвалите дисидентски движения. Собственото ми разбиране е, че, първо, по-новите интерпретации, включително и на български историци, вече говорят за значително по-ентусиазирана подкрепа за процеса от страна на етническото българско население. (Виж например Груев, М., Кальонски, Ал., Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим, Издание на Институт за изследване на близкото минало, Институт „Отворено общество“ и СИЕЛА, София 2008). Второ, без решаващата роля на Русия – и в този, трети случай на българско „освобождение“ (само че този път чрез отказ от намеса) – в България никога не биха се появили каквито и да било по-масови форми на протест, с или без потискане на други национални малцинства. Към средата на 80-те години българското общество е наблюдавало с пълно равнодушие, че дори и с мълчалива подкрепа, вече повече от 20 години на най-различни и абсолютно последователни политики на асимилация на различни мюсюлмански малцинства в страната, като турците са само последното от тях. Да се говори след всичко това за някаква особена форма на българско „съчувствие“ към етнически онеправданите, ми звучи силно недостоверно. Освен това, опитът да се припише на традиционно конформисткото, традиционно пасивно и неангажиращо се с актове на масово неподчинение, българско население, някаква внезапна, исторически напълно необяснима, форма на масово дисидентство, звучи неубедително. Същото важи и за населението от турски етнически произход, което никога не би се осмелило да се вдигне на масов протест извън обстоятелствата на късната „перестройка“ и свързаните с нея процеси на вътрешен разпад на режима, които – повтарям – са напълно немислими без решаващото (НЕ!)участие на Русия. Бел. пр.

Откъс от Tzvetan Todorov, The Fragility of Goodness: Why Bulgaria's Jews Survived the Holocaust,
Princeton University Press, 2003

Цветан Тодоров е френски философ от български произход, един от най-влиятелните интелектуалци на съвременна Европа.

Pin It

Прочетете още...