От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 02 Bulg Jews WWII 1

 

Българските евреи и „окончателното решение“

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

През 30-те години България попада все по-силно в икономическа зависимост от германския райх, който до началото на Втората световна война става нейн основен търговски партньор. Стопанската обвързаност с Германия и териториалните претенции на българското правителство спрямо държавите, свързани със съюзниците (Румъния прави изключение) довеждат почти неизбежно до присъединяването на България към силите от Оста през 1941 година, смята американският историк Чари.[1] За еврейското малцинство в страната, наброяващо към този момент около 51500 души или 0,5% от цялото население[2], политическото сближаване между България и Германия има съдбоносни последици.

Една от първите мерки е изработването и приемането на антиеврейския „Закон за защита на нацията“ в края на 1940 г., в основата на който залягат германските закони за расата от Нюрнберг. Този закон задължава евреите да носят жълтата давидова звезда и въвежда квоти за упражняването на определени професии. На първо място обаче законът засяга икономическата дейност на еврейското население. Всички евреи се облагат еднократно със специален данък, който принуждава много от тях да се разделят със собствеността си, защото не са в състояние да платят данъка. От германска страна впоследствие се критикува, че законът имал твърде много вратички и се прилагал не особено стриктно. Действително, българското правителство изглежда прилага последователно само отчуждаването на еврейска собственост.[3]

В края на август 1942 г. след приемането на „окончателното решение“ (die Endlösung) на конференцията във Ванзее, при българското вътрешно министерство се създава „комисариат по еврейските въпроси“. Неговата задача се състои в това, да регистрира всички живеещи в България евреи и да подготвя тяхната депортация както от старите граници на страната, така и от намиращите се под българско управление области Западна Тракия, Вардарска Македония и Пирот.[4] Най-напред още през юли 1942 всички мъже евреи на възраст между 20 и 45 години са привлечени към трудова повинност. След август същата година са блокирани сметките на евреи в българските банки, а тяхното движимо имущество се предоставя на разположение на комисариата. Освен това се ограничава свободата на придвижване на евреите; радиоапарати и други технически уреди се конфискуват. Много по-тежко са засегнати от тези мерки евреите в окупираните от България територии. Тяхната собственост изцяло е иззета.[5]

Решението за същинската депортация се взема от кабинета на 2.3.1943, което по начало трябвало да засегне само евреите от окупираните територии. В същото време обаче, комисариатът включва в плановете си и евреите от старите граници на България и създава депортационни центрове във Вардарска Македония и Западна България. Основание за тези мерки дава един германско-български договор, който предвижда депортацията на общо 14 000 души от окупираните територии и на 6000 от старите граници.[6]

Протестите в България се зараждат през март 1943 г., когато полицията подгонва евреите и започва да ги събира в лагери. В София новината за предстоящата депортация бързо стига до еврейската общност. Благодарение на личните си контакти някои евреи успяват да убедят заместник-председателя на парламента и други високопоставени личности да интервенират при цар Борис Трети и при министър-председателя. Вследствие на тази намеса вътрешният министър бива принуден да отложи акцията в пределите на България. При това правителството се позовава на несъответствието между започналите гонения и решението на кабинета, което изрично визира само македонските и гръцките евреи. Пред германските власти се обръща внимание на факта, че евреите били необходими за строежа на пътища и железопътни линии в страната.[7] В окупираните територии обаче депортацията протича без да предизвика големи вълнения. Там около 11 500 души[8] са събрани насилствено в нощни акции, след което са изпратени във влакове към лагерите на смъртта, минавайки през българска територия.[9]


Small Ad GF 1

От този момент нататък българското правителство прилага един вид тактика на протакане спрямо германския райх. Очевидно вече никой не възнамерява сериозно да предаде на националсоциалистите евреите, живеещи в пределите на България. Обратът в хода на войната и смъртта на цар Борис в началото на август 1943 г. предотвратяват по-нататъшни депортационни мерки. Със смяната на кабинета и назначаването на нов комисар по еврейските въпроси настъпва същинският завой в българската политика спрямо евреите. От лятото на 1944 г. постепенно се отменят законите, засягащи съдбата на евреите.[10]

В последвалите години многобройни български публикации застъпват позицията, че вината се състои в нещастливо стечение на редица обстоятелства, а народът е спасил българските евреи и че България е единствената страна, където еврейското население е запазено от унищожение. Особено показателен в тази връзка е следният цитат от Тодор Живков, с който започва един сборник от документи върху „спасяването на българските евреи“[11]. Тук ясно се вижда начинът, по който БКП иска да се интерпретира времето на Втората световна война:

„Българският народ винаги е бил чужд на расовите предразсъдъци. В най-трудни моменти той е оказвал помощ на жертвите на расизма и националното потисничество. Позволете ми да припомня само един факт от близката история на моята страна. През време на Втората световна война българският народ, вдъхновяван от Комунистическата партия, се противопостави на плановете на монархофашистката клика да съдействува на хитлеристката Германия за унищожаване на еврейското население в България. Благодарение на борбата на нашия народ България се оказа единствена от европейските страни, прегазени от хитлерофашизма, където животът и сигурността на евреите бяха напълно запазени. Това е един всепризнат исторически факт.“[12]

Оценката за този период от западни историци обаче е доста амбивалентна: Българското правителство е било принудено да възприеме един „политически антисемитизъм“[13] поради съюза си с германския райх. В заключението на известната си книга Чари релативира ролята на българските комунисти и на правителството за „спасяването“ на евреите и подчертава значението на външнополитическите фактори, които са повлияли на това решение.[14] Трьобст също дава критична оценка на периода 1939-1944 г. Според него, българските евреи са се разминали на косъм от депортиране само поради едновременното действие на различни фактори като хода на войната, алармирането на евреите и личните контакти с влиятелни кръгове в правителството. Равносметката на холокоста се оказва поне амбивалентна, защото не са спасени всички евреи в България, а само четири пети от тях. Нали окупираните територии де факто са били анексирани от България.[15] В по-новата българска литература върху спасяването на евреите до голяма степен се приема западната гледна точка. Спорове се водят най-вече по второстепенни въпроси като например ролята на царя.[16]

Следвоенният период 1944-1952 г.

Политическите течения сред еврейското население 

Днес трудно може да се прецени кое политическо течение е имало преобладаващо влияние сред евреите в годините преди войната. От различните еврейски организации и институции в следвоенния период отговорност за духовните и светските работи носи Централният консисториум на евреите в България. С политическото представителство са натоварени Единната ционистка организация (ЕЦО) и Еврейският Отечествен фронт (ЕОФ). Политиката на ЕОФ се контролира от Централната еврейска комисия при ЦК на БРП (к). Освен това съществуват и редица други, по-малки обединения, които имат по-скоро характер на културни или благотворителни организации. Основните контрагенти в тази констелация си остават масовите организации ЕЦО и ЕОФ.[17] Докато ционистите се застъпват за емиграция в Палестина, доминираният от комунистите ЕОФ отхвърля емиграцията до момента, когато Сталин се съгласява със създаването на независимата държава Израел през 1947 г.[18] От друга страна членовете на ЕЦО и ЕОФ все по-често започват да сътрудничат помежду си, особено когато става въпрос да се повлияе на международното обществено мнение преди мирните преговори в Париж.[19] В крайна сметка постепенното сближаване на различните позиции води дотам, че представители на ЕОФ предлагат цялата ЕЦО да стане член на фронта.[20] Това става през месец май 1946 г. и съществена роля изиграва без съмнение засилването на комунистическото влияние по това време.[21] По-късно, когато Отечественият фронт се превръща в масова обществена организация, всички еврейски организации, включително и ЕОФ, трябва да се обединят в рамките на ЕДФ, Еврейския демократичен фронт. Това предложение обаче е отхвърлено от Георги Димитров. Накрая ЕОФ бива разпуснат през май 1948 г. в полза на Еврейския комитет към Националния съвет на Отечествения фронт, а на Централния консисториум е признато правото единствен да представлява еврейското малцинство. За разлика от ЕОФ и ЕЦО в миналото, сега консисториумът вече е лишен от възможността да поддържа международни контакти.[22]

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Социални и икономически проблеми на еврейското население 

Първото статистическо проучване след войната през 1945 г. показва един необичаен резултат: вместо очакваните около 44 000 евреи по данни на „Комисариата по еврейските въпроси“, се регистрират 49 172. Това вероятно се дължи на факта, че по време на войната са пристигали евреи от съседните на България страни, предполага Майер. Около 27 700 евреи живеят в София, 5 800 – в Пловдив, 1 927 – в Русе, 1 223 – във Варна и 1 100 – в Кюстендил, където са най-големите общности.[23]

Най-неотложните проблеми на еврейското население са връщането на отчужденото вследствие на антиеврейското законодателство имущество и високата безработица. Само няколко месеца след завземането на властта от Отечествения фронт, правителството предприема стъпки за уреждане на реституционния въпрос. Поради многото пропуски обаче скоро след публикуването на документа възникват протести сред различните еврейски групи. Поначало условията за връщането на имуществото се оказват неприемливи за засегнатите: те трябва да доизплащат ипотеки и данъци за отчуждените имоти. Освен това е предвиден само двумесечен срок за издирване на бившите собственици. Връщането на отнетите от данъчните власти имоти е също така зле уредено, както и обезщетяването на евреите, принудени да продадат имущество, за да могат да платят извънредния данък. Възстановяването на платените суми за този данък става без лихвите, а повишаването на стойността на определени имоти не се взема под внимание.[24]

През есента на 1945 г. първият секретар на БКП Трайчо Костов обещава да съдейства за коригирането на тези пропуски. През август 1946 г. е издадена нова наредба, чиято цел е да отстрани най-важните основания за недоволство. Причината за относително бързото решаване на конфликта за обезщетенията вероятно се крие в предстоящото откриване на мирната конференция в Париж, където правителството разчита на международните контакти на еврейските организации, смята Василева. Освен това в България предстоят избори за Велико народно събрание и комунистите се надяват да спечелят по този начин подкрепата на евреите.[25] От друга страна обаче един проектозакон, обявен през юли 1946 г. и имащ за цел да възобнови еврейската банка Геула чрез държавен кредит с благоприятна лихва, потъва в пълно забвение. По всичко личи, че правителството е искало да прехвърли тази инвестиция на благотворителната организация Джойнт.[26]

Едно изследване на икономическото положение на българските евреи, поръчано от Централния консисториум през 1945 г. показва следната картина: 70% от занаятчиите и 80% от търговците в провинцията са без работа, докато в столицата броят им достига дори 90%. От търговските и работни помещения около половината са били отчуждени, а четвърт от тях са продадени, се посочва в изследването.[27] Още през 1947 г. чуждестранните наблюдатели в страната добиват впечатлението, че сред евреите цари масова безработица, противно на официалната статистика, която отчита за този период само 5% безработица.[28]

По всичко личи, че правителството допринася твърде малко за да се подобри това тревожно състояние. Политиката му в това отношение се свежда дотам, да не обременява с ненужни ограничения чуждестранните помощни организации, най-активната от които е еврейско-американската Джойнт. Благодарение тъкмо на тази организация между 1947-ма и 1949 г. се създават редица еврейски или смесени еврейско-български занаятчийски и производствени кооперации, в които членуват общо 2 700 души.[29] Със средства на други еврейски хуманитарни групи се изграждат също редица професионални училища, осигурява се снабдяването на учениците от възстановените еврейски училища с учебни помагала и храна, финансира се медицинското обслужване на еврейските общности.[30]

Училища и религиозна организация 

Забраната на еврейските училища по време на Втората световна война представлява друг важен проблем за евреите в следвоенния период. Естествено най-напред училищата трябва да бъдат отново открити, за да продължи учебното образование. Освен това пред учениците стои въпросът с признаването на изгубените учебни години. Правителството на Отечествения фронт приема съответен закон само два месеца след идването си на власт.[31] Законът си поставя за цел, да се приспособи учебното съдържание на еврейските училища към българската учебна система. Както при другите училища на малцинствата, и тук се утвърждава учебен план, който предвижда преподаването да се извършва и на староеврейски (иврит), макар че това не е майчин език на повечето български евреи. В преобладаващата си част те са сефаради и говорят вкъщи джудезмо, т. е. „еврейско-испански“. Въвеждането на преподаване на иврит по желание на ционистите цели да възпита у децата специфично еврейско чувство за идентичност и да ги подготви по този начин за желаната емиграция в Палестина. И еврейските училища, които са одържавени през юни 1946 г., не са пощадени от общата идеологизация на учебното дело. Четенето на тора изчезва от учебните планове, а броят на часовете с преподаване на иврит се съкращава. Освен това единствената разрешена организация в училищата остава комунистическият детски съюз „Септемврийче“, след като зачестяват съобщенията за предполагаеми сбивания между деца, членуващи в ционистката младежка организация „Ецхалуц“ и техните другари от „Септемврийче“.[32] Еврейските училища първоначално се подпомагат от отделните еврейски общности, по-късно започват да получават финансова помощ от чужбина, особено от Джойнт, чийто пратки продължават и след одържавяването на училищата. Както посочва Василева, през май 1948 г. е предприет нов опит за промяна в учебното съдържание, който не предизвиква протести, защото подготовката за емиграция на българските евреи в Израел вече се намира в напреднала фаза.[33]

За разлика от въпросите около обезщетението, емиграцията или училищата, религиозната реорганизация на еврейските общности в България не заема толкова централно място. Въпреки че главният равин на Лондон предлага на българските общности голяма парична сума за съхраняването на синагогите, от това предложение никой не се възползва. Освен това възникват различия между позициите на върховния равин на България и централния консисториум, дължащи се на стремежа на върховния равин към по-голяма власт и обществена поддръжка. Влиянието на еврейското духовенство намалява още повече с началото на емиграцията през 1948/1949 г. и с приемането на „Закона за вероизповеданията“[34]. С този закон състоящото се вече само от комунисти правителство възнамерява не да раздели вероизповеданията от държавата, както се казва в текста, а тъкмо обратното – да засили държавния контрол върху тях. Законът задължава вероизповеданията да изработят устав за своите организации. Еврейската общност изпълнява това задължение през 1951 г. Този устав обаче едва ли има някакво влияние върху религиозния живот на евреите, тъй като останалите в България около 6 000 евреи са слабо религиозни, както посочва Пундев.[35]

Exodus (Изселване)

Както вече споменах по-горе, сред българските евреи съществува голям спор по въпроса дали да останат в страната след горчивия опит по време на Втората световна война или да предпочетат емиграцията в Палестина. Още от 1944 г. най-напред в Русе и Пловдив се създава комитет, който да подготвя изселването в Палестина с легални или – при нужда – с нелегални средства. По-късно комитетът се премества в София. Негова главна задача е да снабдява желаещите да емигрират с входна виза за Палестина. Непосредствено след 9. септември 1944 емиграционният комитет организира отпътуването на над 700 души, предимно семейства и неженени юноши.[36] Това „нелегално“ преселване се оказва по принцип възможно, но бива възпрепятствано от различни фактори. Така например Съюзническата Контролна комисия (СКК) въвежда строг разрешителен режим за влизане и излизане от страната, без да се взема под внимание произхода на лицата. Освен това турското правителство скоро започва да изисква транзитни визи за преминаване през турска територия.

Василева споменава в тази връзка цифрата 33 000 издадени разрешения за напускане, без да става ясно обаче кой е издал тези документи. В същия пасаж се казва, че до края на 1944 г. са емигрирали само 1 346 души.[37] Според решението на СКК по това време е могло да става дума единствено за разрешенията за влизане в Палестина. Ако се позовем на факта, че от октомври 1948-ма до май 1949 г. са емигрирали в крайна сметка около 32 000 евреи, то това може да означава само едно – почти три четвърти от всички български евреи е трябвало да чакат четири години, докато най-после получат разрешение да напуснат страната.

Изселническият проблем се решава през 1947 г., когато съветският посланик в ООН Андрей Громико се съгласява със създаването на независимата държава Израел пред Общото събрание на Обединените нации. БКП реагира на промяната в курса на Сталин по палестинския въпрос с решение на Секретариата на ЦК от 9. март 1948 г. В него изрично се посочва, че решението за независимата държава Израел и позицията на Съветския съюз изискват от комунистите „да се застъпват публично и недвусмислено за една свободна и независима република Палестина и да работят за нейното изграждане.“[38] С решението на Секретариата на ЦК комунистите разрешават свободното отпътуване на евреите. От това решение не са изключени и членовете на компартията с еврейски произход. Единствената разлика е че те са задължени „като дисциплинирани партийни членове да поискат разрешението на ЦК на партията“. И освен това изселващите се комунисти трябвало да продължат да се борят с англо-американския империализъм и да агитират еврейското население в този дух.

Решението на ЦК засяга също и интересите на евреите, които желаят да останат в България. В точка 4-та се казва, че евреите могат да продължат да получават финансова помощ от международни организации; тези организации обаче са длъжни да посочват, че помощите са предназначени и за части от българското население. Нали в крайна сметка евреи и българи заедно са се борили срещу фашизма. Точка 7-ма постановява разпускането на Еврейския Отечествен фронт и на Еврейския комитет при Отечествения фронт. Същевременно се набляга, колко важно е от този момент нататък, „в чии ръце се намира ръководството на Консисториума“, който заедно с комисията по малцинствата при Националния съвет на Отечествения фронт е отговорен за еврейското малцинство. Еврейската общност е дотолкова засегната от това решение, доколкото там се подчертава, че „като самостоятелна стопанска и управленческа единица тя няма място в нашата страна. В тази връзка може да става дума само за еврейска културна автономия (език, училища, читалища и т.н.).“ Решението е подписано от Георги Димитров, който изглежда освен това е заличил и един пасаж в документа.[39]

На това развитие на нещата българските евреи реагират като възлагат на Централния консисториум да се заеме с организацията на преселването. Към него през септември 1947 г. се образува една комисия по емиграцията, която трябва да изяснява технически въпроси, издаването на паспорти, митнически и транспортни проблеми. Отпътуването трябва по идея да стане на няколко вълни и без да предизвиква голям шум, за да се избегне впечатлението, че евреите едва ли не са изгонени. От 1950 г. организацията на изселването се поема от Министерството на вътрешните работи, тъй като основната преселническа вълна вече е преминала. Както споменах по-горе, от октомври 1948 г. до май 1949 г. напускат България 32 106 евреи[40], според Василева, последвани през следващите три години от още емигранти. Резултатът е че в края на 1951 г. в България живеят само 7 676 евреи[41], а преброяването на населението през 1952 регистрира още по-малко – 6 027.

Много се спекулира в литературата относно мотивите за емиграцията. Тук няма да се спирам подробно на тях, а ще скицирам само две основни линии на аргументация, които са най-широко застъпени. Според едната позиция, възможните основания за правителството да разреши преселването са стремежът да се избегне по този начин уреждането на реституционните искове, да се натрие носа на англичаните и да се хомогенизира етнически страната.[42] Другата линия, развита от Василева, посочва сред основните мотиви за емиграция стремежа на ционистите да засилят националното чувство към новата еврейска държава, икономически мотиви, а също така и отчасти оказваната принуда от страна на правителството.[43] Ако си припомним, че правителството не предприема особени усилия да подпомогне икономическото възстановяване, а дори заплашва да заличи с колективизацията постигнатите благодарение на чуждестранна помощ успехи, то емиграцията за евреите вероятно е изглеждала като по-малкото зло. Освен това, възобновените ограничения върху частната икономика сигурно са събудили сред части от българските евреи неприятните спомени от годините на войната.

В годините след голямата емиграционна вълна броят на евреите в България непрекъснато намалява, което най-вероятно се дължи на силното застаряване на тази група от населението. На възрастни хора (с някои отделни изключения) властите не разрешават да емигрират, въпреки свободата за преселване.[44] Последното преброяване на населението през 1992 г. регистрира 3 461 евреи.Според устава, залегнал в приетия през 1949 г. закон за религията, „Централният израелтянски духовен съвет“ се грижи за религиозните въпроси на евреите. През 1955 г. от Секретариата на ЦК отказват правото на Централния консисториум да представя еврейското население. Основание за това е твърдението, че „ народната власт е представителят на евреите в България, а не Консисториумът“.[45] На мястото на Централния консисториум през 1957 г. се създава „Обществена културно-просветна организация на евреите“ (ОКПОЕ).[46]

Според оценката на Василева, фактическото разпускане на специалните еврейски организации отнема възможността на останалото, и без това числено отслабено, еврейско малцинство да се изявява като етническа група. То е до такава степен асимилирано, че едва ли може да се възприема повече като национално малцинство.[47] Този извод според мен още по-добре характеризира евреите като „показно малцинство“: едно удобно за показване пред света, асимилирано, и по тази причина вече незабележимо малцинство, служещо като образец за другите етнически групи.

 

Източник



[1] Chary, Frederick B.: The Bulgarian Jews and the „Final Solution“, Pittsburgh, PA 1991, стр.11 ff.

[2] Chary: “Final Solution”, стр.58.

[3] Hoppe: Bulgarien, стр.281 ff., сравни също Troebst: Antisemitismus, стр.195 и Василева: Евреите, стр. 6.

[4] Hoppe: Bulgarien, стр.283.

[5] Пак там, стр.284. Различното отношение, според Хопе, се обяснява с разграничаването между български и чужди граждани, което се прокарва в съответните укази.

[6] Пак там, стр. 287.

[7] Пак там, стр. 189.

[8] Цифрите се колебаят, според различни източници, между 11343 и 11800. Сравни Hoppe: Bulgarien, стр.298.

[9] Hoppe: Bulgarien, стр.298.

[10] Troebst: Antisemitismus, стр.196, сравни също Hoppe: Bulgarien, стр.300 ff.

[11] Борбата на българския народ за защита и спасяването на евреите в България през Втората световна война (Документи и материали), София 1978.

[12] Цитат по: Борбата на българския народ за защита и спасяването на евреите в България през Втората световна война, стр.13.

[13] Chary: „Final Solution“, стр.198.

[14] Пак там, стр.200.

[15] Troebst: Antisemitismus, стр.196.

[16] Сред по-важните източници: Барух, Н.:Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи, София 1991. Барух приписва спасяването на евреите най-вече на инициативата на някои еврейски личности. Сравни също Бояджиев, Х.: Спасяването на българските евреи през Втората световна война, София 1991. Докато Барух смята, че царят не се е застъпил за спасяването на евреите в окупираните територии, то Бояджиев специално подчертава ролята му при спасяването на евреите от вътрешността на страната.

[17] Василева, Б.: Евреите в България 1944-1952. София 1992, стр. 11, и Troebst: Antisemitismus, стр. 197.

[18] Василева, Б.: Евреите..., стр.102 и 104.

[19] Meyer, P.: Bulgaria, in: The Jews in the Soviet Saellites, Syracuse 1953, стр. 594, и Василева, Б.: Евреите..., стр. 52.

[20] Василева, Б.: Евреите.., стр.30.

[21] Пак там, стр.33.

[22] Пак там, стр.105.

[23] Meyer, P.: Bulgaria, стр.575.

[24] Василева, Б.: Евреите.., стр.22.

[25] Пак там, стр.39.

[26] Meyer, P.: Bulgaria, стр.585.

[27] Василева, Б.: Евреите.., стр.22.

[28] Статистическите данни са били пълни с грешки. Така например, в категорията „притежател на магазин“ са били записвани хора, които в дадения момент въобще не са притежавали магазини и най-вероятно са били без работа. Сравни Meyer, P.: Bulgaria, стр.579.

[29] Подробности за това, къде какви кооперации и с какъв капитал са били създавани, се описват във: Василева, Б.: Евреите.., стр.70.

[30] Пак там, стр.81.

[31] Съответните разпоредби са публикувани в ДВ No. 217, от 4.10.1944 г. и ДВ No. 254 от 16.10.1944 г.
Виж също и Василева: Евреите.., стр.40. Условие за създаването на еврейско училище е наличието на 36 ученици, за които било осигурено медицинско обслужване и хранене в учебно време. Първоначално учебното съдържание включва еврейска литература, природни науки, занаятчийски курсове и четене на тора. Сравни в тази връзка и един доста некритичен текст от Peter Bachmaier: Assimilation oder Kulturautonomie. Das Schulwesen der nationalen Minderheiten in Bulgarien nach dem 9. September 1944, in: Österreichische Osthefte 26 (1984), стр.391-404.

[32] Василева: Евреите.., стр.42.

[33] Пак там, стр.43.

[34] ДВ No. 48 от 1.3.1949 г. За общите последствия от този закон виж също Pundeff, M. V.: Churches and Religious Communities, in: Grothusen, K.-D. (Hg.): Bulgarien, (Südosteuropa-Handbuch, Bd.6) Göttingen 1990, стр. 551. Пундев специално обръща внимание на факта, че „законът за вероизповеданията“ е правен по подобие на съответния съветски закон от 1929 г.

[35] Pundeff: Churches, стр.557.

[36] Василева: Евреите.., стр.114.

[37] Пак там, стр. 119.

[38] Решението е отпечатано във: Василева, Евреите, стр.159. Интересно събитие в тази връзка е назначаването на един евреин, д-р Нисим Меворах за български посланик в САЩ. Сравни Огнянов, Л.: Държавно-политическата система на България 1944-1948, София 1993, стр.191.

[39] Василева: Евреите.., стр. 160.

[40] Пак там, стр.123.

[41] Василева: Евреите.., стр.142. Тези цифри приблизително съответстват на посочените от Meyer: Bulgaria, p. 620, който се позовава на данни от Джойнт ( ). Според него, от общо 48000 души еврейско население след войната около 44000 емигрират и само 4000 остават в България. Разликата може да се обясни с това, че Майер дава по-голяма цифра за нелегалните емигранти (3000), броят на легално емигриралите обаче, според него, е по-нисък (41000). За съжаление книгата на Василева не разполага с по-подробни данни за развитието на еврейската емиграция във времето.

[42] Hoppe: Bulgarien, стр.308 и Meyer: Bulgaria, стр.621.

[43] Василева: Евреите, стр.125.

[44] Пак там, стр.121.

[45] Пак там, стр.144.

[46] Сравни Troebst: Antisemitismus, стр.198.

[47] Василева: Евреите, стр.144.

 

Улрих Бюксеншютц е немски историк и политически анализатор, специализиращ в областите на източно- и югоизточноевропейскта история, както и Балканските изследвания.

Pin It

Прочетете още...