Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

SME0_0425_001

 

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

В България е създадена една героично-трогателна картина за спасяването на българските евреи, като тя се представя едва ли не като страна герой. Разбираем е стремежът да се изличи фактът, че България бе съюзник на Хитлер през Втората световна война. Но раздялата с това мръсно петно от миналото трябва да става с признаване на истината и заклеймяване на престъпленията, с поднасяне на извинения към жертвите и техните потомци, а не с опити да се героизира този позорен период от българската история.

Така и до днес България не се е извинила на нито един от своите съседи за извършените престъпления и насилия на тяхна територия – нито за геноцида по време на Драмското въстание, нито за терора в Поморавието, нито за безчинствата в Македония. Напротив: продължава да се гледа на окупацията на чужди територии като на освобождение и наглостта отива дори дотам да се протестира защо в Р Македония употребявали термина „окупация“ за окупацията. Въпреки че той не само не е обиден, но е исторически и правно точен. Българското общество още се опитва да гледа на окупацията като на освобождаване, на съюза с Хитлер и Мусолини като на разумен ход, на отношението към евреите като към спасяване, а пред престъпленията да си затваря непоколебимо очите.

Опитът да се освободи България от вината за съучастие в Холокоста и да се превърне в рекламна марка обстоятелството, че 50 000 евреи не са били изпратени в германските лагери на смъртта, е една от характеристиките на прехода и част от аргументацията, препоръчваща България за член на Европейския съюз.

Тя е широко използвана и за рекламиране на България в САЩ. Така например като част от Дните на Холокоста в 10-та годишна Федерална празнична програма в Театър Линкълн на 1 май 2003 г., българската посланичка Поптодорова държи реч, представяща официалната българска позиция. На същото събитие говори и професор Израел Борухова – една от оцелелите жертви на Холокоста от т. нар. Стара България (т.е. истинската територия на българската държава за разлика от окупираните от нея територии през 1941 г., наречени тогава Нова България или Нови земи). Тя коментирала изказването на българския посланик като далеч от акуратно:

„Във връзка с нейното повтаряно и фалшиво твърдение, че еврейското население в България се е увеличило, представяйки новокомпонираните дълги истории, как благородният български народ е носел жълтата Давидова звезда в знак на солидарност с нас! Госпожа Поптодорова е родена през 1951 г. Аз съм родена през 1929 г. и бях там, носейки жълтата Давидова звезда и никога не видях, чух или прочетох каквито и да било доказателства за благородни българи, нито дори нашите най-близки приятели, които да я носят! Аз призовавам всеки един да опита да намери съответни исторически доказателства, че това е било истина. Обаче тя демонстрира позицията на българското правителство, което никога не се извини за геноцида – унищожаването на нашите животи и ограбването на нашето имущество като съюзник на Хитлер, за да представя себе си в положителна светлина в очите на американците.“


Small Ad GF 1

Поптодорова е превърнала този мит в лайтмотив на своята пропаганда, целяща да представи България в максимално положителна светлина. В периода 2001-2004 г. тя не пропуска случай да говори, пише или просто да подсеща за това, че българският парламент, цар, църква и народ са спасили евреите, че това е най-големият случай на спасени евреи по време на Холокоста, че България е единствената европейска страна, завършила войната с увеличено еврейско население, и да дава тези неща като пример за „традиционна толерантност“ и „хуманизъм“ на българския народ, „продължаващи и днес“.

Правени са множество опити тази пропаганда да се прокара и в Конгреса на САЩ.

Например на 4 март 2003 г. е проведена „комеморация за 60-годишнината от спасяването на 50 000 български евреи от Холокоста и поздравяване на българския народ за запазване и продължаване на тяхната традиция на етническа и религиозна толерантност“.

Във връзка с това събитие и с приетата на него резолюция професор Израел Борухова написва страстно писмо до конгресмена Том Лантос, в което казва:

„Тази резолюция специално посочва и слави цар Борис III, главата на фашисткото българско правителство, антисемит и твърд съюзник на Хитлер, като спасител на българските евреи ... През декември 1941 г. България начело с Борис III обявява война на Съединените американски щати. Той на 22 февруари 1943 г. подписва съгласие да изпрати в газовите камери на Треблинка 11 343 от нашите събратя от Тракия, Македония и Пирот, земи, съставляващи интегрална част от България ... Претенцията, че „стара“ България е спасила всичките нейни 48 000 евреи и че числото на еврейското население в страната се е увеличило, както е посочено в резолюцията, не може да бъде по-далеч от истината! Това е смъртна обида за потомците на жертвите и същевременно крещящо отричане на Холокоста! Съгласно официална дипломатическа кореспонденция между българското и германското правителство 170 евреи български граждани (от стара България), живеещи във Франция, бяха изоставени и изпратени в Аушвиц! ... Наистина е трудно да се повярва, че 418 представители в Конгреса са гласували в подкрепа на резолюция H.2 CON. RES.77, напълно игнорирайки посочените исторически факти.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Въпреки това подобна резолюция е приета и на 9 септември 2008 г., макар и в по-мека форма, посочваща не България като цяло, а отделни личности като заслужили за спасяването на 50 000 евреи.

Българската държава успява да прокара подобни изказвания или резолюции и в отделни институции на ООН (2007), в официални свои декларации, изказвания на правителствени представители на официални събития или пред медии, както и в брошури, даващи официални информации за България. Във всички тези случаи се обръща внимание на оцеляването на евреите в България, но се премълчава на каква цена е сторено това, както и съдбата на евреите от „новите земи“.

Стремеж да се наложи официално и международно този мит е проявен и в Израел. През 90-те години са правени опити да се официализира този мит чрез, така да се каже, официално признаване в Израел на ролята на цар Борис като спасител на евреите. Но ожесточената съпротива на оцелелите от неговото „спасяване“ и техните потомци довежда до отказа на Израел да кръсти парк на негово име през 1996 г. (като последица от силните протести той е наречен просто Българска гора). През 1999 г. опит да се постави паметник на цар Борис и жена му предизвиква силни протести в Израел. Извършено е разследване и в резултат паметникът е премахнат.

Твърде наглата претенция за спасяване на евреите предизвиква протеста и възмущението на оцелелите евреи от Македония.

Роденият в България писател Шломо Албохер през 2010 г. написва книга „Евреите от Монастир Македония: Животът и времето на депортация на еврейската общност в Битола“. Той заявява следното:

„Българите започват да отричат Холокоста, за който те самите са отговорни. Те поднасят оправдания като това, че евреите принадлежали на германците и те (българите – б.м.) не са могли да попречат на депортацията. Но добре известно е, че германската армия и тези области бяха под цялостен български контрол и не бяха анексирани от германските завоеватели. Тези области бяха част от „Обединена България“ през 1943 г. във времето на Холокоста. В създаването и разпространяването на фалшивия мит, че България е спасила нейното еврейско население, докато в действителност 20 % бяха изпратени в лагерите на смъртта, България бе подпомогната от евреи, включително тези от България, които знаят истината и по този начин подпомагат отрицателите на Българския холокост.

Като реакция на разпространението на този мит е създаден Международен комитет за истината за Българския холокост – International committee for Bulgarian holocaust-era truth. На 1 март 2011 г. в Ню Йорк е проведена конференция на тази тема, написан е доклад, който е публикуван заедно със снимки от тези трагични събития.

Всичко това може да бъде открито на английски на следния интернет адрес: http://www.alfassa.com/bulgaria.html

Този материал е базиран на публикуваното от International committee for Bulgarian holocaust-era truth, текстове от българската страница на уикипедия (използвана за съпоставка) и други материали.

На 1 март 1941 г. българският премиер Богдан Филов сключва договор с Рибентроп, превръщайки България в съюзник на Хитлер. Можела ли е България да се противопостави? Имала ли е избор? Разбира се, че е имала – имала е избора да застане против злото или да застане на негова страна. Избрала е второто. И днес напразни са опитите това да се оправдае. И не е вярно, че Борис бил постъпил така, за да защити държавата и нейните граждани от ужасите на войната.

Добре известно е, че България влезе на страната на фашизма във войната, изкушена от обещанията за завладяване на Македония. Така отново „първородният грях“ на българския национализъм стана причина за падението и унижението на държавата, правейки я съучастник в безбройните престъпления на фашизма. И други страни бяха изкушавани, но техните народи намериха в себе си сила да се противопоставят дори в безнадеждна борба. Например Хитлер обещава на Югославия да й даде Солун и дори кралят й се съгласява, но се намират хора, които да го свалят и да откажат съюза със злото на хитлеризма.

След подписването на съюза българската територия и бази бяха използвани за нахлуването на германските войски в Югославия и Гърция. По пътя новите български съюзници съсипваха имотите и препитанието на евреите в Солун, Скопие и Битола.

Фашизмът, обратно на днешните твърдения, е имал многобройни симпатизанти в България. Наскоро след сключването на съюза в София се случва една местна „Кристална нощ“, при която членове на българската фашистка организация на Легионерите атакуват еврейските институции, чупейки прозорците, рисувайки пречупени кръстове и пишейки обидни текстове по стените на еврейските домове.

Но началото на тази политика е доста преди подписания договор. България още преди това крачи уверено и доброволно по пътя на фашизма и не чака Германия да я принуждава за каквото и да е. Още през лятото на 1940 г. българският вътрешен министър Петър Габровски изпраща Александър Белев в Германия да изучава „еврейския проблем“. Именно този Белев малко по-късно помага при написването на проекта на Закона за защита на нацията, за да се „защити“ България от евреите, и става български комисар по еврейските въпроси.

През януари 1941 г. „Законът за защита на нацията“ е внесен в Народното събрание и гласуван. С него между другите дивашки изстъпления се отнема правото на евреите да членуват в политически партии, да бъдат избирани на каквито и да е позиции в държавата, да заемат такива в спорта, академията и т. н.; на евреите им е забранено да работят в администрацията или да служат в армията. Нямат право да започват нов бизнес, а са длъжни да работят в трудови лагери. От друга страна, трябва да продават своите имоти на неевреите, и то на 50 % от пазарната цена през 1932 г. (или иначе казано за жълти стотинки). Еврейските деца не могат да бъдат приемани в учебните заведения. Евреите нямат право да притежават радио или телефон у дома, а хранителните дажби за евреите ще бъдат част от дажбите за българите.

Всички еврейски съюзи и организации се забраняват. Евреите над десет годишна възраст са длъжни да закупят от държавата и да носят жълта еврейска Давидова звезда на своите дрехи. Съгласно различните постулати на антиеврейското законодателство са забранени браковете между евреи и българи, както и упражняването на определени професии и притежаването на дялове в компании и акционерски дружества.

На евреите е наложен полицейски час. Евреите могат да купуват хляб само от определени фурни, а са определени и улици, забранени за тях. Мъжете от 18 до 55-годишна възраст са длъжни по 6-7 месеца в годината да работят в трудови лагери.

През 1941 г. българските власти заставят всички живеещи в градовете евреи да се регистрират, а на техните магазини и домове се поставя надпис „еврейски магазин“ и „еврейски дом“. Голяма част от имуществото им е насилствено национализирано срещу държавни облигации. Движимата и недвижимата им собственост са масово разпродавани, като средставата се внасят в техни сметки в Българската народна банка, от които те могат да теглят само с разрешението на властите. По-късно и това им право е отнето, а държавата започва да използва средствата от сметките, без да иска съгласието на формалните собственици. Корупцията и кражбите при това вземат масови размери.

През 1941 г. е наложен еднократен данък върху собствеността на евреите в размер от 20% (а при имущество над 3 милиона – 25 %). Събраната така сума достига 1.4 милиарда тогавашни лева, равни на една пета от преките данъци, събирани от държавата по това време. Този данък, както и кратките срокове за неговото изплащане довеждат до фалит и затваряне на множество еврейски предприятия.

Лятото на 1941 г. българският външен министър Иван Попов подготвя списък с имената на българските евреи, живеещи и учещи в Германия и окупираните от нея територии и го предава на нациститие. Официалната спогодба между България и Германия, с която България се отказва от своите граждани и ги предава на нацистите, довежда до тяхното изтребване. Мнозина български студенти-евреи в Париж са избити от нацистите на база на официалния български донос. Най-малко за 140 български евреи е известно, че са били депортирани од Франция в Полша и оттам към... вечността.

През януари 1942 г. германските представители на конференцията във Ванзее заявяват, че са готови да депортитат 48 000 евреи от България и че българското правителство е дало своето съгласие за това. Предвижда се, че до лятото на същата година България официално ще приеме пълната депортация на всички евреи в своите граници и ще бъде готова да конфискува цялото им имущество. С тази цел през май 1942 г. евреите в България са заставени да декларират цялото си имущество пред Българската национална банка.

На 3 май 1942 г. Ню Йорк Таймс съобщава, че 3 300 евреи, на възраст между 20 и 46 години, ще бъдат поставени на разположение на Министерството за обществените сгради, пътищата и благоустройството за поправки на железопътни линии. Два дни по-късно същият вестник съобщава, че от 40 000 работници, мобилизирани за строене на железопътни линии за свързване на България с нейните нови територии, близо 10 000 са евреи. До юни 1942 г. почти всички еврейски мъже ще бъдат принудително изпратени в мизерни лагери да работят за „славата на България“. Доскоро уважавани в обществото хора, с домове и семейства, сега са принудени да работят като роби за българската държава. Високообразовани и несвикнали на подобен интензивен физически труд хора ще трябва да издържат на усилна, съсипваща работа, без заплащане, без свобода и неща от първа необходимост. Често са бити и оставяни да работят навън в студа. Те търпят тези побоища, живеейки в унизителни условия и в атмосфера на пълно отчаяние.

Принуждавани да се трудят в тази мизерна обстановка, те постоянно и силно ще се тревожат и притесняват за своите съпруги, деца и за възрастните си родители. Условията, в които са поставени, са такива, че довеждат до смъртта на мнозина в българските лагери. Следният цитат е прост пример от опита, придобит от робите-евреи в ръцете на българите:

„Ръководителят на ихтиманския трудов лагер Гашаров постоянно вдигаше еврейските си слуги в три сутринта и ги държеше на работа до полунощ, използвайки карбидни лампи за светлина, и понякога ги принуждаваше да изпълняват невъзможното под пистолетна заплаха. През деня ги заплашваше, че ще ги изпрати в „лагерите на смъртта в Полша“. Той лично биеше хората и ги заключваше навън в студените зимни нощи.“

Ето още цитати, рисуващи реалността в българските лагери:

„Ще ги изпратим да работят гладни“, „топлите дрехи бяха забранени“, „хората бяха държани прави пред храна, поставена пред тях на земята“, „побоите бяха всекидневие“, „хората бяха принуждавани да стоят и гледат в силното слънце часове наред с тежък товар на гърба“, „на страдащите от малария, каквито имаше мнозина във всеки лагер, им бе нареждано да работят и при най-силна треска“, „случаите на обиди и садизъм бяха легион“.

На 29 август 1942 г. Александър Белев изпраща писмо до българския вътрешен министър Петър Габровски, в което съветва: „Радикално решение на еврейския въпрос би било тяхната емиграция, която трябва да върви ръка за ръка с конфискацията на тяхното имущество... Понастоящем, до момента, когато възникнат условия за тяхното емигриране, е наложително да затегнем мерките срещу тях.“

Най-страшното обаче започва през следващата година. На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев сключва договор с представителя на Гестапо в България Теодор Данекер за организиране на депортация на евреите от българските територии. Предвидено е това да се извърши на етапи. Първата партида трябвало да включва 20 000 души, от които по-голямата част от Македония и Западна Тракия, а остатъкът до 20 000 да се допълни с хора от „старите предели“ на България. Те е трябвало да бъдат изпратени в концлагера Треблинка.

Между 23 май и 23 юни 1943 г. всички евреи от София, от трите еврейски гета, са изведени от техните домове и подкарани като животни от българската полиция и войници към провинцията. Това става с получаване на заповед за 24-часов срок за напускане на имуществото и изселване в предварително подготвени „специални места за престой, където ще бъдат включени в работа от национален интерес“.

Това сполетява 23 000 безпомощни човешки същества. Много от тях са взети като робска работна ръка в дефилетата на Рупел, Искър и Кресна. Останалите са настанени в изолирани тогава места като Белоградчик, Фердинанд, Луковит, Бяла, Разград, Търговище, Нови Пазар, Петрич, Свети Врач (дн. Сандански), Мелник, Брезник, Ихтиман и Новоселци.

Преместването им същевременно означава и ограбване на тяхното лично имущество, но и на имотите на общността (синагогите са разграбени). Преместването им предизвиква „хаос“, зашото евреите били „ужасени“. Хората тичат от къща в къща да си вземат сбогом от роднини и приятели, прегръщат се и плачат, докато полицаите не ги разделят и подкарат насила. Мнозина от тях остро протестират, някои отчаяно се съпротивляват и биват арестувани и бити от полицията.

Как са посрещнати тези хора в провинцията, може да заключим от реакцията на кмета в Дупница. Когато контингент от София е изпратен в Дупница, кметът протестира, че евреите са твърде много, за да бъдат хранени, и заявява, че „България би трябвало цялостно да се изчисти от евреи“ и „евреите да бъдат ликвидирани без отлагане“.

Целта на тази депортация обаче не е те да бъдат спасени, както се твърди днес. Целта така, както е засвидетелствана в документите, е те да бъдат скрити от очите на обществото, за да могат след това тихо да бъдат изпратени в лагерите в Полша, като е поставен и краен срок – 30 септември. Изпращането им в трудови лагери се разглежда само като етап от тяхното предаване на Германия.

Тези евреи, които отказват да работят робски труд или бягат от лагерите, са изпращани в лагери със специален режим.

Мнозина умират в тях от убийствен труд и дивашко отношение. Има и случай на изгорени живи, когато легионери запалват барака, пълна с евреи.

За депортацията на евреите се използват средствата от техните собствени банкови сметки.

Острите протести на някои достойни личности от българския политически живот, като заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, митрополитите Кирил и Стефан, забавят екстрадирането на евреите в лагерите на смъртта, което заставя властите да приложат заобиколна тактика за тяхната депортация. Но това, което наистина спасява евреите в България (онези в границите й отпреди 1941, които преживяват трудовите лагери), са големите поражения на хитлеристка Германия и нейните съюзници през 1943 г. На 2 февруари 1943 г. завършва сталинградската битка с катастрофално поражение за германците. На 12 май германо-италианските сили са прогонени от Северна Африка. През юли съюзниците правят десант в Сицилия, а последният опит на Германия да мине в настъпление срещу СССР довежда до фатално поражение при Курската дъга. На 25 юли в Италия е свален Мусолини и на власт идва проанглийско правителство. На 3 септември съюзниците правят десант в Италия, а на 1 октомври превземат Неапол. В периода юли-ноември 1943 г. руснаците превземат Харков, Смоленск и Киев, достигайки до Днепър. Неизбежното поражение на българските съюзници вече е очевидно за всеки, а това подклажда страха на българските управляващи от приближаваща разплата. Всъщност прави впечатление решимостта на българските власти да изпратят евреите в Германия. Споразумението с Гестапо е подписано след поражението при Сталинград, а изселването от градовете се извършва, когато съюзниците вече са окупирали Африка и се готвят да отворят втори фронт в Европа. Докато Германия търпи поражение след поражение, българските власти съвестно изпълняват етапите на плана и дори изпращат първата част от евреите към лагерите на смъртта – евреите от Македония и останалите окупирани територии.

И днес някои очакват дори благодарност за това. Какъв срам да караш някой да ти благодари, че не си го убил, а само ограбил и бил!

Любомир Марков, по собствените му думи, е „македонец в България“. Това вероятно само му помага да има независими, остро критични възгледи, касаещи някои от най-важните въпроси на българската история.

Pin It

Прочетете още...