От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2019 12 classics

 

И така, България си има поредн(ото) скандал(че). Пак историята, пак светините, само че, разбира се, откъм нов, непознат до този момент зрителен ъгъл. Преди десетина години се опитаха да ни откраднат Батак, сега се опитват да ни откраднат класиците. Брех, няма отърване от тия богохулници! Кой беше тоя път бе! Охо, разни държавни чиновници. Е, сега поне няма как да ни се изплъзнат, като оная хитрана, къде се потули по немско, та й се не видя дирята, инак щяхме да си я оправим ние както си знаем… Дръжте ги сега, братя! Бой, мамка им! Да се научат кога са яли на корем народния хляб! Бой, бой, бой!

Така, долу-горе, си представям нормалния разговор между нормалните си сънародници от последните, да кажем, два-три дни. Медиите остроумничат, Божидар Димитров блеЩи, Бойко нарежда, министърът рапортува… Нормалната гледка откъм любимата татковина, с нормалния привкус на скомина, само че…

Само че тоя път ми става интересно, защото фактическите дреболии, които се промъкват тук-там измежду потока от попръжни, подозрително ми напомнят за собствените ми възприятия, усещания и мисли, когато се зачета из собствените си национални класици. С две думи: ако не искам да настръхвам срещу някого си (знаете кого, нали?), то на всеки няколко минути аз трябва да си повтарям, че онова време не е моето време, че ония хора са живели други животи, имали са друга съдба, други цели, други любови, и преди всичко – други омрази! Да, уважаеми читатели – омразите на които и да са от родните класици – а те са много, и обилни, и горчиви, и яростни – не са мои омрази! Отказвам да приема омразата, от когото и да идва! Е, може би тук ще кажете, че вие също отказвате, че вие също никого не мразите и че онова, което четете нерядко у Ботев, Вазов или Чинтулов, за вас е… Какво, всъщност, уважаеми читатели? Значи, нека поставим въпроса ребром: упражняваме ли се всички ние с вас – съзнателно или несъзнателно – в несериозно отношение към родната си класика, когато, четейки примерно на детето си

...Но кълни, майко, проклинай
Таз турска черна прокуда, 
Дето нас млади пропъди
По таз тежка чужбина –
Да ходим, да се скитаме
Немили, клети, недраги!...

... та сърце, майко, не трае 
да гледа турчин, че бесней 
над бащино ми огнище...


Small Ad GF 1

...затуй, че клетник не трая 
пред турци глава да скланя, 
сюрмашко тегло да гледа!

или

„Едното заптие, стар и дебел турчин, плесна с бича си и ги изпсува.
– Назад, свини гяурски! Бягайте!.... Хай, влазяй, магарице!...“

в следващия момент се виждаме принудени да обясняваме, че „турците“ не са турци, ами „османци“ (мамка му и политическа коректност, вече съвсем на маймуни ни обърнаха!), че „чичкото писател“ не е искал да каже това, което си мисли детето, и че… уффф, нещо много сложно стана, я по-добре си чети там Пипи дългото чорапче

(Не че сериозно мисля, че някой от вас чете на децата си Ботев или Вазов де… Хора сме всички, хайде сега).

Е добре, няма да се правим на луди. Вероятно никой – или почти никой от нас – не се вижда принуден да обяснява на децата си правилата на политическата коректност и мирното междуетническо съществуване, за тия неща си има…

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Какво всъщност си има, уважаеми читатели? Общество? Абе, мани… Улица? Уф, още по-лошо… Аха, остава значи само едно – за тия неща си има училище. И онова, което ние с вас спокойно можем да си спестим, в семейните следобеди или вечери, ние го можем просто защото сме оставили тази задача на някого другиго. На учителя – онази фигура, дето вече е по-многострадална, комай, и от незнайния воин, и от която всички очакваме да има, примерно, пет езика, десет ръце, че и съвест, че и морал, поне колкото Апостола, ако не и дваж повече…

Е хубаво, нека тогава помислим сега, малко по-сериозно и по-откровено, върху това какво всъщност очакваме всички ние от тоя учител, от това училище. Ще започна да изреждам така напосоки, каквото ми хрумне. Та значи, от него (или нея) ние очакваме:

1. Да възпитава децата ни патрЕотично, в любов и вярност към родината.

2. Да им даде онзи минимум от знания, който ще им позволи да вървят постепенно нагоре по образователната стълбица, докато стигнат до някакво ниво, което – в идеалния случай – ще им позволи да се конкурират с връстниците си „оттатък“.

3. Да направи от тях хора отворени към разнообразието на света, знаещи и две, и двеста. (Поне да не гледат като инд.... – упс, политическата коректност! –, когато някой спомене имена като Гьоте или Шекспир, примерно).

4. Да ги възпита като хора честни и стоящи зад думите и делата си. (Добре де, тази задача си е преди всичко наша собствена, но ако може поне той или тя да не пречи, да не ги учи на блюдолизничество, нагаждачество или подобни неща).

5. Да ги направи хора толерантни, разбиращи нещата, които ни различават от съседите, без да ни правят техни врагове.

Друго? В момента не се сещам, то и това вече ми изглежда като непосилно бреме. Но нека спрем сега тук, да се огледаме и да видим как уроците от националната ни класика могат да бъдат съчетани с всичко това… Нека вземем за изходна точка онези два цитата, които – неслучайно, разбира се – са избрани тук, тъй като дискусиите, с които започна това писание, се въртят именно около тях (не само, разбира се). И така, по точка първа проблеми няма: родолюбиви и патриотични са ни класиците, няма какво толкова да говорим. Що се отнася до чистото знание – също наред, трябва да ги познава човек, корен е това, култура и т. н. Приемаме без дискусия. Точка трета? Упс, тук става вече малко по-горещичко, по правило класиците наши не са чак толкова сведущи по нещата световни, хоризонтът им се ограничава най-вече до родното и най-близките му съседи, но пък и това не е непременно нещо лошо, камъкът си тежи на мястото, да речем. По точка четвърта най-добре да не говорим – моралът и етиката са неща интимни и изплъзващи се, така че нека се придържаме към неща, които все пак могат да бъдат обосновани по-ясно и разбираемо. При точка пета обаче доста започваме да буксуваме, защото толерантността, така поне си мисля аз, изобщо не е сред любимите добродетели на нашите класици. И това е нещо напълно оправдано, напълно разбираемо – в края на краищата, задачата на повечето от тях е била да насаждат не любов и търпимост към „другия“, ами точно обратното, и то по много понятни, много разбираеми причини – този, другият, се е явявал през по-голямата част от (дотогавашната ни) история предимно като враг, поробител, изедник, касапин, палач и т. н. Това всички го знаем, всички сме свикнали да правим разлика между уважението към класиката и реалните изисквания на един напълно различен свят, в който живеем. Всичко е наред, но…

Какво но? Ами, ние го знаем, но децата не го знаят. Значи някой трябва да им го обяснява. Трябва да им чете, примерно, нещо от рода на „утепай го, мамка му!“, а после да обясни, че то означавало „Хасане, да ти се намират две яйца назаем?“ (или нещо подобно, не ми се връзвайте сега на сравненията). Хубаво, но за да се направи това, някой пък трябва да го разреши (няма как, знаем се кои сме – тук без разрешение нищо не става, има си хас и да е другояче, то нали иначе утре из училищата ще започнат да преподават я АК-47, я друга някоя дивотия!)

Казано по-директно, ние трябва да приспособим една класика, възникнала от нещо като чиста природна екосистема (в която законът е „изяж, за да не бъдеш изяден“), към едно време, чийто императив – така поне ни обясняват ония откъм Запада – бил „ако можеш, раздели закуската с другарчето си, щото утре идва твоя ред“. Ха сега де! Как се прави една такава акробатика?

Ами просто – правят се указания към учителите, в които им се обяснява какво да обясняват (в края на краищата и те се учат, като всички ни). Обяснява им се, примерно, че:

„При евентуалното възприемане на текста извън историческия контекст, съществува риск за пренасяне на отрицателното отношение към турците от страна на учениците върху техните съвременници. Липсва съвременен коментар за историческите измерения на описани събития и явления.“

Или че:

„Турчинът е стар и дебел. Българките са наречени свини гяурски, хънзъри, кучки, а баба Илийца – магарица... Тази наситеност на текста с епитети обогатява художествения текст, но в същото време обърква учениците по отношение на собствената и чуждата идентичност. Автентичният текст не е съпроводен с подходящ коментар от страна на авторите на учебника.“

Нещо неясно? Казвайте, че няма време. (Добре де, ще изчакам коментарите ви). Ах, да – остава си дребния проблем, че когато някой се осмели да ги напише същите тия указания към учителите, и да ги публикува в доклад на една правителствена комисия, то изведнъж се подпалва цялата геенна дяволска и, ела та ни гледай! Кеф ти Волен Сидеров, кеф ти Красимир Каракачанов, кеф ти Божидар Димитров, кеф ти разярени граждани, кеф ти ВСИЧКО! Като магаре с шепа конски мухи под опашката, любимата наша общественост, жадна за нечие наказание, скача на предни крака и започва да хвърля къч – колективно, яростно и доста застрашително, при което (пак тъй любимата) българска интелигенция, както и в случая с Батак, се варди от падащи камъни и се ослушва да види накъде ще завие бурята, та да не го отнесе и тя покрай виновните.

Е, няма как да стане, братя! Няма как да стане от само себе си. Все някой трябва да се изправи, все някой трябва да каже, че царят – уффффф! – пак гол от банята излязъл, пак нашенски истории, пак сума ти енергия в погрешна посока, пак българска работа! Аман! Аман!

Не може и „ценностите на дедите ни“ и „Европа“, няма как. Едното от двете – а всъщност и двете, разбира се – се нуждае от поставяне в контекст, от обясняване, от разбиране като минало, а другото – като бъдеще. Не може и двете като бъдеще, няма как. Не може и „убий го!“, и „имаш ли две яйца назаем“. Тия неща просто не са съвместими едно с друго, точка. И да поставим родната си класика в точния контекст – онзи на едно зло, мрачно, потисническо, но, слава Богу!, отминало време – не означава нито да я принизяваме, нито да изразяваме неуважение към нея. Това означава да я разбираме истински.

Точно толкова просто. Точно толкова ясно.

Берлин, август 2012

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...