Дискусии - България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

На 10 декември 1984 г. със заповед на вътрешния министър на България започва кампанията за масовото преименуване на българските турци, наречено от управляващата комунистическа върхушка „възродителен процес“. На практика това е предварително подготвен сценарий, чрез който партийните лидери, начело с диктатора Тодор Живков, смятат да доведат до „окончателно решение“ на „националния въпрос“.

Като начало са сменени личните имена, а евентуалните „провокатори“ , т.е. хората които по предварително проучване биха се противопоставили, са арестувани или мобилизирани за военно обучение. Много от селищата населени компактно с български турци са блокирани от силите на реда, вкарват се танкове и бронетранспортьори, като за сплашване се използва и стрелба във въздуха. Едновременно с това, партийният актив и административната машина действат на пълни обороти: за изключително краткия период на кампанията (февруари 1985 г.) са сменени личните документи на над 800 000 представители на турското малцинство. Не са забравени имената и на покойните роднини, като на места биват унищожени и мюсюлманските гробища.

Стига се до сблъсъци и жертви. Най-масови протести се организират в Бенковски, Кърджали, Джебел, Момчилград, Крумовград и др., като навсякъде хората са разпръснати с въоръжена сила. В Ябланово (Сливенско) местните жители блокират пътищата към селото, което е превзето с танкове. Сблъсъци има и в Търговищко, Шуменско и Разградско. Загиват 8 и са ранени над 100 души, мнозина от тях умират по-късно от нанесените им побои, хиляди са изпратени в лагери и затвори, цели семейства са интернирани.

Кампанията е видяна от партийно-държавния връх като „исторически акт“, а самото преименуване е оруеловски наречено „възстановяване на българските имена“. Същевременно се българизират последните две периодически издания на турски, спират се радиопредаванията на същия език, продължава премахването на турски топоними и т.н. Ако обаче преименуването на помаците и ромите от началото на 70-те години е успешно скрито от международната общност, „възродителния процес“ не остава без отглас. Ситуацията тук е по-особена и се усложнява от факта, че в случая съществува в лицето на Турция съседна „държава-майка“ (Анаватан).

Втората половина на 80-те години е време на истинска дипломатична и пропагандна война между София и Анкара, макар двустранните отношения да не се прекъсват. Двете държави не изпускат възможността за заклеймяване на съседа на международни форуми като ООН, ЮНЕСКО, Съвета на Европа, и пред съюзниците си от Варшавския договор, съответно от НАТО. В самата Турция се провеждат масови митинги в защита на „сънародниците“: общественият климат е нажежен, издигат се лозунги за военна инвазия в България. В същото време пък пропагандната машина на комунистическия режим громи „пантюркизма“ и „намесата във вътрешните работи“, бълвайки и „исторически сведения“, доказващи „българския корен“ на турскоезичното население, активизира се и културния фронт.

До 1989 г. Живковото ръководство очаква външнополитическата ситуация да се успокои, позовавайки се на деликатната позиция на Турция около кюрдската съпротива. Но в конфронтацията се включват и западните медии и правозащитни организации, които разгласяват потъпкването на правата на турското население в България. Съветският съюз е резервиран, там „перестройката“ на Горбачов е в пълен ход. Отношенията с Турция не се нормализират дори след подписването с тази цел на двустранен протокол в Белград от 23 февруари 1988 г. Нещо повече: изостря се и вътрешнополитическия контекст, тъй като новопроизведените „граждани с възстановени имена“ се активизират и не приемат тезата за българското си потекло. В периода 1985-1989 г. са разкрити нелегални съпротивителни групи на етнически турци. Около 100 души са арестувани като членове на тайната организация „Дългата зима“, а след това – още 200 активисти на Турско националноосвободително движение в България.

Тодор Живков отчаяно се опитва да бъде в крак с времето; той и останалите партийно-държавни ръководители вече започват да си дават сметка, че „възродителният процес“ е изправен пред провал. Въпреки всички мероприятия, говоренето на турски език на обществени места не спира и дори става демонстративно, „българите с възстановени имена“ използват вместо тях рождените си, продължава носенето на обичайното мюсюлманско облекло и честването на религиозни празници и ритуали. Комунистическите управници предприемат нови мерки, като преселване на турски семейства в преобладаващо български райони в западната част на страната и обсъждат други – примерно колонизиране на смесени райони с български семейства, включително и етнически българи от СССР. В крайна сметка обаче се прибягва до вече използвано средство: изселване в Турция, което в някои случаи експонира в насилствена експулсация.

Прелюдия за масовата емиграция, която влиза в историческите анали на съвремието с тривиалното название „голямата екскурзия“, са серия гладни стачки и протести в края на март и април 1989 г. организирани в селища с турско население. Общо взето, от самото начало на преименуването до масовите протести през май с.г., държавата почти напълно контролира положението чрез репресивния апарат и разностранни мерки. През пролетта на 1989 г. обаче ситуацията рязко излиза от привичните за ДС (Държавна сигурност) рамки, с отпочналите стачки и протести, които на отделни места преминават в открити сблъсъци с органите на реда и специално създадените от властта отряди, при които има ранени и човешки жертви от двете страни. Те зачестяват около приемането от Народното събрание на нов закон за задграничните паспорти. С него, считано от 1 септември 1989 г., се либерализира пътуването на български граждани зад граница, но сред турското население се разпространяват слухове, че новите паспорти са временна мярка и ще се издават избирателно. Изселническите настроения сред част от общността се смесват с исканията за връщане на имената и на правото на общуване на майчин език, формулирани от нова организация: Демократична лига за защита правата на човека. Същата разпространява петиции до българското партийно-държавно ръководство, до чуждестранни медии и дипломатически представителства, подготвяйки и по-масово надигане около насрочената за края на май конференция в Париж на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. Макар службите за сигурност да вземат необходимите мерки за „неутрализиране“ на турските активисти, скоро положението излиза извън контрол.

Въпреки че не е наясно накъде ще тръгнат нещата, отново се очертава като възможен традиционния през десетилетията изход. Разискванията по върховете на властта ясно показват, че „създаването на условия“ за масово изселване винаги е стояло като евентуална практическа мярка в съчетание с усилията, полагани за асимилация. Още в хода на преименуването през януари 1985 г. Живков заявява: „Турските власти категорично не се съгласяват по въпроса за изселването. А ние сме заинтересовани да се изселят 100-150 хиляди души“.

На 20 май 1989 г. се организира първият масов митинг в село Пристое (Шуменско), а до края на месеца протестът обхваща редица градове в Североизточна България ( Каолиново, Шумен, Търговище, Омуртаг, Разград, Дулово, Исперих, Добрич). Оттам вълненията се прехвърлят и на юг (Джебел, Кърджали, Хасково, Сливен). Хиляди хора излизат по улиците, настоявайки за връщане на отнетите им човешки и културни права, за освобождаване на арестуваните около кампанията по смяна на имената и пр. Демонстрациите прерастват на места в безредици, при които органите на реда използват сълзотворни гранати, палки, гумени и бойни куршуми, противопожарни коли, танкове, бронирани машини, командоси (т.нар. „червени барети“). Около 10 души загиват при сблъсъците в Каолиново, Тодор Икономово (Шуменско), Езерче (Разградско) и др., стотици са ранени.

Бруталното потушаване на протестите, известни като „майските събития“, е съпроводено и с бързо експулсиране от страната на стотици турски активисти. Така управляващите се ориентират към препоръката на Тодор Живков за изселване от януари 1985 г. На 29 май 1989 г. държавният глава прави обръщение по телевизията и радиото, в което основното послание е Турция да отвори границата си за всички български граждани, които желаят „да останат и живеят там“. На 3 юни Турция отваря границата и последвалата мащабна емиграционна вълна се разгръща без специална спогодба, а българските власти започват ускорено издаване на задгранични паспорти на представители на малцинството – няколко месеца преди предвидената в закона дата 1 септември. Официално изселниците са „туристи“, свободно възползващи се от новите паспорти: затова и емиграцията от лятото на 1989 г. става известна с евфемизма „голямата екскурзия“.

Нейното провеждане е свързано с нова ескалация на външнополитическото напрежение: Турция обявява готовността си да приеме всички желаещи да се изселят, обвинявайки България в прогонването им, а последната категорично отхвърля това „внушение“ и започва да „изобличава“ югоизточната си съседка в спекулиране с настроенията на „българските мюсюлмани“. И двете пропаганди, а също безотказният механизъм на слуховете, взаимното уговаряне и натиск раздухват повсеместно изселническа еуфория сред българските турци. Нагнетяват се тревога, националистически страсти и ксенофобия в цялото общество, което напълно устройва българските власти. На 7 юни на среща с политическия елит Тодор Живков заявява, че „такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла“. Той потвърждава, че целта е да се изселят „200-300 хиляди души от това население“, защото в противен случай след 15 години България няма да я има и ще се превърне едва ли не във „втори Кипър“. Един от твърдолинейните министри Георги Йорданов приглася угоднически на партийния вожд и казва: „Държавата има интерес да изтече малко кръв.“Това, което е нечисто, трябва да изтече, защото се оказа, че голяма част от организаторите са минали през лагери, през затвори. Те са фанатизирани докрай и за тях няма връщане...“

В тази обстановка, по пътищата, водещи към българо-турската граница, се извиват колони от автомобили, в които хилядите изселници се опитват да поберат набързо опакованото си най-необходимо имущество. Много често те продават или са принуждавани да продадат на безценица недвижимата си собственост, а също и част от движимата. Лично Тодор Живков съветва местните власти да „сложат ръка“ на къщите на изселниците. В редица случаи се упражнява натиск над етническите турци, поставяйки им се срок за получаване на задграничните паспорти, като практически по този начин се изгонват цели семейства. Всеки ден между 2 000 и 4 000 души преминават границата: темпо, при което Турция не е в състояние да осигури адекватен прием на бежанците. „Голямата екскурзия“ възцарява хаос и несигурност и в приемната държава, като мащабът на колективната драма придобива все по-големи размери. В крайна сметка на 21 август границата е затворена; от началото на юни до тази дата около 360 000 етнически турци успяват да напуснат България. Започва и обратен процес, при който в рамките на три месеца около 40 000 души, които не успяват да се приспособят към новите условия, се връщат по родните си места. Възвръщенците са добре дошли за всекидневно въртящата се пропагандна машина на комунистическия режим.

Още през юни на заседанията на Политбюро се прогнозира, че „Турция няма да издържи“, от което ще бъдат извлечени съответните вътрешно и външнополитически дивиденти, а също ще се намали напрежението в страната чрез исторически доказалия ефективността си клапан. В крайна сметка идва редът на официална София да злорадства, тъй като се потвърждават част от очакванията и не се пропуска златната възможност за легитимиране на правилността на държавната политика и укрепването на властта. От съществено значение е и повсеместното недоволство от появилите се икономически проблеми и нарушената инфраструктура. Нарастват затрудненията в местната промишленост, при прибирането на реколтата, а също и в големи индустриални предприятия в страната и в транспорта, където работят български турци. Частично или напълно се опразват селища и райони, има недостиг на кадри и пр. Българското общество е, от своя страна, до голяма степен индоктринирано от ежедневно отправяните към бежанците упреци в „предателство към родината“. Мнозина „българи с традиционни имена“ обвиняват турците в непризнателност за отдавна изчезнали привилегии (фамозните квоти за висше образование), без да си дават сметка за дискриминационните мерки, съществували дори преди „възродителния процес“ (сред тях и службата в строителни войски, резервирана за младежи от малцинствата).

Прохождащата през 1988-1989 г. българска опозиция като цяло симпатизира на турското малцинство и настоява за връщане на мюсюлманските имена и за възстановяване на другите му права. Този проблем е централен и за все по-силния международен натиск над управниците в София. Така съпротивата на турците срещу асимилационната политика на комунистическия режим става катализатор за падането му през ноември 1989 г. Случилото се в периода 1984-1989 г. несъмнено се вписва в една по-дългосрочна хомогенизационна логика на комунистическия режим, при което

българските турци за пореден път се озовават в ролята на заложници на големите политически игри, но те ще доведат пряко или косвено и до падането на диктатурата на Тодор Живков С това ще настъпи и краят на „възродителния процес“. Мащабът на „голямата екскурзия“ освен всичко друго ярко демонстрира провала на асимилационната кампания и по своему допринася за окончателното дискредитиране на управляващата клика.

Март, 2010

Библиография:

1. Ангелов, В., „Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България (1984-1989). Документи, С., 2008;

2. Бюксеншютц, У. „Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци, 1944-1989“, С., 2000;

3. Груев, М., Кальонски, А. „Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим“, С., 2008;

4. Маринов, Ч. „История на Народна република България. Режимът и обществото“, С., 2010;

5. Стоянов, В. „Турското население в България между полюсите на етническатаполитика“, С., 1998.

Ибрахим Карахасан-Чънар
Ибрахим Карахасан-Чънар е учредител на „Турски културен център XXI век“ и „Обществен съвет на етническите малцинства в България“. Член на редколегията на списанията „Етнодиалог“, „Кайнак“, „Планета“ и „Българе“. Автор на книгите „Турция“, „Етническите малцинства в България“, „Светът на исляма“ и „Етническа и религиозна мозайка на България“.
Други статии от този автор

Посетители

22
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 6 часа
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 2 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 2 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 2 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 2 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 2 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 4 дни
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 4 дни
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 6 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 6 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 1 седмица
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 2 седмици
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 2 седмици