Един лепкав виц ме преследва от месеци. Чували сте го: с него напоследък приключва всяко подобие на разговор. От днешния хал на България имало само два изхода: терминал 1 и терминал 2. Вицът се роди сега, защото отскоро имаме летище с два терминала. Можеше да се пръкне и преди 20 години. Че и преди това. Светът се отваря, разрастват се комуникациите, множат се терминалите, пътищата, изходите, а с тях и възможностите за ирония с една константа: усещането за безизходица. То е част от националната идентичност. Разбира се, българите са разнолики, но българската общност е примирена с орисията си. Ако американците приветстват химна с ръка на сърцето, нашият би трябвало да се изпълнява с ръце на кръста и стойка „свободно“ на краката. По маниера на футболистите ни, които спонтанно заемат позата след получен гол.
Преди 21 години датата 10-ти ноември сякаш стисна за гърлото задрямалия поток от делници-празници на късния соц и времето започна да тече като през пясъчен часовник. Едни се процедиха през теснината и се озоваха отдолу, с различен късмет, но в ново пространство. Погледнат ли назад, те виждат теснина. Други се задръстиха в гърловината и още чакат реда си да преминат надолу. Погледнат ли назад те виждат пространство от спомени, а бъдещето им изглежда задънено в теснината. В различната участ на преживелите промяната съдбата играе по-голяма роля от личните им усилия. Народът ни, както стана дума, е повече зрител, отколкото актьор на историята си и на 10-ти ноември една външна ръка напъти неколцина местни велможи да обърнат пясъчния часовник.
Споменах съдбата. За личните усилия оставям да говорят онези, които се имат за „успели“. Разбирането за успех е различно за православния, бизнесмена, парвенюто, за емигранта по неволя и емигранта по избор. Срещат се и богоугодливи (не богоугодни) парвенюта, и емигранти, които представят неволята си за избор, но те са тема за ненаписания още роман на прехода. Думата ми тук е за възрастта, която беше част от началния капитал на промените. Старостта беше пасив, зрелостта – относително предимство, а младостта (да си около 20 към въпросната дата) се оказа особено тежка екзистенциална драма. Тъкмо това поколение, днес около 40, най-често разказва вица с двата терминала.
Разбира се, партийността, причастността към службите и прочее дадености бяха общият знаменател на успеха, отвъд всички други особености. Но и това не ни е темата.
Позабравеният днес Ортега и Гасет твърди, че в историята се редуват времена на старци и младежки времена. При първите цари стабилност, а младите охотно пристават на наследените порядки и се подчиняват на старите, вписват се в тяхната идейна схема. При младежките времена, се случват революции, йерархиите се пренареждат, променят се конституции, утвърждава се нова естетика в изкуството, пренаписват се научните теории. Философът излага тезата си в „Темата на нашето време“ през 1923г. Тогава той е точно на 40, а постколониална Испания е депресивно общество, което търси себе си и трупа неудовлетвореност. Тя ще експлодира по време на гражданската война 1936-1939г.
Според великия испанец във всяко поколение има непримирими противници, но отвъд отликите, наблюдателното око долавя един воден знак, някаква обща дилема, която терзае всички връстници, независимо от различията. За българското поколение с двата терминала, тази дилема беше и си остава емиграцията. Зад граница са вече над милион, предимно връстници. Други стягат багажи.
Оттам и нашенският парадокс: в младежки времена, каквито без съмнение бяха турболентните години на прехода, вместо „съзидателна войнственост“ младите, доколкото останаха, се вписаха в старите схеми. 40-годишните до днес водят дебата комунизъм-антикомунизъм, предимно на маса, а когато се домогваха до властта (Станишев), приемаха ролята на регенерираща козметика за сбръчканото лице на статуквото. Пак те придадоха плът на вулгарното подсъзнание, което слушаше скришом сръбско по кухните в годините на Живков, и го разгърнаха до чалга-идеология.
Поколение, което изневерява на призванието си да моделира обществото според своите ценности Ортега и Гасет удостоява с присъдата „поколение-дезертьор“. „Дезертирането“ бива разнообразно: емиграция, безмълвна асоциалност, конформизъм в рамките на наследените порядки. Да речем поколението с двата терминала приветства демокрацията, но рядко гласува, камо ли да протестира. Според Ортега и Гасет „това дезертиране не остава безнаказано. „Престъпното“ поколение се влачи през съществуването си вечно несъгласно със самото себе си. Животът му е провал“. За да не възпаляваме егото на успелите, се налага да уточним: вътре в този „провал“ има хиляди индивидуални триумфи, истински и илюзорни, но като поколение то не оставя свой исторически жалон. И още нещо: дезертирането не бива да се приема като обвинение, всеки има своите мотиви за пасивност, но отсъствието в едно противоборство е безспорен и очевиден факт.
Наборът на 40-годишните избра спасяването поединично. Мнозина скочиха от кораба „България“, някои доплуваха до спасителни брегове, други се издавиха. А тези, които останаха, приличат на ватерполисти, които с ръце и крака се борят за топката в басейна на лайнера, но индивидуалните им усилия никак не влияят на курса на кораба. А вече не е ясно ще имат ли сила и воля за нещо повече.
Изходите от моралните дилеми винаги са поне два. От естетическите са безброй. Но когато се правиш, че не ги забелязваш, скоро ти остава само утехата на вицовете.
