От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

„Радикален примордиализъм“ – биологична интерпретация на етническите категории; допускане, че в основата на етноцентризма (и расизма) лежи кръвно-родствената връзка, стремежът към предаване на гените, склонността да облагодетелствуваме кръвния родственик за сметка на друг.

(определение, почерпено от разни източници)

Как да мислим Македония?

Настоящият текст е част от една дискусия, която бихме искали да ви представим тук под обобщаващото заглавие „Как да мислим Македония?“ Поводът беше публикуваният на страниците на вестник „Култура“ в март 2009 откъс от антропологическото изследване на Петър-Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски Македония на кръстопът, както и последвалите го разнообразни коментари, които ви предлагаме тук без съкращения.

1. „ Македония на кръстопът“ от Петър Емил Митев, Антонина Желязкова и Горан Стойковски

2. „Как се прави спешна антропология“ от Чавдар Маринов.

3. „Не цапайте вестника!“ от Петър-Емил Митев

4. „Как да говорим за днешна Македония?“ от Антоний Тодоров

5. Как се прави PR критика на една недочетена книга“ от Бойко Василев

6. „За македонските спорове“ от Петър Добрев

7. „Македония, сянка в метафизиката на идентичността“ от Стефан Попов

8. „Към Македония с необременен поглед“ от Тодор Абазов

9. По отношение на Македония българите още са махмурлии“ от Раймонд Детрез

10.
Кой казва кой е експерт? от Лиляна Деянова

11. „Македония – мръсна приказка. Разговор с Иван Кръстев“ от в. „Култура“

12. „,Каква ни е Македония?‘ през погледа на един македонски журналист“ от Виктор Канзуров

13. „Записки на махмурлията“ от Веселин Кандимиров

Темата „Македония“ е обширна. А и аз съм си чувствителен към нея. Затова си позволявам да върна читателя там, където вече е бил. Причината за това е чисто физиологична.

Преди време попаднах на заглавие в „Култура“ (броят от 11 март 2009), гласящо: „По отношение на Македония българите са махмурлии“. Беше интервю с Раймонд Детрез, професор по източноевропейска история в Гентския университет, на тема Македония, и като го видях, веднага усетих махмурлука в себе си. Авторът обяснява този махмурлук с примордиалистичното, т.е., „изконническо“ разбиране на българите за нацията, характерно за европейското историческо мислене през 19 и част от 20 век.

Мислех, че това чувство е предизвикано от прочитането на интервюто и ще отмине с времето. Оказа се трайно. Авторът е улучил термина много добре. Освен това, отношението му към това ми състояние, или по-вероятно – към пиянството, на което то е последица, очевидно е неодобрително, и затова не мога да не потърся съчувствие поне у читателите, много от които изпитват същото. Надявам се да ми простят, че не съм го направил, когато му е било времето.

И така, примордиализмът „приписва на нацията някакъв вечен, непроменлив характер, някакъв „дух“, който от най-дълбока древност владее етническата общност (...) и от който членовете на тази общност не могат да избягат“. Докато всъщност нацията е (въпреки, че съвременните теории „не отричат известен континюитет на етническото съзнание“) повече въпрос на въображение и вяра, отколкото на действителност. Ние й приписваме високи и непреходни качества, но тя по-скоро е като брадвата на Ашерсън в книгата му „Черното море“, с която Детрез илюстрира мисълта си: „Това е брадвата на прадядо ми, само че дядо ми й сложи ново острие, а баща ми – нова дръжка“.


Small Ad GF 1

Не може да се отрече, че казаното звучи достоверно. Наистина, национализмът е религия – една от „светските“ религии, появили се в секуларизирана Европа след изтикването на християнството от общественото поле в църквите, и като такава, е повече въпрос на вяра. А след примера с брадвата се оказва, че няма и в какво да се вярва и от драматичен, та чак съдбовен, той се превръща в чисто терминологичен въпрос. Днес си българин, утре можеш да се наречеш македонец. Това е действие като смяна на името и далеч по-просто от смяната на професията или пола, да речем.

Нещо повече, щом става въпрос само за терминология, можем да означаваме едно и също нещо с различни термини. Например, с термина „македонец“ в Република Македония и „българин“ в България да означаваме представител на една и съща народност. Както, да речем, градът на Босфора за едни е Истанбул, за други – Цариград, за трети – Константинопол, и това не пречи никому.

(Между другото, българската официална политика негласно се придържа към същото правило. Приглася й официалната македонска политика, която не допуска етнонима „българин“ да се използува по отношение на местното население и така косвено потвърждава същата теза. Но това, кой знае защо, не се харесва на самия Детрез, макар да следва от собствените му разсъждения. Той смята, че право да съществува има само македонската терминология.)

Примерът с брадвата е толкова завладяващ, че се изкушаваме да му потърсим аналогии и в други посоки. Както знаем, човешкото тяло, изключая някои незначителни точки, като зъбния емайл, е в постоянен процес на обмяна на веществата. Материално днес ние не сме същите като вчера, а след десет години се състоим от съвсем други атоми. По същия начин се променя нашето съзнание, нашите убеждения, целият ни мироглед. Възторженият млад либерал постепенно се превръща в скептичен консерватор и накрая в оглупял старец. Въпреки това, въпреки че между току-що роденото дете и оглупелия старец, в който то се превръща, има толкова общо в материален смисъл, колкото между брадвата на прадядо ми и моята, ние използуваме една и съща абстракция – термина „личност“ – за да означим и двете, както и всички, намиращи се между тях, състояния. Очевидно, личността е понятие, също толкова въображаемо, колкото и националността. В подкрепа на това говори и фактът, че има общества, където то не е познато. Повечето от нас също са живели в общество, където понятието „личност“ се е използвало, наистина, като наследено от миналото, но без да му се придава особено значение. „Какво тук значи някаква си личност!“ – възкликва един от официалните поети на това време.

След като установихме, че националната идентичност, както и личността, са плод на въображението и въпрос на свободен избор, редно е да преминем към успокояване на топката. „Ако македонският език е измислен, ако македонска нация не съществува, бих искала тогава да знам коя съм аз? Дали съм измислена?“ – проплаква Лидия Димковска, македонска поетеса. Напразно се коси Лидия, тя е част от реалността и ще продължи да бъде, дори да се нарече (или да я нарекат) бушменка. Напразно са страдали българските турци, жертви на „възродителния процес“, и въобще всички, предпочели да умрат, вместо да сменят националността си. Те не са знаели, че въпроса не е екзистенциален, а терминологичен. Трябвало е просто да проявят малко въображение.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Защо ли тогава това възмущава толкова силно защитниците на човешките права, та се вдигат в тяхна защита? Ах, да, защото новите имена са наложени без съгласието на получателя. Проявено е насилие върху въображението му.

Но дебългаризацията на македонските българи също не е доброволен процес и е съпроводена с много по-тежки форми на насилие, отколкото „възродителния процес“. Във Вардарска Македония тя е типичен пример за етнотомия, замислена и проведена от външни сили. Фактът за нейното наличие даже беше потвърден официално на най-високо равнище, когато президентът Киро Глигоров заяви навремето, че дебългаризацията на Македония е приключил процес.

(Детрез заобикаля и този факт, като представя македонизацията като естествен процес на зараждане на нова нация, подобно на фламандската в Белгия. Примерът е некоректен. Процесът в Белгия е от съвсем друго естество – той, например, не е насилствен, нито дирижиран отвън. Но кои са тези митични „македонски общественици“ от 70-те години на 19 век, за които той говори като за нещо общоизвестно? Дори днешните македонски историци не успяват са стигнат по-далеч от Мисирков, който, оказва се, също бил българин. Може би има предвид Новакович? Имало свидетелства на прости селяни от онова време, които се наричали македонци? Детрез знае, че свидетелството на човек, който не може да изложи становището си писмено, не е научно свидетелство, защото изразява мнението на цитиращия го.)

Защо ревнителите за човешки права протестират срещу посегателствата върху македонската или турска идентичност в България и не протестират срещу посегателствата върху българската – каквито са насилствената македонизация във Вардарска Македония и насилственото погърчване в Беломорска Македония? Може би защото за вторите вече има давност? Ако е така, какво определя тази давност? И какво ни спира да проведем насилствена „насрещна“ ребългаризация? След нея просто ще изчакаме срока за давност и нещата ще си дойдат на мястото по един естествен начин.

Но дори и давността не може да бъде оправдание, защото в Република Македония насилствената дебългаризация продължава и днес, макар и в по-меки форми. Малцината местни жители, които дръзват да се нарекат открито българи, са подложени на явна и скрита дискриминация от – нека подчертаем това – официалната власт. Нещата стигнаха дотам, че българското правителство поиска от македонското да спре антибългарския „говор на омразата“.

Това са въпросите, на които представителите на либералното, както го нарича политологът Иван Кръстев, мислене по македонския въпрос, не могат да отговорят.

„Либерален“ е определение, използвано за толкова много цели през последните сто години, че е загубило смисъл. Ако искаме по-точно определение за този вид мислене, трябва да го наречем „левичарско“, доколкото то подчинява моралните възгледи на носителите му – в дадения случай – на техните теоретични постройки. Или още – политически коректно мислене. Политическата коректност е нещо като игра на покер, при която един от играчите показва картите си, докато другият или другите на са длъжни да го правят.

Можем да разглеждаме политическата коректност като израз на подсъзнателно чувство за вина у показващият картите си. Това чувство е родено от мисълта, че в миналото той е ползвал (или все още ползва) неоправдани (според него) предимства, които изпреварващото му развитие му е дало. Дали и доколко това чувство е оправдано, е въпрос на отделни разсъждения. Но какво оправдава в този случай проявите на политическа коректност от българската страна, която – както знаем – винаги е била от другата страна на чертата? Единственото обяснение е, че това е поредното модно, „маймунско“ подражание на поведението на някои западни интелектуалци.

Иван Кръстев противопоставя това мислене на националистическото мислене по македонския въпрос и отбелязва, че те не могат да намерят общ език. Но националистическото мислене също може да бъде определено като левичарско – само, че теоретичната конструкция, на която то подчинява нравствените си норми, е различна от „либералната“. Освен това, неговата основна идея – идеята за нацията – също е внос от запад, колкото и да не се харесва това на някои негови представители.

Авторът на настоящия текст не може да се нарече български националист. (Прилагателното „български“ в случая е задължително, защото няма „националисти“ изобщо – те винаги принадлежат към някоя нация.) Той не смята, че българската нация превъзхожда всички останали и не е склонен да я обожествява по какъвто и да било начин. Но той не е и национален нихилист, защото храни сантиментални чувства към нея и съзнава, че в редица случаи човек има отговорности първо към собствената си нация и чак след това към останалото човечество. От това положение той ще се опита да намери причината за мъчещия го махмурлук.

Когато говорихме за понятието „личност“, съзнателно пропуснахме един факт, защото той не беше от материално естество. Между току-що роденото дете и старецът, в който то се превръща, все пак има нещо общо. Това е неговата ДНК, и по-точно – информацията, която тя носи. Тази информация не е нещо материално, а просто начин на подреждане на определен брой молекули, но основна задача на индивида е да я съхрани и предаде нататък.

По същия начин брадвата на прадядо ми, описана от Ашерсън, носи известна информация. Въпреки, че материално не е същата, тя е връзката между мен и моя прадядо. Нейната материалност няма значение. Дори и да беше дошла до мен същата и непокътната, тя вероятно би имала по-голяма стойност от научна или колекционерска гледна точка, но нямаше да изпълнява по-добре ролята си на връзка между поколенията.

Оказва се, че в примордиализма има рационално зърно. Докато по отношение на расата то е очевидно на биологична основа и цели съхраняване на расовите белези, по отношение на народността и нацията нещата са по-сложни и включват съхраняването на културно-исторически, емоционални и кой знае още какви елементи.

Ето, че стигнахме до въпроса за приемствеността, или континюитета, както я наричат някои. Приемствеността не е нещо, на което може да се отдаде само „известно значение“, защото тя е главното в нашия случай. Тя, а не трудът, както ни убеждаваха някои, е превърнала маймуната в човек. Човешкото развитие се крепи на съвкупността от идеи, предавани на поколенията, и тази съвкупност е богата и се превръща в континуум само при наличието на приемственост. Приемствеността е благо. Нарушената приемственост е злина.

Сега вече получавам обяснение за моя „махмурлук“. Налице е нарушение на българската историческа приемственост и моето съзнание реагира болезнено на това.

Детрез намира това чувство за неприлично. Той го приравнява към обикновената ревност: „...Това значи да не оставяш на мира бившата си приятелка или съпруга, която те е зарязала, постоянно да я дебнеш и преследваш, да я заплашваш или да й се подмазваш, че тя била родена за теб и много бърка като не те иска.“

Тук Детрез пропуска нещо съществено. Македонизмът не може без България. Той се самоопределя чрез нея. Основният му принцип, както казва Кронщайнер, е: „колкото по-малко българин, толкова повече македонец.“ Затова въпросът кой кого преследва става спорен. По-скоро изповядващият македонизъм може да бъде оприличен на странно дете, което не само не иска да има нищо общо със своя родител, но дори отрича всякакво родство с него, т.е. твърди, че същия не му е родител, а от друга страна претендира за част от наследството му. Теоретиците на национализма твърдят, че нацията се състои не само от живи хора, но, и най-вече, от цялата редица нейни мъртви представители, губеща се назад във времето. Македонизмът претендира за част от тази редица, като при това желае правото на избор да е само негово.

Не, съпротивата срещу нарушаването на приемствеността може и да съдържа ревност, но тя е нещо много по-важно – тя е проява на инстинкт за самосъхранение.

Тук някой ще възрази, че не бива да разглеждаме приемствеността като абсолютна ценност. Понякога трябва да сложим точка и да започнем отново. В ред случаи традицията е бреме и се налага да изоставим част от миналото, за да постигнем развитие. Примери за това колкото щеш.

Само, че трябва да поставим и въпроса: кой и какво печели от това в нашия случай? Отношенията ни с миналото са тема, твърде сложна, за да бъде разнищена само с няколко изречения. Затова ще я засегнем само в един аспект: съзнателното нарушаване на приемствеността в името на някаква висока цел като правило води до провал. Историята не може да се планира. В същност, човек не може да планира дори и много по-прости неща. Човек не е Господ, макар и понякога да се мисли за такъв, и съзнателната му намеса в историята води до резултати, съвсем различни от очакваните. Комунизмът е един от грандиозните примери за скъсване с миналото в името на такава цел, и поради това – един от примерите за грандиозна катастрофа. Част от тази катастрофа е и разглежданият от нас въпрос. Брадвата на етнотомията, наточена от Коминтерна, но размахана от титова Югославия, отсече голяма част от българския ствол. Тя беше замислена като инструмент на една идеология – болшевизма – в ущърб на друга такава – национализма, но в крайна сметка, и в потвърждение на гореказаното, обслужи целите на друг национализъм – сръбския. Това е загуба за всички българи, но най-силно пострадала е отсечената част. При нея пораженията в приемствеността са най-големи. Днес тя има непосилната задача да гради от нулата нова нация във време, когато национализмът навсякъде е в упадък.

На пръв поглед изглежда, че печеливш от всичко това е сръбският национализъм. Но, ако разширим обхвата на наблюденията си във времето, ще видим друго: има само губещи. Тези дни прочетох в печата нещо, което подействува на махмурлука ми като глътка зелева чорба на препилия с алкохол – че към черногорската азбука официално са били прибавени две букви, съответствуващи на особеностите на черногорския език. Как да не си спомни човек за двете букви, меките к и г, върху които се гради идентичността на македонския език? Очевидно, историята се повтаря и с част от сръбския етнос се случва същото. Брадвата е излязла от контрол. Който вади нож, сам пада в него, както казваше един мой познат.

За жалост, нещастието на виновния не оправя нещата. Стореното остава. Попадналите в силовото поле на македонизма (те са там не по свое желание, а по силата на обстоятелствата) трябва сами да решават накъде да продължат.

А за нас остава задължението да повтаряме истината отново и отново – с надеждата, че тя ще надживее продуктите на инженерния подход към историята.

Веселин Кандимиров е български автор и колумнист, един от редовните сътрудници на вестник „Още инфо“

Pin It

Прочетете още...