1 1 1 1 1 Оценка 0.00 (0 гласувания)

През ХIX век пътешествията са философия за живеене, познание и осъзнаване къде народите и отделните човеци стоят в света. Балканите също са дестинация, но в пътеписите или в мемоарите, писани от чужди на тях автори, те са преди всичко зона на екзотиката, на изостаналите икономики, на странните навици и хора. Поне в очите на западноевропейците, които по това време имат вече отработения рефлекс да превръщат пътуването в културен сюжет, Балканите са такива – трудно разбираеми и „чужди“. Те са „други“, затова и се обхождат, за да дадат познание, но почти никога не се превръщат в топоси на постоянно живеене за средния европеец. През XIX век европейците знаят и се стремят към Константинопол, града-чудо на историята, архитектурата и смесицата от нрави и култури. За да стигнат дотам, те обаче преминават през всякакви балкански градове, села и местности. После – се връщат обратно в Европа. Даже и Константинопол за тях е неразбираем. Ето какво пише френският издател Жан Оден, с псевдоним Ж.-Б. Ришар, през 1828/29 г. за този световен град и за европейска Турция, към които се е устремил: „Тази страна, през която ние ще пътуваме, макар че принадлежи към Европа, не предлага нищо от това, което се среща в другите райони на тази богата част на света: пейзажът, изделията, нравите, обичаите, езикът, облеклото — всичко е различно. Това е един нов свят за туриста от Запад.“[1]

Като до главен град до Константинопол се стига и с параход, и по суша, но пътищата не са прави и бързи, а криволичат, предлагат различни авантюри и изпитания, показват хората на Балканите като бедни и екзотични. От географските карти, публикувани в тези пътеписи е видно, че на Балканите по това време няма прави и главни пътища, които да свързват големи градове, да рационализират културната и икономическа география на региона, да наложат приятелското сговаряне между народи и държави с общ манталитет и сходни нрави. А в очите на средноевропейците Балканите са по-скоро обща културна и географска територия, отколкото държави с отделни идентичности. Балканите са „нов свят“, към който се тръгва с очакване за азиатски, затворени нрави и с изненада се открива, че на това място има различни религии, манталитети, начини на живот. ХIX-ти век е време, в което се изповядват националните идеологии, чистите идентичности, поместени в нациите-държави. В исторически план всеки етнос на Балканите ще се осъзнае като етническа култура и към средата на посочения век активно ще започне да фабрикува национални сюжети. Но френските и английски пътеписци, например, неизменно отбелязват една правда: на Балканите няма голям град освен Константинопол, който да може да послужи за образец на някаква национална идентичност. По тези места градовете са микс от балкански идентичности, едновременно скарани и сговорени помежду си. Хоризонтът на чужденците обхваща „европейска Турция“ с главен, известен и търсен център Константинопол, към който са устремени черни, кални, изпъстрени с премеждия, с „полудиви“ хора пътища. Общата стратегия на тези, безспорно различни, пътеписи е, че Балканите са различни от средна Европа, те са са микс от „сходни различности“, образувани от местните хора. В пътеписните описания преобладават повече битоописателни, исторически и антропологични наблюдения, но много рядко се срещат размишления за институции, които организират живота по тези земи. Такива просто няма, освен Османската империя, похлупила живота на Балканите по това време.

В повечето свои описания на Балканите Западна Европа се отнася към тях не само като към различен свят, но и към свят, който е далеч под нейното културно ниво. От началото на „откриването“ на балканските земи, та до ден днешен. Това е силна гледна точка, която комплексира Балканите и ги обрича на вечно „европеизиране“, на стремежа им да заприличат на Европа. Нещо, което възмущава Орхан Памук, който в романа си „Истанбул“ възроптава, че западният турист очаква от прочутия град забавления, лукс и наслада, защото „Западът е образецът за целия свят.“ Според Орхан Памук „вместо да се опитат да осмислят културните отлики, необичайността на празниците и традициите или структурните характеристики на държавата и културата, стигат до откритието, че пътешественикът, видите ли, е в правото си да изисква забавления, веселби и блаженства от Истанбул.“[2] Прочее, отново прочутият „Ориент експрес“ от създаването си до ден днешен също не прави друго освен да представя Балканите като забавление и наслада, прескъпо заплатени от разглезени западни богаташи. Пътищата към или през Балканския полуостров са или порив към телесно и институционално освобождение, към сливане с „полудивото“, или префинено отдаване на източните луксове и удоволствия. Така Истанбул е „ориенталска реалност“, „сладострастни пейзажи“, външни погледи към неони и забулени жени; България е евтина алкохолна дестинация; в Румъния пътищата са също толкова лоши, колкото и в България, без ред и табели, страната изнася проститутки и е потънала в мръсотия и бедност; Сърбия е в хватката на непримирим национализъм и на групови запои в кръчми, придружени със солени попържни; Гърция е „византийската“ хитрост на мързеливите хора, живеещи чрез интриги и празни договорки; Албания е толкова изостанала, че един английски туристически справочник от края на ХХ век, започващ с нея, т.е. с буквата „А“, съветва пътуващите относно Албания: „Забравете за нея!“ Като общ щемпел върху региона се удря печата на корупцията, вездесъща по тези земи, казват. Е, безспорно това са митове и клишета, удобни за Запада, експлоатирани от самите Балкани, но те все пак имат и своя корен.

Днес българските вестници, в публицистичните си и икономически рубрики, постоянно анализират транспортната карта на региона. В началото на ХХI-ви век изводите относно пътищата не са се променили много. Истанбул продължава да е културното и финансово лице на Балканите, пътищата към този град не са прави и бързи, а отново лъкатушат, самолетите не излитат регулярно от столица до столица, от големи градове до големи градове, а кръжат над цяла Европа, докато докарат забързан бизнесмен донякъде, за да си свърши работата. Когато централна Европа е построила пътищата си и безпроблемно пресича границите си, Балканите все още говорят за своята предстояща „транспортна революция“. Нещо, което на Запад е делник, тук е мечта, за която се борим. Защо обаче се борим? Защото рационалното мислене неизбежно е изтласкано от бурни исторически етнически войни, политиканстване и групови политически (т.е. икономически) интереси. В електронен сайт четем статия с автор Полина Славчева, където обективно се анализират балканските причини за липса на комуникация между няколкото страни: „Повече от пет години след края на последния военен конфликт на Балканите страните от региона остават без добри транспортни връзки помежду си. Много от граничните пропускателни пунктове причиняват блокиране на движението и някога оживените търговски пътища са безлюдни. Да се прекосят около 1000 км между Адриатика на запад и Черно море на изток на полуострова, отнема 20 часа с автомобил и почти 36 часа с влак.[…] Но последствията от годините на конфликти и изолация са наслоили териториални спорове, съперничество между народите и конкуриращи се икономически интереси, които спъват развитието отново и отново. Безчетните споразумения, сключени през последното десетилетие, си остават само на думи – при това не само поради лошо управление и националистични предразсъдъци в страните от региона. Международната общност, автор на много планове за свързване на Балканите с Европа, също демонстрира понякога склонност да дава приоритет на политиката пред развитието – подобно на Великите сили през XIX в.“[3]

Според историческите източници след като на Балканите започват да се пръкват националните държави, започават и дрязгите, несговарянето и съперничеството между тях. Общата им историческа съдба е факт, а това ражда и сходни манталитети. В чисто народопсихологически план съвсем доскоро държавите рядко демонстрират особено уважение и желание за изучаване културите на съседите си. В смисъл, че всяка държава си изгражда визии-клишета за своите съседи и робува на тях. Например Турция, пресъздадена от другите национални балкански литератури като сбор от хора-зверове, и до ден днешен се ползва с инерцията на най-дивия възможен Изток и едва пътищата и пътуванията в Турция постепенно разкриват мощна икономика и сърдечни хора. Преминаването по удобни и бързи пътища създава добронамереност и спокойствие към ситуациите, с които е зареден пътят. Създава желание да премислиш и откриеш какво е сътворил „другият“. Създава икономика, а тя пък – жизнено равнище, а то от своя страна – спокоен и отзивчив диалог с различностите. Икономическите статии в България и света въобще отдавна говорят за това: „Днес, успехът и просперитетът на националното стопанство в глобалното икономическо пространство става главен аргумент и за политически успех в Общността. […] В конкретен план, през 2003, на международен семинар във Варна за развитието на пристанищата и реформата у нас, капитан Мартин Сгут – консултант на Световната банка и дългогодишен началник на пристанището в Буенос Айрес, каза нещо много важно: „Всеки 1000 контейнера, преминали през едно пристанище, създават 3 работни места в него, 11 – в областта, където е пристанището и 50 – във вътрешността на страната. Глобално, ползата от привличането на този товаропоток се изразява в 120 хиляди долара за националната икономика.“ [4]

Ако балканските страни имаха инфраструктура помежду си, то времето в тях щеше да тече по-бързо и по-ползотворно. За влака от София до Белград, например, се знае, че „пристига, когато пристигне“. Всеки, видял този влак, е отчаян от мръсотията, мизерията и бавното му преминаване от гара до гара. Никой от пътниците в него (основно обитатели на Балканите) не се ядосва, че влакът пъува с 4 часа повече от обявеното, никой не споменава, че има работа или че закъснява. Всички разговарят, питат се за всичко, за което се сетят, и накрая слизат в Белград или приятели, или скарани, но… общували максимално. Което не значи, че са свършили работа, или поне, че са я свършили навреме. Това „балканско“ време дразни вече не само Европа, дразни и самите балканци, които неволно разбират, че интеграцията в средна Европа едва ли ще ги споходи само чрез приказки, а не чрез работа и дисциплина. Ето българският премиер Бойко Борисов, първият прочее премиер, който превърна магистралите и мостовете в митология на своя приоритет, та ето той какво заявява по този въпрос: „Сега е време на Балканите да има градеж. Недопустимо е да нямаме магистрали и жп линии, които да свързват столиците на всички балкански държави, да нямаме пряка самолетна връзка. Ако тръгнем за Загреб от София, трябва да минем през Мюнхен или Виена. Ако не се поучим, ако сега не го направим, просто сме слаби политици.“[5] Пак в мандата на този премиер (разбира се, отново осребрено като митология) се открива Дунав мост-2, улесняващ пътищата от България до Европа, започва строителството на жп линия между България и Албания.

Политическото и идеологическото винаги са били начин на мислене на Балканите, като тези две категории манипулират всяка рационална и практична мисъл. В последните двадесетина години в балканските литератури преобладават сюжети като „разруха“, „тъга“, „емиграция“, „войни“, „мафия“, „бягство от дома“, „поругани родини“, „невъзможни любови“, „изоставени и необичани деца“… Разпад и песимизъм – това са собствените погледи на Балканите към себе си; процес, който с болка търси лек, за да може от разпада да се роди градивното, рационалното. Един току що излязъл в България роман от Светлозар Игов – „Там, на Балканите“, констатира несекващата българска тъга от зависимостта на изкуството от политики и идеологии: „Богат материал за една „песимистична теория за българския народ“ съдържа цялата българска литература и още повече – българската история, особено – във все по-нарастващи приливи – през последния век, отвъд кратката и нестабилна буржоазна „бел епок“, отвъд „историческия оптимизъм“ на тоталитарния социализъм и симулирания „еврооптимизъм“ на лъжедемокрацията.“ [6] Сякаш преразказ на един толкова отдавнашен друг български разказ – „Мила родна картинка“ от Елин Пелин, предава потъването на разума в блатото на политическите и идеологически абсурди. Една политическа партия построява чешма, но опозицията воюва с политическата партия на всички нива, включително и с чешмата. Войник от опозицията пази чешмата, за да бъде тя неизползваема: „Ние сички, цялото село, с кучетата и котките сме от сегашната партия. Чешмите ги правиха бившите. Сакаха с вода да ни подкупят, та да ни обърнат. Ама ние дадохме клетва от тая вода да не пием. И не даваме никой да пие. Я съм на служба да вардим“. Въпреки че най-омешаните балкански времена са били през ХIХ-ти век, то и тогава балканските пътувания и пребивавания са с ярко мислени граници – етнически, политически, идеологически, културни. В статията си „Иван Вазов в премеждие, или как Патриарха преминава турската граница и митница“ Хюсеин Мевсим[7] чрез мемоари, писма и спомени доказва, че големият български писател вижда в съседните държави „чуждото“, „мрачното“, „негативното“, че когото и да срещне в съседните страни (а то навсякъде из вилаета балканците са се омесили в симбиоза) и каквото и да прави винаги ще играе ролята на чужденец, защото границите (не само географски и културни, а и психологически) са важни за подчертаване на идентичността. Тази инерция е толкова отработена като рефлекс, че и днес, в света на лесно преминаваните граници, балканците, ходейки у съседите, винаги имат чувство за граници. С други думи, балканците постоянно подчертават своята различност, или още по-точно – искат да бъдат различни от своите съседи.

Макар и с обща историческа вековна съдба поради пребиваването в Османската империя, след разпада на империята всяка от тези държави прави възможното, за да изкове различността, т.е. идентичността си. Българите работят върху сюжета за създаването на славянската писменост и средновековното си величие, гърците „градят“ себе си върху древна Елада и Византия, румънците се гордеят с „латинските“ си корени, та докато се стигне до днешна млада Македония, „присвоила“ Балканите още от динозавърски времена, обявила дори Барак Обама за потомък на древни, древни македонци. Преди да стъпят върху тези грандомански митове, всички балкански литератури са увековечили звероподобния образ на турците и са заявили на поколенията след тях, че робските времена раждат зверове, герои, предатели, страдание и героизъм. Тези стратегии на четене, поне в България, и до днес са толкова силни, че изследователските търсения само много бавно откриват и други конотации на текстовете във възрожденската ни литература, като най-тромави към промяна са образователните канони. По време на Османската империя, пътищата, макар и черни, бавни и неудобни, са били с по-голяма мобилност и използваемост, отколкото след разбиването на Балканите на отделни държави. Тогава започва и стройният процес на търсене на различията, на изковаването на удобни национални идеологии, които да легитимират дълбоки корени и модерно догонване на европейската цивилизация. Защото по това време, до средата на ХХ век, Европа е модел, комплексирал дори Новия свят, както и древна Япония.

В началото на ХХ век балканските държави са били за малко сговорени (срещу Турция) и веднага след това скарани. Двете Балкански войни изтеглят ярки граници на различието, водени от емоциите на политиците, като алчност, безсмислено хвърляне на народите във войни, национални травми и катастрофи. Поне българската литература реагира със сърцераздирателни човешки сюжети на балканските военни драми. Набиращите сили национални идеологии от една страна откликват на всеобщи европроцеси, според които националните идеологии са заляли Стария континент, от друга страна те се оказват спасителен пояс за младите балкански страни, които предпочитат да подчертаят собствени преимущества и добродетели, и да обругаят съседите, с които доскоро са делили историята си. За българите румънците са добродушни и кротки, скромни, но и мързеливи, необразовани, отмъстителни и недоверчиви.[8] Гърците са вероломни и много лоши, поради опастността от гърчеене, но и в известен смисъл са и престижният Друг, защото по време на Възраждането владеят властови лотове и позиции. Този образ на гърците особено се усилва от втората половина на миналия век, когато Гърция и Турция са свободни зони на капитализма, докато другите от Балканите са под ботуша на социализма. По принцип гърците винаги са били нещо като мостра за Балканите, както преди тях западноевропейците; наследници на световна цивилизация, на огромната византийска империя, най-заможните в региона, тези, които си позволяват да презират другите балканци, тези, които са провокирали специфичен процес на имитиране на култура, известен като гърчеене.[9]

С възникването на младите държави възникват и институциите, един по един се откриват националните университети, академиите на науките, основават се нови и нови училища. Всяка отделна държава оставя в съседните държави свои малцинства, което също провокира конфликтни ситуации в рамките на отделните държави. По това време обаче националните идеологии се основават на език, на въображаема общност, география и нация-държава. В този смисъл малцинствата на Балканите са по-скоро тормозени, отколкото насърчавани за идентификация. Нещо, което доведе до жестоки събития като Възродителния процес през 80-те в България, войните на територията на бившата Югославия и т.н. Непосредствено след Освобождението си балканските страни спазват все още инерцията на общата съдба: „Свободните държави от Балканския полуостров изпращат ХIХ в. с решената от националните им програми взаимовръзка култура-революция. Те посрещат новия ХХ век с всички принадлежащи му предизвикателства, притежавайки една уплътнена културна институционалност, която им дава тила, опората и самочувствието на изградени и изграждащи се модерни култури. В края на ХIХ и началото на ХХ век балканските народи са в усилено културно общуване помежду си. Те се „съизмерват“ по всички показатели – брой на грамотни, пълнота на училищната мрежа, степен на „еманципиране“ на висшето образование, обменят си научни поредици, гостуват си с постановки, интензивно се превеждат едни други и така културите им бързо стават по-достъпни. Младежите от балканските страни много бързо се вливат в останалите европейски университети и там са в особено съревнование помежду си.“[10] Но скоро териториалните претенции и намесата на Великите сили изправят балканските страни един срещу други, литературите им отново се връщат към митовете за „Великите ние“ и недостойните съседи. Идеологиите и политиката пак доминират и културата се превръща в инструмент на политиката. Навсякъде в балканските държави се появяват шовинистични настроения, изградени върху комплексите на маргиналните, новите, малките. „Велика България“, „Велика Сърбия, „Велика Румъния“…, та до ден днешен, като наследник на тези смешни и опасни сюжети е Македония.

Втората половина на ХХ век е доминирана от епохата на социализма, вън от него са Турция и Гърция. Разбираемо културните диалози с тези две държави са доста цензурирани, поне през първите десетилетия на режима. Специално в България, режимът благотворно използва националната идеология и националните исторически травми, за да прецежда артефактите и процесите в тези две държави – в Гърция и Турция заради различните обществени устройства, в бивша Югославия – заради обтегнатите отношения с режима на Тито и неговата далеч по-либерална визия за социализма. По принцип „внасянето“ на артефакти от балканските държави (всъщност от целия свят) става по държавно утвърден план, което ще рече, че културните портрети на съседите нямат нито спонтанен, нито цялостен характер. Т.е. нито пазарът, нито елитарните естетически нужди определят диалозите; те се дирижират от внимателно обмисления подбор на автори (основно класици на националните литератури), на които е възложена ролята на идентификация на определена култура. За съвременните процеси на културата не се дава нито подробна, нито вярна информация.

По време на социализма хората от страните, изпаднали в тази съдба, не пътуват свободно, пътищата зад граница са трудни, невъзможни, планувани, цензурирани. Този начин на мислене не се нуждае от построяване на пътна инфраструктура, затова и културните връзки са също планувани и режисирани. Всяка година в България по план се превеждат толкова румънски автори, толкова гръцки, толкова югославски и т.н. Също по план зад граница се „изнасят“ толкова български автори, тези български автори (предимно класици; от съвременните артефакти в чужбина „заминават“ внимателно прегледани продукти със силен властови-административен щемпел) могат да договарят своето представяне зад граници само чрез държавата. Както прочее се внася култура пак само чрез държавата. И пътищата, разбирани буквално и метафорично, са държавните артерии на едно внимателно следене на общуването между културите.

Това в официален план. Но под официоза във всяка отделна култура има собствени, естествени сили, които се снабдяват с автентична и актуална информация за съседите и „пробиват“ с отлични преводи цензурите, които към края на соцрежимите стават все по-слаби, по-либерални, по-допускащи сериозни външни културни факти. Та докато се стигне до 80-те години на ХХ век, когато балканските държави доста активно общуват помежду си, различни артисти пътуват и представят продукцията си; с други думи – на различията се гледа вече добронамерено. Идеологиите и политиките изтъняват, за да се превърнат към края на 80-те в маски. Истина е обаче, че за да стане един интелектуалец от Балканите значим в света, то трябва да живее извън родината си и да ползва своята традиционна култура като резервоар на въображението си, което въображение се култивира от западните стандарти, т.е. Балканите се превеждат адекватно на езика на Западна Европа. Българската „слава“ в Европа са Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, сръбската – Иво Андрич, Милош Църнянски, гръцката – Казандзакис, Кавафис, турската – Орхан Памук, албанската – Исмаил Кадаре, румънската – Йожен Йонеско, Емил Мишел Чоран, Мирча Елиаде, Матей Вишниек. Това са световни лица на полуострова, но пътищата между страните все още не са изградени. Все още идеологическото, ирационалното, непрактичното владее културното съзнание на тези страни. През епохата на социализма до Турция туристически пътуват десетина пъти в годината два малки като лодки кораба, до Румъния туристически кораби не съществуват, ползва се само Дунав-мост, пътят през Югославия е силно затруднен, пак заради прозападната политика на Тито, повечето хора стигат до средна Европа през Румъния, до Гърция се пътува организирано в екскурзии, изобщо – всичко е по план.

Срутването на комунизма в Европа засегна брутално бивша Югославия, България и Румъния. Рухнаха икономики, пламнаха етнически войни, стигна се до огромна емиграция, срутиха се морални ценности, американската и европейски мегакултури запротягаха ръце към безпомощните страни в опит за доминация, в опит да изтласкат русифицирането на културните съзнания, разбира се в различните страни в различна стпен. Границите се отвориха, но това не бяха осмислени сюжети на културно-опознавателни диалози, а епизодични и персонални пътувания към формиране на бизнес-климат. Войните оформиха още, нови държави на Балканите, които тепърва и агресивно търсят корени, история, традиции. Това от една страна, а от другата страна на полуострова стояха Гърция, най-старият европейски член в региона, и Турция, световен тигър в икономиката. Гърция така и не беше превъзпитана от Европа, така и не се научи на дисциплина, институционалност, практичност и рационалност. Избавилите се от тоталитарните режими страни имаха невероятно тежки проблеми, затова и последна грижа беше да се строят пътища, да се финансира култура, да се търсят културните езици на съседите. Търсеха се културните езици на Северна Америка, Германия, малко на Франция, почти никак на Италия и Испания, като последните две култури присъстваха в културното ни съзнание предимно като трудов пазар на най-ниско квалифицираната емиграция от Сърбия, България и Румъния. Пътищата през последното десетилетие на ХХ век излизаха от посткомунистическите страни като трафик на трудова емиграция, наркотици и проститутки. Пътищата трудно имаха за финал завръщането, поради дестабилизираните общества в родините. За такива пътувания нямаше нужда от магистрали, от разработени авиолинии или морски коридори. Границите бяха лесни за преминаване, но културите преживяваха едни от най-затворените си периоди. Социалните и икономически проблеми заглушаваха идеологии, политики и изостряха стари етнически страсти, веднага превръщащи се чрез войните в история. Подобна визия за „уязвимите“ Балканите е техният най-разпространен портрет за Европа и до ден днешен. Ето, например, какво пише съвсем скоро списание „Economist Intelligence Unit“, нарекло Балканите „уязвимите“: „…балканските страни традиционно са предразположени към размирици – етнически и териториални спорове, проблемна демокрация, високи нива на обществено недоволство, широко разпространена корупция и ниски нива на доверие в институциите.

Този почти парадокс може да бъде обяснен с три фактора. На първо място регионът има някои предимства, които попречиха на населението да усети ефектите от кризата с цялата им сила – голяма част от хората се прехранват от земеделие и е разпространено съжителството на големи фамилии в един дом. Второто е, че залезът на традиционното ляво и профсъюзите в повечето страни в региона означава, че много малко социални или политически сили могат да организират демонстрация, която да не е спонтанна и да е достатъчно голяма. И накрая – проучванията на общественото мнение показват широко разпространена апатия, заради която хората не са склонни да бъдат много активни.“[11]

Икономиката тъкмо започва да принуждава балканските страни да общуват помежду си, да сговарят културните си езици, когато Европа е застигната от мощна криза, започнала прочее от балканска Гърция, разядена от най-активните балкански пороци – мудност, корупция, опити да вземеш повече отколкото можеш и даваш. Същото икономическо списание публикува последните данни за икономическия растеж на страните от региона, чиято обвързаност носи повече грижи, отколкото взаимопощ: „Рисковете от еврокризата се увеличават от факта, че балканските страни имат сериозни икономически отношения с Атина. Особено България, Македония, Черна гора и Албания, при които между 10 и 12% от износа на стоки е за Гърция. Заедно с това пазарният дял на клоновете на гръцките банки в Югоизточна Европа е около 20%.“[12]

Съвременната конфигурация на Балканите е повече сбор от хора, които искат да бъдат различни, отколкото да са подобни. В първото десетилетие на новия век се стабилизираха институциите, което доведе до по-организиран и обоснован износ на култури, до регламентиран обмен и диалози между гилдиите в изкуствата, до икономическо сътрудничество и опити правосъдната система в посткомунистическите страни да заработи адекватно. След като институциите получиха някаква стабилност, естествено е, че пътищата стават нужда. Но инерцията от предишния хаос и изолираност е все още силна и особено в културния обмен често се осъществяват спонтанни процеси. Например: в резултат на технологиите и лесните контакти на всеки с всеки чрез лични връзки, много художници или писатели се „продават“ зад граница като емблематични за определена национална култура, а всъщност не са. В неформален разговор Лола Звонарева, един от добрите руски интелектуалци в момента, сподели, че в Москва са преведени няколко български автори, които в самата България са просто локални графомани. Или пък в България известно издателство представя две руски поетеси като най-големи в момента в Русия, а руската литературна гилдия просто се засмива на този факт. Ето това е точката, в която трябва да се срещнат институциите, проверените факти на изкуството и формирането на образцовия списък от имена и артефакти, който с успех да представя лицата на отделните култури в културните диалози. Също както пътищата предстоят на Балканите, така и институциите тепърва ще се отървават във възможна степен от личните зависимости и ще демонстрират зрялост в представянето и на другите, и на себе си пред другите. Една статия, например, с автор Ханна Карпинска, систематизира „износа“ на българска литература в Полша и за съвременния период от двадесетина години звучи безнадеждното съждение: „И така, какво представлява картината след 1989 година в областта на преводи на българската художествена литература на полски? 90-те години се открояват като период на пълно затишие“ [13] Сходен е и изводът на Ани Бурова, която пише, че в последните двадесетина години преведените български заглавия в Чехия са не повече от двадесет.[14] „Износът“ на култура извън България (доколкото го има) трудно преодолява все още случайността, епизодичността, липсата на утвърден в собствената страна списък от значими артефакти.

На равнището на масовото възприятие Балканите са особено обединени от сръбската и турска народна музика, като в България този феномен се описва с понятието чалга-култура (и по-малко чрез поп-фолк). Рязкото срутване на патриархалния живот, без да бъдат предложени стабилни и отработени ценности, активират архетипни заложби, които се пригаждат към съвременния начин на битуване. Така от фолклора на Балканите израстват формати, които обслужват живота от най-примитивните му битови форми до истински стилизации в изкуството, като този широк диапазон сполучливо е обобщен от Горан Брегович и неговия „Оркестър за сватби и погребения“, чиято метафоричност отлично показва не само виталността на тези земи, но и заличеното чувство между високо и ниско, между официално и неофициално. Но понеже Балканите имат ясното чувство и желание за интеграция със средна Европа, то и чалга-културата е официозно не само критикувана, но и отричана. Ето например какво заявява българският министър на културата именно като институция на културата: „Вежди Рашидов заяви от ефира на ТВ7, че в днешно време трябва да се говори за култура, а не за чалга и жени със силикон, защото последните не изграждат у нарoда духовни ценности, така необходими за хората във време на криза“.[15]

Въпреки все по-голямата висока, елитарна и вече официозна опозиция на чалгата, масовото културно съзнание продължава да битува в нея, произвеждат се тетрадки и учебни раници с ликовете на известни фолк-певци, та докато се стигне до това, че в България се говори даже за цяло едно чалга-поколение, изгубено в разрухата на градивните ценности. В днешната културна ситуация на Балканите има друг феномен, завладял масовите възприятия – турските сериали. Мощната турска икономика се легитимира и чрез мощна филмова индустрия, заложила зрелищната хватка на сериалите, които, казват, били популярни и разбираеми в арабския свят и… на Балканите. Специално в България тези продукти се въртят денонощно по всички телевизии, и в prime time-a вниманието на масовата публика се приковава от семейните саги на турските сериали. През 90-те години на ХХ век сериалите в България бяха евтините продукти от Латинска Америка и де факто бяха чужди на психологията и манталитета ни, затова и бързо отпаднаха и не оставиха следи в съзнанието ни. В момента турските сериали са огромна ниша, произвеждаща „за“ и „против“, което означава вътрешно съпричастие към феномена. В предаването „Нека говорят“ на БТВ- канала политологът К. Методиев заявява: „Турските сериали са инструмент на турската политика, представят нереална обстановка. Ние трябва да помагаме на нашата култура, тя трябва да оцелее в конкуренцията. Не е лошо да се възпитават ценностни неща, но трябва да вървим към Европа, а не към Ориента“ Известният театровед и кинокритик Вера Найденова му опонира: „Не сте гледали турските сериали, там няма златни чехлички. Когато усетих, че тези сериали са много гледани, започнах да ги следя, за да съм наясно с тях. Това е продукт на една държава, която ги е произвела за 10 г., а ние просто сме ги купили накуп. Дълго не общувахме с тази страна и не знаем какво е нивото на тяхната интелигенция. Тези сериали са построени по модела на източната приказка – мелодраматична, мъдра, вечна Шехерезада.“ [16]

Едно е сигурно: балканските страни, с паузи от затишие, при всеки свой допир откриват историческата си и манталитетна близост. Въпреки раните, които са си причинили, те нямат особено развити сетива за религиозните си и културни различия, на масово ниво се приемат добронамерено и само различните политики или идеологии могат да предизвикат трусовете на неразбирателството и нещастията. В един съвременен български роман – „Балкански грешник“ от Димитър Кирков, героят, пътувайки из Балканите, не чувства никакво различие между себе си и съседните народи, дотам, че във всяка страна той сменя името си без проблем за себе си и за народа, който го е приютил. Почти като балканска сентенция звучат думите му: „Пет имена смених, но сърцето ми е едно и неделимо. Нищо не съм изчегъртал от него, нито от мозъка си. Живота си на парчета не деля. И освен че съм българин, аз до ден днешен съм и грък, и турчин, и сърбин, и румънец едновременно.“[17] Скоро един български политик (Лютви Местан) заяви: „На Балканите всички граничим със себе си“. В същото телевизионно предаване българският външен министър Николай Младенов разви, вече официалната теза за балканска интеграция, в която влизат Сърбия, България, Румъния и Гърция.[18] Доколко това е замислено като обединение срещу тигъра на Балканите Турция или срещу мощните агресивни опити за доминация на културните езици на Северна Америка, Русия и Западна Европа, не е формулирано. Факт е обаче, че и в този момент Истанбул е мегаполисът на Балканите, най-добре познат на света, градът, който може да бъде превърнат в световен сюжет. Градът, който е най-чест финал на балканските пътища. Затова пред разните балкански държави стои въпросът не само за прокарване на инфраструктурата помежду им, стои въпросът за „асфалтиране“ на собствените си вътрешни пътища, за подчертаване на собствените емблеми, които все по-релефно да разказват, че на Балканите има държави с автентична култура, която може да ги представи пред света.



[1] Ришар, Ж.-Б. Класически пътеводител за пътуващия из Европа – в: Френски пътеписи за Балканите, ХІХ век, съст. Бистра Цветкова, http://www.promacedonia.org/frp2/frp2_17.htm

[2] Памук, О. Истанбул, Издателство „Еднорог”, 2007, с. 272

[3] Славчева, П. Политики блокират транспортната революция на Балканите – в: http://www.balkaninsight.com

[4] Станев, Ж. Искаме ли да станем кръстопът на Балканите – в: http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2010/927-2010-08-05-07-45-09

[5] Изказване на Б. Борисов при откриването на двудневната международна конференция на тема "Балканите в глобалния свят: насърчаване на европейската перспектива на региона" – в: Днес, ddir.bg , 8 юни 2012

[6] Игов, Св. Там, на Балканите, Жанет 45, Пловдив, 2012, с. 199

[7] В: Електронно списание LiterNet, 25.08.2012, № 8 (153)

[8] Вж. Бл. Нягулов Румънците и Румъния в българската книжнина (1878 – 1989) – в: Балканските идентичности в българската култура, т. 4, „Кралица Маб”, 2003, с. 183- 208

[9] Вж. Н. Данова Образи на гърци и западноевропейци в българската книжнина през 18 – 19 век – в: Балканските идентичности в българската култура, т. 4, „Кралица Маб”, 2003, с. 92 – 132

[10] Конева, Р. Съседът между мира и войната – в: Либерален преглед, http://www.lib

[12] Пак там.

[13] Карпинска Х. Българската литература в Полша – в: ЛВ, 1- 21. 06. 2011, с. 4

[14] Бурова, А. Прекъсване и възстановяване на традицията (Българската литература в превод на чешки (1989 – 2010) – в: http://www.npage.org/IMG/pdf/Prevod_i_prexod_NPF_Casestudy4_Czech.pdf

[17] Кирков, Д. Балкански грешник, Жанет 45, Пловдив, 2001 В: Панорама, 21 септември, 2012, http://radar.bg

Антоанета Алипиева
Антоанета Алипиева (род. 1956 г.) е професор по нова и най-нова българска литература в ШУ „Епископ К. Преславски“. Автор е на книгите „Четене на себе си“ (1998; 2004), „Национална идентичност в българска литература“ (1999), „Български комплекси“ (2001; 2004), „Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността“ (2004), „Дневниците на българските писатели от втората половина на XX век“ (2007).
Други статии от този автор
Посетители: 52

Последните най...


Безплатен бюлетин

Коментари

  • Златко писа Още
    А, между нас казано, 2-3000... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 9 часа
  • Любомир Калудов писа Още
    Драги ми читатели! До... преди 9 часа
  • Комитата писа Още
    Кирилицата има остра... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Кво му трябва на човек... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Добре и мъдро написано.... преди 3 дни
  • Maire писа Още
    Нищо ново като... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ами тия неща просто... преди 3 дни
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Много чисто, много... преди 3 дни
  • с134 писа Още
    измишльотини. преди 3 дни
  • Женя КЪНЕВА писа Още
    Само да вметна - "Пенчо... преди 3 дни
  • Яни Милчаков писа Още

    Е-е-е, "Домашната армия"(?)... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Заслужено висока оценка... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Филмът, представен в... преди 5 дни
  • Дедко Светослав писа Още
    След тази свястна статия... преди 6 дни
  • Божидар Колев писа Още
    Поздравления за... преди 1 седмица
  • Black Wolf писа Още
    Чудесен пример как... преди 1 седмица
  • Проф. Пожарлиев писа Още
    Чудесен анализ на... преди 1 седмица
  • Виолета Бончева писа Още
    Хареса ми, поздравления!
    преди 1 седмица
  • v писа Още
    Браво! преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    апетрова
    Само искам да... преди 1 седмица
  • Любомир Калудов писа Още
    Позволявам си да не се... преди 1 седмица
  • Нов читател писа Още
    Цитат:
    " Фантастичният... преди 1 седмица
  • катя писа Още
    Що за превод!
    преди 1 седмица
  • Румен Григоров писа Още
    Който се съмнява в... преди 2 седмици