Абонирайте се за нашия седмичен



Joomla Extensions powered by Joobi

Статии

Share

На 18/02/2008, треторазрядният футболен отбор Ебсфлийт се реши на радикална стъпка: феновете бяха поканени срещу символичната такса от 35 паунда да получат правото да управляват демократично дружеството, гласувайки по интернет за всички важни въпроси в почти реално време – от трансферите на състезатели, през разпределението на бюджета, до дизайна на стоките-емблеми във фен-магазина. 32 000 поддръжници от 122 страни се включиха в тази невиждана форма на транс-национална демокрация, наречена в сайта на проекта „върховната футболна фантазия“. Създателят на въпросния сайт, бившият копирайтър Уил Брукс, защищава своята блестяща бизнес-идея по финансовото спасяване на клуба, с демократични аргументи: безкористният емоционален ангажимент с каузата дава на фена права и отговорности[1]. Той дори сравнява тактиката на Ебсфлийт с начина, по който интернационалните бригади в Испанската гражданска война гласували, за да решат дали да нападнат или да отстъпят.[2]

Впрочем, дали подобно на интербригадистите отборът ще бъде така неуспешен във военно, и така глобално популярен в емоционално отношение, остава да видим.

Въпросът, пред който този казус ни поставя, е за съдбата на властта в условията на непрекъснатата обратна връзка, която новата комуникационна среда прави възможна, а новата глобална идеология – необходима.

Пряка демокрация тук не е уместно понятие; по-подходящо ми се вижда онова, което от Аристотел до Монтескьо критикуват като „демокрация на мнението“, т.е. емоционалните, изменчиви и безотговорни реакции на анонимната тълпа, неструктурирана в институции. Като, разбира се, трябва да направим уговорката, че тук доксата не е просто безформен изблик на емоции, а обект на мониториране, производство и, както виждаме в горния пример, покупко-продажба. Не казвам, че самото мнение е непременно манипулирано, а че пространствата и формите, в които то се излива, са индустриален продукт; че мнението все по-активно се провокира, дестилира, свръхинтерпретира. Обект на манипулация е, че публиката ще има мнение, какво точно ще бъде то, не е предрешено.

Едната посока на анализ е да мислим културата на индустриално извличаната докса като периферен феномен на популярната култура. През 2005 например зрителите на американския сериал „Хълмът на самотното дърво“ бяха приканени да гласуват чрез SMS-и за това дали Найтън да целуне балдъзата си, докато жена му отсъства от града. Колкото и да е важен такъв един избор, той не води до последствия за обществото, остава си в категорията „култура“ (която съдържа един нарастващ технически фетишизъм, ако си представим прехода от традиционните писма на читателите през телефона до SMS-а). И тъй, ако в първия момент зрителите са се вживели в любовната страст на Нейтън, в следващия епизод, разчувствани от страданието на измамената съпруга, те ще пуснат SMS той да се върне при семейството си, после пак да й изневери под напора на хормона, така че сюжетното двусмислие ще продължава, а отношенията никога няма да бъдат разрешени докрай.

Удивителното е, че не много различен е днес ефектът на непрекъснатата обратна връзка върху демократичната политика.

Вземете логиката на военните намеси след края на Студената война, когато дори диктатори като Саддам или Милошевич започват да си служат със същите глобални ключови думи като „демокрация“ или „човешки права“ и, което е по-важно, жестовете им се ситуират в същата глобална, свръх-отразяваща медийна среда като тези на демократичните лидери – една среда, която нито те, нито противниците им напълно контролират. В резултат, политиката се озова в капана на обратната връзка, наречен през 90-те години, по повод на събитията в Сомалия, Босна и Хаити, „ефектът CNN“.

Цикълът почва с картините на човешко нещастие, предизвикано от някаква жалка диктатура из гънките на планетата – глобалната медийна среда, чийто метоним е CNN, го драматизира, морализира, пренасища публичното пространство с него. Общественото мнение в демократичните страни започва да натиска своите правителства да се намесят с военна сила, за да прекратят ужаса и да накажат виновните. В един втори момент, под натиска на потока от образи, предавани на живо, най-често прибързано и без дълготрайно политическо планиране, Западът се решава да не стои повече безучастен и праща войници.[3] После потокът от образи се обръща. Изведнъж жертви започват да падат от другата страна, по „наша“ вина, а особено нетърпими са гледките на собствените войници, който се връщат в найлонови чували.[4] Не след дълго мнението се обръща и почва да оказва нарастващ натиск върху правителствата пак така бързо и импулсивно да изтеглят войските от това нещастно място, изчислявайки колко хуманитарна помощ би могла да се прати с една стотна от военния бюджет на интервенцията. Накрая акцията се прекратява насред път, което, разбира се, води до последствия, по-лоши от положението преди намесата. Противоположни конспиративни теории от едната и от другата страна рационализират абсурда чрез сложни геополитически и икономико-мафиотски конструкции. Тъкмо този цикъл на обществените страсти, съкратен до абсолютното „сега“ на живото предаване, прави невъзможно довеждането до край на каквато и да било политика – непрекъснатата обратна връзка прави така, че отзвукът на първите стъпки, които се предприемат, блокира следващите (Livingstone 1997; Дичев 2000; Hassner 2003). Паралелът между любовните тежнения на Нейтън и хуманитарните войни на Бил Клинтън далеч не е пародия.

Може да ми се възрази, че по съвсем същия начин се случват нещата още във времето на Виетнамската война, която САЩ загубват заради обратната връзка на медиите (за разлика от Корейската, например). Онова, което прави възможен виетнамския синдром, е умножаването и либерализирането на медиите (започнало по-рано в Америка), съчетано с все по-непосредствената демократична легитимация на властта. Това, което ще се случи през 90-те, е, че принципът на неконтролируемите от властта, пазарно ориентирани медии, ще бъде наложен глобално, като условие за участие в световния обмен. Оттук ефектът Виетнам се глобализира. Другият момент, разбира се, е техниката, и особено дигиталната революция: тя прави възможно да се доставя все по-непосредствена, по-пълна, по-картинна информацията до всяка точка на планетата в реално време.

Един специфичен технико-институционен аспект тук са сондажите на общественото мнение. От драматичната победа през 1936 г. на прогнозите на Джордж Галъп, основани върху малък, но представителен разрез на избирателите, над тези на „Литерари дайджест“ разчитащи на огромната, но случайна аудитория на изданието, технологията на този тип обратна връзка се е развила шеметно. Днес тя включва не само компютърно симулирани демографски модели на населения и територии, но и все нови и нови форми на комуникация като телефона, имейла, социалните мрежи или дори Twitter. Вече няма стъпка, предприета от управленските елити в развития свят, която да не е мониторирана в почти реално време от някакъв тип сондьори, да не се превежда веднага в рейтингови класации и разноцветни комини на възмущение, да не поражда медиен залп от анализи и мета-анализи. Нека отново подчертая, че въпросът за социалната произведеност на подобно измерение на социо-политическия свят, което впрочем днес е почнало да ни изглежда самоочевидно (Blondiaux, 1998), не бива да ни кара да мислим, че става дума за манипулация. Мнението се произвежда и продава на пазар, на който се борят многобройни актьори с противоречащи си интереси. Въпросът не е дали мнението е вярно или погрешно, въпросът е, че то се разглежда като легитимна форма на обратна връзка, че може да служи за оправдаване или отхвърляне на политики (т.е. ако еди-колко си процента искат да изтеглим войските си от държавата Х, значи трябва да ги изтеглим, независимо че анонимните сондирани не си представят какво може да последва от това).[5]

И тъй, поставени сме пред предизвикателствата на непрекъснатата обратна връзка – един вид осъществена докрай и доведена до абсурд демокрация. Глобални културни франчайзи като Big Brother или Dancing Stars я естетизират, предлагайки от време на време хибриди на политика и забавление, като избора на кандидат на Аржентинската народната партия от публиката на Pop idol през 2002[6] или участието на политици като Емил Кошлуков във VIP Brother през 2009 с цел благотворителност, но и като форма на предизборна кампания.[7] За по-традиционните наблюдатели това е деградация на политическото. Само че не е ли деградирало политическото по съвсем други причини – да кажем, поради отчуждението на гражданите от все по-сложните, експертни проблеми в иначе консенсусните пазарни демокрации днес?

По-интересна ми се струва една друга посока на интерпретация, според която формите на обратна връзка, експериментирани в популярните медии, всъщност задават модела за развитие на демокрацията. За Ван Зонен, например, има пряка аналогия между политическата общност и общността на феновете: тя се основава върху емоционалните връзки между членовете им. Т.е. във фен-демокрацията тя вижда възможност за преодоляване на пост-модерното фрагментиране на политическия живот (Van Zoonen, 2003, р.49). Изследването на Коулмън пък поставя една до друга двете къщи – тази на Парламента (House of Parliament) и тази на Big Brother. Емоционалното предпочитание на английската публика към втората се основава на по същество политически очаквания: прозрачност, близост, уважение, и най-вече интерактивност. Защото днес риалити форматът много повече от политическите избори задава усещането на зрителя, че нещо зависи от него, което по същество би следвало да е в основата на демокрацията. В този смисъл авторът смята, че първата къща има какво да научи от втората (Coleman, 2003, с.33-38). С други думи, много по-високата степен на непрекъсната обратна връзка в комерсиалната популярна култура започва да се превръща в морална норма, да тегли след себе си поостарелите процедури на демокрацията.[8]

Как би изглеждала тази зараждаща се live демокрация, която се мъчи да догонва популярната култура? При нея няма време за процедури: обратната връзка е непрестанна и тотална, защото около леглото на обществото са струпани безбройни машини, които мерят пулса му, температурата и всякакви други параметри, представят резултатите на неговото внимание незабавно, отново мерят параметрите на реакцията и т.н. Говорим от една страна за тенденция, от друга – за постепенно налагаща се норма, ето защо си заслужава да се изчисти и радикализира моделът така, че да станат ясни неговите следствия.

В тази версия властта е точно на обратния полюс от определението й, дадено от десния, авторитарен антидемократ Достоевски в „Легендата за Великия инквизитор“, където тя е „чудо, тайна, авторитет“, т. е. трансцендентност естетическа, епистемологическа и етическа. В света на непрекъснатата обратна връзка няма как да възникне трансцендентност (и Опра Уинфри може да попита президента на световната свърх-сила дали предпочита боксерки или слип). Да оставим чудото за Холивуд. Що се отнася до тайната, днес тя просто не може да се опази, поради все по-дълбоките пробиви във всички възможни институции, откъдето в неконтролируемата преса изтичат всякакви информации. Изнесените отвътре разкрития за мъченията в американския концлагер в Гуантанамо или за следенето на депутати от българския ДАНС са два такива примера. Във времето на първата модерност подобни случаи биха изглеждали предателство, днес, напротив, все по-подозрително се гледа на това, властта да пази за себе си каквато и да е информация, било то в името на възвишени каузи.

Времето за взимане на сериозни управленски решения винаги е било в началото на мандата, когато демократичните избраници все още разполагат с легитимационен ресурс. Днес, обаче, това начало се е свило неимоверно: за няколко месеца Обама трябва да прокара през иглените уши на Конгреса и общественото мнение тежката си здравна реформа; още по-припряно е българското правителство в края на 2009, което опитва да промени из основи висшето образование в границите на два месеца,[9] очевидно предлагайки закони, които далеч не са консенсусни. Докъде може да стигне скъсяването на времето за действане? Тони Блеър веднъж се оплака, че е станало практика, журналистите да го пресрещат на път за правителствените заседания и да очакват от него да направи изявления за това какво ще се реши – информацията за самото реално заседание и за решенията, които то ще вземе, ще дойдат твърде късно и няма да имат особена стойност. В българския вариант това изместване от равносметката към анонса се вижда най-ясно в подмяната на съдията с полицая – полицейската акция е вълнуващ анонс, който поражда емоции, докато съобщението за съдебното решение идва твърде късно и по определение е разочароващо, защото емоцията е изконсумирана отдавна.

Що се отнася до авторитета на властта, неговият основен компонент, дистанцията, просто няма как да се удържа. Комуникативната жива връзка между управлявани и управляващи не оставя никакво пространство за натрупване на авторитет, доколкото лидерите не остават никога истински насаме с отговорността си и съответно не могат да натрупат истински престиж от действията си. Т.е. колкото повече подозираме политиците в безотговорност, толкова повече им отнемаме възможността да носят същата тази отговорност, като я прехвърляме върху тяхната способност да откликват на обществените трепети. Изход от този капан, както вече казах, са конспиративните теории, с които ре-субективираме властта, приписвайки й далечни, пъклени стратегии и задкулисни машинации.

Вземете случая с английския отбор, управляван от собствените си фенове. Да си представим, че в един момент те страшно се ядосат на даден играч и гласуват селекционерът Лайъм Дайш да го извади от състава. Ако решението се окаже печелившо, треньорът няма да обере лаври; ако отборът загуби – няма как да бъде винен за решението на „акционерите“, което просто е изпълнил. Въпросът за субектността на треньора ще се появи едва в момента, в който започнат да го подозират за някакви задкулисни игри – да речем, че иска да провали отбора си, защото е бил подкупен от някакъв конкурент. Параноичното подозрение се оказва последна форма на рационалност.

Играта с политическата безотговорност се поставя обикновено в отношение към плебисцитната демокрация, където лидери от бонапартистки тип се крият зад мнението на „народа“. Това, за което говоря тук, е различно: не става дума за (зло)употреба със страстите на тълпата от определен политически играч, а за един съвсем нов тип култура, при която всекидневния плебисцит, ако използвам израза на Ренан по повод на нацията, се случва непрекъснато и сякаш автоматично, а политиците стават функция от флуктуациите на мнението. Сякаш светът така е устроен – политиците имат рейтинги, пряк резултат от нашите емоции. Няма я вече амбивалентната, не неразривна връзка със собствения водач от миналото – лидерите са на пазара и ние избираме между тях. Вече го няма и образцовият субект, който ще понесе отговорност за бедите и успехите на своите;[10] на негово място се е появила един вид мембрана, която усилва емоциите на публиката.

Критиката на подобни развития в термините на популизма по-скоро могат да ни объркат. Популистите, предполага се, са безотговорни политици, които заиграват с ниските страсти на съгражданите си, без да държат сметка за това, което биха могли да изпълнят утре. От казаното дотук трябва да е станало ясно, че популизмът не е в периферията, а в центъра на съвременния мейнстрийм, доколкото самият техно-идеологически императив за мигновена обратна връзка превръща късия хоризонт, изместването към анонса, непоследователността, бързия отклик на страстите, съкращаването на всякаква дистанция и т. н. в основна форма на политическото състезание. Големите успешни играчи няма как да не бъдат най-добри именно в тези дисциплини. Ако се абстрахираме от съдържателните разлики, ще трябва да си дадем сметка, че в този смисъл Борисов е повече популист от Сидеров, Саркози – от Льо Пен, Путин – от Зюганов, Берлускони – от Алесандра Мусолини.

Нека още веднъж опишем новата медийно-политическа констелация. Политикът действа в среда, която е хиперактивна, всяка стъпка произвежда ураган от образи, всяко действие се преценява на живо. Т.е. наместо да вземе стратегически управленски решения и да бъде съден по резултата им, политикът е оценяван на живо – на практика става така, сякаш на пациента от операционната маса е дадена възможност да вика („Боли, спри да режеш“), при което операцията спира, почва от друго място, пак спира.[11]

Едно от понятията, през които можем да мислим това ново състояние на политическото, е рефлексивност. Втората модерност е рефлексивна, именно защото променя целите си поради това, че е почнала да предвижда последствията от средствата, необходими за постигането им (Beck et al. 1994). Ако пренесем това, очевидно в сферата на екологията (особено при Бек), наблюдение върху конкретната политическа практика днес, ще се изправим пред парадокса на живата, неопосредена от институции, обратна връзка. Властта във всеки момент рефлектира върху последствията от действията си: това я кара да избягва резки движения, за да не разруши емоционалното равновесие на свръх-изобразения и мониториран социален свят. Както знаем поне от Монтескьо насам, основната легитимация на властта е в това, че тя приема да се самоограничава. Легитимацията на новата власт в този смисъл клони към абсолютния максимум: тя може би започва да се въздържа от това изобщо да управлява.

ЛИТЕРАТУРА

Beck, U., Giddens, A., Lash, S. (1994) Reflexive modernization. Politics, tradition and aesthetics in the modern social order. Cambridge: Polity.

BBC (2009) Crunch time for “Ebbsfleet owners”. [Online]. 18/02/2009. Available from: www.bbc.co.uk; www.myfootballclub.co.uk

BBC (2002) Reality TV search for Argentine politician. [Online]. 13/09/2002, Available from: http://news.bbc.co.uk/ [Accessed 03/01/2010].

Blondiaux, L. 1998. La fabrique de l'opinion : une histoire sociale des sondages. Paris: Seuil.

Coleman, S. (2003) A tale of two houses. The House of commons, the Big Brother house and the people at home. London: Hansard Society.

Hassner, P. and Vaisse, J. (2003) Washington et le Monde. Dilemme d'une Superpuissance. Paris: Editions Autrement.

Livingston, S. (1997) Clarifying the CNN effect: an examination of media effects according to type of military intervention. Research Paper R-18, President and Fellows of Harvard College, June.

Telegraph (2008) Ebbsfleet United: A team of my own. [Online]. 07/05/2008. Available from: http://www.telegraph.co.uk/sport/football/2299705/Ebbsfleet-United-A-team-of-my-own.html [Accessed 31/12/2009].

VIP Brother (2009) Нова Телевизия [Онлайн]. Достъпно на: www.vip3.bigbrother.bg [Посетен 03/01/2010].

Zoonen, L. van (2004) Imagining fan democracy. European journal of communications, 19 (1), pp.39-52.

Дичев, И. (2000) Третата световна война на медиите, или кой е по-голяма жертва в Югославия. В: Лозанов, Г., Деянова, Л., Спасов, О. (съст.) Медии и преход. София: Център за развитие на медиите.

Дичев, И. и Спасов, О. (2009) Новите млади и новите медии. [Онлайн]. Достъпно на: www.seminar-bg.eu [Посетен 06/01/2010]. София: Институт Отворено Общество.


Източник



[1] Уверени, че имат подобни едва ли не граждански права/отговорности са и българските футболни фенове (Дичев и Спасов 2009).

[2] BBC (2009); Telegraph (2008)

[3] Принципно подобен е този цикъл в полудемокрации като Русия, Китай или Индия, макар всичко да се върти на много по-локално ниво.

[4] През октомври 1993 един единствен кадър, на който влачеха американски морски пехотинец по улиците на Могадишу, промени политиката на САЩ повече от всякакви анализи и експертни мнения.

[5] Да се върнем пак към Виетнамската война, която аз лично смятам за престъпление на САЩ. Прибързаното изтегляне на американците обаче направи така, че години наред от района на Индокитай не купуваха риба, защото имаше опасност в корема й да се намерят части от тела на нещастните boat people, които опитваха да избягат от отмъщението на победилите комунисти. Историята на Ирак рискува да бъде сходна.

[6] BBC (2002).

[7] VIP Brother (2009).

[8] „Имейлът и мобилният телефон промениха живота ни – пише Коулмън. – Ние отговаряме на повече имейли на ден от писмата, които отваряме за цяла седмица. Изпращаме SMS-и със същата скорост, с която ги получаваме. Очакваме отклик от другия на нивото на мигновеното удовлетворение (instant gratification). И наред с това продължаваме да гласуваме едва веднъж на четири години или нещо такова. Неофициално политическите партии са се пренастроили към това положение. Те сондират мнението ни непрекъснато. Но официалната система не ни предлага нито право, нито форма за изразяване на нашите възгледи. Сама по себе си скоростта не е добродетел. Проблемът е, че нашата демокрация се е откъснала от ритъма на нашето време“ (Coleman, 2003, p.3).

[9] Министър Игнатов, двигател на реформите, е избран през ноември, нормативните документи се внасят в парламента през декември 2009.

[10] Този архетип се корени в древната практика на жертване на владетеля в моменти на криза, който срещаме в много култури.

[11] За установяването на тази нова култура на блокиране на властта вероятно имат роля злоупотребите с властта през ХХ век. Но не-управляването днес носи не по-малко сериозни рискове.

Ивайло Дичев

Ивайло Дичев
Ивайло Дичев е български автор и професор по културна антропология в Софийски университет “Св. Климент Охридски”
Други статии от този автор
Share

Книги – Download

FacebookTwitterGoogleFeed
Посетители: 75

Последни коментари

  • nikonik said More
    Смешникът написал... преди 17 часа
  • проф. Боян Дуранкев said More
    Поздравления за новия... преди 1 ден
  • проф. Боян Дуранкев said More
    Пропагандата не е... преди 1 ден
  • Златко said More
    Между другото, за... преди 2 дни
  • Асен Димитров said More
    @Пенка
    Познавам г-н... преди 4 дни
  • З.Сръндев said More
    Извинявам се за... преди 4 дни
  • Захари Сръндев said More
    Уважаеми господин... преди 4 дни
  • Стефан Димитров said More
    Интересен разказ на... преди 5 дни
  • Мартин Касабов said More
    Малко допълнение по... преди 1 седмица
  • Ecce Homo said More
    Златко Ангелов wrote:
    Господ е най-големият...
    преди 2 седмици
  • Златко Ангелов said More
    Чудесно написан... преди 2 седмици
  • Златко said More
    Да, изкушението е... преди 2 седмици
  • Любомир Гаврилов said More
    Нямам съмнение, че... преди 2 седмици
  • Златко said More
    М-даа...

    Да се правят... преди 2 седмици
  • Black Wolf said More
    Абе като чуя името Bowie... преди 2 седмици
  • Марко said More
    Главният събеседник... преди 2 седмици
  • Марко said More
    ТЪПА И НЕИСТИНСКА... преди 2 седмици
  • Ц said More
    Идеята за свободата... преди 2 седмици
  • Златко said More
    За самия мен един... преди 3 седмици
  • Златко said More
    Хайде, хаирлия да е! преди 3 седмици